Самоубий се с мен: Или как да го направиш като звездите

| от Вучето |

Защо, по дяволите, има книга с 50 рецепти за 30 минути на Джейми Оливър, а няма книга с 50 начина да се самоубиеш за 30 секунди!

Тъкмо когато си задаваш този фундаментален въпрос, на помощ се притичват медиите и ти поднасят на тепсия богато блюдо от ВИП самоубийства, от които да избираш.

Начинът, по който бяха отразени скорошните самоубийства на шведския диджей Авичи, кулинарния гуру и телевизионен водещ Антъни Бурдейн и на модния дизайнер Кейт Спейд, а сега и смъртта на модела Зомби Бой, повдигна някои сериозни въпроси относно взаимовръзката между “рекламирането” на трагични събития от личен характер в медиите и ефекта върху обществеността.

Различни по характер проучвания, проведени през годините, неизменно показват едно и също: за много хора да последват примера на известните като сложат край на живота си като тях е същото като да си купят чанта Birkin, само защото Риана има такава.

“Авичи се е самоубил с парче стъкло от счупена бутилка.
Семейството: „Той не можеше да продължава така!’ ”
“Антъни Бурдейн предрекъл, че ще се самоубие”.
“Кейт Спейд от години е страдала от психическо заболяване.”

А впрочем, вие как сте?

Социалното моделиране на съзнанието от страна на медиите е най-силно при групите хора, които разпознават в мотивите за самоубийство на звездите силуетите на същите демони, които тормозят и тях самите. Експертите твърдят, че суицидното поведение има заразен характер и предизвиква т. нар. Copycat Еffect: колкото повече новини за самоубийци има в медиите, толкова повече нараства броят на хората, които ги “имитират”.

Преди няколко години се разхождах с един мой приятел, Магнус, агент на недвижими имоти и запален бейзболист, из шведската столица и докато чакахме метрото на спирката Mariatorget, го попитах дали на някого му хрумва да се самоубива в стокхолмското метро, понеже за парижкото се знае, че е любимо място на самоубийците. Особено по линия 1, тази, която минава под Шан-з-Елизе.

– Разбира се, че се самоубиват! – възкликна Магнус. – Постоянно.

– Е да бе! – погледнах го с недоверие. – Откога съм тук и нито веднъж не съм прочела във вестника, нито пък съм гледала репортаж за такава случка.

– Няма и да видиш.

После разбрах, че шведските медии избягват да отразяват самоубийства с цел да не подхранват именно този “ефект на имитатора”. И ако новината за това, че Иван Г. се е самоубил с личното си оръжие, след като преди това е застрелял невярната си жена, или че Мария В. се е хвърлила от 10-ия етаж заради несподелена любов може да бъде толкова въздействаща, представете си колко пъти по-лавинообразен ефект би имала тя върху някого със сходен проблем, ако Иван е Мария бяха известни!

Всъщност феноменът на “Свърши със себе си като звездите” не е от вчера. След публикуването през 1774 г. на “Страданията на младия Вертер”, вълна от самоубийства в стила на героя от епистоларния роман на Гьоте залива Европа.

А непосредствено след като Мерилин Монро слага край на живота си при все още неразкрити мистериозни обстоятелства, процентът на самоубийствата в цял свят нараства с 12%. Когато обаче през 1994 г. фронтментът на култовата гръндж група “Нирвана” Кърт Кобейн си пръсва мозъка с Ремингтън в лятната градина на дома си, се взимат незабавни мерки, за да се предотврати нова лавина от самоубийства, най-вече сред тийнейджърите.

Действията на съответните служби и агенции се увенчават с успех. През първите две седмици след смъртта на Кобейн броят на обажданията на спешната телефонна линия за самоубийци се увеличава за сметка на броя на опитите за самоубийства, доведени до „успешен“ край.

Сравнително отскоро сме затънали до уши в мъртвите пясъци на интернет пространсвото и все още се учим как да поддържаме баланса между свободата на словото и менталното здраве на социума. Лично аз няма да хукна да троша бутилка шуменско пиво, за да си режа вените, само защото и аз като Авичи се чувствам изтощена от света и страдам от панкреатит заради системно препиване. Но това съм аз. Единичен случай.

В главата на много хора раздуханата от медиите история на красивия, млад, талантлив, супер успешен и богат шведски музикант, който избира да сложи край на живота си пред това да продължи да бъде красив, успешен, богат и прочее със сигурност е подействала като просветление. Ерго, като реално разрешение на собствените им проблеми.

