Събуждането след Париж

| от |

Още помня онзи 11 септември 2001 година, когато Ал Кайда атакува кулите близнаци в САЩ. Баща ми, който беше капитан на кораб и пътуваше много, се намираше в хотел точно там, в близост до инцидента. Обаждането от него дойде около час след като българската телевизия съобщи за ужаса. Това бе най-дългият час в живота на мен и семейството ми, през който всички стояхме мълчаливо до домашния телефон. Това бе и първата ми близка среща със страховете от терора.

Атентатите срещу кулите близнаци в САЩ са и последното сериозно терористично нападение в страната. Американските младежи, които тогава са били на 3-4 години, все още смятат, че религиозният терор е екзотика- нещо, което не ги засяга пряко или както казва журналистът Уилям Стеъйтън – „живуркат в относителен мир и домашен уют“. Това твърдение със сигурност ще намери своите доказателства и сред гражданите в Европа,  и в България.

Прочуванията на института Pew доказват, че и американците, и европейците на възраст до 30 години не се вълнуват от битката срещу ИДИЛ.

Дори и в моя спомен от  преди 11 септември, когато съм била в тийнейджърски разцвет, не съм допускала, че камикадзе може да се качи в автобус 280 и да ни взриви всички  – безпомощно притиснати един до друг. Оказва се, че наистина сме живели в относителен мир – без страх от световни войни, без Студена война, без страх,че може да те взривят и прострелят военни. Но тези дни отминаха.

Дните до сега бяха част от една  ера на либертарианизма*  – нямали сме близки срещи с терористи, следователно не се страхуваме, че ще дойдат да ни убият.  И абсолютно не разбираме защо е нужно на държавите да подслушват и следят гражданите.

Същевременно сме и в ерата на изолационизма*. Докато американската армия води две войни отвъд морето – в Афганистан и Ирак,  на хората им е писнало от лоши новини и се чувстват спокойни и сигурно у дома си. Затова и не искат родината им да се замесва във войни.

Събитията в Париж със сигурност ще променят резултатите на следващите прoучвания на института Pew. Последните данни показаха, че американците между 18 и 29 години много по-рядко обръщат внимание на терористичните атаки отвъд Океана. Почти 60% от тях са против идеята за изпращане на сухопътни войски, а   2/3 от хората под 30 години не се страхуват от терор в САЩ. Американците над 30 години са по-склонни да се съгласят с програмите на експертите по национална сигурност, които предвиждат следене и подслушване. Младите хора настояват „правителството да не нарушава неприкосновеността на личния живот”, но същевременно не разбират, че това е от абсолютна необходимост при разследването на потенциални терористични заплахи.

Подобен нюанс се забелязва и в Европа.

В четири западноевропейски страни (Испания, Германия, Великобритания и Франция), където институтът Pew  е направил проучване тази пролет. Близо  60 % от запитаните над 30 години споделят, че се интересуват от терористичните групировки и техните действия в съответната страна. Едва 40% от анкетираните младежи споделят за подобни притеснения.

Ако сте един от милионите млади хора в Европа, които се наслаждават на относителния си комфорт, със съжаление трябва да отбележим, че с него вече е приключено.

Ако Мадрид, Лондон и Мумбай не са ви събудили, Париж би трябвало направо да ви е стреснал в съня ви. През последната седмица три жестоки терористични атаки – не само тези срещу Франция, но и нападенията в Ливан, и тези срещу руския самолет в Египет – взеха живота на над 400 души. ИДИЛ пое отговорност за всички убийства.

Преди година можехте да кажете, че на терористите не им стиска да ударят Запада. Или че тези, които искат да разклатят Европа не са достатъчно амбициозни. Сега вече няма как да твърдтите това.

Може би допускате, че Париж е само ответен удар. Че ако Франция спре атаките срещу Ислямска държава в Сирия и Ирак, терористите на свой ред ще спрят да убиват. Това наивно обяснение някак не пасва на изявленията на ИДИЛ, направени след атентатите,  в които поеха отговорност за смъртта на над 120 души.

