Страхотно страшна държава

| от |

Един коментар по действителна история на Филипа Радионова. Много други интересни неща от нея можете да намерите в блога ѝ : http://apiliff.blogspot.com

strashna

Драган* от малкия български град О. в центъра на северната част на страната си има автосервиз. Към автосервиза си има и магазинче за автоджунджурии. Входът на магазинчето обаче е откъм сервиза. А не всеки, който иска да си купи ароматизатор за кола, иска да обикаля и да минава през машинни масла и джанти. Решил Драган да си избие вход откъм улицата.

Направил необходимото, подал нужното, помолил когото трябва. Общината обаче казала “НЕ”.
Защо? Без видима и обяснима причина.

Процедурата се повтаря и потретя. Накрая Драган вдигнал кръвно и попитал какво искат, по дяволите, ако трябва ще ги подкупи, бе! Колко? Колкооо?

Отговорът? Ето го:

“Не, николко. Трябва да станеш член на ДПС”.

Кметът е от ДПС. Което значи, че и хората в администрацията са от ДПС, поне за този мандат – после може да сменят партийната книжка. Което значи, че и частниците трябва да са от ДПС, дори и да не желаят, ако искат да си останат частници, а не безработни никакъвци. Което значи, че и децата са от ДПС, защото ако не са, мама и тате ще си го отнесат много бързо. Което значи, че всички са от ДПС, независимо дали вкъщи блъскат по масата от ярост, разказват си тайно политически вицове и ги е страх да не се изпуснат, пред когото не трябва.

Позната история от недалечни времена.

В съседния град, където кметът е от БСП, е същото. В по-съседния, където е от ГЕРБ, е същото. През девет планини в десета, където шефът е от “сините”, “независим”, “просто местен”, е същото. И в селата е същото. И най-накрая – в държавата: Същото.

Шефът на държавата Пламен Орешарски предупреди подопечените си десетки хиляди заети в администрацията, че ще ги освобождава, разбирай уволнява, ако в свободното си гражданско време ходят по антиправителствени протести.

Грешката в изречението, грешката в повечето заглавия отпреди дни и грешката в интерпретациите е, че това не е заплаха. То е напомняне. Подсещане. Връщане на мястото. Просто защото е факт, при това от години.

Този факт отговаря и на въпроса защо в страната протестите ги няма. Защо проучванията показват едно, а броят на хората на улицата – друго. Защо така лесно десетки хиляди се включиха в партийната екскурзия в събота.

Отговорът не са 5 лева, отговорът е страх.

Страх, че ще си изгубиш работата. Страх, че повече работа на това място изобщо няма да видиш. Страх, че ще те заплюват по улицата познатите ти, които също ги е страх и не искат да имат общо с теб, за да не ги е страх. Страх, че ще ти тормозят децата. Страх, че ще ти тормозят родителите. Страх, че на теб лично може да ти се случи случка.

Първичен, древен, тоталитарен и също така тотален страх.

Много от пристигналите в събота не са били нито съгласни, нито доволни от разходката си. Надали им е приятно и да ги наричат грозни, тъпи, бедни урунгели. Много от тях много добре са знаели защо не искат да са тук, също както са знаели защо все пак са.

Реално на площада или изразяващи публично мнение са безстрашните, лудите и свободните. Не може да се очаква да са безкрайно много. Но безкрайно многото, които не са, имат правото да очакват от първите да продължат да бъдат там. Те не са по-лоши, просто са уплашени. И доста, разбира се, овчедушни. Което улеснява задачата. Както са повярвали на царя и после на пъдаря му, а междувременно на симбиозата им с БСП, така сега могат лесно да повярват и на “шепа” студенти и трима други млади. Защото им завиждат, че не се страхуват.

P.S. Или изпреварвам с отговор някои мнения – не всички, разбира се, не всички.

*Примерът е истински, името не е
 
 

Тази година няма да купувам подаръци

| от Брайън Бернард |

Миналата седмица някой е офиса ме попита дали ще участвам в тайния Дядо Коледа. Възпитано отказах.