И за първи път не знам с каква поучителна мъдрост да завърша. Във всеки случай няма да размахам гневно пръст под носовете на медиите: “Така не се прави!”

Когато нещо се случва с някой толкова известен, разбира се, че трябва да бъде отразено. Но може би все пак е необходимо да се подхожда към подобни новини с повече отговорност и мисъл за последствията. Понеже “когато гръм удари”, трябва да помислим и за това “как ехото заглъхва”.

 
 

От 82-ра до миналата събота: съдбата на една редицивираща жертва на обири

| от Вучето |

200 деца годишно стават жертва на сексуално насилие, всяка четвърта жена е пребивана вкъщи, а според Мая Манолова българите, които са жертва на трудова експлоатация, са “повече, отколкото ни се иска.” Мен пък са ме обирали повече пъти, отколкото на мен ми се иска. Даже изобщо не ми се иска, само че никой не ме пита, а си ме обират като стой, та гледай. 

Хрониките на моята нерадостна съдба на рецидивираща жертва на обири и джебчийство започва още през 1982 г. , когато от простора на терасата ни на първия етаж неизвестни престъпници – привърженици на упадъчната американска култура отмъкнаха три чифта оригинални дънки Levi’s. Двата големи размери бяха на майка ми и сестра ми, а малките, с предизвикателната, почти провиденческа за бъдещето на западния свят, бродерия на бомба със запален фитил – мои. Много ревах, защото знаех, че ще видя пак дънки, които не са произведени в завод “Биляна” Петрич, през крив макарон. Седмица по-късно, пак от балкона, ни откраднаха три наниза суджук. Този път баща ми рева.

Две-три години по-късно едно комшийско дете ми открадна книгата “Приключенията на Лукчо” на Джани Родари. Казах на майка да иде да ми я потърси обратно, а тя каза: “Айде сега, за една книга няма да се смразяваме с хората!”

Следващите години, до настъпването на демокрацията, бяха сравнително спокойни откъм подобни инциденти, което си обяснявам с факта, че все още циганската махала не беше слязла в центъра. После, както знаем, започна голямото грабене на високо държавно ниво, което засенчи до известна степен проявите на кокошкарската престъпност.

Вече в новото хилядолетие пак почнаха да ме ограбват. Веднъж с една приятелка отидохме в новооткрит нощен клуб, който се казваше “Елефант”. Народът се тълпеше там, защото интериорът беше нестандартен за времето – нямаше маси и столове, а сепарета, оформени като спални. Полягаш и си пиеш. Алкохолът беше менте и ние се зашихме едва след втората водка. Установих, че ми няма портмонето от чантата, чак когато бях в таксито на път за вкъщи. На сутринта някаква шивачка намерила личната ми карта, захвърлена на улицата пред цеха. Честно казано, не посрещнах особено възторжено новината, понеже не харесвах как бях излязла на снимката и даже леко се радвах, че ще трябва да си извадя нов документ за самоличност.

От общия кабинет в университета, където преподавах, постоянно ми крадяха банани, закуски, пакетчета чай. Когато поисках всеки да си има шкаф за лични вещи, който да се заключва, ми отговориха, че така не може, трябвало да си имаме доверие. Нали все пак сме хора на науката, будители!

Служителките в Български държавни пощи също нееднократно са допринасяли за нерадостната ми съдба на жертва. От колетите, изпращани от сестра ми в Норвегия, са ми крали какво ли не – от бански костюми и козметика до пеещи картички за рожден ден и спортни наколенки. Сестра ми се принуди да надписва пакетите с флумастер: “Този пакет съдържа това, това, това и това и всеки, който пипне, да му изсъхнат ръцете!”

Служителите на летище София също не остават по-назад от колегите си-пощаджии. Почти не е имало случай на забавен багаж, доставен ми на следващия ден, от който да не липсва нещо. Веднъж обаче се бяха самозабравили. Не бяха просто крали, а направо си бяха пазарували с вкус. Освен няколко парфюма и два пакета пушена норвежка сьомга, си бяха направили подаръчни комплекти, съчетавайки по цветове и десени чанти и дрехи, както си бяха още с етикетите. Писах гневно писмо на превозвача, Австрийските авиолинии, откъдето ми отговориха, че да, много съжаляват за неприятната случка и ще ми възстановят стойността на липсващите предмети в евро, макар че вече им писнало да замазват л*йната на българските си колеги.

