Сензация! Брюксел се мести в София, ЕС ликува

| от |

Няма как да не вземем участие в това поредно взривяване на Интернет, този път започнато от Ралица Ковачева, която е на път да измисли нов литературен жанр. Какъв? Оставяме ви да прецените като хвърлите едно око на последните ѝ публикации при нашите приятели от reduta.bg.

eksofia

Европейската комисия се мести в София, съобщи сензационно британската преса. Заседанията на съвета на министрите също ще се провеждат в българската столица. Решението е част от пакет мерки по политиката на сближаване, с цел насърчаване на икономиката на страните-членки от една страна и интереса на гражданите към работата на европейските институции от друга. На въпрос защо именно в София, неназован източник от ЕК отговаря: Заради по-ниските разходи за издръжка, заради красивата природа и не на последно място, заради активната роля на България като държава-членка. С конструктивните си позиции и балансиран подход българите доказаха, че заслужават да са сърцето на Европа. Евродепутатите, които досега заседаваха в Брюксел и Страсбург, единодушно гласуваха да провеждат заседанията си в сградата на българското Народно събрание. Аргументът- така на практика се демонстрира сближаването между европейския парламент и националните законодатели, заложено в Лисабонския договор. Освен това, нощният живот в София е далеч по-вълнуващ от този в Страсбург.

Както вероятно вече сте се досетили, горната „новина“ е изцяло плод на въображението ми. Но може и да не сте се досетили, на фона на бълваните на килограм подобни вести из българското медийно пространство. Сред фаворитите ми теми са „ЕС легализира инцеста“, „ЕС дава Тракия на Турция“, „ЕК забранява детските приказки“. На този фон, моят принос звучи като невинна детска шега. Но механизмът на появата на подобни „новини“ и най-вече, последиците от тях, нямат нищо общо със забавлението, камо ли с невинността. Обикновено в основата им стои някакъв реален факт или изказване, но преразказът от сайт на сайт и от вестник на вестник се случва по схемата „не били компютри, а компоти“. Например новината, че според президента на Европейския съвет Херман ван Ромпой понятията „род„ и „родина“ трява да отидат на бунището на историята (това именно е заглавието), произтече по следната схема: руски сайт отрази речта на Ван Ромпой, произнесена на честванията в Берлин за годишнината от падането на берлинската стена, като цитира избрани изречения за европейската идентичност, прибавяйки свои, силно спекулативни интерпретации и провокативно заглавие. Български сайт преписа новината, премахвайки подробности от типа какво точно е казал Ван Ромпой, кога, къде и по какъв повод и достигайки до следния извод (всъщност, първите изречения на въпросното съобщение): „ЕС заприличва все повече на СССР, а в някои отношения, дори надминава болшевишката империя. Например в опитите за заличаване на националната идентичност на народите. Съвсем пресен пример за тази агресивна политика, унищожаваща Европа е изказването на председателя на Европейския съвет – Херман Ван Ромпой.Според него понятия като „народ“ и „родина“, трябва да отидат на бунището на историята.“ И ако добрата новина е, че все пак сравнително сериозните медии не подеха новината (за разлика от други случаи), лошата е, че тя буквално заля социалните мрежи, предизвиквайки порой коментари срещу „болшевишкия ЕС“. В общия случай, обаче, тези новини се появяват като анонимки в разни сайтове, само за да бъдат поместени по страниците на пресата, с позоваване на сайта като източник.

Вдъхновение за подобни „новини“ българските медии често черпят от британските таблоиди, с очевидната презумпция, че щом е „вносна“, информацията следва да е вярна, а и да не е, това вече не е наш проблем. А пък ако идва от Брюксел, това е напълно достатъчна легитимност. Такъв е случаят с водещото заглавие на „Телеграф“ от 28 януари „Брюксел удря кабинета, за да повлияе на евровота“. За източник е цитирано „авторитетното издание“ New Europe. Въпросното издание (електронно и печатно) се самоопределя като „европейският политически вестник“. На сайта му няма информация относно редакционния екип и издателя, а само адрес в Брюксел. В дъщерното New Europe Bulgaria също има само адрес, а в рубриката „За нас“ пише: „„Ню Юръп България„ е проевропейска медия, работеща с вяра в европейския проект, но чувствителна към грешките на европейските структури и европейските политици. Ниесеборимзаповечепрозрачност, демокрацияидиалог.“ (последното изречение е написано именно по този начин).

