Сега е моментът да искаме от държавата

| от |

Всички знаем този метод от времената, когато бяхме малки и безвластни: Родителите ни канят гости вкъщи, гостите идват и започва вечеринка. В хода на вечеринката идва моментът, в който на висок глас да поискаме нещо, което в друга ситуация те биха ни отказали. Но сега не могат, защото ще се изложат пред гостите, че не се грижат добре за подопечното си.

В деня, в който започва европредседателството ни, има организирани 9 протеста. В подкрепа на Истанбулската конвенция, протест за правата на пенсионерите, митинг на „Гражданска инициатива за Суверенитет на България и държавите по света“, два протеста – „за“ и „против“ втория лифт над Банско, протест на полицаите. Това са само някои от тях, очевидно, но само един е дневен – останалите са за след 17:00 часа.

Та ако и вие искате нещо – санирането да не изисква подписите на всички в блока, зелената зона да бъде само на „Витошка“, винетките да само за хора с чужди номера или със зелена карта, ей такива неща – сега е моментът. Правителството отдели 100 милиона лева за МВР – това е едно добро начало.

За целта трябва да сме организирани много добре. Кажете на всичките си възрастни и вече сенилни съседки, че организирате протест за по-високи пенсии. След това ги заведете на фонтаните пред НДК (защото пилоните ще са заети естествено, вие не сте единственият човек с подобен предприемачески дух) и им раздайте табелки и плакати с надписи от рода „Цариградско – пешеходна“ , „Казаните не са престъпници“, „Джойнта – левче“ или каквото там ви е на душата. Сега е моментът да се иска!

Другият вариант е, но трябва или да сте с връзки, или сам вие да сте учител, да изведете децата по време на Час на класния или Труд и техника (ако още има такива екзотики в училище) малко навън. Минавайки пред НДК просто направете същото като с възрастните – табелка на всяко дете. Може би молбите за казаните или разни други легализации няма да са подходящи в ръцете на децата, но лозунги като „Тате се изнервя като няма ракия и бие мама“ биха помогнали хем на домашното пивоварство, хем на Истанбулската конвенция. Всякакви варианти са възможни – оставете вашият в коментарите, нека създадем общество и да си помагаме взаимно за държавата, която искаме.

Държавата обаче трябва да се справи със създалия се неловък грозд от митинги – с бързи импровизации. Най-бързият и безболезнен начин е управляващите да нарекат 11 януари Национален ден на протеста. Така всички митинги, организирани на тази дата, ще имат по-скоро символичен, парти характер, отколкото сериозен. Ще превърнем неловкото в един весел „Фест Протест“. Това е начинът управлението да ни изсъска: „После ще говорим, бягай да си играеш!“

Заповядайте всички на улицата.

 
 

Тайните оръжия на Архимед

| от Радослав Тодоров |

През 213 г. пр.н.е. римска флотилия под командването на пълководеца Марк Клавдий Марцел напада гръцкия град-държава Сиракуза, разположен на остров Сицилия. Според разчетите на Марцел, градът трябвало да падне за пет дни, но изобретателността на един старец успява да отложи това с повече от година.

Този старец се нарича Архимед и е един от водещите учени в античния свят.

Архимед е запомнен най-вече с това, че докато бил във ваната извикал „Еврика”, след което хукнал да бяга гол на улицата, разгласявайки на всички за новооткритият от него Закон на Архимед за плаваемостта. Както и с постиженията си в областта на математиката, геометрията, физиката и изключително остроумните си и полезни изобретения използвани в строителството, земеделието и др. Като например архимедовия винт – свределовидна водоподемна машина, която до изобретяването на помпите е единственият способ за механично качване на вода на по-високо ниво. Той изобретява дори и прост одометър (нещо като предшественик на километража) – пускащ в съд по едно топче при изминаването на определена единица разстояние.

