Събуждането след Париж

| от |

Още помня онзи 11 септември 2001 година, когато Ал Кайда атакува кулите близнаци в САЩ. Баща ми, който беше капитан на кораб и пътуваше много, се намираше в хотел точно там, в близост до инцидента. Обаждането от него дойде около час след като българската телевизия съобщи за ужаса. Това бе най-дългият час в живота на мен и семейството ми, през който всички стояхме мълчаливо до домашния телефон. Това бе и първата ми близка среща със страховете от терора.

Атентатите срещу кулите близнаци в САЩ са и последното сериозно терористично нападение в страната. Американските младежи, които тогава са били на 3-4 години, все още смятат, че религиозният терор е екзотика- нещо, което не ги засяга пряко или както казва журналистът Уилям Стеъйтън – „живуркат в относителен мир и домашен уют“. Това твърдение със сигурност ще намери своите доказателства и сред гражданите в Европа,  и в България.

Прочуванията на института Pew доказват, че и американците, и европейците на възраст до 30 години не се вълнуват от битката срещу ИДИЛ.

Дори и в моя спомен от  преди 11 септември, когато съм била в тийнейджърски разцвет, не съм допускала, че камикадзе може да се качи в автобус 280 и да ни взриви всички  – безпомощно притиснати един до друг. Оказва се, че наистина сме живели в относителен мир – без страх от световни войни, без Студена война, без страх,че може да те взривят и прострелят военни. Но тези дни отминаха.

Дните до сега бяха част от една  ера на либертарианизма*  – нямали сме близки срещи с терористи, следователно не се страхуваме, че ще дойдат да ни убият.  И абсолютно не разбираме защо е нужно на държавите да подслушват и следят гражданите.

Същевременно сме и в ерата на изолационизма*. Докато американската армия води две войни отвъд морето – в Афганистан и Ирак,  на хората им е писнало от лоши новини и се чувстват спокойни и сигурно у дома си. Затова и не искат родината им да се замесва във войни.

Събитията в Париж със сигурност ще променят резултатите на следващите прoучвания на института Pew. Последните данни показаха, че американците между 18 и 29 години много по-рядко обръщат внимание на терористичните атаки отвъд Океана. Почти 60% от тях са против идеята за изпращане на сухопътни войски, а   2/3 от хората под 30 години не се страхуват от терор в САЩ. Американците над 30 години са по-склонни да се съгласят с програмите на експертите по национална сигурност, които предвиждат следене и подслушване. Младите хора настояват „правителството да не нарушава неприкосновеността на личния живот”, но същевременно не разбират, че това е от абсолютна необходимост при разследването на потенциални терористични заплахи.

Подобен нюанс се забелязва и в Европа.

В четири западноевропейски страни (Испания, Германия, Великобритания и Франция), където институтът Pew  е направил проучване тази пролет. Близо  60 % от запитаните над 30 години споделят, че се интересуват от терористичните групировки и техните действия в съответната страна. Едва 40% от анкетираните младежи споделят за подобни притеснения.

Ако сте един от милионите млади хора в Европа, които се наслаждават на относителния си комфорт, със съжаление трябва да отбележим, че с него вече е приключено.

Ако Мадрид, Лондон и Мумбай не са ви събудили, Париж би трябвало направо да ви е стреснал в съня ви. През последната седмица три жестоки терористични атаки – не само тези срещу Франция, но и нападенията в Ливан, и тези срещу руския самолет в Египет – взеха живота на над 400 души. ИДИЛ пое отговорност за всички убийства.

Преди година можехте да кажете, че на терористите не им стиска да ударят Запада. Или че тези, които искат да разклатят Европа не са достатъчно амбициозни. Сега вече няма как да твърдтите това.

Може би допускате, че Париж е само ответен удар. Че ако Франция спре атаките срещу Ислямска държава в Сирия и Ирак, терористите на свой ред ще спрят да убиват. Това наивно обяснение някак не пасва на изявленията на ИДИЛ, направени след атентатите,  в които поеха отговорност за смъртта на над 120 души.

ИДИЛ ясно подчертава, че атентаторите са се насочили към „столицата на проституцията и сквернословието”.

ИДИЛ празнува касапницата в концертната зала Батаклан, „където неверниците са се събрали на разточително парти на разврата”.

ИДИЛ възхвалява камикадзетата, които са се самовзривили сред „стълпновението неверници, което празнува разврата”.

ИДИЛ, авторите на това изявление и техните поддръжници няма да ви оставят на мира. Те  водят война срещу начина ви на живот.