Та въпросното издание публикува статия, озаглавена „And yet it moves“ („Керванът си върви…“ в българската версия) и подписана от Касандра. „С един неетичен ход миналата седмица, Европейската комисия опита да се намеси във вътрешните дела на България, с явната цел  да повлияе на резултатите от европейските изборите в страната през май, в полза на опозицията“, твърди медията. Според нея номинацията на „медийния лидер Делян Пеевски за поста съветник по национална сигурност“ е национален политически въпрос и няма нищо общо с темата на мониторинговия доклад на Комисията. Изданието обвинява Европейската комисия в заговор с президента Росен Плевнелиев, еврокомисаря Кристалина Георгиева и разбира се, Иво Прокопиев, срещу българското правителство. Статията е пълна с неточности, грешки и спекулативни твърдения. За да онагледи отношението на „еврократите в Брюксел“ към България, тя дава за пример как преди изборите през 2009 „Комисията бе замразила , без причина,  € 515 милиона за финансиране на България, нанасяйки сериозни политически вреди на тогавашното социалистическо правителство на Сергей Станишев“. Както е известно, правителството по онова време беше на тройната коалиция (но вероятно Касандра от Брюксел не знае това), а средствата бяха замразени през 2008г. по причини, детайлно описани в доклад на ЕК за злоупотребите с европейски средства в България (Касандра вероятно не помни случая „Батко и братко“).

На този фон става ясна ролята на привидно безобидните истории от типа „ЕС забранява приказките“- те създават благодатната почва, в която могат лесно и безкритично да бъдат приети дори твърденията, че Европейският съюз се опитва да „удари“ българското правителството. В крайна сметка, вече отдавна сме прочели, че ЕС иска да регулира всичко в живота ни – от краставиците до водата в тоалетното казанче; иска да ни държи бедни, за да ни управлява лесно; иска от нас пари, за да спасява богатите банки/гърци/европейци; вре си носа в съдебната ни система и ни наднича във вътрешните работи. Пълзящата антиевропейска кампания подхранва измислените страхове на българите от големия свят, който ще ни погълне, подчини, обезличи (спомнете си истерията покрай бежанците, кампанията срещу чуждестранните хранителни вериги или патосът да не се позволи на чужденци да изкупят българския чернозем).

Случаят показва целият механизъм на изфабрикуване на новини по „опорни точки“, та даже и срещу Брюксел, когато се налага. И използването на европейска претенция и марка не могат да ни заблудят относно авторството и целта на мероприятието. В името на оставането на власт и разпределянето на порциите (по Доган) управляващите използват безогледно целия наличен арсенал от пари, власт и медиен комфорт, за да обезсилят и обезмислят всеки опит за съпротива. Припламналото през миналата година обществено недоволство се успива целенасочено с новини за успехите на властта и омаскаряване на политическите ѝ опоненти, в най-добрите традиции от близкото минало. И не, не бързайте да се смеете на новината за севернокорейското кацане на слънцето. Предстои предизборна кампания, в която ще научим къде по-интригуващи новини.

 
 

Тенеси Уилямс: поетът на изгубените души

| от chronicle.bg |

Той е описван като най-знаковия американски драматург. Името му стои редом до тези на Артър Милър, Едуард Олби, Дейвид Мамет и други. Мнозина твърдят, че по-велик от него няма. Дали това е така, е въпрос на субективна преценка. Защото величието е неизмеримо. Факт е обаче, че емблематичният, широкоусмихнат и мустакат Тенеси Уилямс е едно от най-важните имена не само в американския, но и в световния театър.

Роден е на 26 март 1911 г. в щата Мисисипи. Рожденото му име е Томас Ланиър Уилямс III. Майка му Едуина е дъщеря на свещеник, а баща му е търговец със слабост към жените и алкохола.

