shareit

Секс, протест и геополитика

| от |

14 ЮЛИ 2013, НЕДЕЛЯ

Текстът е оттогава. Нарочно го пишем с голям шрифт. Защото въпреки, че е преди повече от три месеца този пост на Димо Господинов (повече от него можете да прочетете в блога му Прогресивни размисли) е също толкова актуален и днес. Днес в МС бе подписан договора за Южен Поток. Правителствените медии го описаха като невероятен успех. Междувременно БЕХ изтегли нов международен заем за АЕЦ Белене. А протестите срещу кабинета продължават вече 140-ти ден. С три думи : Секс, протест и геополитика.

Не, не става дума за голата „Свобода“ от вчера.
Разговаряхме с приятели на тема: „Каква е разликата между икономическите отношения с Русия и тези със Западния свят?“ Имаше най-различни трактовки и отговори, но всички се обединихме, че и в двата случая става дума за секс.
Putin-and-Stanishev-photo-kremlin-ru-e1350571897208
Само, че при „секс“ с Русия си в ролята на жената, а със Западния свят си мъжа. Причината е в икономическия модел – в ЕС и САЩ поведението на държавата обслужва бизнеса, а при руснаците бизнесът е подчинен на държавата, т.е. в единия случай имаш пазарни отношения, в другия – непазарни, геополитически. С цялата условност на тази дихотомия и с риск да ме обвинят в сексизъм, виждам следните особености при различните „сексуални превъплъщения“ на икономически отношения:
Руснакът не подбира много. Важното е да ставаш за гео-секс – т.е. да имаш излаз някъде, да може да прокара някоя тръба през теб или да ти запали ел. таблото със силни дози ядрена енергия. Връзката с руснака ти излиза евтино, поне в началото – черпи те, примамва те с ниски цени, подаръци, привилегии. Но той носи една непредсказуема мачовска природа, не търпи неподчинение и много лесно ставаш икономически зависим. Ако днес не е на кеф, лошо за теб. В един момент се оказва, че му храниш и гледаш децата (агенти-олигарси), съобразяваш поведението си с него, сваляш гащи по команда, въпреки, че сексът не е удоволствие вече. А той разчита на това, че още го обичаш, че не можеш без него, и дори и да се скарате и разделите, ти пак ще го повикаш и той ще дойде да те спаси като герой. Руснакът е свикнал да се налага със сила. Традиционалист е, предпочита жена му да не е много образована и еманципирана, да си стои вкъщи, да не знае много и да се грижи за домакинството. При изневяра, подаръците се вземат обратно или излизат скъпо, а убеждението, че можеш да се разполагаш със семейния влог е заблуда (справка Кипър).
Западнячката е капризна. Трябва да отговаряш на много изисквания, да си силен или полезен, да имаш изрядно поведение или поне перспектива за развитие. Обикновено минаваш през дълги преговори, за да я спечелиш, много често не знае какво иска. Определено ти излиза солено да си с нея, но поне знаеш, че ще е с теб, докато имаш пари да плащаш сметката. Естествено, лошо впечатление ще ѝ направи неугледният ти вид или държанието ти, ако не отговаря на нейните разбирания за правилно. И понеже става дума за секс – трябва да си вършиш работата добре, контролът за качество е строг. Ревнива е, не позволява да поглеждаш към други и иска да си максимално прозрачен за нея. Нерядко стига до там да ти провери телефона с кого говориш и какви смс-и си пишеш. Дипломатична е, може да ти извади душата с памук, рядко е директна, обикновено очаква да четеш между редовете.
Общото: освен, че става дума за секс и в двата случая, връзка без любов е много опасна. Възможно е използвачество, както и брак по сметка. Доверието и верността са важни в някаква степен, честата смяна на партньора не води до положителни резултати в дългосрочен аспект.
И сега за протеста, какво общо има той. Първоначално не виждах неговото геополитическо измерение, даже счетох за неуместно (единствено това) в речта на Плевнелиев да се поставя тази линия на разделение, конкретно за този протест, на еврооптимизъм срещу евроскептицизъм. После провидях какво се случва в момента.
Нашият протест всъщност е срещу посттоталитарния модел на олигархичен и див капитализъм, флагман и международен проповедник на който е Русия. Това е схема, която е непроизводителна, малкото, които вземат много, не произвеждат, а грабят. Многото пък трябва да се поддържат в невежество, бедност, а социалната държава и граждански права не са препоръчителни. Връзката с горната алегория е видима.
Едновременно с това, ние отчитаме нашето членство в ЕС и изискваме политическо поведение в духа на европейските ценности и икономически модел. В момента, коалицията БСП, ДПС и Атака поведоха страната по антиевропейски път, като реакцията и на Президента, и на посланиците от страните от ЕС не е случайна. Докато олигархичния модел на управление не е патент на това правителство, макар и да стигна своя връх с назначаването на Делян Пеевски за шеф на ДАНС, то влизането в толкова остър конфликт с ЕС, заради Русия не ни се беше случвало досега. За какво говоря по-конкретно.
Всичко се върти в момента около проекта „Южен поток“, както и евентуално други енергийни или икономически инициативи между България и Русия. Та тази тръба е поредното пипало на зависимост, което руснаците искат да пуснат върху европейската икономика. По „Южен поток“ трябва да минава само газ на „Газпром“, независимо, че това е в разрез с правилата на ЕС. В „замяна“ ние получаваме едно нищо – 15 години няма да вземаме транзитни такси, за да изплатим нашия дял от този раздут проект. През това време може да станат много неща, дори да сме минали на ядрен синтез и газ да не тече повече по тази тръба.
Т.е., в духа на горната алегория, ние сме си избрали жена, тя ни е пуснала (присъединила). Изневиделица, идва правителство, което или прикрито не харесва жени, или позволява чужди да ѝ заграждат жената, което е еднакво осъдително. Случва се нещо като да дойде шефа ти и да иска да мине приятелката ти, а ти да го питаш „у вас или у нас я искаш?“. Един от сигурните начини да скандализираш една жена е да ѝ доведеш „баджанак“ заедно с теб в леглото. Да ѝ кажеш: „Обичам те, но и него обичам, айде да те въртим“.
Ние не знаехме за тази „ориентация“ на правителството и подкрепящите го партии преди изборите. Още повече, че Станишев се кичеше гордо с титлата „председател на ПЕС“, за което събра не малко еврооптимистичен вот в ляво. При Атака евроскептицизма и русофилията си бяха ясни, още повече, че В.С. започна да ходи на рождени дни на Путин и смени крайно националистическата с крайно лява реторика. Но кой да очаква, че ще прави коалиция с БСП и ДПС?
В крайна сметка, протестът е и за това. Избрали сме си роля в международния икономически секс – искаме да сме мъжете. Да, по-трудно е, по-скъпо, повече бачкане и грижа иска, но пък е по-сигурно и независимо. Не приемаме педерасткото (гейовете да не се обиждат, това е друго) поведение на правителството, което е готово да предаде всички нас, за да се гушка с Русия. Ние не сме гласували за това!
П.П. Не съм русофоб, не съм хомофоб, нито сексист. Просто мразя демагогията и предателството. Ако ще е капитализъм, избирам европейски да е, защото поне има социална държава и опит за равни възможности за всеки.
 