Ако сте израснали, гледайки хиляди филми за американците, загинали в Ирак наред с хилядите иракчани там, навярно смятате,  че войната в Ирак е била грешка. Но Ирак не е единствената грешка, за която трябва да се замислите. Бившият британски премиер Тони Блеър, който поведе инвазията в Ирак посочи, че действията и бездействията влияят еднакво зле на военния кофликт. Той казва:

„ИДИЛ всъщност придоби известност от базата си в Сирия, а не от тази в Ирак.. САЩ са опитват да замразят конфликта в Ирак и дори се заговори за изтегляне на военните оттам. САЩ се опита да потуши конфликта в Либия без да се  изпраща военни. САЩ опита да не се намесва пряко в конфликта в Сирия, въпреки че устно настоя за смяна на режима на Башар Асад. Не може категорично и да се каже, че ако американската политика в САЩ не е довела до задоволителни резултати, то други последващи политики биха решили проблема”.

И Тони Блеър е прав. В свят, където религията подтиква към насилие и тероризъм, имаш възможност да избираш само измежду не особено приятни опции. Можеш да влезеш в играта с несигурни партньори като Русия и Иран. Да изпратиш войски в чужбина. Можеш и сам да отидеш на бойното поле. И може би ще трябва да приемеш, че  подслушването и следеното е необходимо до известна степен.  Нужни са около 25 души, които да следят всеки потенциален атентатор. Франция няма възможността да следи хилядите евентуални терористи, ангажирайки само собствените си служители.

И САЩ няма  тази възможност.

След „кървавото събуждане“ в Париж, най-изкушаващо е да се поддадеш на гнева и да заклеймиш всички   мюсюлмани и сирийски бежанци като потенциална заплаха за живота и мира. Това чуваме днес от лидера на френската десница Марин Льо Пен и американският кандидат за президент Майк Хъкаби. Но звучи твърде полицейско.

В изявлението относно атаките от петък, ИДИЛ нарича Париж „носител на знамето на Кръста”. Терористичната групировка обвинява френското правителство във „война срещу исляма” и в „удари срещу мюсюлманите в страната на Халифата”. ИДИЛ, както и Ал Кайда искат религиозна война, в която да се  наемат още мюсюлмани. Те не игрят заедно, но имат едни и същи мишени.

Последните 14 години бяха относително мирни за САЩ. Тези дни приключиха. Тези, които атакуваха Париж, ще ударят и САЩ. И в петък доказаха, че могат да го направят.

„Трудно е да се възприеме, че подобни неща са извършени от човешки същества”, каза папа Франциск след кръвопролитията в Париж.

Но човешките същества винаги са правили подобни неща. И няма да спрат сега.

 

 

*Либертарианство (либертарианизъм – от френската дума за свобода Liberté) – политическа идеология, защитаваща правото на живот, лична свобода и стремеж към щастие. Философията му е за намаляване на функциите на държавния апарат за сметка на индивидуалната свобода.

* Изолационизъм – направление във външната политика на дадена държава, което се характеризира с ненамеса във военни дела на други държави и политика на икономически национализъм (протекционизъм).

 
 

Днес църквата почита Светите равноапостоли Константин и Елена

| от chr.bg |

Църквата почита днес Светите равноапостоли Константин и Елена. Църковният празник е в памет на император Константин и на неговата майка Елена.

През 313 г. Константин издава Миланския едикт, с който въвежда християнството като официална религия във Византия. Самият той приема християнската вяра в края на живота си.

Царица Елена отива на поклонение по местата, където е живял Христос, построява няколко манастира и открива кръста, на който е бил разпнат Исус. Това събитие се смята за най-важното в историята на християнската църква и затова император Константин и майка му Елена са канонизирани за светци.

Според народните вярвания на днешния ден строго е забранена всякаква полска работа. Селските стопани свързват празника с предпазването на реколтата от градушка.

Това е денят на игрите върху огън – нестинарството, запазени и досега в някои райони на Странджа.

Имен ден празнуват Константин, Костадин, Костадинка, Елена, Еленко, Елка.

 
 

Амелия Еърхарт: „Не бях смела. Просто нямах време да бъде уплашена.“

| от chronicle.bg |

Амелия Еърхарт е жена, променила курса на историята, идеен водач на милиони авиатори по света и икона. Тя е първата жена, прелетяла сама над Атлантическия океан и е могла да бъде първата жена, направила околосветски полет, ако самолетът й не изчезва мистериозно от радарите през 1937 г.