Тенеси започва да пише още от ранна възраст. След редица написани едноактни пиеси без особени качества, всичко се променя за една нощ през 1945 г. Премиерата на спектакъла „Стъклената менажерия“ донася на Тенеси Уилямс дългоочакваното признание. Буквално за една нощ вълната от популярност го качва на гърба си и той се появява в страниците на всички списания. С това започва дългото му пътешествие, което включва няколко световни награди в областта на драматургията, стотици изстрадани и изписани страници, много алкохол, наркотици, мъже и едно огромно наследство, оставено на читателите и зрителите.

01009242.JPG

Пиесите на Тенеси Уилямс са тест за всеки актьор. Почти няма актриса, която да не мечтае за ролята на Бланш Дюбоа от „Трамвай Желание’ и почти няма година, в която една от пиесите на автора да не бъде поставена на Бродуей или Уест Енд в Лондон. Кейт Бланшет, Изабел Юпер, Джесика Ланг,  Рейчъл Вайс и Джилиън Андерсън са само част от имената, влезли в ролята на Маги Котката или Бланш Дюбоа.

Възприятието на широката публика към Тенеси Уилямс еволюира през годините. Когато пиесата „Трамвай Желание“ е играна за първи път в Лондон (през 1949 г., поставена от Лорънс Оливие) Тенеси е видян като типичният американски търговец на опустошителни морални ценности. Критиците описват постановката като разказ за една проститутка, за полет на нимфоманка, за копнежите на една сексуална невротичка. Парламентът атакува пиесата, наричайки я „нискокачествена и отблъскваща“. Когато пиесата „Котка върху горещ ламаринен покрив“ има своята британска премиера през 1958 г., е била представена едва ли не като клубно изпълнение, за да не бъде публиката опорочена от факта, че главния герой в пиесата, Брик, има хомосексуални наклонности.

За щастие днес вече Тенеси Уилямс не е възприеман като възхваляващият секса и ниските морали автор. Днес вече фокусът е върху текста и дълбочината на световете в неговите творби. Описван е като „Поетът на изгубените души“ и често е свързван с емпатията към духовно ранените персонажи.

марлон  брандо и вивиан  лий,  тенеси уилямс
Кадър от филма „Трамвай Желание“ (1951 г.). Вивиан Лий в ролята на Бланш Дюбоа и Марлон Брандо в ролята на Стенли Ковалски.

Голяма част от творчеството му е посветено на Стария Юг в САЩ. Показани са грозните предразсъдъци на този свят и също както при почитания от Тенеси Чехов, ситуациите едновременно комични и трагични.

Самият Тенеси притежава силно гражданско самосъзнание – нещо, което е видимо от писмените източници за живота му. Докато обикаля Юга през 1939 г. се среща с бедните безработни семейства и вижда отблизо начина им на живот. Презира расизма. Възмутен след като не успява да се пребори срещу това „Стъклената менажерия“ да не се играе само пред бяла публика, през 1947 г. той пише на The New York Times, че всеки договор, който подписва занапред ще изключва Вашингтон като място за игра, докато градът не сложи край на тази недемократична практика. Повлиян е от сътрудника на Бертолт Брехт, Ъруин Пискатор, който е ръководител на the Drama Workshop в Ню Йорк, и с когото авторът работи по едноактната си пиеса „Дългото сбогуване“. Всичките пиеси на Тенеси Уилямс съдържат идеята за борба със социалната неправда.

film_11142016_bastien_catroof_photofest-1366x1051
Кадър от филма „Котка върху горещ ламаринен покрив“. Елизабет Тейлър е в ролята на Маги Котката, а Пол Нюман е в ролята на Брик.

В този смисъл шедьовърът на кариерата му, „Трамвай Желание“ също може да бъде разглеждана така. За някои пиесата е реабилитиране на Стенли Ковалски, който отмъщава на снаха си Бланш, задето е нарушила хармонията в мирния му дом в Ню Орлиънс. Нищо не е толкова просто обаче. Други възприемат далеч по-балансирана гледна точка. Според тях Бланш олицетворява „поетиката и аристократизма на чувствата“, докато Стенли е мускулестата, първична и жестока енергия. В края на краищата, за да бъде разбрана тази пиеса, се изисква симпатия. До голяма степен „Трамвай Желание“ е провокирана от действителността в Америка от края на 40-те, в която мачизмът и материализмът надделяват над духовните и артистичните ценности.