ИДИЛ ясно подчертава, че атентаторите са се насочили към „столицата на проституцията и сквернословието”.

ИДИЛ празнува касапницата в концертната зала Батаклан, „където неверниците са се събрали на разточително парти на разврата”.

ИДИЛ възхвалява камикадзетата, които са се самовзривили сред „стълпновението неверници, което празнува разврата”.

ИДИЛ, авторите на това изявление и техните поддръжници няма да ви оставят на мира. Те  водят война срещу начина ви на живот.

Ако сте израснали, гледайки хиляди филми за американците, загинали в Ирак наред с хилядите иракчани там, навярно смятате,  че войната в Ирак е била грешка. Но Ирак не е единствената грешка, за която трябва да се замислите. Бившият британски премиер Тони Блеър, който поведе инвазията в Ирак посочи, че действията и бездействията влияят еднакво зле на военния кофликт. Той казва:

„ИДИЛ всъщност придоби известност от базата си в Сирия, а не от тази в Ирак.. САЩ са опитват да замразят конфликта в Ирак и дори се заговори за изтегляне на военните оттам. САЩ се опита да потуши конфликта в Либия без да се  изпраща военни. САЩ опита да не се намесва пряко в конфликта в Сирия, въпреки че устно настоя за смяна на режима на Башар Асад. Не може категорично и да се каже, че ако американската политика в САЩ не е довела до задоволителни резултати, то други последващи политики биха решили проблема”.

И Тони Блеър е прав. В свят, където религията подтиква към насилие и тероризъм, имаш възможност да избираш само измежду не особено приятни опции. Можеш да влезеш в играта с несигурни партньори като Русия и Иран. Да изпратиш войски в чужбина. Можеш и сам да отидеш на бойното поле. И може би ще трябва да приемеш, че  подслушването и следеното е необходимо до известна степен.  Нужни са около 25 души, които да следят всеки потенциален атентатор. Франция няма възможността да следи хилядите евентуални терористи, ангажирайки само собствените си служители.

И САЩ няма  тази възможност.

След „кървавото събуждане“ в Париж, най-изкушаващо е да се поддадеш на гнева и да заклеймиш всички   мюсюлмани и сирийски бежанци като потенциална заплаха за живота и мира. Това чуваме днес от лидера на френската десница Марин Льо Пен и американският кандидат за президент Майк Хъкаби. Но звучи твърде полицейско.

В изявлението относно атаките от петък, ИДИЛ нарича Париж „носител на знамето на Кръста”. Терористичната групировка обвинява френското правителство във „война срещу исляма” и в „удари срещу мюсюлманите в страната на Халифата”. ИДИЛ, както и Ал Кайда искат религиозна война, в която да се  наемат още мюсюлмани. Те не игрят заедно, но имат едни и същи мишени.

Последните 14 години бяха относително мирни за САЩ. Тези дни приключиха. Тези, които атакуваха Париж, ще ударят и САЩ. И в петък доказаха, че могат да го направят.

„Трудно е да се възприеме, че подобни неща са извършени от човешки същества”, каза папа Франциск след кръвопролитията в Париж.

Но човешките същества винаги са правили подобни неща. И няма да спрат сега.

 

 

*Либертарианство (либертарианизъм – от френската дума за свобода Liberté) – политическа идеология, защитаваща правото на живот, лична свобода и стремеж към щастие. Философията му е за намаляване на функциите на държавния апарат за сметка на индивидуалната свобода.

* Изолационизъм – направление във външната политика на дадена държава, което се характеризира с ненамеса във военни дела на други държави и политика на икономически национализъм (протекционизъм).

 
 

Колко е трудно да си „първият човек“

| от chronicle.bg |

В момента стоическият героизъм е високо ценен, затова и „First Man“ се появява в правилното време. Райън Гослинг и режисьорът Деймиън Шазел се срещат за втори път след „La La Land“, за да създадат един страхотен филм за живота на Нийл Армстронг и кацането на Луната, който ни напомня за стремежа на Джон Кенеди към силен характер, решителността и инженерни подвизи.

