Селската амбиция ръжда не хваща

| от Емил Кирилов |

Във всяка нормална фирма, във всеки офис в София, всеки ден и час, има минимум по един много амбициран човек без особени личностни качества, но пък изпълнителен и зверски решен на успех и победа. Човек, дошъл не на работа, а на война.

Той пристига от далечни земи. Може и да е местен, но неговата вътрешна същност, неговото действително същество, скрито зад костюмчето, шито на ишлеме, е точно от там, ако ще на гърба на Коня да е расъл.

Душата му е от Злокучене, от Марс, от Тъмната, зла, сенчеста паралелна вселена на болезнено амбицираните селяндури, които си вардят службицата с цената на живота и оставят у малкото нормални хора на тази планета усещането, че биха правили на шефа всякакви мръсотии. След малко. В кенефа. Буквално.

Той е тук, за да се поти, да се пъне, да се мори, да не издържа, да прави впечатление, да избухва, да е номер едно, да поема задачки, да победи, да се доказва. Напрежението е постоянно и много голямо.

Като на някаква приказна селска сватба е този човек непрекъснато. Като една застаряваща братовчедка на булката е, решена да си намери мъж на това дългоочаквано тържество на кича и безумието, но и разяждана от непосилно тежка злоба и завист към своята вече „уредена“ роднина в бяла рокля.

За тия хора да ходиш на работа е всичко. Но не самата работа и нейното вършене е от значение, не крайният резултат и удовлетвореността от това да създадеш нещо е водещо в техните кански усилия. Важното е да се покажеш, да се навреш сред обществеността, да се наместиш на сигурно, нещо там да се овъртолиш във влиятелни хора и слава.

Селската амбиция е много коварна работа, защото създава непоносим дискомфорт в живота на физически най-близкия нормален човек, свидетел на цялата тая мъка, който не е възпитан да се напиня като умопомрачен, само и само да му вдигнат заплатата със 150 лв, да го потупат по рамото и евентуално да си намери гадже с висок служебен пост и апартамент в СОФИЯ.

Селската амбиция е нещо страшно.

Нейният приемник вечно се страхува да не би да изпусне нещо, той знае всичко и е вечно в час, докато ти си пиеш обедната бира на слънце в почивката и оглеждаш задниците на малкото хубави колеги, дето останаха в този живот.

Селски амбицираният човек ще те купи и продаде, облечен като някаква стюардеса или кондуктор в БДЖ, каквито са й/му разбиранията за елегантност и офисен дрескод.

Той влага толкова енергия в това да се чекне по офиси по цял ден, да е винаги информиран за всичко, да е насреща за тези над него, да принтира някакви листа, задъхан и наведен, да създава добро впечатление на директори, че като се прибере вечер у тях, се размазва на дивана като желе, изнемощял, няма сили за книга, за филм, за спорт, за любов, за нормална вечеря, за малко мисъл в тая глава, бе.

Яде спържа от буркани от селото на своята душа и крои с цялата й неописуема нищожност дребни схеми, с които да блесне на работа и в утрешния ден.

И така ден след ден. Та цял живот…

 
 

Каузата, която обедини Магдалена Малеева и Юлиан Вергов

| от chronicle.bg |

Човечеството е издигало множество течения, религии, идеи и какво ли още не в култ, в своята история. Днес един от тези култове е здравословният начин на живот, в който влизат редица дейности като здравословното хранене и спортуването, всичките обединени от една идея – грижата за самите нас, чрез грижата за тялото. А колко хубаво би било, ако подхождахме със същата страст и към грижата за околната среда?

Вече ви разказахме за инициативата на National Geographic, „Планета или пластмаса“ Каузата продължава да се развива и вече има своите поддръжници от публичното пространство.

Тенис легендата Магдалена Малеева и актьорът Юлиан Вергов се включиха в кампанията „Планета или пластмаса“. Двамата станаха официални посланици на инициативата, която цели да намали драстично количеството на пластмасови отпадъци за еднократна употреба, изхвърляни в Световния океан.

Вергов и Малеева вдъхновяват с личния си пример и новогодишни обещания. В специално заснети видеа за National Geographic двамата споделят тревожната статистика за кризата с пластмасата и дават алтернативи на най-масово използваните пластмасови предмети за еднократна употреба.