Тенденцията на скрития (а понякога и не толкова скрит) политически коментар продължава чак до „каменната ера“ в творчеството на Тенеси Уилямс през 60-те, когато той започва да злоупотребява с алкохола и наркотиците. „Камино реал“ например е метафора за Америка през 50-те. На едно място в нея са събрани образите на Дон Кихот, Лорд Байрън, Казанова и Маргьорит Готие. Без да бъде фантасмагория, пиесата осмива една Америка на сенатор Маккарти, от която е изтръгнат духът на човечността. Години по-късно в „Орфей слиза в Ада“ главната героиня открива, че баща й е убит от Ку-Клукс клан, задето е отказал да прояви расова дискриминация. Състоянието на човешкия дух в моменти на крайно обтягане е това, което вълнува автора.

3574_org

Късните му творби носят силен самоирочен елемент и в тях отсъства искрата, налична във върховите му пиеси. Но най-доброто от Тенеси Уилямс вероятно ще устои под напора на времето по редица причини. Тук е великолепната драматургия и силните персонажи, които винаги ще водят публики в театралните салони и ще представляват интерес за актьорите. Тук е историята на маргиналите и победените, която ако е разказана добре, винаги привлича. Тук е и съпротивата срещу всяка форма на тирания, било тя от личен или обществен характер. А много често тези две понятия са неразривно свързани.

Тенеси Уилямс умира през 1983 г. в хотелска стая в Манхатън след задушаване с пластмасова капачка от лекарство. Към момента на смъртта си е носител на две награди „Пулицър“. Една за „Трамвай Желание“ (1947) и една за „Котка върху горещ ламаринен покрив“ (1955). Последният му хит на Бродуей е бил чак преди 22 години – „Нощта на игуаната“ през 1961 г.

Самият Тенеси някога пише, че „да бъдеш Артист, е да бъдеш Революционер“. Звучи гръмко и претенциозно, но не и когато идва от перото на човека, на когото световната култура дължи образи като Бланш Дюбоа, Маги Котката, Стела и Стенли Ковалски, Брик, Том, Лора и Аманда Уингфийлд и още много други. Пиесите му, в които винаги присъства автобиографичен елемент, и техните персонажи, благодарение на своите актьори носят части от душата на Тенеси Уилямс от хиляди сцени по света и до днес, 108 години след рождението на твореца.

 
 

Истинската история за Пинокио е доста по-забавна

| от chronicle.bg |

Сигурно вече знаете за навика на Дисни да взима тъмни и тегави детски приказки и да ги превръща в весели и сладурски хитови филми. „Спящата красавица“, например, е базирана на история, в която женен цар намира спящо момиче и след като не успява да го събуди, го изнасилва.

„Пинокио“ не е изключение. Филмът е по „Приключенията на Пинокио“ – серия от разкази, отпечатани във вестник през 1881 и 1882, с автор Карло Колоди.

Джими за първи път се появява в глава 4, за да накара дървеното момче да се прибере вкъщи:

„Когато чува тези думи, Пинокио побесня, взе един чук от масата и го хвърли право към говорещия щурец. Може би не вярваше, че ще го уцели. Но, колкото и тъжно за казване да е, скъпи деца, той уцели Щуреца право в главата. С последното си дихание Щурецът падна мъртъв.“

pinocchio-smoking-700x370

Въпреки че не изглежда да му е тъжно за шурчето (дори по-късно казва на Джепето: „Негова вина си е, аз не исках да го убивам“), той все пак съжалява, че не го е послушал след като си навлича все повече и повече неприятности. Накрая кармата го застига и Пинокио изгаря краката си:

„И след като вече нямаше сили да се изправи, той седна на малко столче и сложи мокрите си крака в печката, за да ги изсуши. Там и заспа и докато спеше, дървените му крака започнаха да горят. Бавно, много бавно те почерняха и се превърнаха в пепел.“

Но не се притеснявайте – Джепето му пощава и му прави нови крака, което изглежда като жест, който Пинокио не заслужава. Когато за първи път става „жив“ и се научава да ходи, той бяга и по-късно казва, че Джепето се е държал лошо него, заради което старецът се озовава в затвора.

