Спорт в нюанси

Николай Коев

В изминалата събота попаднах неслучайно в зала „Универсиада“. Влязох в този истински храм на баскетбола със спомените от едно красиво минало, когато най-представителната ни тогава спортна арена носеше много емоции и радост за всички, докоснали се по различен начин до великата игра между двата коша. Качих се на любимия ми девети ред, защото, откакто се помня, съм левскарче, а с този номер по зеления терен твореше един голям артист във футбола – Гунди. И като средностатистически наивник си въобразявах, че ще присъствам на хубав баскетбол между родния „Левски“ и белградския „Партизан“.

Уви, не се случи.

Не толкова заради стойностните състезатели от двата противостоящи отбора, а защото за кой ли път на трибуните се настани войнстващата простащина и безличие. То не бяха псувни и какви ли не вулгарности, блуждаещи, очевидно не случайно, погледи, примитивна агресия и опасно летящи столове. Естествено чест прави на състезателите на нашия тим и самобитния Тити Папазов, които влязоха в ролята на умиротворители и, вероятно, заедно с малко закъснялата реакция на полицията предотвратиха истинска кървава вакханалия. Но това безспорно бяха момчета, отдадени професионално на любимия си спорт, знаещи какво е тежък труд за постигане на успех, а не просмукани от алкохол и какво ли не още мозъци, които намират отдушник в обожествяването на един отбор и сатанизирането на друг, с цел да намерят някакво оправдание за обезличения си живот.

Разбирам, че тези мои разсъждения няма да се харесат на мнозина и затова веднага правя уговорката – проблемът с т.нар. фенове не трябва да се генерализира. Наистина става въпрос за ограничен, но и тревожно разрастващ се, контингент от млади хора, които драстично прекрачват правилата на нормалното общуване и се движат твърде близо до линията на престъпността. И ако тълкуваме с укор проявите на агресия, но и на верска и национална нетърпимост, то трябва да потърсим и причините за този феномен не толкова сред нашите деца, а в самите нас. Прочетох някои мисли на развълнувани от събитието в съботния ден в „мрежата“ и ми стана тъжно. За самокритичност изобщо не говорим, но затова пък имаме изобилие от неграмотност и… ксенофобия.

Затова се питам – на какво научихме през изминалия над четвърт век от промяната поколението, което ще ни „приобщава към европейските ценности“. Пък и не загърбихме ли, подтичвайки и копирайки, чужди модели, нашите изконни добродетели. Отдалечихме ли младите от стремежа към наука и усъвършенстване – да! Отгледахме ли неграмотници, за които Левски е отбор, за който си струва да се биеш до смърт, а не национален символ за честност, преданост, отдаденост на борбата за национално освобождение, но и толерантност – да! Въстанахме ли решително срещу заливащия ни масово западен пошляк и неговите „талантливи“ родни копия – не! Принизихме ли образователните критерии и унизихме ли учителите с мизерни заплати – да! Противопоставихме ли се на осигурилите си луксозен живот лоени топки в политиката, абонирани пожизнено за безпроблемно съществуване във властта – не! Прозряхме ли гигантската манипулация на отделни партии, които водят и сега държавата към сигурна гибел – не! Изолирахме ли като общество натрапчиво арогантната представа за успех единствено като функция на парите – не! Загърбихме ли духовността, традициите си и, ако щете, християнските ценности и морал – да!

Протяжно дълго мога да продължа с изброяването на нашите грехове през периода на превратно разбраната демокрация. Дали от елементарно властолюбие, кариеризъм, алчност, заблуда или просто от глупост, но през тези години объркахме много от децата. Виновни ли са феновете от агитките, че техни връстници тънат в разкош, а млади хора от софийските крайни квартали, а и не само, търкат евтини маратонки години наред и крият гнева си в качулката на суитчъра? Виновни ли са те за безработните си родители и логичните семейни скандали за… пари? Виновни ли са за липсата на перспектива или наличието на такава единствено като… обслужващ персонал у нас или далеч зад граница? Не, не са, е краткият отговор, който не изключва и тяхната вина за лекомислено погубваното прекрасно време на младостта с безсмислена конфронтация и тъпа агресия.

И тъй като уж съм на спортна вълна и разноцветните нюанси около нея, не мога да спестя удивлението си от прекрасния Кубрат Пулев. Безспорно нашето момче падна тежко от Кличко, но и с размазани скули намери сили да отправи недвусмислено послание към съотечествениците и да въздигне в култ българския дух. Ето това ни е необходимо в силна доза сега, за да имаме бъдеще като нация и държава.

Дано са чули и разбрали правилно боксьора не само хилядите българи в хамбургската зала, но и тези в отечеството, които поне в тези пет рунда бяха единни.