 
Коментарите са изключени

Гарет Джоунс – журналистът, който се опълчи на Сталин

| от |

През 2016 г. Евровизия се превърна в политическа сцена. Появата на Джамала и нейната песен „1944“ разпали много сериозно света. Песента ѝ очевидно трябваше да напомни за един по-тъмен исторически момент на Украйна. И докато всеки посочва концентрационните лагери като доказателство колко жестоки могат да бъдат хората, един друг исторически факт остава някъде назад в историята или най-често се заменя от по-голямо зло.

Историята за Холодомора не е по-малко притеснителна. За една година от 1932-1933 г. са избити между 4-10 милиона украински селяни. Тайната се пази дълго време, но някъде през 80-те години истината успява да намери своя път. Участието на уелския журналист Гарет Джоунс е в корена на ситуацията. Уелсецът помни с добро Източна Европа, майка му някога е работила като учителка там и той много искал да се върне обратно. Още в самото начало, бъдещият журналист показал дарбата си да научава доста езици. След някои от най-популярните и говорими езици са френски, руски, немски и още няколко. На 25-годишна възраст става един от чуждестранните дипломати, работещ пряко с британския министър-председател. През 30-те години на миналия век работи като репортер във „Западна поща“ и няколко други уелски издания. Неговото занимание било да покрива новините около бунтуващата се Нацистка Германия.