Момчето не си научава урока и когато духът на Щуреца се връща, за да го предупреди да не се забърква с едни измамници, вместо да се извини, Пинокио го пренебрегва още веднъж. Това отново се обръща срещу него:

„Те ме гониха и аз бягах и бягах, докато не ме хванаха. Вързаха ме за врата с въже, провесиха провесиха от едно дърво и казаха: „Утре ще се върнем тук и ти вече ще си умрял, и устата ти ще е отворена, и ще вземем златните монети, които криеш под езика си.“

Тази сцена по първоначални планове трябва и да е и края на историята. Целта на Колоди е да покаже на децата, че ако не слушат, последствията може да са страшни. Редакторът на вестника обаче иска Колоди да продължи да пише – може би защото самият той иска щастлив край – и така се появява синята фея, която спасява Пинокио.

5acbb2b3facba849008b45af-750-563

В последвалите текстове Колоди прави така, че Пинокио да си вземе поука и да се погрижи за баща си вместо да седи безотговорен. Накрая Щурецът има шанс за отмъщение, но е го прави:

„Бащата и синът погледнаха към тавана и там стоеше Щурецът.

- О, скъпи Щурчо – каза Пинокио като се поклони дълбоко.

- О, сега ме наричаш „скъпи Щурчо“, но помниш ли, когато хвърли чук по мен и ме уби?

- Прав си, скъпи Щурчо. Хвърли ти сега чук по мен. Заслужавам го! Но не пипай скъпия ми баща.

- Няма да пипам никой от двама ви. Исках само да ти напомня за номера, който ти отдавна ми скрои, за да те науча, че в този жесток свят трябва да се добри и мили един с друг, ако искаме да са добри и мили с нас, когато на нас ни е трудно.

- Прав си, малки Щурчо, повече от прав дори. И аз ще запомня този урок, на който ме научи…“

 
 

Как, за бога, се появява овчарският скок?

| от chronicle.bg |

Въпреки че проучването е малко трудно, изглежда че хората са се изстрелвали s пръти във въздуха още от древни времена. Всъщност описания на спорт като овчарския скок датират още от 400 година пр. Хр.

Първоначално, разбира се, дългият кол помагал много удобно (и в известна степен забавно) да се прескочат заблатени места и затова често се използвал на Острова – в Кеймбриджшър, Линкълншър, Норфолк и Хънтингдоншър, както и в Холандия. И в двете държави мочурищата и естуарите са нещо типично, така че хората бързо свикнали да си помогата с някоя тояга при разходките си навън.

Étienne-Jules_Marey_-_Movements_in_Pole_Vaulting_-_Google_Art_Project

Но скоковете по овчарски не били полезни само на местата с повече природа. Гондолиерите във Венеция използвали този метод, за да се прехвърлят от гондолата на тротоара. 

През годините овчарският скок прераства от практичен начин за преодоляване на препятствия в спорт. През 1843 година се появява за първи път идеята надпреварите да се провеждат за височина вместо за дистанция в Клуба по футбол и крикет в Ланкашър. И ето ни модерният овчарски скок. До 1850 година състезания по спорта в този формат вече се провеждат редовно в Германия, а до средата на 19 век и техниката на скачачите се развива до тази, която наблюдаваме днес.

maxresdefault

Първоначално прътите са били от алуминий или бамбук, но през 50-те години вече се използвали модерни материали като фибростъкло – така те станали по-здрави без да се добавя тежест, което позволило на състезателите да се изстрелят на по-голяма височина (защото могат да огънат пръта повече).

Съвсем скоро, през 80-те, се появява още една значителна промяна в спорта. Дейв Волц, който със своите 83 килограма e едър за скачач, успява да хване напречния лост, докато е във въздуха, и да го стабилизира на място, за да не падне. По този начин през 1982 година той подобри рекорда за САЩ два пъти до 5,75 метра.

