Страшна картина… Наистина ли?

| от |

Вчера ви разказахме за филма на BBC за Слънчев бряг и за прес-съобщението на управата на курортния комплекс от юли, което аз лично намирам за най-скандалното в цялата история. За пропусналите статията – тук.

Днес публикуваме други две гледни точки към въпросния филм, които намираме за интересни. Бистра Блажева живее във Великобритания. Ето как изглеждат нещата през нейните очи.

Такаааа… Отново канал на ВВС – BBC3 правят филм за България и отново в негативна светлина, но като се има предвид, че същият този канал в началото на годината размени местата на България и Румъния на картата, то сега трябва да сме благодарни, че поне са научили къде сме.

Признавам си, че гледах филма три пъти, но не защото е върха в журналистическото разследване, а за да разбера каква точно е вината на България.

Реалността, която иска да ни покаже този филм за Слънчев бряг съвсем не е уникална, същата тази реалност можете да видите във Франция, Испания, Италия, Гърция и въобще навсякъде, където има млади британски туристи. С други думи АД!

Нямам намерение да ставам адвокат на България и на туристическият ни бранш, който е под всякаква критика, но не виждам каква вина имат българите за това, че британските туристи нямат мярка в пиенето. За това, че поведението им на публични места е по-скоро присъщо на животните, отколкото на хората. И от всичко, което видях се запитах – къде отиде по дяволите доброто английско поведение. Няма го! Защото, който живее във Великобритания знае много добре за каква грозна картинка става въпрос в петък и събота вечер. Че поведението и грозните пиянски сцени по улиците на Англия са много по-ужасни от това, което виждаме в този филм.

article-2040260-0DDE545200000578-76_964x636

И накрая бих казала на уважаемата госпожа от ВВС3, че преди да тръгне из Европа да прави разследвания за това как „почиват” британските туристи, може да попита собствените си политици, какво правят за собствената си нация? Да запита британското общество кой е виновен за липсата на елементарно поведение  и лошата култура на собствените им деца? Едва след като получи отговорите от собствената си държава, едва тогава има право да търси сметка от другите!

В потвърждение на тези думи днес в Daily Mail излезе репортаж за това, което се случва в английските градове. Снимките са достатъчно красноречиви и не се нуждаят от описание.

article-2040260-0DDE4A1A00000578-340_964x625

Кирил Тодоров живее в България. Ето защо той предпочита да погледне видеото от друг ъгъл. В своя блог  поставя няколко важни въпроса. На които не е зле да намерим отговор.

Явно тази седмица ще си говорим основно за това видео.

Ето какво видях аз, след като го изгледах:

Пияни младежи, това ясно. Евтин алкохол, свинщинки, нищо ново. Разликата е, че ние ги правихме тия неща на по 14-15 години, на домашни купони, далеч от камери и родителски очи. И това е единствената разлика. Остават висящи тези въпроси:

  1. Защо е толкова евтин този алкохол? Платен ли му е акциза?
  2. Тези заведения, плащат ли си данъците, правят ли им се проверки?
  3. Как са децибелите? Има вечерни часове, след които не трябва да има определено ниво на шум, спазва ли се?
  4. Проверява ли се за този алкохол за качество? Какво правим, когато след някоя друга година, дано не се случи, излезат заглавия за ослепели десетки туристи? Това кой ще сочим с пръст и кой ще ни е виновен?

Прекрасна илюстрация на родната ни милиция, която игнорира туристите напълно, но за сметка на това прави необосновани проверки на българите, за да демонстрира активност.

“Любимият” ми небрежен расизъм, който се споменава между другото и като нещо напълно нормално – при това от всички. Циганите това, циганите онова.

Абсурдният кмет, който не пожела да отговори смилено на нито един въпрос, демонстрирайки явно желание да се прави, че проблеми не съществуват. Изобщо, представяте ли си ако повече журналисти задаваха тези, неудобните въпроси по пресконференции, вместо да кимат и да записват прилежно?