архимед

Това обаче далеч не е всичко. Освен вече изреденото, Архимед се оказва гений и като военен инженер. В качеството си на военен съветник на царя на Сиракуза за защитата на крепостта той конструира един куп машини, невиждани дотогава на бойните полета. Някои изглеждащи толкова фантастични според описанията на древните автори на фона на тогавашните времена, че съвременните историци се съмняват в реалното им съществуване.

Освен, че Архимед внася значителни подобрения в точността и силата на тогавашните катапулти, той изглежда увеличава и размерите им. Когато римската флота приближава града, гигантски катапулти се извисяват над крепостните зъбери и започват да изстрелват по тях каменни канари, големи колкото каруци. В действие са вкарани и по-малки модели наречени „скорпиони”, които засипват римляните с порой от стрели.

архимед

Описан е и друг удивителен механизъм който влиза в действие по време на обсадата. Това е така наречената „Архимедова лапа”, представляваща огромни по размери клещи, които успяват да сграбчат и повдигнат римските кораби с механичните си челюстите, след което ги пускат от високо и те с трясък се разбиват върху крайбрежните скали. Според друго становище, Архимедовата лапа е приличала по-скоро на товароподемна кранова стрела, завършваща с метална кука, чрез която е ставало „сграбчването”. Екипи от съвременни реенактори правят опити да построят вариант на „Архимедова лапа“ през 2006 г. и достигат до заключението, че ефективното й функциониране е възможно.

Наред с това, подобни на капан за мишки механизми, издигат тежести и ги стоварват върху катерещите се римски легионери по подпрените на стените стълби, сривайки ги обратно към морската бездна.

архимед

Накрая идва ред и на най-смайващото оръжие – „Архимедовия лъч“. Според някои летописци, Архимед конструира сложна система от огледала, която чрез концентриран мощен слънчев лъч успявала да запали римските кораби.

Хроникьорът от II в. от н.е. Лукиан от Самосата пише, че по време на обсадата на Сиракуза Архимед разрушава вражески кораби с огън. През VI в. от н.е. Антимий от Трал обаче нарича оръжието на Архимед „изгарящи стъкла“.

И този похват многократно е опитвано да бъде пресъздаден от съвременни учени, като много от опитите са завършвали с успех. Различен брой огледала, с различно полиране и в различни конфигурации са успявали да фокусират слънчев лъч така че той да успее да подпали дървен макет на кораб. Но въпреки това учените са скептични, че това тогава се е случило, тъй като за целта са необходими идеални атмосферни условия, продължителна неподвижност на обекта, в който се целят, както и операцията да се случва рано сутринта, когато слънчевите лъчи са най-силни и при най-подходящ ъгъл спрямо източното изложение на Сиракуза. Тоест по-лесно би било корабите да бъдат запалени по някой от стандартните начини съществуващи и тогава, отколкото по този тип.

архимед

Каквито и да са били оръжията на Архимед и доколко са били истински, навярно никога няма да стане напълно ясно. Факт е обаче, че накрая Марцел установява, че е практически невъзможно да превземе тази крепост с щурм. Поради което в крайна сметка му се налага да прибегне към другата възможна тактика – пълна блокада и чакане докато ресурсите на обсадените се изразходят. Това продължава с месеци на изтощение на защитниците преди римляните да намерят начин да проникнат в крепостта.

Определено обаче въпросните оръжия всяват паника и респект у римските войници и явно представляват за тях нещо чудновато, което дотогава те не са виждали. Според авторите, те всеки път изпадали в ужас, когато над стените на Сиракуза се появявал силует на нова непозната машина. Отчаянието им от безбройните безуспешни атаки е толкова голямо, че „римляните започнали да си мислят, че се бият срещу боговете”, както разказва Плутарх.

Пълководецът Марк Клавдий Марцел пък възкликва: „Архимед използва корабите ми за да налива морска вода в чашите си за вино”.

