shareit

След Германия… пак Германия?

| от Богдан Млъчков |

След трите емоционални и победни бомби, които шумно се взривиха в Арена „Армеец“ в мачовете от груповата фаза на европейското първенство по волейбол, дойде време за първата равносметка. Стар лаф е, че волейболът се играе с „горещи ръце и крака, с хладна глава“. Е, след потресаващата драма с елементи на холивудски екшън срещу Холандия температурата на крайниците граничи с точката на кипене. Време е да задвижим вентилатора.

Дебютният двубой на нашите срещу Германия беше епохален и това не е прекалено силно изказване. Ако си мислите обаче, че това е така заради резултата – бъркате се – и друг път сме побеждавали немците чисто (например на четвъртфинала на Олимпиадата в Лондон), когато пак им скъсахме шортите. „Айн цу цвай цу драй цу дрън“, както е казал големият футболен мислител и полиглот Христо Стоичков. Забележителното в мача беше съвсем друго – нейно Величество статистиката категорично отсече: родните волейболисти нямаха нито една директна грешка в атака (аут, мрежа, антена), нямаха нито една директна грешка на посрещане.

Прашясалите книги (по-скоро флашки) биха могли да ни кажат кога за последно се е случвало това – без да съм убеден със сигурност, трудно мога да повярвам, че е било скоро.

Сервисът ни беше по хирургически точен – тактиката на треньора Пламен Константинов беше простичка като замисъл, но не толкова лесна като изпълнение (виждали сме пробойни в осъществяването ѝ в други мачове): Денис Калиберда трябваше да бъде тероризиран от българския начален удар, трябваше да бъде разписана дисертация на тема: „Силата на „слабия“ сервис“. Получи се перфектно – от 62 сервиса Калиберда посрещна цели 33, а сме длъжни да отбележим, че не присъстваше през цялото време в полето.

Наставникът на Германия Витал Хайнен, който преди турнира заяви, че България е неговата волейболна съпруга, започна с либеро Маркус Щойервалд, след което го замени с Фердинанд Тиле. Първият посрещна едва 8 топки, вторият дори не пипна топка в този елемент – тези цифри спомогнаха за българския успех, без качествено посрещане немската атака беше далеч от стандартната си ефективност, а звездата на „гостите“ Георг Грозер така и цял мач не намери обичайната си форма, както в атака, така и на начален удар.

В събота и неделя последваха трилърите срещу Чехия и Холандия – и двата завършили с победа в тайбрек за нашите.

Въпреки победния щрих и в двата случая играта на родните национали далеч не вървеше толкова гладко, колкото в първия ден срещу Германия. Силовият ни сервис на практика не функционираше с изключение на няколко отделни избухвания от страна на Владо Николов, Виктор Йосифов и Миро Градинаров. Липсата на добър сервис с отскок е дълбок проблем – неуспявайки да стигнат навреме в края централните ни блокировачи са принудени да „летят“, за да се долепят до крайния, а това обърква и цялостната ни постановка на блок-защита. Финалният резултат представлява често разпилян и неравен блок, който води до лесни точки за съперника. Всъщност първото място в групата щеше да остане мираж, ако не беше флотът на Ники Пенчев, който късаше с финес нервите на „лалетата“ вчера.

Най-притеснително е обаче положението с поста на разпределителя въпреки тримата налични състезатели в разширения състав.

Андрей Жеков е контузен и това явно личеше при единственото му включване срещу Чехия. Георги Братоев въпреки брилянтните си умения на блокада е твърде непостоянен при дистрибуцията на играта, качеството на подаванията му често е много далеч от истината – учебникарски пример в това отношение бяха катастрофалните пасове към Владо Николов в края на тайбрека срещу Холандия. Само близо 20-годишният опит на капитана спаси положението в тези ситуации, втората дори бе материализирана в победната точка в мача. Владо разясни на практика волейболната поговорка: „Няма лоша топка, има лош нападател.“

Огледална е ситуацията с третия избор на Константинов – Любо Агонцев – нисичкият плеймейкър има блестящ поглед върху играта (особено при повикване на центъра на разстояние от него), справя се академично в защита, но губи много на блок заради ръстта си – противниковите нападатели направо го „прескачат“ в определени разигравания.