И до днес никой не знае какво се е случило някъде над Тихия океан. Тялото на Еърхарт така и не е открито.

Амелия Мери Еърхарт е родена в Канзас през 1897 г., шест години преди братята Райт първи да полетят във въздуха. През 1932 г. в книгата си „Последен полет“ пише, че първият път, в който вижда самолет е през 1910 г. на панаир в Айова, но по онова време е била по-заинтересована от кошницата с праскови за 15 цента.

През 1920 г. тя лети за първи път с авиатора Франк Хоукс, а година по-късно става една от малкото жени, посещаващи училище за авиация. През 1923 г. става 16-тата жена пилот. През 1927 г. Чарлз Линдбърг се завръща от първия си самостоятелен полет над Аталнтическия океан. Следващата година Еърхарт прелетява Атлантика над борда на самолет, но мисълта, че е била само пътник не й дава покой. Въпреки това, след завръщането си, вече е знаменитост.

През 1930 г. Амелия Еърхарт купува самолетът, който ще я постави в историята – червеният Lockheed 5B Vega, който кръщава „Старата Беси“. Две-години по-късно, на 20 май 1932 г., отпътува от Америка към Париж с последния брой на Telegraph Journal в себе си. Почти 15 часа по-късно се приземява в Северна Ирландия и става вторият пилот и първата жена, прелетяла сама над Атлантическия океан.

Undated picture taken in the 30' s of American fem

Към 1937 г. Еърхарт вече е известен автор, лектор, знаменитост и модел на подражание за всички жени.

Същата година тя решава за втори път да опита да стане първата жена, направила околосветски полет. Първият зачършва с неуспех, но без сериозни наранявания. На 2 юли тя и единственият член на екипажа, Фред Нунан излитат от площадката на остров Лае в Папуа Нова Гвинея и трябва да се насочат на изток. Последният сигнал от самолета е получен малко преди 9 часа сутринта. Амелия Еърхарт изчезва безследно и се превръща в легенда.

Теориите са много, нито една не е доказана до край. Думите и делата на Еърхарт обаче са тук и са неоспорими. Ето някои от посланията й.

„Да си самотен е плашещо, но не толкова, колкото това да си самотен във връзка.“

„Подготовката, често пъти съм казвала, е две трети от цялото начинание“

„Най-трудното нещо е решението да действаш. Останалото е обикновено постоянство. Страховете са тигри от хартия. Можеш да направиш всичко, което решиш. Можеш да промениш и контролираш живота си. И този процес сам по себе си е награда.“

„Реши дали целта ти си струва рисковете. Ако да, спри да се тревожиш.“

„В живота си съм осъзнала, че когато нещата вървят прекрасно, точно тогава трябва да очакваш бедата.“

252469main_GPN-2002-000211_full

„Никога не прекъсвай някого, който прави нещо, което ти самия си казал, че не може да бъде направено.“

„Най-ефективният начин да направиш нещо, е да го направиш.“

„Смелостта е определената от живота цена на покоя.“

„Колкото повече човек прави, вижда и чувства, толкова по-способен е да прави тези неща.“

„Искам да разбереш, че няма да те впримчвам в средновековен кодекс на вярността, нито ще се чувствам прикачена към теб по същия начин.“ (към своя съпруг, Джон Путнам, в деня на брака им)

VKQLNH3WTND37A2FZYAYR253FU

„Искам да го направя, защото искам да го направя.“

„Приключението е полезно само по себе си.“

„Съществуват два вида камъни, както всички знаят, единият просто се търкаля.“

„Не бях смела. Просто нямах време да бъда уплашена.“

„Не си виждал дърво, докато не си зърнал сянката му от небето.“

 
 

Специална бутилка ще позволи на хората да пият бира и в космоса

| от chr.bg |

Австралийска компания разработи бутилка, с която хората да могат да пият бира дори при нулева гравитация.

Астронавтите надали имат право на алкохол, но космическият туризъм набира скорост. Вече две компании – „Върджин галактик“ и „Блу ориджин“ планират да изпращат туристи на орбита. А малко неща са по-приятни след дълго пътуване от студената бира.

Специалната бутила има втулка, която придвижва течността от дъното до гърлото без гравитация.

„Хората преработват алкохола различно – обясниха от компанията „Восток спейс биър“ – Езикът се подува, сетивата се замъгляват. Това променя вкуса на храната и напитката. Затова трябваше да предвидим всичко“.

Компанията е създала два прототипа от пластмаса, като е заимствала технология от цистерните. Тя набира средства, за да започне производство.