През 1933 г. е в Лайпциг, където Хитлер ще поеме властта на страната и ще я поведе в един кървав танц. Като журналист, Гари не се притеснявал да комуникира с нацистите, етиката изисквала да познава двете гледни точки и той правил точно това. В последствие се оказва, че има досие и много други също го подозират. След като отразява това събитие, журналистът заминава за 2 месеца в Украйна. С неговите езикови познания е готов да разгледа по-обстойно украинската политика, както и да успее да разбере какви са настроенията на местните жители. За жалост пристига във време, в което болшевиките вече са взели властта.

Gareth-jones

Снимка: By Український інститут національної пам’яті – People of Truth, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=45274818

След Ленин е дошъл Сталин, който има намерение да завърши своя 5-годишен план. Една от точките на колективната уелски на земя и животни принуждава мнозина да се разделят с притежаваното от тях. Планът бил елементарен, селскостопанската индустрия трябвало да храни работниците, които живеят в градовете. Резултатът от това решение води до геноцид, след като никой няма храна. Заможните фермери се депортират по политически причини в Сибир, а имането им заминава в полза на държавата. На 29 март 1933 г. дава пресконференция и разкрива какво наистина се случва под контрола на Сталин. След това някои вестници публикуват историята му със заглавие „Глад сковава Русия, милиони умират“. Един фрагмент от разтърсващата новина гласи:

„Разхождаш се през селата и минах покрай 12 кооперации. Навсякъде се чуваше плач и викове „Нямаме хляб, умираме!“. Плачът идвал от всички страни на Русия, от Волга, Сиберия, Беларус до Централна Азия. Минах покрай черноземните полета на Русия, които се славят като най-богатия регион. На кореспондентите им е забранено да ходят там, но аз исках да видя какво става със собствените си очи.“

6_aug_top_daily_express_Holodomor_Genocide

Снимка: By Unknown – New York Evening Post, Daily Express Journals, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=32766652

Съветският съюз тогава се опитва да дискредитира уелсеца, а само няколко дни по-късно Уолтър Дуранти публикува друг материал. Дуранти е носител на наградата Пулицър и бързо прикрива следите със заглавието „Руснаците са гладни, но не гладуват“. В материала на Уолтър се говори на пропаганда, която иска да урони престижа на новата власт. Това е материалът, който носи черен печат в паспорта на Гари, особено ако някога е смятал да се завръща отново там. След няколко месеца в дома си, той разбира от приятел, че Япония е окупирала части от Монголия и заедно със своя приятел Хърбърт Мюлер заминават, за да направят разследване. Докато двамата преминават през Китай с кола – пътуване, което няма да им отнеме повече от ден – биват нападнати от японски бандити. Не е ясно как бандитите са разбрали, но след като са заловени, Мюлер е изпратен, за да търси пари за откуп. Джоунс останал като залог и на 12 август 1935 г. е застрелян – точно на рождения си ден. Едва през 2012 година става ясно, че всичко е било добре оркестрирано от тайната полиция НКВД.

Адам Пурпис бил търговец на кожи, латвиецът се познавал и с двамата репортери, отпуснал им колата и след това чакал действията на бандитите. Според Джордж Кари, Пурпис имал досие като таен агент. Въпреки опитите на журналиста да насочи погледите на света в бедстващите руски райони, истината излиза някъде през 80-те години. През 1991 г. ще извоюва своята независимост, а през 2006 г. Украйна ще заяви, че това е бил умишлен акт на геноцид. До днес САЩ отказва да използва думата геноцид и класифицира този вид престъпление като „Престъпни действия от режима на Сталин“). През 2008 г. Украйна дава почетен медал за заслуги на журналиста, докато Ню Йорк Таймс сваля заглавието на Уолтър Дуранти. Не си мислете, че Гари не е очаквал ответен удар, той бил предупреждавам многократно, че за думите си може да страда, но въпреки това предпочел да сподели на света истината за зверствата, които са се случвали по това време.

 
 
Коментарите са изключени

Димитър Балев – един от най-успешните кметове на Видин

Димитър Балев е дребен, слаб, болнав, но изключително работлив, улегнал и интелигентен мъж, което ще го направи един от най-успешните кметове на Видин. Но нека да започнем с хобито му.