Въпреки всички технически проблеми и контузии (Цветан Соколов, Тодор Скримов не са въобще в състава за европейското, Ники Николов и Андрей Жеков са, но абсолютно лимитирани от физическото си състояние, за капак на всичко вчера разтежение получи и либерото Теодор Салпаров), България се домогна до лидерското място в групата и чака на четвъртфинал победителя от сблъсъка между Белгия, завършила на второ място във „варненската“ група, и третия отбор от нашата… Германия.

Възпитаниците на Витал Хайнен изиграха срещу Холандия „хелгиното“ (еквивалент на българското „ганкино“) и тактично решиха, че предпочитат да играят пак в България, а не със световния шампион Полша (което всъщност хич не е ненормално). Дали сметката на немците ще излезе с кръчмар или пак ще се обръщаме към мислителя от Каталуня – ще разберем в сряда.

 
 
Коментарите са изключени

Историята на два героя – Солти и Роузъл

| от |

Много герои се появиха преди години на 11 септември, помагайки на хората в нужда, докато Кулите-близнаци се разпадаха около тях. Двама, за които вероятно не сте чували, са Солти и Роузъл – кучета водачи, които въпреки хаоса, спокойно доведоха слепите си собственици в безопасност след терористичните атаки.

Салти, жълт лаборатор, е роден през 1996 г., а 2 години по-късно е обучен като куче водач от Каролайн Макаби-Сандлър от „Очи за слепи“. Според Макаби-Сандлър „Солти харесва бързите темпове на града. Определено е градско куче“. На ежедневните си разходките, Солти се научи да се ориентира около препятствия и да се спира на бордюри и подлезите, а претъпканите тротоари на Манхатън, ескалаторите и въртящите се врати скоро също не са проблем.

След пет месеца интензивно обучение, Солти се срещна със собственика си, Омар Ривера, през 1999 г. След като ослепява 14 години по-рано заради тежка глаукома, 43-годишният мъж продължава да работи за пристанищното управление на Ню Йорк и Ню Джърси като старши дизайнер на системи. Офисът му е в Световния търговски център, на 71-ия етаж на Кула 1.

В съдбовния септемврийски ден Солти си седеше спокойно до бюрото на Ривера, когато и двамата чуват силен удар и усещат как сградата започва да се люлее. Ривера помирисва дим, а компютърът му се разбива на земята. Той грабна повода на Салти и кучето го извежда до претъпканото стълбище, където въпреки хаоса, успява да навигира Ривера около хората и отломките, все едно беше просто още един нормален ден на работа.

В един момент негов колега се опита да вземе каишката на Солти, мислейки, че така ще помогне, но кучето отказва да се отдели от стопанина си и не изпитва нужда от помощ, докато го води към безопасност. След час и петнадесет минути кучето и Ривера успешно стигат до земята от 71-ия етаж, влизат във фоайето на сградата, стигат до входните вратите, излизат и хукват през глава. Те са само на две-три пресечки, когато чуват как кулата се срива.

Подобно на Солти, Роузъл също е жълта лабораторка, но е родена през 1998 г. Тя и Майкъл Хингсън се срещат и си стават приятелчета през 1999 г. в „Очи за слепи“. Хингсън е сляп по рождение, но никога това не го е спирало да осъществи мечтите си. Той изкарва магистърска степен по физика от Калифорнийския университет и си осигурява работа като мениджър продажби на компютри в Ню Йорк. Кабинетът му се намира на 78-ия етаж на Кула 1.

Роузъл спеше под бюрото, когато самолетът удари сградата, само на осемнадесет етажа над тях. Тя спокойно поведе Хингсън, заедно и с други хора в офиса, до затъмненото стълбище и по което се спускат и 1463 стъпала по-късно всички успешно излизат от люлеещата се сграда и на улицата. Слизането отнема малко повече от час и миг след като бяха напуснали сградата, Кула 2 се срути, запращайки отломки навсякъде, някои от които уцелват Хингсън и Роузъл, което обаче не възмущава кучето и то продължи спокойно да изпълнява своята работа да води господаря си през хаоса.

Спомняйки си този ден, Хингсън пише:

Тя ми спаси живота. Докато всички тичаха в паника, Роузъл остана изцяло фокусирана върху задачата си. Докато отломки паднаха около нас и дори ни удряха, Розел остана спокойна.