Игнориране на елементарни практики за здравни застраховки в чужбина.

Ако го изгледам още 2-3 пъти, ще открия и други интересни неща вероятно, но те пак ще се ‘камъни в нашата градина’, не в градината на пияните английски тълпи.

За справка, ето същото предаване за Магалуф (Майорка) :

 

Честно казано, същото е, минус горните проблеми, които пак казвам – са си специфични за нас и имаме нужда да ги видим най-сетне, а не да се правим че не съществуват.

 
 

Роби Уилямс е готов да се върне в „Тейк дет“

| от chr.bg |

Роби Уилямс е готов да се върне в „Тейк дет“, ако и Джейсън Ориндж се съгласи.

Водещите Филип Скофилд и Холи Уилоуби попитаха Роби Уилямс в британското телевизионно предаване „Тази сутрин“ дали наистина групата замисля отново да се събере в пълен състав за 30-годишнината си през 2020 г. Това означава той и Джейсън Ориндж да се присъединят към Гари Барлоу, Марк Оуен и Хауърд Доналд. Роби Уилямс отговори, че е готов да го направи, но не знае какво е отношението на Джейсън.

Роби Уилямс напусна за пореден път „Тейк дет“ през април 2014 г., а през септември същата година го последва и Джейсън. През март тази година Гари Барлоу каза, че „няма шанс“ Роби да се върне.

Петимата не са пели заедно от 2011 г. Гари Барлоу обаче е доволен от групата и като трио.

 
 

СЗО въведе ново психично заболяване: що е то „разстройство на геймъра“?

| от chronicle.bg |

Световната здравна организация (СЗО) обяви пристрастеността към видеоигри за психично разстройство, съобщиха Асошиейтед прес и Ройтерс.

Разстройството на геймъра“ е определено като „устойчиво или повтарящо се геймърско поведение“, което „надделява над жизнените интереси“. Според представители на СЗО включването на пристрастеността към видеоигри в новото издание на Международната класификация на болестите ще „помогне на държавите да са по-добре подготвени да разпознаят този проблем“.

Решението на СЗО да определи пристрастеността към видеоигри за психично разстройство срещна критики, поради опасения, че може да доведе до стигматизиране на младите играчи.

 
 

Кога имате моралното право да ползвате болничен в България

| от Емил Кирилов |

Навярно сте забелязали, че у нас е въпрос на чест и престиж да умреш от бронхопневмония на работното си място. Хора губят зрение при 40 градуса температура, но продължават героически да изготвят екселска таблица минути преди спешни екипи да нахлуят в офиса и да ги сложат на системи.

Другото е просто несериозно. Ще ми изчезваш ти от работа за една хрема и едни 38 градуса, дето дори 4 дена не си ги поддържал… Къде ги дават тия? Какъв мъж си ти? Ти си жена? Каква жена си ти? Едно време са раждали на полето като крави, не са пили антибиотици и са умирали на 29 от ангина, ти ще се лигавиш тука за два сопола. Пуууууууу….

Няма значение, че човек, всъщност, може и има пълното право да го направи – да си остане три дни вкъщи и да гледа сериали, за да му мине вирусът по нормален начин, без да зарази други хора и да се инвалидизира до живот. Има законовото право, а може би работи и в нормална фирма, където това не е проблем. Може и да има свестен шеф, който даже го поощрява да се лекува у дома си. Но морално ли е? Това ли е отговорният и зрял избор?

С какви очи да изчезнеш от работното си място, когато колежката Каролина презентира на пауърпойнт с два абоката на всяка ръка?

Някак не върви, някак безотговорно е да се погрижим за здравето си, когато имаме задачи за вършене.

Редки са случаите, в които болничният е морално обоснован и няма защо да ви е много гузно и виновно пред колегата от Силистра, че сте се възползвали от такъв. Нищо че пак може да усетите после укорителен поглед зад гърба си, отправен от човек, прекарал два плеврита и 3 шарки на крак в заседателна зала.