Не е заради парите – имаше ограничение от $5. Помислих си: „Не. Коледата вече причинява достатъчно стрес. Защо трябва сега да харча пари и по колегите си.“  От тук мога да чуя какво си мислите: „Уау! Как може да си толкова стиснат. Става въпрос за $5. Такъв си Чичо Скрудж. Отпусни се малко.“ Това поне бяха думитв на сестра ми.

В последно време обаче мнението ми за коледните подаръци се преобърна. Първо да отбележа, че не е защото не харесвам Коледа. Струва ми се обаче, че Коледа се натовари с нереални очаквания. По принцип трябва да е най-хубавото време от годината, но за много хора означава само стрес и заеми. А за това, извинявам се, но до голяма степен са виновни подаръците.

Във Великобритания, която е богата държава, за миналата година един на всеки 7 британци е имал финансови притеснения около Коледа. Подаръците и празнуването вкарват много хора в дългове – към банки, към фирми, към приятели… Каква е редовната ситуация: обикаляме претъпканите магазини и молове, за да купуваме подаръци за близките им един ден от 365 и дори не е техният рожден ден, те се радват за малко и така. И за какво е всичко това? Заслужава ли си? Наистина – никак не си заслужава!

Не казвам, че ако купуваш подаръци си консуматрско чудовище, въобще не казвам това. Казвам, че всеотдайността да намериш хубав и достоен подарък, обикновено води до мимолетна радост. Аз лично не съм купил нито един подарък и казах на всички, че аз самият не искам. Ако се поддам на социалните очаквания, ще купя по един мъничък подарък на всички, но не искам да правя дори това.

Когато бях млад, след ваканцията съучениците ми се фукаха колко подаръци са получили: Аз получих 50, аз получих 100, аз получих 200 (да бе…). Имаше и такива, които са получили малко и ги беше срам да се обадят. Или пък и лъжеха – като мен. Това не е по вина на детето. Някои казват, че е заради родителите, но дори и те се опитват да живеят по социалната нормата, че ако купят много подаръци и сложат богата вечеря, ще имат перфектната Коледа.

Веднъж си говорих с един езичник и този разговор промени цялото ми виждане за празника. Тя ми разказа за „годишното колело“ – сезонните празници, които имат езичниците, включително и такъв през декември. Тогава те вярват, че всички трябва да спрем и да хибернираме. Вместо това ние правим точно обратното: работим повече, за да изкараме повече пари.

Коледа трябва да е период, в които се отпускаме след цяла година усърдна работа, събираме се с близките си и си прекарваме весело и спокойно. Отново – не казвам, че ако купуваш подаръци си консуматрско чудовище. Сестра ми с радост ще си признае, че подаръците са любимата й част от цялото събитие и това е съвсем окей. Кой не обича да получава подаръци?

Мисълта ми е, че не трябва да се чувстваме задължени – без значение какви са обществените нагласи по въпроса. Също така не трябва и да се впечатлявате или засягате, ако някой ви налага обратното. Както когато Гринч открадна всички подаръци – това съвсем не провали Коледата на хората. Може би ако намалим паниката около подаръците, ще се радваме повече на неща като семейството, приятели и любов. Ако трябваше да избирам между подаръците и време със семейството ми, знам много добре кое щях да избера и това никак не ме прави Чичо Скрудж.

 
 

Най-добрите роли на Мила Йовович

| от chronicle.bg |

Мила Йовович има специално място в сърцата ни, не само заради филма „Chronicle“ от 2012, в който участва. Тя ни е присърце и заради зелените си очи, славянския си произход и защото днес има рожден ден. По този повод събрахме 

Тя е родена в Киев, Украйна в семейството на сръбския лекар Богдан Йовович и руската актриса Галина Логинова. Семейството се премества в Лондон, след това и в Сакраменто, Калифорния, а накрая завършват в Лос Анджелис, Калифорния.

Тя следва съдбата на майка си и става актриса. Дебюта си като актриса прави на 13 години в „The Night Train to Kathmandu“ на Disney. Следват „Two Moon Junction“ и „Return to the Blue Lagoon“.