Роден е на 10 септември 1863 година в Охрид, тогава в Османската империя. През 1875 година, докато учи във второкласното видинско училище, с помощ от негов учител е изпратен в Букурещ при Любен Каравелов. След Освобождението на България през 1878 първоначално е занимава изключително с пчеларство. Започва в „Образцов чифлик“ при Карл Бец, през 1896 година участва в учреждението на Видинското пчеларско дружество, а 3 години по-късно, през 1899, година помага за организирането на първата пчеларска изложба. Той също така работи със списание „Пчела“ и посещава пчеларски конгреси и международни изложби. Дори през 1903 година спечелва няколко награди – от Международния пчеларски конгрес и на пчеларска изложба във Виена. В хода на пчеларската си кариера разработва нов вид кошер, носещ неговото име – Балев кошер – който също е отличен с няколко награди. През 1912 година участва и на Всеславянския пчеларски събор в Москва.

На 45 години, на 17 юли 1908,  той става кмет на Видин като ще изпълнява длъжността до смъртта си на 15 януари 1915. Противоположно на общоприетото дори за онова време правило по-заможните да получават кметски кресла, той достигна до длъжността като беден човек.

Той построява сградите, където и до днес се помещават училищата „Любен Каравелов“ и „Св. св. Кирил и Методий“, както и парка „Владикина бахча“. За просветната политика на Димитър Балев пише учителката Мария Кръстева във в. „Видински общински вестник“, бр. 145 от 20 януари 1935 година.

„Балев винаги поставяше на първо място учебно-възпитателното дело, защото образованието, освен че въздига човека на висотата, на която трябва да се намира като духовно същество, но в същото време то е най-силният лост за повдигане материалното състояние както на отделните хора, така и на целия народ. Любовта и вярата в децата и младите хора бе за него необходимост. С встъпване в общинския дом той изтръгна децата от прашните и пусти мегдани и ги отправи за пръв път към уредените игрища, паралелки и топки, доставени от Швеция. Той предвиди суми от общинския бюджет за ученически екскурзии и създаде при всяко квартално училище училищна градина, а предвидената сума за ученическата колония и трапезария ежегодно се увеличаваше, за да задоволи 225 бедни ученици с безплатен обяд и 250 – с топли дрехи и обувки.“

Успехът на кметуването на Димитър Балев се крие в културно-просветната му политика. Той настоява за задължително първоначално образование, като общината дава безплатно нужните учебници и ученически потреби на всички деца. В това начинание получава доста противници, но той все пак следва текста на конституцията. А за изпълнението й са нужни не само училищни сгради, учители, отопление, но и учебници и ученически помагала.

Белев е изключително взискателен и към учителите. Те се подбират с конкурс, но и им предоставя всички възможни улеснения и средства, на които общината е способна, за да работят по-лесно, като едно от тези средства е често подценяваното внимание. На учителите от крайните видински квартали е на разположение кметският файтон, който да ги вози до училищата и обратно, „за да имат повече сили за децата“.

По негово време за пръв път се назначава училищен лекар за основните училища – служба, която за жалост след неговата смърт ще се закрие.

Но друга също любопитна, смела негова идея (макар и неосъществено) е мостът Видин – Калафат. Видинският общински съвет свиква събрание, на което се правят обсъждания във връзка с тази идея и се избира комисия, която да отправи прошение до министър-председателя и министъра на обществените сгради. Посещава се Калафат, а след като по-късно Калафатски общински съветници посещават Видин, се взима решение за съвместни действия.

Умира на 15 януари 1915 година. След смъртта му Видинското пчеларско дружество е кръстено на негово име. Димитър Балев е герой в българския сериал „Дървото на живота“.

За него и службата му Д-р Бърни Бончев Денев пише:

„Тъжен е споменът за него при мисълта, че и сега, двайсет години от земното му изчезване, колко сме далеч от него, далеч по-ниско, не по-високо. Животът му бе скромен, изгубен от декоративната повърхност, ала спечелил в дълбочина, във вътрешно значение и духовна мощ. С кротостта на човека, който се надява, той мъжествено се отдаде за благото на децата и на съгражданите си с цялото си естество, подчинено на мисълта и със съзнанието колко борбата е победоносна, колко страданието е божествено, колко взаимната любов е сладка. Делото му е недостигнато, неосъществено. С упорита надежда ще трябва да го поемем и завършим, като не преставаме да го благославяме.“

 
 
Коментарите са изключени

Дървените небостъргачи достигат нови висини

| от |

След вълна от пожари в големите градове в Съединените щати през 19 и началото на 20 век, дървенията като архитектурен материал се счита за опасна, особено във все по-плътна градска среда. За къщите продължават да се използва дърво, но по-едрите проекти го избягват като материал. Вместо това те се използва зидарията, алуминий и стомана, за да се изградят по-устойчиви на пожар, както и все по-високи конструкции.