Роузъл поведе Хингсън през изпълнените с ужас и хаос улици към станция на метрото, където помогнаха и на една жена, ослепена от отломки, да се спаси. За Роузел това беше просто още един ден в живота на куче-водач – когато двойката се връща спокойно у дома, те си играят с приятеля си Лини – пенсионираното куче-водач на Хингсън – все едно че нищо не се е случило.

След атентатите, на 5 март 2002 г., Солти и Роузъл бяха наградени с медала Дикин – „За това, че остават лоялно до своите собственици, смело ги водят повече от 70 етажа на Световния търговски център до безопасно място след терористичното нападение срещу Ню Йорк на 11 септември 2001 г.“

Солти почина през 2008 г. на 11-годишна възраст. Роузъл го последва през 2011 г. на 13-годишна възраст, след като разви язва на стомаха.

Споменът за Солти и Роузъл все още го има. Хингсън написа книга за кучето си, наречена „Thunder Dog: The True Story of a Blind Man, His Guide Dog, and the Triumph of Trust at Ground Zero“, която беше публикувана малко след смъртта на Роузъл. Хингсън основава и фондацията на Роузъл Дрийм, която подкрепя незрящите деца и възрастни и им предоставя начини да учат и да участват по-пълноценно в света.

 
 
Коментарите са изключени

Модни хроники: Защо се поставят копчета на ръкавите на ризата

В света на модата се крият доста странни и не толкова конвенционални решения, за които човек може да се зачуди. Преди известно време разказахме историята на чоукъра и неговата основна функция. Макар и този атрибут да се обвързва по една или друга причина с най-древната професия на света, някои други легендарни добавки в облеклото също пазят своите пикантни тайни. Мъжкият свят на модата не прави изключения в този случай. Ето защо обръщаме внимание на мъжката риза и всички копчета по нея.

Първата открита риза е ленена и е била носена в Египет. Датира от около 3000 века пр. Хр. и е открита в гробницата на Таркан. Преди XX век, ризата е била известна и използвана предимно за долна дреха и бельо.

В средновековието ризата е била видима само при онези хора с по-скромна професия – овчари и други. Затворниците също трябвало да носят ризи. През XVII век вече разкрива малко повече кожа и това дори се смята за лек еротичен мотив. През XVIII век Йозеф Струт официално заявява, че онези мъже, които отиват в спалнята без риза, нямат никаква култура. Преди XX век ризата се е смятала за облекло на ниската класа и едва по-късно започва да се смята за допълнение на официалното облекло.

Хана Монтежю е друга иноваторка в съвременната история на ризата. Тя решила, че вместо да пере цялата риза, може да сваля само яката, която най-често се цапа и да спести допълнително гладене, препарат за пране, време, но за по-голяма жалост на всички останали и синтезираните аромати. Копчетата датират горе-долу от същия период. Индусите са ги използвали още през 2800-2600 г. пр. Хр. и не трябва да забравяме, че в Древен Рим се използват от 2000-1500 г. пр. Хр.

Индусите използвали миди, за да изградят копчетата, които могат да помогнат за затварянето на една дреха. Макар и първоначалното приложение да е било изцяло като допълнителен орнамент върху облеклото. Едва през XIII век в Германия започват да се използват по предназначение. През XVII век вече са били метални, както най-често ги познаваме. Пруският крал Фридрих II имал много сериозен поглед за своята армия.

Той искал неговите войници да не бъдат само средство за влияние на бойното поле, но също така да имат реноме на бойното поле. Проблемът е, че редовият войник никога не може да бъде особено красив. Първо е напълно нормално да се цапа, кърви и поти, а в следствие на различни фронтови заболявания, няма как да се запази официален етикет. Разбира се, офицерът на фронта има съвсем различна и далеч по-красива визия, но той също влиза в бой, както се досещате. Всяко едно сражение взимало своето и причинявало доста сериозни главоболия на бойците.

gettyimages-3159407-594x594

В края на деня, когато битките приключат, всеки войник е скривал умората и мръсотията, използвайки своите ръкави – понякога на униформата, друг път на палтото. Фридрих дълго размишлявал по този казус и накрая стигнал до най-доброто възможно решение – да зашие ръкави! Пруският владетел обаче имал важна стратегия за копчетата – трябвало да бъдат релефни. По този начин при обичайната армейска практика, войникът ще одере лицето си и ще си причини болка.