В семеен план Мила претърпява няколко неуспешни брака – първият на 16 години, когато се омъжва за актьора Шон Андрюс. Бракът им се проваля не след дълго и през 1997 година се омъжва повторно за режисьора Люк Бесон, с когото пък се развежда 2 години по-късно. През 2009 Йовович се омъжва за дългогодишния си приятел, режисьора Пол Уилям Скот Андерсън, от когото има дете. Сватбата се е състояла в дома им в Бевърли Хилс, Калифорния, пред 50 гости.

 
 

Relax, take it easy или наръчник за вбесени хора

| от chronicle.bg |

Стискате ли зъби, когато видеото в YouTube прекъсва? Нервничите ли, когато се редите на опашка за кафе? Задръстванията са истинско изпитание, което ви кара да измисляте нови, несъществуващо до този момент ругатни? Вбесяват ли ви хората в метрото рано сутрин? Би трябвало да са пълни с енергия, когато отиват на работа в началото на деня? А не да запушват и без това тесния проход между Сердика 1 и Сердика 2.

Разбира се, че не е нормално да се движиш все едно си единствения пътник в метрото в час пик. Не е нормално също така и подобно нещо да те изкарва извън нерви.

В днешното ежедневие често губим контрол за съвсем незначителни неща. Често си казваме, че трябва да сме по-търпеливи, но задачата изглежда почти непостижима. Като да спреш цигарите. На думи можеш да го направиш винаги. На практика всеки път, когато видиш цигара, не се сдържаш и си палиш една.

Да възпитаме в себе си търпеливостта, определено си струва. Не само заради редицата благоприятни ползи за самите нас. Но помислете си, колко по-добре биха се чувствали близките ни, ако около тях няма кипящо кълбо от нерви, готово всеки момент да избухне. Проучванията показват също, че търпеливите хора са по-способни да емпатират, да изразяват щедрост и състрадание.

Добрата новина е, че търпението може да бъде възпитано. При достатъчна постоянност и желание. Дори да не сте търпелив днес, има надежда, че можете да бъдете такъв утре. На помощ на всички лесно вбесими хора, The New York Times предлага няколко стъпки, с които да туширате влиянието на досадните явления от ежедневието, чийто край така или иначе никога няма да дойде.

Дайте си сметка за реалните заплахи

Нетърпеливостта се появява като следствие на човешкия инстинкт за самосъхранение, според психолозите. Затова когато крещим на някого или сме раздразнени от ежедневни проблеми, всъщност приемаме тези ситуации като някакъв вид заплаха.

Ключът към това се крие в амигдалата (още наричана бадемовидно мозъчно тяло). Тези възли от нервна тъкан в мозъка ни са отговорни за различаването на заплахите и определянето силата на емоциите. И докато те са работили безупречно при предците ни, за да ги предпазят от хищниците, те никога не са могли да различават опасни ситуации в модерния живот.

Затова мнозина реагират по-яростно на ситуации, които всъщност не представляват реална заплаха. Амигдалата няма способността да различи реалната заплаха (като ръмжащ тигър) от нереалната (бавнодвижещ се човек по тесен тротоар).

Определете за себе си какво ви изкарва извън нерви и си дайте сметка за неговия реален ефект върху ежедневието ви, и вече сте поели контрол над ситуацията.

Оценете риска

След това си помислете при коя мисъл започвате да изпитвате гняв. Със сигурност преди да дадете израз на гнева си, имате някакъв образ  в главата, някаква мисъл, някакво следствие, което предава усещането, че сте в опасност. Щом се вслушате в това, което си казвате, после можете да се обърнете към източника на безпокойството и да прекъснете самозащитната реакция. Просто защото от нея няма нужда.

Целта е да се дръпнете настрани от ситуацията и да я погледнете отстрани. Толкова ли е неприятно да си в задръстването? Да, разбира се, но нека бъдем реалисти – то скоро ще приключи, а до вечерта ще са се случили толкова неща, че ще сте забравили.

В същата ситуация помага и да си представите най-лошия сценарии. Това по-добре ли ще е? Отговорът винаги е не.

Погледнете ситуацията от друг ъгъл

Просто. Всеки път, когато колегата ви вбесява и сте на път да избухнете, сетете се за всичките онези пъти (такива със сигурност има), в които вие сте били в грешка и сте вбесявали другите.