Той представя Армстронг като твърд тестов пилот, който въпреки твърдостта има резерви към цялата тази работа с астронавтския корпус. След като губи детето си, новата работа идва като шанс за нов старт, по думите на съпругата му, в ролята Клари Фой от „The Crown’s“.

Следват проби и грешки, докато в океан от мъка по загубата си Нийл и колегите му се опитват с не винаги работещите си машини да напуснат оковите на планетата Земята. Неуспехите, мълчаливият Армстронг обяснява в един от редките моменти на емоция, служат с определена цел: „Трябва да се провалим тук долу, за да не се провалим там горе“. Това, разбира се, не прави загубите по-малко ужасни.

Вероятно основната цел на Шазел е да снима сценария на Джош Сингър („Spotlight’s“), адаптиран по книгата на Джеймс Хансен, с чувство за благоговение и чудо към постиженията на „първия човек“. В резултат много от полета е сниман в много близки кадри, които улавят физическия израз на емоционалното състояние на астронавтите при вида на величествения космос.

Прилежността на персонажа е тест за Гослинг, но той се справя чудесно с минималните си реакции, били те погледи към колегата му Бъз Олдрин (Кори Стол) или пък други. Образът на Олдрин пък успява много добре да изкаже мислите на всички въпреки, че както казва самият Нийл, понякога е по-добре да замълчи. Поддържащи актьори са Джейсън Кларк и Кайл Чандлър.

Освен, че филмът ни представя прекрасно романтиката на пътуването в космоса, той успява да ни въвлече и в историческото си време през 60-те години, в което основните нагласи към мисията Apollo са силно скептични.

Цялото изкуствено напрежение около „скандала“ с флага, когато „First Man“ гастролира по фестивалите, няма дори да коментираме.

Днес е много лесно да приемем с пренебрежение „малката човешка стъпка“ на фона на всички филми за космоса, а и технологичното ни ниво. Но именно това технологично ниво и бекграунд от кино космоси прави „First Man“ ако не голяма, то поне стъпка в правилната посока за паметта на човечеството.

 
 

Двата най-нови модела на Huawei вече са у нас

| от chronicle.bg |

България е една от първите страни, в която продажбата на смартфоните започва броени дни след световната им премиера. На 16 октомври в Лондон китайският технологичен гигант представи нoвaтa cи флaгмaнcĸa cepия с моделите Маtе 20 и Маtе 20 Рrо.

Huawei Mate 20 Pro приляга плътно към ръката и е изключително удобен и лек, въпреки големия дисплей –  6.39 инча. За това допринася почти безрамковия дисплей и нестандартното съотношение на страните му – 19.5:9. На устройството се намира тройна Leica камера и една светкавица. Синият вариант на се отличава със релефна текстура, която предотвратява плъзгането, надраскването му и оставянето на отпечатъци. Четецът на пръстови отпечатъци е интегриран директно в дисплея. Централният процесор Kirin 980 е 75% по-бърз и с 58% по-висока енергийна ефективност в сравнение с предишното 10-нанометрово поколение. Смартфонът има батерия с капацитет 4200mAh и зарядно Max 40W Super Charge за светкавично зареждане. Цената му е от 1249,98 лв. еднократно плащане или 53,98 лв. в комбинация с план Smart U от Vivacom.