Не искам обаче да си мислите, че този текст има за цел да заклейми за кой ли път крадливото българско племе. През 2010 г. , докато бях в чужбина, крадец-гастрольор от братска Македония, известен на местната полиция с прозвището “Среднощния гладник”, беше нахлул в апартамента ми през терасата, обърнал всичко с краката нагоре в търсене на ценности и понеже не намерил такива, решил да не мине без хич, ами си сготвил във фурната картофи по селски и си наточил кана домашна ракия. Разбира се, не си беше тръгнал съвсем с празни ръце. Беше напълнил една от дамските ми чанти с лакове, гримове и антиейджинг нощни кремове. Бяха го хванали чак месец по-късно. Не е като да е имало гонка, де. Просто намерили Гладника заспал в стола на едно училище, след като преял с останали от обяд грах плакия, пържоли и круши.

През последните 3-4 години, откакто съм в Копенхаген, също са ме преджобвали сръчни тарикати. В автобус 5C, който минава по най-централня и натоварен маршрут, “работят” най-вече млади български ромки. Виждала съм ги многократно – правят се на заблудени туристки. Докато едната уж изучава картата (на метрото!), другата пребърква чантите и палтата на разсеяните пътници. Веднъж ме чуха, че говоря на български по телефона, и решиха любезно да ме осведомят: “Какче, тебе нема да те работим. Ето, слизаме, да си спокойна!” Този път минах метър, обаче в автобус по друга линия успяха да ми измъкнат портмонето, въпреки че старателно го бях сложила на дъното на чантата и го бях завила като бебенце с жилетката си. Няколко месеца по-късно ПАК ми откраднаха портмонето. Гепиха го под носа ми, докато плащах един корен джинджифил на касата в арабска зарзаватчийница.

Последно ми откраднаха айфона. И плетената шапка! Миналата събота. В един български Лидл. И пак, докато се редех на опашка, за да си платя покупките.

Днес мисля да пазарувам в друг супермаркет, понеже взе да ми става интересно какво ще ми откраднат този път. За съжаление не мога да им предложа скъп телефон, защото още не съм си купила нов. Затова пък мисля да ги подмамя с чифт кожени ръкавици. А и портмонето сравнително отдавна не са ми крали… Макар че сега, като се замисля, харесвам как съм излязла на снимката на личната карта и не ми се иска да я подменям.

 
 

Верни ли са вицовете за чукчите?

| от Радослав Тодоров |

Чукчите са ни известни най-вече от вицовете, където винаги са представяни като недодялани, прости или в най-добрия случай крайно наивни персонажи. Поредицата от анекдоти за тях с времето се е превърнала едва ли не в жанр. Трябва ли обаче непременно да й се доверяваме?

Тяхната изключително сурова родина, Чукотка, определено не е място, където един глупав и нескопосан човек би оцелял.

„Чукча” всъщност е прозвище, с което местното население е станало известно на запад. То идва от туземното „чаучу”, означаващо „собственик на огромни еленови стада”. Така са се представили вождовете на номадските племена от вътрешността на Чукотка пред първите руски пътешественици, стигнали дотам.

В същото време обитателите на крайбрежните райони занимаващи се предимно с лов на морски животни са носели названието „анкалу”. Така се получило, че и двете групи били обединени под общото наименование „чукчи”, както по подобен начин и племената от групата на евенките били кръстени „тунгуси”. Самите чукчи се самоназовават „ораветлат”, означаващо „хора”, като в миналото са предпочитали да се именуват с по-горделивото „луораветлат” – „истинските хора”. А всички останали племена, те едва ли не считали за хора едва и ги търпели единствено в ролята на взети във война пленници. Затова техните съседи не знаели покой, освен в редките години, когато чукчите пропускали да се отправят на военен поход поради някакви причини. По отношение на появилите се там през 17 век руснаци, чукчите в крайна сметка се съгласили, че и те са „истински хора”, които може да бъдат уважавани, но докато се стигне до това били необходими 150 години непрестанни руско-чукотски войни.

Като цяло колонизацията на Сибир от руснаците протекла сравнително гладко и с доста по-малко битки и оказана съпротива отколкото колонизацията на Америките от европейците.

чукчи

Казаците – паравоенно формирование служещо на руския цар, се били като сибирския еквивалент на американските конкистадори и трапери. Те се придвижвали из тайгата предимно с лодки по реките и пристигайки на територията на някое ново племе тържествено му предлагали да „паднат под ръката на великия бял цар”. След което от туземците се изисквало единствено да произнесат някаква клетва на развален руски и да се съгласят да плащат налог за да станат руски поданици. Руснаците искали от тях да плащат налога в животински кожи. Именно това изискване станало и една от основните причини за толкова лесното и бързо завземане на Сибир. Ценните кожи от белки, самури, видри, мечки и друг дивеч, били конвертируема валута за руснаците още от княжеските времена. Но докато в европейската част дивите животни вече били доста изтребени, то в Сибир и най-бедните туземци се разхождали целите в кожи, поради което плащането на въпросния данък не представлявало никакъв проблем за тях.