В крайна сметка Архимед загива в хаоса при опожаряването на Сиракуза, убит от ръката на случаен римски легионер. Но не и преди да покаже на света как гениалността на един човек е в състояние да възпира цели армии, както и да даде наука, познание и цивилизационен тласък за хилядолетия напред.

 
 

Историята на петия бийтълс – Джими Никол

| от chronicle.bg |

На 3 юни 1964 година Ринго Стар е откаран в болница след като припада. Докторите установяват, че барабанистът на най-великата музикална група в историята има възпаление на сливиците и се нуждае от незабавна операция. За съжаление обаче това се случва ден преди началото на световното турне на Бийтълс.

Мениджърът на групата, Брайън Епщайн, не губи време и веднага урежда друг барабанист, който да свири вместо Ринго. Това не се харесало на Джордж Харисън: „Ако Ринго не дойде, и аз няма да дойда. Търси двама заместници.“ Джон Ленън и Пол Маккартни обаче не били против някой да свири вместо Стар и успяват да убедят Джордж да не се противи като изтъкват колко разочаровани ще са феновете, ако се отложи първият етап от турнето.

MI0001670026

Името на Джими Никол първоначално се споменава от продуцента Джордж Мартин, който е работил с него и знае, че той свири в албум с кавъри на Бийтълс – „Beatlemania“.

Джими получава предложение да се яви на прослушване и след като изсвирва няколко песни, вече е ясно – ще се ходи на турне. Той облича костюм специално правен за него, както и се подстригва в стила на бандата по това време, защото вече е, макар и временно, част от The Beatles.

beatles-Jimmie-nicol-1964-billboard-1548

Няма официална информация за заплащането му, но в интервю той казва, че продуцентите му предложили 2 500 паунда (102 237 днешни лева) на концерт плюс допълнителни 2 500, за да подпише със звукозаписния лейбъл на групата. „Тази нощ не успях да мигна! Бях станал част от Бийтълс!“

24 часа след срещата му с Епщайн, Никол вече свири на сцена в Копенхаген пред хиляди крещящи фенове. „Деня преди да се присъединя към групата, нито едно момиче не ме поглеждаше. На следващия ден, когато вече бях с костюм и се возех в лимузина с Джон Ленън и Пол Маккартни, умираха само да ме пипнат. Беше много странно и малко плашещо.“

Той също така разказва как този период е отворил очите му за истинските Бийтълс: „… Пол не е толкова благ, колкото се представя. Никой не говори за любовта му към блондинките и ненавистта му към тълпите. Джон от друга страна харесваше хората, но използваше хумора си, за да отблъсне всеки, от когото нямаше нужда. Той също така пиеше много. В Дания, например, главата му беше на балон. Толкова беше пил предната вечер, че на концерта се потеше като прасе. Джордж въобще не е срамежлив, както медиите го представят. Той много харесваше секса и да купонясва цяла нощ заедно с нас. Не бях дори близо до тяхното ниво що се отнася до лудуване. Мислех, че мога да пия и да свалям жени като шампион, докато не срещнах момчетата.“

Ленън разказва за този момент в Дания: „Когато пристигнахме в града (Амстердам), купонясвахме – и купонясвахме мощно. Има снимки как пълзя из целия град, излизам от разни бардаци и такива неща. Полицията ме ескортираше до подобни места, защото не искаха скандали.“

През двете седмици, в които са заедно, Никол казва, че бийтълсите винаги са били добронамерени и гостоприемни с него. Всеки ден го питали как се справя със ситуацията, на което той винаги отговарял, че става все по-добре. Според Едуард Хънтър Дейвис, авторът на единствената оторизирана автобиография на групата, именно от там идва вдъхновението за песента „Getting better“.