Повече от десет години Магдалена Малеева работи в посока образование и информираност на обществото за проблемите на околната среда, като заедно с близки приятели стартира платформа за разговори и дебати за възможното устойчиво бъдеще на България. До нея застава и познатият на българската театрална и телевизионна публика Юлиан Вергов, който всеки ден дава личен пример за природосъобразен начин на живот – от избора на колело за придвижване в града до използването на торбички за многократна употреба като пазарува.

National Geographic Планета или пластмаса Магдалена Малеева

Посланието им за кампанията „Планета или пластмаса“ цели не само да информира за задълбочаващата се криза, но и да мотивира по-голяма част от обществото, медиите и институциите да предприемат конкретни действия в името на опазване на Световния океан и планетата като цяло.
До този момент над 4600 души в България са застанали зад инициативата „Планета или пластмаса“, давайки своето собствено обещание на сайта на кампанията за България.

Отброяването на всички, дали обещание, става на специално изработен глобален сайт, активен включително и в много европейски държави като Германия, Франция, Испания и Холандия, както и на Балканите, в САЩ, Латинска Америка и Скандинавия.

До момента са събрани 190 466 443 обещания за намаляване или спиране на употребата на различни видове пластмасови изделия за еднократна употреба.

Към мисията на National Geographic се включват множество обществени личности, които припознават инициативата и се стремят да наберат възможно най-много последователи. Посланик на „Планета или пластмаса“ в Холандия е известната местна актриса Хана Вербуум, а в Словения един от посланиците е световноизвестният фотограф на списание National Geographic Арне Ходалич.

National Geographic Планета или пластмаса Юлиан Вергов

Кампанията „Планета или пластмаса“ е продиктувана от все по-шокиращите данни за замърсяването на световните водни басейни – повече от 5 милиарда пластмасови отпадъка вече плуват в Океана, а всяка година в него попадат 9 млн. тона пластмаса. В същото време по света се продават почти 1 млн. пластмасови бутилки всяка минута, а 40% от пластмасовите изделия се използват само веднъж. Само в САЩ се изхвърлят 500 млн. пластмасови сламки всеки ден, а 73% от боклука по плажовете е пластмаса. Въпреки множеството призиви и инициативи през годините, едва по-малко от 20% от пластмасата се рециклира, а 6,3 млрд. тона пластмасови отпадъци никога не са били рециклирани.

Според проучване на агенция „Talk” за България, направено за National Geographic, 55% от анкетираните българи са силно обезпокоени от глобалния проблем, свързан със замърсяването с пластмаса за еднократна употреба в Световния океан. Анкетирани са 800 мъже и жени на възраст между 15 и 54 години, които редовно използват интернет и са запознати с екологичните проблеми по света.

Замърсяването на Световния океан с огромни количества пластмасови отпадъци за еднократна употреба е проблем, който рано или късно ще засегне пряко всеки един от нас. Все още не е късно да преобърнем негативната тенденция, но за тази цел са необходими усилия от страна на всички. А промяната не трудна и започва тук и сега с една малка чаша, сламка, пликче, бутилка, опаковка…

 
 

Верни ли са вицовете за чукчите?

| от Радослав Тодоров |

Чукчите са ни известни най-вече от вицовете, където винаги са представяни като недодялани, прости или в най-добрия случай крайно наивни персонажи. Поредицата от анекдоти за тях с времето се е превърнала едва ли не в жанр. Трябва ли обаче непременно да й се доверяваме?

Тяхната изключително сурова родина, Чукотка, определено не е място, където един глупав и нескопосан човек би оцелял.

„Чукча” всъщност е прозвище, с което местното население е станало известно на запад. То идва от туземното „чаучу”, означаващо „собственик на огромни еленови стада”. Така са се представили вождовете на номадските племена от вътрешността на Чукотка пред първите руски пътешественици, стигнали дотам.