Съответни се решават всички проблеми от самото начало. Наполеон също е вярвал, че стилът на войниците му трябва да бъде безупречен, но също така не искал половината да бъдат раздрани покрай лицето. Неговата иновативна идея била малко по-либерална. Той наредил на шивачите да направят ризите с малко по-дълги ръкави и разбира се, да разполагат с копче. Мотивът на тези действия бил обвързан с идеята, че ако има бърсане, ръкавът може да се прегъне и закопчее с копчетата, запазвайки по-чист вид. Впрочем неговите армейци често използвали ръкавите вместо носна кърпичка, което определено не може да се

За съжаление няма особени гаранции, че горната история е истинска, съществуват и други версии, че копчетата и ръкавите са добавени просто като форма за лукс, но имайки предвид произхода на ризата и като цяло разпространението ѝ като всекидневно облекло, можем да бъдем сигурни, че тази одежда пази своите тайни. А и нека бъдем откровени, виждали ли сте дете, което поне веднъж да не е използвало този толкова добре познат навик. Освен поставянето на по-луксозни ръкавели, копчето на ризата може да пази точно тази история.

 
 
Коментарите са изключени

Рибките, при които мъжкият носи бебетата

Репродуктивният процес на морските кончета започва, когато мъжкият и женската се срещнат и започнат да танцуват. Няколко дни преди действителния акт на чифтосване, двете рибки (да, те са риби) се срещнат, преплитат опашките си и плуват заедно. Понякога стискат с опашките си едно и също стръкче морска трева и се въртят около нея. Учените смятат, че това ухажване и танци синхронизират движенията на двете риби, за да подготвят мъжкия да получи яйца едновременно, когато женската е готова да му ги даде. След няколко дни танци и свалки, мъжкият започва да пръска вода през специална торбичка за яйца върху корема си. Водният поток се увеличава и разтваря торбичката, за да демонстрира на женската, че е празна и готова да получи от нея яйцата.

В този момент двамата плуват в своеобразна прегръдка муцуна до муцуна като се въртят нагоре през водата, опитвайки се да се нагласят така, че женската да може да вкара яйцата си в торбичката на мъжа. Тя прави това няколко пъти, почивайки си между тях, за да не се умори.

Когато яйцата напускат тялото й, женската отслабва, а докато мъжкият ги получава пък, се издува. Този процес може да продължи до 8 часа. В крайна сметка тя му дава между няколко десетки и хиляди яйца в зависимост от вида на морските кончета.

Когато свърши, женската не остава да се гушкат, а просто отплува и намира хубаво място за почивка, която може да отнеме няколко часа.

Hippocampus hippocampus (on Ascophyllum nodosum)

След като приятелката му си тръгне, мъжкият се прихваща към някое близко растение и освобождава сперматозоиди директно във водата около себе си, за да оплоди яйцата, които сега са закрепени към стената на торбичката му. Торбичката им осигурява кислород и пролактин, за да ги подхранва.

Въпреки че женската е решила да си тръгне веднага след чифтосването, тя поне е достатъчно мила, за да се върне по някое време и да провери как върви бременността на мъжа й. По време на гестационния период, който може да е от две до четири седмици, женската посещава мъжкия ежедневно, макар и не за дълго. Двамата просто си взаимодействат по няколко минути всеки път, плувайки заедно, както когато се ухажваха.

Докато мъжкият се подготвя да роди, торбичката му става по-кръгла и по-кръгла. В минути точно преди раждането започват контракциите. Мускулите на кончето се свиват, огъвайки го назад и напред многократно в продължение на около десет минути, докато всички бебета не излязат от торбичката. Може да се родят между 8 и 200 малки морски кончета наведнъж.

Доста е впечатляващо, че торбичката на мъжа след раждане се връща до нормалните си размери и състояние само за около час, а след още няколко часа той е готов отново да се чифтосва и понякога дори го прави.

Мъжкото морско конче може да роди, но както при много риби, той не родителства малките си, а ги оставя сами. В крайна сметка около 5 бебета кончета на всеки 1000 оцеляват до зряла възраст. Много от тях са изядени от хищници или умират от глад, когато океанските течения ги изтласкват далече от храната. Според стандартите сред рибите 5 оцелели от 1000 всъщност е една доста добра статистика. Това до известна степен е благодарение на торбичката на бащата, която предпазва малките за известно време, докато другите риби често снасят яйца и веднага ги изоставят след оплождането.