Huawei Mate 20 Pro

Huawei_Mate_20Pro

Huawei Маtе 20 също paбoти c пъpвaтa в cвeтa 7-нaнoмeтpoвa eднoчипoвa cиcтeмa Кіrіn 980, която извeждa мoбилния изĸycтвeн интeлeĸт нa пo-виcoĸo ниво. Разполага с тpoйнa ĸaмepa Lеіса c yлтpaшиpoĸoъгълeн oбeĸтив и видeo фyнĸции c изĸycтвeн интeлeĸт зa cнимĸи c paзшиpeнo зpитeлнo пoлe. Дисплеят му е с размер 6,53 инча. Смартфонът прави яcнo фoĸycиpaни мaĸpo cнимĸи, както и такива нa далечни oбeĸти, а също и ĸлипoвe c пpoфecиoнaлнo ĸaчecтвo. Mate 20 се предлага със ЅuреrСhаrgе зapяднo ycтpoйcтвo за бързо зареждане c мoщнocт oт 22.5W.  Бaтepията издържа пoвeчe oт eдин дeн интeнзивнa yпoтpeбa бeз зapeждaнe. Huawei Маtе 20 е на цена от  749,98 лв. еднократно плащане или 34,98 лв. на изплащане в комбинация със Smart U от Vivacom.

Huawei Маtе 20

Huawei_Mate_20

Цените на смартфоните са с до 50 лева по-ниски, ако бъдат поръчани през сайта на телекома в комбинация с тарифен план Smart L+.

 
 

Останете си в леглото тази неделя с Рита Ора

| от chr.bg |

Рита Ора засне поредната си провокативна фотосесия, този път за руското издание на списание In Style.

27-годишната певица позира гола на корицата в легло, „облечена“ в нищо друго освен черни ръкавици, които стигат над лакътя й.

Знаем, че певицата, която зарадва българските си почитатели с концерт това лято във Варна, никога не е имала проблем с голотата си, а ние лично сме много доволни от това.

Малко по-рано тази година Ора отново беше гола, но този път за корицата на сп. Clash.

А, бе, много голотия, много нещо, но нищо неочаквано от Рита. Затова, ако не ви се прави нищо тази неделя, ви предлагаме да си останете в леглото с Рита.

Порадвайте й се в галерията.

 
 

Какво се случи по време на „Моята вечеря с Ерве“: разказ от първо лице

| от chronicle.bg |

Вдъхновен от действителни събития от живота на режисьора и сценарист Саша Джерваси, филмът „Моята вечеря с Ерве“ разказва за необичайно приятелство, което се заражда по време на една дива нощ в Лос Анджелис. Начинаещият журналист и най-известният актьор джудже в света се запознават и срещата им има съществена роля за съдбата и на двамата.

Питър Динклидж влиза в образа на актьора Вилшез, познат от сериала от 70-те години на миналия век „Островът на фантазиите“ и от „Джеймс Бонд: Мъжът със златния пистолет“. Джейми Дорнан се въплъщава в журналиста Дани Тейт, който е първообраз на Саша Джерваси.

Актьорът от френски произход Ерве Вилшез се самоубива през 1993 година. Въпреки, че е останал в киноиндустрията с ключовата за сериала „Островът на фантазиите“ фраза за кацащия самолет, филмът на Джерваси и HBO има амбицията да нарисува истински, живописен портрет на човека Ерве.

В „Моята вечеря с Ерве“ ще видим и Мирейл Енос като дългогодишната приятелка на Ерве – Кати Селф, Хариет Уолтър като редактора на Дани – Фиона Баскин, Уна Чаплин като приятелката на Дани – Кейти Нийлсън, също така Дейвид Стратърн, като агента на Вилшез – Марти Ротстайн и Анди Гарсия като Рикардо Монталбан – екранният партньор на Вилшез в „Островът на фантазиите“.

Саша Джерваси (носител на Еми за документалния филм „Анвил! Историята на Анвил“) е режисьор на филма и съсценарист заедно с Шон Маколи. Българската премиера беше тази неделя от 21:00 часа по HBO, като филмът е достъпен и в онлайн стрийминг платформата HBO GO. Ето какво споделя с публиката Джерваси за своята вечеря с Ерве…

За кого работеше, когато срещна Ерве?