Заради контузия в левия си глезен обаче не участва на олимпиадите през ’84 и ’88 (през 1987 година чупи десния си крак на няколко места). Въпреки това Волц изненадва всички като се появява на Олимпийските игри през 1992 година и печели 5 място.

Не всички са развълнувани от методите му и някои негови колеги дори заявяват, че е развалил спорта, дори на фона на това, че изначално техниката е трудна и малцина успяват да овладеят.

В крайна сметка обаче всякакво пипане на гредата по време на скок се забранява: „Опитът ще се счита за неуспешен, ако по време на скока състезателят закрепя или смени лоста с ръце.“

 
 

Каква е заслугата на сърбите за превземането на Одрин

| от Радослав Тодоров |

На 26 март се навършват 106 години от падането на Одринската крепост, което води до капитулацията на Османската империя в Първата балканска война.

Както е известно, обсаждащата го 2-ра Българска армия получава подкрепления от Сърбия преди решителния щурм на крепостта. Обикновено по-шовинистично настроените сърби твърдят, че едва ли не те превзели крепостта, че Шукри паша искал да се предаде на тях и дори в белградския музей на Калемегдан е изложена сабя инкрустирана с надписи на арабица, която се представя за неговата.

Българите пък тенденциозно смятаме, че помощта на сърбите е била незначителна и реално ние сами сме свършили цялата работа. Истината както винаги се намира някъде по средата. Сръбската армия все пак дава своя принос за победата и според историческите писания, ето точно колко голям е бил той.

В началото на войната турските войски са разделени на две армии. Срещу първата, по-крупна и по-добре снабдявана групировка в Тракия, наброяваща 183 600 души, българската армия трябва да се бие сама. Западната турска армия (наброява близо 156 000 души), разположена в Македония, се намира в изключително тежка ситуация защото й се налага да се бие едновременно срещу сърбите от север, гърците от юг, черногорците и албанските хайдути на запад и на изток срещу българската 7-ма Рилска пехотна дивизия.

Трябва да се признае, че на Западния участък в Македония сръбските войски изнасят основната тежест на войната, разбивайки сами турците в две основни големи сражения, наречени Кумановска и Битолска битка.

10-Rodopski11

Сърбите допринасят в известна степен и за превземането на Шкодра – друга важна турска крепост, макар и не чак толкова стратегическа и мощно укрепена, колкото Одринската. Нея реално я превземат черногорците. Сърбите присъстват известно време на обсадата, тръгват си оттам преди превземането, но оставят част от артилерията и оборудването си, което е от полза на черногорците за превземането на крепостта. Общо взето такава е основната помощ, която впоследствие сърбите оказват и на нас.

След като съюзниците разбиват Западната турска армия и окупират отбраняваните от нея територии, за тях не остава друга работа освен да помогнат на българите в далеч по-крупните и тежки боеве срещу Източната турска армия. През това време българската армия нанася няколко големи поражения на турската в битките при Лозенград, Люлебургас и Бунархисар, с което я изтласква само за две седмици с бой и преследване на 400 км. Турците се окопават чак при Чаталджа, едва на 30 км от столицата им Цариград и при Булаир, на десетина километра от Галиполи. Крупни турски сили обаче се барикадират зад непристъпните фортове на Одринската крепост далеч в тила на маршируващите към Цариград български войски.

Понеже войниците от 7-ма Рилска дивизия също влизат в Солун заедно с гърците, гръцкият щаб на драго сърце се съгласява да извози с корабите си оттам 2 от 3-те бригади на дивизията, стига да се махнат надалеч от бленувания и от двете страни град. Те са стоварени в Дедеагач, откъдето да се притекат на помощ на 4-та Българска армия при Булаир. Сърбите ни оказват значително по-голяма помощ от тях тогава.

Около приготовленията за щурмуването на крепостта, българският щаб отправя искане към сръбския да прати подкрепления към Одрин, тъй като не достига жива сила да се обкръжи и атакува ефективно от всички страни огромната по размери крепост с фортове отстоящи на по 10 км извън града образуващи широка укрепена окръжност около него. Също така другата причина щабът ни да отправи това искане е, че 2-ра армия разполага предимно с полева артилерия, недостатъчна да пробие крепостта.