Заради новите строителни технологии, иновациите в пожарната безопасност и нарастващия интерес към екологичния дизайн, дървесината днес се завръща.

Ponderosa Studios at the University of British Columbia 2016

Brock Commons – сграда със студентски общежития към Университета в Британска Колумбия във Ванкувър, Канада

С малко над 50 метра височина, наскоро завършената (през 2017) Brock Commons в момента държи рекорда за най-високата сграда от дърво в света. Колоните, гредите и дъските са от ламиниран дървен материал в комбинация с лепило (материалът се нарича глулам, glulam) и са основите структурни елементи на сградата. Този материал в много по-здрав от обикновеното необработено дърво. Глулам опорите са леки, обикновено около 2/3 от теглото на стоманата и 1/6 от теглото на бетона. Тази лекота също улеснява транспорта и намалява разходите. Естествената гъвкавост на дървото пък помага на сградата да реагира по-добре на земетресенията.

Willis Tower From Lake

Willis Tower

В момента обаче се планират редица много по-високи сгради от тази. Архитекти от Perkins + Will развиват проект  River Beech Tower в Чикаго, който ще достигне 80 етажа и ще бъде много по-лека за етаж от съседната Willis Tower (висока 426 метра и съдържаща близо 80 000 тона стомана).

Glulam

Сглобка от глулам

Въпросът с пожарите също е адресиран от специалисти. Колкото и странни да изглежда, дървото може да се окаже по-добре от стоманата при силен топлинен стрес. „Дървесината е по-пожароустойчива от стоманата и бетона. Това е така, защото 15% от дървесната маса е вода, която ще се изпари, преди материалът да изгори. Освен това, дървените трупи се овъгляват отвън и това защитава сърцевината им. Стоманата се загрява бързо, дървото изпарява вода и гори бавно.

 
 
Коментарите са изключени

Когато британските железници откачаха вагони в движение

Според Британската железница така наречените „slip coach“ вагони се появяват случайно – когато вагонът, в който пътува един от служителите й, се откача и композицията продължава, докато той бавно намалява скоростта си и спира – според тази история съединителната верига се къса. Но въпреки леко плашещия характер на инцидента, мъжът се замисля дали ако го правят нарочно, това няма да бъде за добро. И така, през 19 век тази практика започва.

По-вероятната история на произхода на тези вагони е и малко по-драматична. Преди да бъдат приспособени по специален начин за такава операция, тя пак се е случвала, но директно, по много по-опасен за всички начин. 

След като идеята се разработва, на теория няма ограничение за броя на вагоните, които могат да се откачат или колко пъти може да се извърши това за едно пътуване. Експресния влак между Лондон и Глазгоу, например,  може да пусне няколко вагона в един по-малък град, след това още няколко в друг, в трети… стига да има служител в най-предния вагон при всяко пускане, който да натиска спирачките. След това откачените вагони могат да оставят пътниците си или да бъдат прикачени към друг локомотив.

До 1914 на ден се откачат вече около 100 вагона. В зенита на практиката те са около 200. Но въпреки че е активна близо един век , тя си има своята цена и недостатъци. Всеки откачен в движение вагон (или композиция от вагони) изисква, както отбелязахме, служител, а след това и хора, които да скачат отново вагоните за влак, което добавя към персонала. И макар вагоните да се откачат лесно в движение, след това не е толкова лесно да бъдат прикачени.


И тъй като влаковете все пак стават все по-бързи, откачането на вагони в движение с хора в тях ставало все по-опасно. Това в комбинация с разходите през 1960 довело до края на практиката. Именно последното такова пътуване виждаме и във видеото.

Идея обаче просъществувала останала още малко. В някои случаи влаковете спират да откачат автомобили, които след това се свързват отново с нов двигател. В други няколко локомотива са свързани за участък, след което се разделят на спирка, преди да продължат под собствена сила. Такива системи с разделен влак си проправят път в цяла Европа и САЩ.

 
 
Коментарите са изключени