 
 

Марк Стронг: „Не можеш да избягаш от добрата история по телевизията“

| от chronicle.bg |

Има факти, има измама, има и истина. Истина е, че „Дълбоката държава“ („Deep State“) има потенциал да се превърне в новата телевизионна мания. Напрегната, водеща до пристрастяване драма, с участието на възхвалявания от критиците Марк Стронг и придобилия популярност от „Игра на тронове“ Джо Демпси,  чийто финал на премиерния сезон по FOX е на 22 май от 22 часа.

„Дълбоката държава“ държи под напрежение, като потапя зрителите в безмилостния свят на шпионажа, където все по-рядко срещаната сред шпионите съвест може да стане причина за смъртта им и за тази на близките им.

Марк Стронг прави своя пробив с емблематичната за 90-те години драма „Our Friends in the North“. Започва да се появява често по телевизията в сериали като „Prime Suspect“, „Sharpe’s Mission“ и „Band of Gold“. През 2004 е номиниран за награда на БАФТА за ролята си на Хари Спаркс от гангстерския сериал „The Long Firm“. Озвучавал е също и много от епизодите от семейната поредица на BBC, Who Do You Think You Are?“ Част от филмите, в които е участвал Марк, включват „Мрежа от лъжи“, „Сириана, „Дама, поп, асо, шпионин“, „Враг номер едно“ и „Kingsman: Тайните служби“. Той живее в Лондон със супругата си Лиза, която е продуцент. В „Дълбоката държава“ играе пенсионирания шпионин Макс.

Първата ти роля в телевизията е преди доста време. Какво те накара да се върнеш към малкия екран?

Честно казано, историята. Мисля, че това е най-хубавото на малкия екран. Не можеш да избягаш от добрата история по телевизията, понеже хората имат дистанционни и още много канали и неща за гледане. И, ако нещо не им хареса, няма да го гледат. Снимал съм доста филми и си дадох сметка, че много от наистина добрите сценаристи се насочиха към телевизията, което не е изненада за никого. Имах желание да се върна, ако ми попадне нещо подходящо, и затова изчетох доста сценарии. Имах късмета, че получих доста предложения и това беше най-вълнуващото. Определено ми грабна вниманието. Исках да разбера какво ще стане после. Хареса ми факта, че действието се пренася от Бейрут във Франция, после във Великобритания. Има също и прескачания във времето. Сцени, които те пренасят в миналото, а и историята не ви се поднася на тепсия. Това не е разказ за глупаци, историята е заплетена и трябва да се следи внимателно. Точно по мой вкус.

Беше ли ти трудно да приемеш дългосрочен проект и да се снимаш за телевизията след всичко, което си постигнал в киното?

Когато снимаш филм, може да имаш само 15 или 20 снимачни дни за период от няколко седмици. Това е доста примамливо, особено когато имаш семейство и не искаш да се отделяш от тях за дълго време. Например, току що снимах филм в Торонто, чиито снимки продължиха 6 седмици. Моито снимки траяха пет седмици, през които идвах и си отивах. Така че наистина трябва да помислиш добре преди да приемеш ангажимент за три или четири месеца, особено, когато са в чужбина. Но, както казах, такава ми е работата и „Дълбоката държава“ беше най-интересният проект сред сценариите, които прочетох, и просто исках да участвам. Да, ангажиментът е по-дълъг, но ако проектът е добър, с удоволствие приемаш.

Deep State -- First Look -- Pictured: Mark Strong as Max Easton

Сериалът се снима в Южна Франция, Лондон и Бейрут, а има и различни скокове във времето, така ли?

Действието в Пиренеите е в настоящето, новият живот на Макс е във Франция. Действието в Лондон също се развива в наши дни. Отделът го кара да се върне на работа, за да изпълни една последна задача, и през първите няколко епизода човек осъзнава, че действието се развива в две времеви рамки. Както и в един от филмите ми, „Дама, поп, асо, шпионин“, в сериала има две времеви рамки. Спомням си, че героят на Гари Олдман имаше чифт очила, а после в книгата искаше да ги смени по някаква причина. Сега си мисля, че един второкласен режисьор би направил очилата съвсем различно – едната времева рамка с големи оранжеви очила, а във втората рамка със зелени очила. Но нашият режисьор каза, че в реалността човек би избрал подобни на тези, които е имал, и в живота наистина е така. Той не искаше да поднесе на зрителя всичко наготово и точно това ми хареса в „Дълбоката държава“. Нещата се повтарят и трябва сами да разберете кое действие се развива в миналото, но има няколко сцени, в които това се разбира съвсем ясно. Това е един наистина отлично заплетен сюжет, който разказва различни истории и ти позволява да ги изживееш, и накрая осъзнаваш, че всичко е по-сложно отколкото си мислил в началото. Има няколко времеви рамки и герои в Бейрут и Ливан, но трябва сами да разберете къде се намират. Предполагам, че това е нещото, което прави филма вълнуващ.