Bulgarian_soldiers_with_dead_Turkish_civilians_(Edirne) (1)

Така на 6 ноември 1912 г. на жп гарата в Мустафа паша (Свиленград) пристигат 2 сръбски дивизии. Това са общо 47 868 сръбски войници с 96 оръдия и, 4000 коне и волове и 3000 коли. Българските сили възлизат на 106 425 души с 424 оръдия.

Или иначе казано сръбските сили представляват 44% от пехотата и 22 % от артилерията при щурма.

Сръбските войски са разположени на западния сектор. Върховен главнокомандващ на обсадните войски при Одрин е генерал Никола Иванов, а на Източния сектор – ген. Георги Вазов и съответно планът на операцията е начертан от българският щаб. А мястото, където ще бъде направен пробивът, е откъм източния сектор, където са разположени само български войски. Цялата сръбска тежка артилерия обаче е прехвърлена на този сектор и спомага решително за унищожаването на турските крепостни картечници и оръдия, които гърмят по настъпващите българи.

С други думи, без тежката си артилерия, сърбите практически са нямали възможност също да направят пробив при техния сектор. Все пак значителните сръбски сили помагат да се затегне пръстена около крепостта и по време на щурма също се хвърлят в масирана атака, напредвайки с няколко километра през турските позиции, общо взето с толкова с колкото и българските части неучастващи в пробива. В тези боеве сърбите дават около 500 убити и 1900 ранени. Като част от жертвите падат от приятелски огън, защото поради грешно зададени координати полевата артилерия на Тимошката дивизия известно време бие по собствената си пехота.

В това отношение българите използват по-ефективно артилерията. Импровизирайки, те дори въвеждат някои практики за първи път в историята на военното дело, като огневия вал и неподвижния заградителен огън. За първи път в Европа се използва авиация за бомбардировки и е направен успешен опит за радио разузнаване и радио заглушаване на турската станция в града. Най-успешно е приложен може би огневият валяк, представляващ успоредно изнасяне на артилерията напред заедно с напредването на пехотата, така че тя да я прикрива и да бие винаги на известно разстояние пред нея по врага.

Bulgarian_soldiers_with_dead_Turkish_civilians_(Edirne) (1)

И както вече казахме, за да бъде направен пробив на толкова силно укрепена крепост от огромна важност е обсадната артилерия, където едрокалибрените гаубици са предимно сръбски. Тоест без оръдията на сърбите, а и без техните снаряди пробив е нямало как да бъде направен. Атаките на пехотата се нуждаят от постоянна артилерийска поддържа, а общото количество снаряди стигат точно за три дни непрекъснат ураганен огън по всичките вражески фортове. Точно за толкова време пехотата успява да направи пробива. С други думи ако той се беше забавил само с ден още или дори с няколко часа, щурмът  е трябвало да бъде прекратен поради липса на снаряди. Така че без сърбите това нямаше как да се случи и победата е и българска и сръбска.

Но все пак атаката на нож, която води до пробива, е изнесена изцяло от българската пехота. Българските войници се налага да прекосят преминат през истински ад докато се доберат до стените на фортовете. За да неутрализира турските крепостни картечници и оръдия стрелящи по пехотата, артилерията поддържа непрекъснат разрушителен огън по яките стени на фортовете в продължение на три денонощия. Дулата прегряват до червено и се налага артилеристите да събличат дрехите си, да ги топят във вода и да ги хвърлят върху оръдията в опит да ги охладят. А това е доста неприятно на фона на тогавашната люта зима, когато температурите падат до -20*С през нощта, а преспите са по 180 см дълбоки.

В крайна сметка артилерията успява да си свърши работата и войнишкият порой да се изсипе през разрушенията във фортовете с победоносни викове „Ура“.

Считаната за непревземаема, от западните военни експерти крепост пада, а Османската империя се налага да се признае за победена във войната и да отстъпи европейските си владения на съюзниците. Този момент на общ триумф скоро е последван от раздор между България и Сърбия. Следващите няколко войни в които сме били врагове, не водят до нищо хубаво за никоя от страните. Но както виждаме – когато сме били заедно никакви крепости и империи не са били в състояние да ни спрат.