Така за близо половин век казашките отряди преминали почти целия Сибир, в повечето случаи туземците веднага склонявали на условията им, ако някъде се случело някое войнствено племе да откаже и да ги нападне, бързо го склонявали само с няколко пушечни изстрела да се разбяга. В този дух протичала колонизацията докато казаците не достигнали до Чукотка. Чукчите се оказали изключително корави воини, дори и на фона на това, че били на съвсем примитивно материално и технологическо ниво спрямо новопоявилите се европейски врагове. Техните щитове и доспехи били единствено от кост и дърво, а в бой те влизали под звуците на тъпани направени от изпъната човешка кожа. Всеки мъж чукча от малък преминавал през невъобразимо тежки тренировки, като например трябвало да свиква да отбягва редовно внезапен замах към главата му с горяща цепеница и въобще да изгради светкавични рефлекси против всякакви опасности.

Подрастващият чукча вече трябвало да може да дочува полета на пусната в гръб по него стрела и да отскача от пътя й. Ако издържел всички тези опасни изпитания той ставал воин, ако загинел при някое от тях, то баща му дори не си спомнял повече, че е имал някога такъв недостоен син. Въпреки че чукчите били сравнително малък народ, едва около 10 000 души, те успявали да всеят голям смут и страх на доста обширна територия. Освен страх, те предизвиквали и огромна ненавист у съседните им племена, поради което и не било трудно за руснаците да ги склонят да се бият на тяхна страна против омразните си врагове. В средата на XVII век дотам за първи път достигнали казашки военни подразделения със задачата да покорят чукчите под скиптъра на руския цар.

чукчи

Нищо обаче не се получило.

Още при първия сблъсък, чукчите обсипали казаците с дъжд от стрели, след което се пръснали из тундрата, откъдето периодично се появявали само за да им нанасят изтощаващи удари и да ограбват обоза им, след което отново изчезвали. Новината за крахът на тази операция не се харесала в Кремъл и през 1727 г. оттам решили да изпратят нова експедиция от 400 души редовна войска и казаци, която окончателно да покори този войнствен народ. Отрядът пътувал цели две години през дивия Сибир докато успее да се добере до Анадирски Острог, където да попълни редиците си със съюзници от жадните за мъст към чукчите племена на якутите и коряките.

Започнала Голямата Руско-чукотска война продължила близо 30 години, през която из пустошта на Крайния Север се водели битки от по няколко хиляди души и от двете страни. Руснаците се оказали в невъзможност да противодействат на партизанската война, която чукчите предприемат против тях с внезапни набези, ограбвания на обозите им и разрушаване на фортовете им. Тази война била не по-малко мащабна и ожесточена от знаменитите „индиански войни” в Дивия Запад, но за разлика от своите американски събратя, чукчите я спечелили.

През 1763 г. руснаците окончателно свили знамената, изоставяйки фортовете си в този район, и напуснали Чукотка. Веднага след това победоносните чукчи се нахвърлили на поселенията на руските съюзници – коряките, и нанесли страшни опустошения на селищата им. Те заграбили всичките им еленови стада, което принудило коряките занапред да се препитават от лов на морски зверове.

Чукчите не били глупави и с времето започнали да оценяват предимството на стоките, пристигащи покрай руснаците, като железни сечива, пушки, кибрит, водка и накрая сами преценили, че присъединяването им към Русия не е чак толкова лоша идея. Така през 1778 година решили да приемат предложението за поданичество, но при условие че и занапред разполагат с пълно самоуправление и не плащат никакви данъци и налози. Подобни условия никое друго племе не е успявало да договори. С това проточилият се близо век и половина конфликт приключил.

Чукчите формално станали поданици на империята, но реално не признавали никаква власт чак до ХХ век и се срещали с руснаците само за да търгуват. Дори и по времето на Сталин, когато цели класи и народи били жестоко репресирани от властта, чукчите останали напълно незасегнати и от колхозите и от лагерите. Нещо повече, руснаците даже им плащали да отстрелват избягали от ГУЛАГ затворници из тайгата. Интересен факт е, че през 1947 г. те едва не забъркали международен скандал между СССР и САЩ, когато нападнали ескимосите от съседните Алеутски острови, които са част от щата Аляска. На практика тогава въоръжени съветски граждани нахлуват на територията на САЩ, в момент в който вече е започнала Студената война и при огромно напрежение покрай течащото ядрено превъоръжаване. Цяло чудо е, че и тази тяхна лудория остава безнаказана и за щастие на всички нас, не води до фатални последствия.