Phyllopteryx taeniolatus1

Морско драконче

При морските дракони и морските игли, които са роднини с морското конче кон, също мъжките са тези, които забременяват. В случая на иглите обаче, мъжът може да реши да усвои ембрионите, вместо да ги износи напълно, ако храната му е ограничена или ако той просто намери половинката си за не особено привлекателна.

На теория трябва да е възможно мъжете да забременеят, ако оплодена яйцеклетка се имплантира в корема им и след това успее да се прикрепи към нещо там – като черен дроб или някои друг орган, за да се черпят от него хранителни вещества. Този тип извънматочна имплантация обаче би бил изключително рисков както за въпросния мъж, така и за бебето, като основната опасност е от вътрешни кръвоизливи, които могат да доведат до смърт. Дори и бебето да бъде износено до термин и след това отстранено чрез цезарово сечение, рискът за мъжа все още е изключителен, като се има предвид, че плацентата трябва да бъде премахната и това също може да доведе до масивно вътрешно кървене, което може да бъде трудно за спиране. Както биоетикът Глен Макги казва: „Въпросът не е „Може ли един мъж да роди?“ Въпросът е „Ако мъжът роди, ще успее ли да оцелее?“

 
 
Коментарите са изключени

Дуелите заради любовния живот на Мария Кюри

| от |

Мария Кюри и съпругът й Пиер не бяха чужди на пресата. През 1903 г. двойката печели Нобелова награда „в знак на признание за необикновените постижения, които правят към обществото със съвместните си изследвания на радиационните явления, открити от професор Анри Бекерел“. Връзката им е щастлива като всеки от тях е на равно интелектуално ниво с другия. Те отпразнуваха Нобеловата награда и продължиха работата си, но след няколко години им се случи една трагедия.

Pierre Curie by Dujardin c1906

Пиер Кюри

През 1906 г. съпругът на Кюри загива при злополука. Следобеда на 19 април, докато вали силен дъжд, Пиер пресича улицата, когато е прегазен от карета с коне, която превозва 6 тона военни униформи. За жалост, мъжът умира на място. Въпреки че сърцето й е разбито, тя отхвърля пенсията, която френското правителство й предлага, като казва, че и сама може да издържа себе си и децата си без проблем. Мария се връща на работа скоро след смъртта на Пиер и дори зае академичния пост на съпруга си. Кюри пише:

Съсипана от нещастието, не се чувствах в състояние да се изправя пред бъдещето. Не можех да забравя обаче това, което съпругът ми понякога казваше – че дори и него да го няма, трябва да продължа работата си.

Вероятно не е изненада, че Кюри в крайна сметка продължава и в интимен план. Тя беше едва на 38 години, когато стана вдовица, и скоро насочи погледа си към Пол Ланжвен, бивш ученик на мъжа й. Като много интелигентен мъж, също толкова отдаден на науката, колкото и Пиер, Пол има потенциала да запълни празнотата, останала от починалия й съпруг. Плюс това, той беше хубав и имаше „процъфтяващи мустаци“. Няма какво да не му харесваш! Имаше само един мъничък проблем: Пол вече беше женен…

Paul Langevin Wellcome2

Пол Ланжвен

Въпреки това Кюри и Ланжвен си правят една хубава авантюра. За него извънбрачните отношения не бяха непозната и неизследвана материя – бракът му не беше особено щастлив, а съпругата му дори веднъж го беше ударила с бутилка по главата. (Въпреки че предвид многобройните му изневери, може би си го е заслужил.)

Жена му беше добре запозната с предишните му набези с други жени, но нещо във връзката му с Кюри я ядоса доста. И така, когато госпожа Ланжвен разбра, че съпругът и любовницата му са си устроили апартамент, където могат да се срещнат насаме, тя намира крадец и го наема да нахлуе там. Крадецът взе интимни писма от мястото и госпожа Ланжвен заплаши Пол, че ще го изкаже за афера на пресата, ако не я прекратят.