Никол споделя и нещо друго за живота на хиперизвестните: „Чувствах се като самозванец, защото бях влязъл в нещо като най-елитния клуб на света. Бийтълсите имаха собствена атмосфера, собствено чувство за хумор. Те са малка клика, в която хора отвън не могат да влязат просто така. Обожавам всяка минута с тях, но след като видях за какво става въпрос, не съм убеден, че искам да съм в Бийтълс! Щях да се побъркам! Те прекарват животите си на закрито – по летища, хотели и гримьорни.

Аз често излизах сам. Почти никой не ме разпознаваше и можех да се мотая. В Хонконг отидох до пристанището да видя хората, които живеят в лодки там. Видях бежанците от Коулун и бях в няколко нощни заведения. Харесва ми да виждам живота. Един бийтълс никога няма да може да прави такива неща.“

Относно Ринго – групата му изпраща безброй телеграми, в които се шегуват с положението му и с това, че Никол задобрява и скоро май-май няма да имат нужа вече от него. Самият Ринго намира място в Бийтълс като замества Пийт Бест, когато той е болен.

Въпреки че свири само на 8 концерта, критиците са впечатлени от Никол. Джим Беркенщад, автор на „The Beatle Who Vanished“, пише: „В Холандия и Дания беше малко нервен. Ленън понякога се обръщаше към него, за да му покаже ритъма, в който свири, защото публиката крещеше адски силно и Никол не чуваше нищо. Той правеше точно така и с Ринго. В Хонконг и после в Аделаида, Австралия, Джими вече се справяше чудесно и дори започна да добавя от себе си. Когато някоя песен свърши и Джон, Пол и Джордж се покланят, той изсвирваше нещо на барабаните, за да стимулира публиката за повече аплодисменти. Това никога нямаше да се случи с Ринго. Той свършваше песента заедно с останалите и се покланяше с тях. Но Джими вкара свой собствен стил.“

След почти 2 седмици в болницата, Ринго Стар се завръща в групата за концерта им в Мелбърн на 14 юни. Той пристига малко преди останалите и е почти смачкат от фенове. Когато най-сетне се събират и петимата, изпиват заедно по едно и си лягат. На следващата сутрин Никол дава последното си интервю като официален член на Бийтълс преди да го откарат към летището. Преди да замине, Епщайн му подарява златен часовник гравиран с думите: „От Бийтълс и Брайън Епщайн за Джими – с признателност и благодарност“. Епщайн му дава и бонус от 500 паунда. И това е…

gFZfX-QgXjvpze21hXJ_qzgl1x3zM1jlJqV4pinUcdE

Животът на Джими след двете седмици с най-влиятелната група в историята на музиката не e толкова приятen. Той събира „The Shubdubs “ – стара банда, в която свири – и я преименува на „Jimmie Nicol & The Shubdubs“. Те пускат два сингъла, които срещат приличен успех и след това отново се разделят.

Парите от турнето харчи за около 9 месеца като повечето отиват за новата му група. През 1965 един британски вестник пише, че Никол е банкрутирал и има 4000 паунда дългове, Същевременно съпругата му го напуска заедно с младия им син, Хауърд. По-малко от година след турнето с Бийтълс, Никол вече живее в мазето на къщата на майка си.

Когато Маккартни разбира за ситуацията, тайно урежда да свири заедно с него. „Не беше лесно за Джими да свири на мястото на Ринго и да поеме цялата тежест на известността. И в момента, в който напусна, вече не беше известен.“

След като свири с няколко групи, нещата поемат нагоре и известната шведска банда The Spotnicks му предлага място. За жалост, Никол се замесва с наркотици и в крайна сметка напуска, докато са на турне в Мексико.

През 1975 година той вече окончателно се е отказал от музиката и работи като строител. Избягва медиите като едно от последните му интервюта е частно – за фен на Бийтълс – през 1984 година. „След като парите ми свършиха, исках да монетаризирам тази част от кариерата си по някакъв начин. Но не беше подходящият момент. Не исках и да притеснявам групата – те бяха добри с мен.“

След това Никол изчезва като дори (погрешно) е обявен за мъртъв от пресата през 1988. Днес дори синът му, Хауърд, който има БАФТА за звукоинженерство, казва през 2015, че дори той не бил сигурен дали баща му е жив или мъртъв.