Пишех за много хора, но тази история беше за списание „Mail on Sunday“. Живеех в Лондон и пътувах по работа до Лос Анджелис. Преместих се в ЛА в края на 90-те, за да се запиша във филмово училище, но в средата на десетилетието пътувах постоянно по работа между двата града. Винаги съм искал да бъда сценарист, но това беше възможност да се срещна с някакви хора и все пак да пиша. Беше начин за изкарване на прехраната с писане. Бяха ми дали задача да напиша текст от 500 думи в стил „къде са те сега?“ за Ерве. Същия ден имах по-важно интервю, но не с Гор Видал, както е във филма, а с децата от „Beverly Hills 90210″ – най-голямото телевизионно шоу по онова време.

Ерве не беше нещо сериозно. Затова отидох в кафето и зададох най-очакваните въпроси – за филма за Бонд, „Островът на фантазиите“. След това започнах да си прибирам нещата и с края на окото виждам Ерве, който стои на сантиметри от мен, опира нож в гърлото ми и казва: „Добре, казах ти всички тъпи истории. Искаш ли сега да чуеш истинската?

Не знаех дали да се смея или да плача. Естествено, че бях поразен. „Ти си написал тази история още преди да дойдеш.“ Прав беше. Бях го направил.

Но когато той разказа колко хитър, опасен, пленяващ, начетен и прям характер има, напълно изчезна представата ми, че този мъж не е нищо особено. Прекарахме заедно три дена за една седмица и във филма тези три срещи са представени като една бурна нощ. За това време той изля сърцето си пред мен. Разказа ми за трудното си детство, експерименталните лечения, целящи да го направят голям… Беше разтърсващо.

Кое от това, което Ерве ти каза, беше най-болезнено?

Той и майка му са имали невероятно трудни взаимоотношения. Каза ми: „Тя ме обичаше, но не понеже да понесе факта, че тялото й беше създало тази откачалка.“ Била е толкова засрамена, дефектна и това някак се е отразило върху него. Чувствата й се променяли между любов и срам – било е много трудно за него да се справи с това.

Баща му от своя страна го завежда в клиника в Германия, само и само да се опита да излекува състоянието му. Но не успява. А във Франция през 50-те е имало голяма нетолерантност към малките хора. Брат му, Патрик, ми е разказвал как Ерве е вървял по улицата и хората просто го ритали в главата. Защото не е като другите.

Затова баща му му дава няколкостотин долара. „Замини за Америка: там ще те приемат – там има много повече свобода.“ Той пристига в Ню Йорк и научава английски от филмите на Джон Уейн по телевизията.  Тогава се зарича: „Ще стана дива рок енд рол звезда. Просто ще го направя.“ Започва да се появява в театрални постановки в театър „Вилидж“  и работи с Норман Мейлър в „Mad Storm“. Става част от една много интересна театрална обстановка през 60-те.

My Dinner With Herve
© 2018 Home Box Office, Inc. All rights reserved

Значи вратите му се отварят в САЩ?

Да, постепенно от независимите филми е открит от продуцентите на Джеймс Бонд, които го вземат за ролята на Ник Нак в „Мъжът със златния пистолет“. Това е иконична роля. Но заради характеристиката му, не може да си намери работа дори след ролята във филма за Бонд. Мести се в Лос Анджелис и в продължение на 4 години за някакви периоди живее в колата си. Тогава продуцентите на „Островът на фантазиите“ се сещат за „пича от филма с Бонд“ и го наемат. Ерве е страхотен в ролята на Tattoo, но след година и половина се превръща от благодарен за дадената възможност актьор в поредния невъзможен за изтърпяване човек. Иска по-голямо заплащане, по-голяма гримьорна.

Така че този филм е и размишление над славата – нейната токсичност и тесногръдие. Затова мисля, че е актуален днес, в ерата на децата, обсебени от идеята да бъдат известни. Каква е тази амбиция? Искаш да си YouTube звезда? Искаш много харесвания в Instagram? Децата растат с мисълта, че това ще реши проблемите им и ще ги избави от реалностите в живота. И се заблуждават. И когато го виждаш всеки ден, като мен, разбираш, че хората, които разчитат на славата да запълни празнотите вътре в тях, в общи линии са прецакани.