Та с няколко думи, за да отговорим на въпроса от заглавието, най-добре е да го направим с въпрос… Дали са верни вицовете за чукчи? 

 
 

Дедпул се закача с Хю Джакман за #10YearChallenge

| от chronicle.bg |

Шегите на гърба на Хю Джакман от страна на Дедпул (и респективно на неговия приятел и колега Райън Рейнолдс) продължават. Уолварийн е емблематичен образ още от началото на X-Men като Джакман се появява в ролята общо 11 пъти. Дедпул – не чак толкова.

Официалният акаунт на филма „Deadpool“ в Twitter също участва в предизвикателството #10YearChallenge, в което хората пускат две свои снимки – от сега и отпреди 10 години. В поста виждаме снимка от „X-Men Origins: Wolverine“ с Логан в цялата му екшън красота, а до нея – снимка на гроба му, маркиран с X от Лора – негов клонинг и дъщерна фигура.

За сега Джакман не е отговорил на закачката, но сме сигурни, че отговорът се подготвя. Шегите между него и Рейнолдс не са от вчера. Дедпул обаче не спря с Уолварин. Следващият пост е насочен директно към добродушния гигант Колосъс:  

Хю казва, че с радост би играл друг супер герой, но никога няма да се завърне в ролята на Уолварийн. Това, разбира се, не спира Рейнолдс и много други да се опитват да променят мнението му – най-често чрез шеги. Дедпул често се подиграва на на колегата си като веднъж носи негова маска, а във втория филм имаше музикална кутия със сценката от смъртта на му.

Deadpool-Movie-Hugh-Jackman-Mask

 
 

Тилан Блондо – новата Кейт Мос

| от chronicle.bg |

В края на миналата година еднa от световните класации с близо 30-годишна история публикува ежегодния си списък с най-красивите женски лица за 2018 г.

Начело на него е момиче, което е свикнало да бъде под светлината на прожекторите още от 6-годишна. След като преди 10 години печели титла за „най-красиво момиче в света“, 17-годишната французойка Тилан Блондо стана „най-красиво лице в света“ Класацията е на филмовия критик TC Chandler, който e част от асоциацията „Independent Critics“.

Това е напредък за Блондо, тъй като за предходната 2017 г., тя е била на второ място  в същия списък.

Как започва всичко?

Моделската звезда на Тилан Блондо изгрява, когато тя е още четиригодишна и се появява на модно ревю на Жан-Пол Готие.

Още тогава предизвиква фурор, а дискусиите дали това, което прави, не противоречи на нормите започват с появяването й на корицата на френския Vogue, когато тя е едва на 6 години. Четири години по-късно, преди още да е влязла в тийнейджърските си години, отново се появява на страниците на списанието с тежък грим и облекло на възрастна жена.

Независимо от реакциите, че списанието сексуализира образа на дете, това дава старт на моделската кариера на Блондо. Скоро след това тя вече е сравнявана с Бриджит Бардо, която се появява в списание Elle едва на 15 години.

Тилан Блондо е дъщеря на френския футболист Патрик Блондо и модния дизайнер Вероника Лубри.

От времето на онези първи кадри, в който тя гали заек или се черви в огледалото, моделът в нея получава все повече и повече възможности да се реализира в света на модата. Когато е на 13 г. за първи път се появява на корица на списание. Френското списание Jalouse я нарича „Новата Кейт Мос“.

От тогава до сега са минали 4 години.

Разликата е, че днес Блондо вече е представлявана от същата агенция, която стои зад сестрите Джиджи и Бела Хадид и зад Кая Гербер (дъщерята на Синди Крауфорд). Работи за световноизвестна козметична компания и е редовен посетител на Седмиците на модата в различните краища на света.

В интервю за W magazine споделя, че хората, които я вдъхновяват са Кара Делевин, Барбара Палвин и Джиджи Хадид.

В момента Тиери Блондо живее в Южна  Франция със семейството си, а по нейните думи тайните на поддържането на добрия външен вид са многото сън и махането на грима преди лягане вечер.

Повече от Тиери Блондо, най-красивото лице в света за 2018 г., можете да видите в галерията ни горе.