Въпреки че Джими Никол винаги се изказва ласкаво за Бийтълс, в крайна сметка споделя: „Да свиря вместо Ринго беше най-лошото нещо, което ми се е случвало. Дотогава бях щастлив като изкарвах по 30-40 паунда на седмица. След това като вестниците спряха да пишат за мен, и аз спрях да съществувам.“

 
 

Принцесата, която работеше в магазин за дрехи

| от chronicle.bg |

На 18 септември 1923 година в Париж се ражда принцеса Анна Антоанета Франсоа Шарлот Бурбон-Пармска. Като повечето европейски кралски особи, тя има родствена връзка с много настоящи и бивши монаси, а също така е и второ дете на принц Рене Бурбон-Пармски и принцеса Маргарита Датска.

Тя прекарва ранните си години заедно с родителите и трите си братя във Франция, но заради бързо нарастналото напрежение в отношенията с Германия и последвалата война, 16-годишната принцеса и семейството й заминават за Испания през 1939, а скоро след това напускат и Европа като отиват в Америка. Там Анна посещава училище в новия им дом в Ню Йорк, а когато става на 18, учи в Училище по дизайн Парсън, където завършва 3-годишният курс на обучение само за 2 години.

166d5b4251ef5cacb4c2d0db1d4297f3--princess-stories-the-princess

Принцеса Анна

Същевременно, за да плати за образованието си, тя постъпва на работа в магазин за дрехи Herald Square Macy’s (който все още съществува), а по-късно работи и за Bloomingdale’s, както и в магазина за шапки на майка си. 

С развитието на Втората световна война, принцеса Бурбон-Пармска решава, че няма само да гледа отстрани и през 1943 година се присъединява към силите на Франция като медицинска сестра и шофьор на линейка. Тя служи в Алжир, Мароко, Италия, Люксембург, както и в самата Германия като бива повишена в лейтенант и получава френския Венен кръст (Croix de Guerre), който се дава за изключителна проява на храброст и героизъм.

Но принцесата ще получи и друго още по-високо звание – Кралица – от части заради службата си в Мароко. 

Mihai

Kрал Михай I Румънски

Анна би трябвало да срещне бъдещия си съпруг (и втори братовчед), крал Михай I Румънски на сватбата на принцеса Елизабет (днес кралица Елизабет II) и принц Филип в Гърция през 1947 година. Майката на Михай, Елена Гръцка, задкулисно се опитва да организира среща между сина си и Анна, но не среща успех до събитието.

Младият крал забелязва благородното момичето, докато е на прожекция на филм в двореца… без тя всъщност да присъства в салона, нито да играе във филма. Как става това? Преди филмът да започне, на екрана се прожектират кадри от войната, в този случай конкретно от Мароко, в които за няколко секунди се вижда и лика на Анна. Михай остава пленен и си изважда нейна снимка от кадрите, която носи винаги със себе си. В един момент разкрива намеренията си пред майка си Елена и нещата се задействат…

Когато разбира за интересите му, Анна не остава безразлична, но не пожелава първата им среща да бъде под взискателните погледи на толкова много кралски особи, колкото се очакват на сватбата на Елизабет и Филип, и затова първоначално отказва поканата. За разлика от повечето почитаеми със синя кръв, които живеят луксозно и изискано (включително и Михай), принцесата не е уверена в социалните си умения и познания за етикета на събития от този ранг.

Но родителите им имат други виждания за нещата. Тя е убедена да дойде в Лондон от братовчеда си принц Жан Люксембургски и когато пристига и минава да види родителите си в хотела, където отсядат, крал Михай „съвсем случайно“ е там по същото време. Срещата им така стъписва младата принцеса, че вместо да го поздрави, тя тропва с пети – маниер, ползван от военните при отдаване на чест. Неловкостта й обаче само допълнително очарова крал Михай и двамата започват да прекарват време заедно, докато са в Англия.