Друга тактика е да си дадете сметка за това какво място заема търпението в списъка с личните ви ценности. Ако я поставите на централно място, и зачитате тази позиция, скоро ще започнете да вървите към достигането на това състояние.

Това е процес, не случване

Повечето хора си мислят, че само с воля биха станали по-търпеливи, което ги обрича на провал още от началото. Маратонците не тръгват на маратон още от първия ден. По същия начин и човекът с много нисък праг на търпимост не може да очаква моментални резултати. Често не може да очаква дори скорошни. Това е дълъг процес, който ще ви поставя на изпитание ежедневно… по няколко пъти.

Култивирането започва от по-малки и по-ненапрегнати ситуации, които не поставят нервите ви на сериозно изпитание.  Като всяко друго умение, ако не се започне от малките стъпки, практикувани при всяка удобна възможност, резултатът трудно ще дойде. Търпението е като мускул. Трябва да бъде тренирано.

Направете малки промени в живота си

Определено има неща в ежедневието, които ви стресират, и от които можете да се лишите. Ако нетърпението ви е свързано с пропиляно време в чакалнята, вземете книга със себе си, която да четете, докато чакате. С няколко думи – направете така, че да туширате стреса и да се занимавате с нещо. Ако не обичате да стоите в задръствания, слушайте аудиокниги в колата си, подкастове. Винаги има с какво да запълните времето.

И един от най-ефективните методи – спортът. Или каквато и да било активност. Йога, фитнес, тенис, плуване, танци… всеки има нещо, което би правил. И би му помогнало.

Бъдете реалисти

Много е вероятно цялата тази нетърпимост, която проявявате към всичко и всички, да не се дължи на вродени черти в характера, а на обикновено претоварване. Затова първото, за което трябва да се замисли всеки е, дали си поставя изпълними задачи. Ако задължителният списък със задачи за деня включва 10 неща, а вие сте способни да направите само 5… е, очевидно е откъде идва проблемът.

Когато графикът е претъпкан и всяко нещо в него е на всяка цена и най-малката спънка може да ви изкара извън нерви.

Не можете да препускате по-бързо, на можете да накарате и останалите да го правят. Така че, както гласи една популярна, сладникава, но напълно в тона на този материал песен, relax, take it easy.

 
 

Момиче узна, че е бременно чак след 8 месеца

| от chronicle.bg |

Сафрон Хефер гледа плоския си стомах на снимката долу и въобще не подозира, че е в шестия месец. Въпреки че не й идва и й се хапва постоянно, тя не осъзнава, че е бременна, докато докторът не й казва след 2 месеца. Сафрон е на 18 години и не показва никакви знаци, че е бременна, докато сестра не препозиционира бебето – тогава се появява и коремчето й.

SEI_44690897-cec5-e1545041784602

Шест седмици по-късно Сафрон ражда Оскар. 

Докторите откриват, че бебето е изправено в утробата й и затова младата майка няма коремче. Самата тя казва: „Беше изненада за всички. Майка ми беше шокирана, както и аз. Не вярвах, че е възможно (да не знаеш, че си бременна), докато не ми се случи. Чувала съм подобни истории, но винаги съм си мислела, че жените знаят. Докато не ми се случи, нямах представа какво е. Докато бях бременна без да знам, все още си ходех на фитнес и на солариум. В деня, в който разбрах, бях на фитнес с майка ми и правих клекове. Смеехме се, че коремчето ми добива странна триъгълна форма като изпълнявам упражненията. Въобще не ни дойде на ум – дори майка ми каза,че въобще не се е замисляла,че може да съм бременна.“

Когато Оскар беше поставен в правилна позиция Сафрон казва: „Видях сестрата как го обръща и изведнъж коремчето ми се изду като балон. Стана огромно. А Оскар е перфектен. Ако си представите перфектното бебе – това е той. Също е и много спокоен – само седи, спи и се гушка. Очарователен е. Обожавам да съм майка. Онсовното, което ме радва, е да го виждам щастлив. Когато се усмихва и се смее, знаеш, че си свършил добра работа.“