Аферата или продължава, или госпожа Ланжвен не удържа на думата си. Три дни преди Мария Кюри да спечели втора си Нобелова награда, съпругата на Пол дава писмата на пресата, заявявайки, че иска развод, пари и попечителството над децата им.

Вестниците полудяват от историята! Те описват Кюри като съблазнителка, която е примамила семеен мъж от добрата му френска съпруга и деца. Хората бързо се възмущават яростно, което не беше особено трудно нещо като се имат предвид предразсъдъците на по онова време – Кюри беше чужденка, родом от Полша, а също и (както грешно пишат вестниците) еврейка.

Пресата пуска слухове, че аферата е започнала, още докато Пиер е бил още жив. Тези твърдения също са неверни, но това е достатъчно, за да урони името на Кюри дотолкова, че Нобеловият комитет да я помоли да си остане във Франция и да не пътува до Швеция, за да приеме наградата. Те се страхуваха да си помислят какво ще стане, ако една прелюбодейка седне до  самия крал на Швеция!

От друга страна, Алберт Айнщайн веднага скача в защита на Кюри, като казва, че трябва да дойде в Швеция, въпреки обвиненията.

Убеден съм, че вие [трябва] да продължите да се отнасяте към тези измислици с презрение… ако глъчката продължава да се занимава с вас, просто спрете да четете тези глупости и ги оставете на влечугите, за които е написана.

Междувременно ситуацията става още по сериозна, защото се провеждат не един, а два дуела, възбудени от любовите на Мария Кюри.

Единият е между двама редактори на конкурентни вестници: М. Червет от Gil Blas и Леон Дуде от L’action Francaise. Техният спор беше относно доколко са основателни обвиненията на госпожа, вече госпожица, Ланжвен. Двубоят биеше с мечове и след „няколко ожесточени удара“ Дуде бе ранен и двамата решиха да се помириха.

Другият двубой бе между Пол Ланжвен и Густав Тери, журналист, който го нарича „невъзпитан страхливец“. Ланжвен не прие със спокойствие обидата и съответно предизвиква на дуел с пистолети. Въпреки проведените изчерпателни приготовления, дуелът не доведе до нищо – Тери отказа да стреля с мотива, че не иска да отърве Франция от един от най-големите й умове, а Ланжвен заяви, че не е убиец и също пусна пистолета си.

Публичността фактически слага край на връзката им. Ланжвен и съпругата му успяха да уредят спора си извън съда и по-късно се помириха, въпреки че Пол след това става забременява секретарката си и тя ражда.

Кюри все пак отива до Швеция въпреки съветите на Комитета и приема лично втората си Нобелова награда. След това отива на вечеря (с 11 блюда!) с краля на Швеция, която мина спокойно. Тя е първият човек – мъж или жена – спечелил Нобелова награда два пъти. За съжаление обаче, за научните постижения, които прави, плаща с живота си. През 1934 г. Кюри е диагностицирана с левкемия, резултат от продължителното излагане на йонизираща радиация. Работните й бележки и тетрадки, дори и днес, все още са твърде радиоактивни, за да се пипат без адекватна защита.

Мари Кюри не само спечели две Нобелови награди – в семейството й има общо пет. Тя спечели две, съпругът й Пиер Кюри спечели една, дъщеря й, Ирен Жолио-Кюри (съпруга на Фредерик Жолио-Кюри, на когото е кръстена метростанцията в София), печели наградата за химия през 1935 г. заедно със съпруга си, а втората й дъщеря е директор на УНИЦЕФ, спечели Нобеловата награда за мир през 1965г.

Въпреки че Кюри и Ланжвен никога не се събират отново, това не беше краят на отношенията между двете фамилии. Внучката на Кюри, Хелън Жолио-Кюри, се омъжва за внука на Ланжвен, Мишел.

Gustaf V färgfoto

Кралят на Швеция Густаф V беше обвинен, че е имал афера с женен мъж. Курт Хайби идва на визитация при краля през 1932 г., за да поиска лиценз за алкохол за ресторанта си. Той обаче не получава такъв, защото е осъден престъпник. По време на срещата Густаф V успява да съблазни Хайби. Съпругата на Хайби подава молба за развод, позовавайки се на връзката на съпруга си с краля, а Хайби получава 170 000 крони, за да си мълчи.

 
 
Коментарите са изключени