По-късно, като запален пилот, той я кани да лети заедно с него на малко пътешествие до Швейцария. От тогава двойката почти не се дели, докато накрая кралят предлага брак на принцессата – на 16-ия ден след тропването с пети. Тя отказва… Но скоро променя решението си и двамата вече са сгодени.

Официално съобщение обаче все още не може да бъде направено, докато крал Микай първо не информира правителството в Румъния. За жалост обаче на 30 декември 1947 година комунистите обграждат двореца му, докато армията, вярна на краля, е твърде далече, за да помогне. Така той е принуден да абдикира от трона, под дулото на пистолет: „Те ми казаха „Ако не подпишеш веднага, ние сме задължени да убием над 1000 студенти“, които бяха хванали в затвор.“ След подписа, комунистите го оставят да напусне страната с малка част от ценностите си и антураж.

Има и друго проблем: Анна е католичка и за да получи позволение от папата да се омъжи за некатолик, трябва да даде обещание, че поколението им ще бъде отгледано в католическата вяра. Това е нещо, което крал Михай не може да направи, както пише в Конституцията на Румъния от 1923 година. Въпреки че вече не е крал, той трябва да има предвид възможността един ден децата му да си възвърнат трона – възможност, която ще изчезне, ако те са католици.

queen-anne-e1537355915322

Отказа на папата да даде разрешение не притеснява принцесата и на 10 юни 1948 година те сключват брак в Атина. В резултат Ватикана отказва да признае брака и издава декрет, с който забранява на Анна да се изповядва в която и да е католическа църква по света. Въпреки това 20 години по-късно двамата ще получат разрешение за брак, който ще сключат отново на 9 ноември 1966 година. 

Въпреки насилственото отстраняване на краля от позицията му, Анна Антоанета Франсоа Шарлот Бурбон-Пармска става известна като Нейно Величество Кралица Анна Румънска без дори да е коронясана.

Двойката се установява и живее тих живот като в един момент дори се грижи за ферма с кокошки. Кралицата се занимава с дърводелство като прави предимно мебели и има само няколко по-големи проекта. Тя изкарва допълнително пари като продава част от изобразителното си творчество, а също така счупва още няколко стереотипа на епохата като ловува и шофира офроуд.  Кралят от своя страна, освен във фермата, работи и като тестови пилот и брокер на акции. Заради общите си усилия в друга посока, Анна и Михай се радват на 5 дъщерички.

През 90-те кралското семейство най-накрая може да се завърне в Румъния като Михай получава обратно част от имотите си, в това число и великолепните дворци Савършин и Пелеш.

savarsin_1

Савършин

Peles Castle 2

Пелеш

И въпреки че едва 14% от румънците искат възстановяване на монархията, Анна и Михай се радват на силна популярност. Появяват се идеи кралят да се кандидатира за президент, но той отказва и дори не се опитва да си възвърне трона, което обяснява лаконично: „Румънският народ страда достатъчно, за да заслужи сам да решава съдбата си.“

Двойката прекарва в брак общо 68 година – докато през 2016 кралица Анна не умира на 92-годишна възраст. Кралят я последва през 2017 на 96.

db9c5c79940fd29fb7f3b834f7006c3b

 
 

Първото автомобилно състезание в историята

| от chronicle.bg |

Датата е 11 юни 1895 година и както официалното име на ралито Paris–Bordeaux–Paris предполага, участниците трябва да стигнат от Париж до Бордо и след това да се върнат обратно в Париж. Който се върне първи – печели, като целият път, който трябва да покрият, е общо 1178 километра.

Така за първи път в историята голяма група коли ще се изправя един срещу друг в автомобилно състезание броня до броня.