Така, де, хората имат наеми да плащат. По-добре смъртно бял в София, отколкото здрав и румен обратно в родния град.

И все пак… Понякога се налага човек да отсъства от работа. Нека приемем, че е допустимо и удачно да излезете в болничен за не повече от два дни в някой от следните случаи:

Ебола.

Раждате до час.

Ухапан сте от акула преди 20 минути, вследствие на което нямате крак и няма как да стигнете до офиса.

Диагностициран сте с остър инфаркт на миокарда и инсулт едновременно.

При кърлеж в окото, ако засяга зеницата.

Сгазил ви е ТИР.

Имате три деца. И трите не са яли от пет дни.

Куршум в корема по време на престрелка пред дискотека в родното ви село.

Имате разстройство, докато депутат предупреждава за химикал в питейната вода в София.

Ядрен взрив.

Нагълтали сте се с вода в подлеза на метрото.

Навярно съществуват и други редки случаи, в които не е необходимо да чувствате вина, че сте оставили колегите си да работят сами нещо, което приемат за супер смислено и важно, без то да бъде мозъчна хирургия или пътешестване около света. Никой обаче не е открил на практика, поне за момента, кои са тези случаи.

И така… Хубаво да не прекаляваме с приказките за болести, да не чуе дявола. Чукайте на дърво. Плюйте в пазва. Важното е да сме живи и здрави! Другото ще си го купиме със заплатите от хиляда и нещо лева.

 
 

Досиетата CHR: Мъжът от Сомертън

| от chr.bg |

Сомертън е плаж в Австралия, на юг от Аделайд. През 1948 година на 1 декември там започва делото Таман Шуд. То не е разкрито и до днес.

На тази дата в 6:30 сутринта на плажа е намерен мъртъв неизвестен мъж. Делото е кръстено по персийската фраза „tamám shud“, която означава „свършен“ или „приключен“. Тези думи били написани на откъснато парче хартия, което било намерено месеци по-късно в джоба на панталоните на жертвата. Хартията била откъсната от книгата „Рубайят“ на поетът от XII век Омар Хайям.

Полицията успява да намери и конкретната книга, от която е откъсната хартията. Тя била захвърлена в кола близо до плажа, където бил намерен трупа. На задната корица намират вдлъбнати следи от писане – два телефонни номера и текст, който определили като някакво закодирано съобщение. Това съобщение никога не бива разкодирано по задоволителен за следователите начин.

SomertonManCode-wikipedia

Месец и половина след печалния 1 декември е намерен куфар явно с вещите на мъжа. Той е бил оставен на съхранение на ЖП гара Аделайд в 11:00 часа сутринта в деня преди смъртта му. Освен няколко предмета, надписани с „Kean“, „Keane“ или „T. Keane“, нищо в куфъра не идентифицирало човека, а никой с подобно име не бил обявен за издирване.

Единият телефонен номер бил на медицинската сестра Джесика Елън Томсън, която живеела много близо до злополучния плаж. Тя казала на полицията, че не познава умрелия. Когато по-късно й била показана отливка на лицето на трупа „тя била напълно стресната и изглеждала все едно всеки момент ще припадне“, което дало повод на полицията да смята, че жената знае нещо, което не казва.

Джесика казва на полицаите, че дала копие от книгата „Рубайят“ на мъж на име Алфред Боксал, когото среща в хотел Клифърд Гарденс в Сидни през 1944, докато учи за сестра. Боксал обаче бил жив и здрав в Марубра.

Мнозина смятат, че цялата информация за случая е изцедена. През 2013 година обаче дъщерята на Джесика Томсън, Кейт, дава интервю за „60 Minutes“, в което казва, че майка й споделя как познава мъртвия, но нарочно не е казала на полицията. Майка й също така може да говори руски, което предполага някакъв участието й в шпионаж.

Когато мъжът е бил намерен, той е имал цигара в уста. Мистерията не изглежда, че ще бъде разкрита скоро. Или някога.