В същото време обитателите на крайбрежните райони занимаващи се предимно с лов на морски животни са носели названието „анкалу”. Така се получило, че и двете групи били обединени под общото наименование „чукчи”, както по подобен начин и племената от групата на евенките били кръстени „тунгуси”. Самите чукчи се самоназовават „ораветлат”, означаващо „хора”, като в миналото са предпочитали да се именуват с по-горделивото „луораветлат” – „истинските хора”. А всички останали племена, те едва ли не считали за хора едва и ги търпели единствено в ролята на взети във война пленници. Затова техните съседи не знаели покой, освен в редките години, когато чукчите пропускали да се отправят на военен поход поради някакви причини. По отношение на появилите се там през 17 век руснаци, чукчите в крайна сметка се съгласили, че и те са „истински хора”, които може да бъдат уважавани, но докато се стигне до това били необходими 150 години непрестанни руско-чукотски войни.

Като цяло колонизацията на Сибир от руснаците протекла сравнително гладко и с доста по-малко битки и оказана съпротива отколкото колонизацията на Америките от европейците.

чукчи

Казаците – паравоенно формирование служещо на руския цар, се били като сибирския еквивалент на американските конкистадори и трапери. Те се придвижвали из тайгата предимно с лодки по реките и пристигайки на територията на някое ново племе тържествено му предлагали да „паднат под ръката на великия бял цар”. След което от туземците се изисквало единствено да произнесат някаква клетва на развален руски и да се съгласят да плащат налог за да станат руски поданици. Руснаците искали от тях да плащат налога в животински кожи. Именно това изискване станало и една от основните причини за толкова лесното и бързо завземане на Сибир. Ценните кожи от белки, самури, видри, мечки и друг дивеч, били конвертируема валута за руснаците още от княжеските времена. Но докато в европейската част дивите животни вече били доста изтребени, то в Сибир и най-бедните туземци се разхождали целите в кожи, поради което плащането на въпросния данък не представлявало никакъв проблем за тях.

Така за близо половин век казашките отряди преминали почти целия Сибир, в повечето случаи туземците веднага склонявали на условията им, ако някъде се случело някое войнствено племе да откаже и да ги нападне, бързо го склонявали само с няколко пушечни изстрела да се разбяга. В този дух протичала колонизацията докато казаците не достигнали до Чукотка. Чукчите се оказали изключително корави воини, дори и на фона на това, че били на съвсем примитивно материално и технологическо ниво спрямо новопоявилите се европейски врагове. Техните щитове и доспехи били единствено от кост и дърво, а в бой те влизали под звуците на тъпани направени от изпъната човешка кожа. Всеки мъж чукча от малък преминавал през невъобразимо тежки тренировки, като например трябвало да свиква да отбягва редовно внезапен замах към главата му с горяща цепеница и въобще да изгради светкавични рефлекси против всякакви опасности.

Подрастващият чукча вече трябвало да може да дочува полета на пусната в гръб по него стрела и да отскача от пътя й. Ако издържел всички тези опасни изпитания той ставал воин, ако загинел при някое от тях, то баща му дори не си спомнял повече, че е имал някога такъв недостоен син. Въпреки че чукчите били сравнително малък народ, едва около 10 000 души, те успявали да всеят голям смут и страх на доста обширна територия. Освен страх, те предизвиквали и огромна ненавист у съседните им племена, поради което и не било трудно за руснаците да ги склонят да се бият на тяхна страна против омразните си врагове. В средата на XVII век дотам за първи път достигнали казашки военни подразделения със задачата да покорят чукчите под скиптъра на руския цар.

чукчи

Нищо обаче не се получило.

Още при първия сблъсък, чукчите обсипали казаците с дъжд от стрели, след което се пръснали из тундрата, откъдето периодично се появявали само за да им нанасят изтощаващи удари и да ограбват обоза им, след което отново изчезвали. Новината за крахът на тази операция не се харесала в Кремъл и през 1727 г. оттам решили да изпратят нова експедиция от 400 души редовна войска и казаци, която окончателно да покори този войнствен народ. Отрядът пътувал цели две години през дивия Сибир докато успее да се добере до Анадирски Острог, където да попълни редиците си със съюзници от жадните за мъст към чукчите племена на якутите и коряките.

Започнала Голямата Руско-чукотска война продължила близо 30 години, през която из пустошта на Крайния Север се водели битки от по няколко хиляди души и от двете страни. Руснаците се оказали в невъзможност да противодействат на партизанската война, която чукчите предприемат против тях с внезапни набези, ограбвания на обозите им и разрушаване на фортовете им. Тази война била не по-малко мащабна и ожесточена от знаменитите „индиански войни” в Дивия Запад, но за разлика от своите американски събратя, чукчите я спечелили.