Voiture_Peugeot_à_moteur_Daimler,_au_départ_de_Paris-Bordeaux-Paris_1895

Събитието е идея на журналисти и автомобилни ентусиасти, а целта е да се рекламира френската авто индустрия и да се тестват както колите, така и състезанията с тях като спорт.

Само няколко десетилетия по-рано един от най-популярните спортове в света е бил… ходенето. И не говорим за спортното ходене – става дума за съвсем нормално пешеходство. Такива състезания са събирали хиляди зрители, които на практика гледат как няколко човека обикалят в кръг с часове, а понякога и дни без да спират. 

Преди масовото Paris–Bordeaux–Paris, състезания са се провеждали само между две, а понякога и по-малко коли. На 30 август 1867 година, например, Исаак Уат Бълтън и построената от него кола с парен двигател, шофирана от сина му, се нареждат за състезание от 13 километра срещу една от колите на Даниел Адамсън. През 1878 година в САЩ щата Уисконсин прави опит да организира състезание с дължина от 320 километра, но отново участват едва 2 коли. Пак добре, защото през 1887 в Париж вестник организира 2-километрова надпревара, на която се появява само един човек – Джордж Боутън от De Dion-Bouton Company, и съвсем естествено печели…

Приближаваме се още по-близо до формата на автомобилните състезания, каквито ги знаем днес. Отново във Франция, през 1894 година, се провежда ралито Париж-Руан. Въпреки че някои наричат това Paris-Rouen Rally първото в света, то не е. В брой на Le Petit Journal от декември предната година организаторите изрично отбелязват, че това не е състезание между автомобили и победителят не е този, които финишира първи. Победителят се решава от съдийска комисия, а критериите са коя кола е най-„перфектна“ – най-евтина, най-лесна за управление и поддържане, най-безопасна. Редът на финиширане също имал значение, но колата, която завършва на първо място не печели, защото за да бъде управлявана, имала нужда от втори човек, който да се грижи за пламъците от двигателя. Награда за първо място е 5 000 франка, които заради далечната годината можем единствено да предположим, че са някъде между 52 000 и 687 000 лева днешни пари. Тя се разделя между две компании, едната от които e Panhard et Levassor.

220px-Le_Petit_Journal_-_6_August_1894

Година по-късно идва и Paris-Bordeaux-Paris Trail, където печели първият пресякъл финиша. Има, разбира се, и няколко правила: автомобилът трябва да има повече от две места, ремонтни дейности по време на състезанието са разрешени, но само с интрументи и материали, които се носят в автомобила, а на производители на автомобили се позволява да участват единствено с една от колите си.

Състезанието събира общо 23 коли, от които едва 9 финишират като 8 от тях имат двигатели с вътрешно горене, а деветата е седем-местна с парен двигател. Освен на пара и бензин, в състезанието участва и автомобил, задвижван от електричество. Всъщност по това време електрическите коли доминирали пътищата. В Ню Йорк, например, през 1899 около 90% от такситата са били електрически, продукт предимно на Electric Carriage and Wagon Company във Филаделфия.

Electrobat 1

Ел. такси

Тази и следващата година ел колите дори надпродали всички останали. През 1902 година автомобилът Baker Torpedo става първият с аеродинамично шаси, а в един момент дори развива умопомрачителните за времето си 128 км/ч, но катастрофира и убива двама зрители. По-късно чупи собствения си рекорд със 193 км/ч, но този път зрители не са поканени.

baker999

Baker Torpedo

Популярността на електрическите автомобили в този период е напълно разбираема. Те не се тресяли яростно, когато караш, били много по-тихи от останалите, не димели и не хвърляли пламъци, а също така били готови за употреба без предварителни процедури. Бензиновите коли трябвало да се задвижат с манивела, а за парните било нужно около половин-един час, докато загреят, ако навън е по-студено.