Искаме да изведем този акцент, да дадем за пример как някой – независимо малък или не – се отдава на славата и тя го поглъща.

Разбрах, че Питър (Динклидж) се е включил в проекта още на много ранен етап.

Да, и знам, че заглавията гласят: „Най-известното джудже в света, от най-големия сериал в света сега ще играе най-известното джудже в света, от най-големия сериал. Ето я тази мета връзка. Но Питър искаше да изиграе тази роля не само защото разбираше Ерве и се вдъхновяваше от него, а защото животът му прилича на подобна приказка.

При Питър е важна ролята. Няма значение размерът, и затова той не е заинтересован от  ролите за джуджета. Той е заинтересован от персонажа. И ако може да го изиграе по малко по-различен начин – прекрасно. Това е фундаменталната разлика, но не знам дали културата я е осъзнавала в онези по-скоро „средновековни“ дни.

Променила ли се е културата толкова много?

Мисля, че в момента се променя. Намираме се в повратен момент в много отношения.

My Dinner With Herve
© 2018 Home Box Office, Inc. All rights reserved

Според теб Ерве велик актьор ли е?

Не. Ерве е велика личност. Велик артист. Велик художник. И до днес той е най-младият художник, окачен в Парижкия музей. На 18 години печели редица награди за изобразително изкуство. Внезапно идва в Америка, вижда Джон Уейн и Стив Маккуин по телевизора и си казва: „Знаете ли, ще стана известен.“ Мисля, че в известен смисъл (въпреки че не това е замисълът) това е история за един наистина талантлив артист, който заради несигурностите вътре в него, заради произхода, заради отхвърлянето, търси славата, за да се успокои, за да се почувства по-добре.

Историята на Ерве – ако хората го усетят – е историята на всички нас. Защото всички правим така.

Как разбра, как се почувства, когато разбра, че той е починал скоро след интервюто ви?

Кати, която е играна от Мирейл Енос във филма ми се обади и ми каза, че Ерве се е самоубил преди 4 часа. И внезапно всичко доби смисъл. Знаех, че този човек просто е притиснал, който е бил на линия тогава, за да си излее сърцето. И си казах: „Обещавам ти, че ще успееш да разкажеш историята си един ден.“ Отне ми четвърт век. Трябваше и Питър Динклидж, и „Игра на тронове“, но накрая го направихме. Чувствам се добре, защото изпълних кармичния си дълг един вид – към човек, когото не познавах добре, но бях с него в последната седмица от живота му. Той ми беше приятел.

Кое направи Джейми Дорнан подходящ за ролята да Дани Тейт?

Главната причина, поради която го взех, беше защото той е от тези известни актьори, които не се притесняват да минат на прослушване. Летя от България до Лондон и се представи брилянтно на кастинга. Но освен това, участието му е интересно, защото една от темите на филма е осъждането. Хората гледат на Ерве сякаш не е човешко същество. А в известен смисъл Джейми също е човек, преценяван главно през това как изглежда. И двамата искахме тази възможност, да надминем очакванията към това какво може да си мисли или чувства определен човек. Виждаш например Джейми и на пръв поглед той е невероятно красив, победител, мислиш си, че може да направи каквото си поиска. Но Дани Тейт е човек в криза, а когато си в криза, няма значение как изглеждаш.

Интересно е как той е предубеден дори към Ерве, докато не изпада в собствената си криза.

Именно! Публиката всъщност пътува с героя на Дани Тейт. Защото Ерве не се променя. Той е на края на играта и има една последна цел. Иска историята му да бъде разказана от журналист. Но Дани тръгва от цинизъм и предразсъдъци, а накрая тези усещания за напълно заличени от реалността. Накрая той вижда Ерве като човешко същество. И този филм  е затова. Това е, което се случи с мен.