През 1763 г. руснаците окончателно свили знамената, изоставяйки фортовете си в този район, и напуснали Чукотка. Веднага след това победоносните чукчи се нахвърлили на поселенията на руските съюзници – коряките, и нанесли страшни опустошения на селищата им. Те заграбили всичките им еленови стада, което принудило коряките занапред да се препитават от лов на морски зверове.

Чукчите не били глупави и с времето започнали да оценяват предимството на стоките, пристигащи покрай руснаците, като железни сечива, пушки, кибрит, водка и накрая сами преценили, че присъединяването им към Русия не е чак толкова лоша идея. Така през 1778 година решили да приемат предложението за поданичество, но при условие че и занапред разполагат с пълно самоуправление и не плащат никакви данъци и налози. Подобни условия никое друго племе не е успявало да договори. С това проточилият се близо век и половина конфликт приключил.

Чукчите формално станали поданици на империята, но реално не признавали никаква власт чак до ХХ век и се срещали с руснаците само за да търгуват. Дори и по времето на Сталин, когато цели класи и народи били жестоко репресирани от властта, чукчите останали напълно незасегнати и от колхозите и от лагерите. Нещо повече, руснаците даже им плащали да отстрелват избягали от ГУЛАГ затворници из тайгата. Интересен факт е, че през 1947 г. те едва не забъркали международен скандал между СССР и САЩ, когато нападнали ескимосите от съседните Алеутски острови, които са част от щата Аляска. На практика тогава въоръжени съветски граждани нахлуват на територията на САЩ, в момент в който вече е започнала Студената война и при огромно напрежение покрай течащото ядрено превъоръжаване. Цяло чудо е, че и тази тяхна лудория остава безнаказана и за щастие на всички нас, не води до фатални последствия.

Та с няколко думи, за да отговорим на въпроса от заглавието, най-добре е да го направим с въпрос… Дали са верни вицовете за чукчи? 

 
 

Конър Макгрегър участва в #10Years Challenge

| от chronicle.bg |

Конър Макгрегър участва в #10Years Challenge след като направо 30 милиона последователи в Instagram. MMA боецът в момента е една от най-големите звезди в бойните спортове като предизвика рекордни продажби за UFC с битките си през октомври. Той участва в първия си MMA двубой, когато е едва на 19 години.

10 години по-късно Макгрегър е един от най-високо платените бойци на планетата. Думите към двете снимки са: „5 световни титли по-късно“. Конър спечели титлите в свръхлека категория  (66 кг.) и в лека категория (70 кг.) в Cage Warriors, а след това прави също и в UFC.

Ирландецът тепърва ще уговаря следващия си двубой, който потенциално може да бъде срещу Поли Малиняджи. Макгрегър иска да се бие отново с Хабиб Нурмагомедов след като миналата година руснакът го надви. В момента мачът им се подготвя, но и двамата ще срещнат други опоненти преди той да се случи.

 
 

Най-инстаграмското пътешествие, на което можете да отидете

| от chronicle.bg |

Ако планирате следващото си пътешествие с мисъл за последователите си в Instagram и другите социални мрежи, забравете за плажове, планини и гори. Всеки може да отиде на пясък, вода, хълмове и дървета.

Това, в което трябва да инвестирате, е класически американски трип по известния Route 66.


Вижте тази публикация в Instagram.

#route66 #grandcanyon #america #usa

Публикация, споделена от Dom (@goldbron) на

Пътят спечели гласуване за най-инстаграмска дестинация в анкета на компанията за автомобили под наем Hertz. Той започва от ветровития град Чикаго и приключва от другата страна на САЩ, в Лос Анджелис, като минава през най-живописни и нестандартни пейзажи. Известни забележителности са Гранд Каньонът и Калифорнийският щатски път, както и няколко творения на човека, например, вторият най-голям люлеещ се стол в света, в Мисури, и Ранчото за кадилаци в Тексас. Второто е любопитна арт инсталация на стърчащи от земята коли, покрити с графити. Вие също можете да нарисувате нещо, ако носите спрей със себе си.

 

 

 

Вижте тази публикация в Instagram.

#EveryoneLoveEveryone ☮

Публикация, споделена от Ola Duçkallari King (@ola_duckallari) на