Другото им голямо предимство било, че нямало нужда от смяна на скорости (когато колите вече имали различни скорости), което изисквало значителни усилия с тогавшните съединители и скоростни кутии. Единственото предимство на бензина пред електричеството било, както и днес, обсега и по-лесното зареждане. Това обаче не било такъв проблем, защото пътната система все още не е толкова добре развита и повечето хора шофирали в града.

В крайна сметка бензиновите коли надделяват основно заради усилията на Хенри Форд и страшно евтините автомобили, които произвежда.

Paris-Bordeaux-Paris Rally, както казахме, е тест и за издръжливост. Скоро след старта вече било очевидно, че победител ще стане автомобилът на компанията Panhard et Levassor с Емил Левасьор зад волана и тунингования си до 4 конски сили двигател Daimler Phoenix.

68e07e068483b9051798f0a2bd297376

Този звяр бил уникален по няколко параграфа. Първо, двигателят бил поставен пред шофьора! Докато експериментирал с различни модели на конструкция, Левасьор открива, че по този начин ще удължи междуосието и ще понижи центъра на тежестта, защото пътниците вече няма да седят върху мотора, както преди, а по-близо до земята. Това ще попречи на колата да се обърне, което по онова време било често срешан проблем. Колата имала и нов съединител, който позволявал по-лесно сменяне на скоростите, а също и воден радиатор, който значително подобрявал работата на двигателя спрямо останалите коли, разчитащи само охлаждане от въздуха.

Тези, както и други подобрения, които прави Левасьор, скоро ще бъдат копирани от почти всички производители на коли, а цялостния модел, иронично, ще е известен като Системата на Панар, най-вероятно защото името на Рене Панар е първо в в името на компанията им (Panhard et Levassor), въпреки че бизнес партньорът му е технологът зад иновациите.

След едва час Левасьор вече доста напред в състезанието и пристига толкова рано в Бордо, че копилотът му, който трябва да шофира навръщане, все още спи в хотела си. Всъщност самите организатори на състезанието, които трябва да отбележат, че е пристигнал в града, също още не са се събудили. След като не намира в кой хотел е другия шофьор, Левасьор решава просто да събуди организаторите, за да се знае, че е пристигнал успешно, и да тръгва обратно към Париж сам. Той потегля в 2:30 сутринта след като прави кратка разходка, хапва сандвич и изпива чаша шампанско.

След 48 часа и 47 минути шофиране без сън, Левасьор пристига в Париж като средната му скорост е главозамайващите 15 км/ч. След като пристига, той казва: „50 км преди Париж хапнах доста луксозен обяд в един ресторант, което ми помогна значително. Но все пак се чувствам малко уморен.“ 6 часа по-късно пристига #2 Луи Риголо, а 5 часа след това се запълва и третото място от Пол Кошлин.

За съжаление на Левасьор и Риголо, организаторите преценяват, че правилото за „двете седалки“ не означава „две или повече седалки“, а „над две седалки“, заради което двамата са дисквалифицирани, защото колите им имат само по две места.

Това предизвикало силно объркване и протест сред публиката и състезателите. В крайна сметка Левасьор бил считан за победител от публиката въпреки, че Кошлин взима наградата. Това се отразява, разбира се, и на компанията му. Правилата на състезанието също се променят, за да са по-ясни занапред.

През 1897 година Левасьор участва и в ралито Париж-Марсилия-Париж. По пътя обаче неочаквано пред колата излиза куче. За да не го блъсне, той свива рязко и се обръща. Първоначално Левасьор се опитва да завърши състезанието, но по-късно се налага да спре заради силни болки в тялото. Оказва се, че е счупил ребро и има множество вътрешни натъртвания, които за жалост ще влошат здравето му в следващите месеци. През април същата година Левасьор на бюрото си, докато се опитва да направи нов модел магнитен съединител. Това е паметникът в негова чест в Париж.

Monument_à_Levassor_1907