Снимахте в Мароко, който ще пресъздаде съвременния Бейрут. Как ти се стори?

Страхотно. Там имате възможност да направите неща, които не бихте могли да направите другаде. С цялото ми уважение, там е като сценична площадка и ние снимахме предимно навън, а не в някой склад или на зелна стена и разликата е наистина огромна. Прашно е, а също и горещо, както се очаква да е в Бейрут и Ливан, така че това също е плюс.

„Дълбоката държава“ застъпва ли сериозни политически въпроси?

Политиката е свързана предимно с намесата на Запада в Средния Изток. Моралът и етиката са свързани с това, както и със станалото след войната в Ирак. Сериалът засяга страничните ефекти, с които се сблъскваме в настоящето, така че темата е съвсем актуална. Но тук е засегната само политиката на световната сцена, а не на конкретни групи.

Какъв шпионин е Макс?

Стар. Бил е много добър, един от най-добрите, но се е пенсионирал. Оттеглил се е преди 10 години, има ново семейство и е излязъл от играта. Така се случва, че му се налага да се върне и той се справя отлично с работата си, но не се е занимавал с това от 10 години и вече гледа през погледа на един по-възрастен човек. Така че моралът, етиката и ежедневните задачи, както и насилието, което го заобикаля, са пречупени през гледната точка на един по-зрял мъж, а не като някой младок, който първо стреля, а после пита.

Mark Strong FOX Deep State DStv

Предлагат ти повече шпионски роли отколкото на другите актьори. Има ли нещо конкретно, което търсиш в един сценарий, за да приемеш ролята?

Конфликт. Това е най-интересното. Ако има някакъв конфликт, значи и ролята е интересна. Шпионите са интересни, но не знам защо напоследък са толкова много. Вероятно, защото е много драматично. В шпионския свят има доверие, предателство, измяна, насилие, оръжия и двойни игри. Това си е чиста драма. А аз съм изиграл доста шпиони. Може би, защото усложненията при тях са интересни и при Макс не е по-различно. Той е човек, който се опитва да живее живота си и да се измъкне от онова, което счита за нечестна игра или институция, а именно шпионажът. Но няма избор. Налага му се да върши неща, които обикновените хора биха счели за престъпление, за да разреши проблема и да се върне при децата си, неговите две малки момиченца.

Той прилича ли на Джеймс Бонд?

Той е мръсният Джеймс Бонд. Джеймс Бонд има всякакви джаджи и е много привлекателен. Мисля, че на Макс му се налага повечко да се поизцапа, за да се справи. Матю споменава този аналогичен шпионски свят, от който много се интересуваме. Лично аз мисля, че той е по-интересен от дигиталния свят. Забавното е, че „Сириана“ разглежда идеята, че технологията е попречила на хората да общуват. Че шпионите вече не говорят помежду си за това, което се случва, защото за всичко се грижат дронове и компютри. Героят на Клуни е архаичен и си мисли, че може да говори с хора на терен, който не съществува. А ние се върнахме отново в света, където човешките взаимоотношения са важни и не всичко опира до компютри и дронове.

Като спомена мръсна игра, сцената с изтръгването на ноктите в „Дълбоката държава“ прилича ли си с известната сцена от „Сириана“, където твоя герой измъчваше Джордж Клуни?

И то доста, бих казал. Матю вероятно ви е казал,че е голям почитател на „Сириана“, който е един страхотен филм и наистина пресъздава чудесно този свят. Ако успеем да пресъздадем същата атмосфера, значи сме се справили добре.

Какви са отношенията между Макс и сина му?

Обтегнати. Много напрегнати, защото съм го изоставил, когато е бил на 14. И оттогава постоянно отсъствам и не съм му бил истински баща. А сега той е влязъл в тайните служби, поел е по стъпките на баща си и при това се справя отлично.

Правил ли си някакво проучване за шпионската роля?

Трудно е, защото шпионите съществуват, но са много потайни. И наистина, не се шегувам, много ми е трудно да разбера как живеят по този начин. Трудно ми е да разбера как някой може да води такъв двойнствен живот. Сигурно им е много трудно да издържат. Не мога да кажа как трябва да се изиграе. Трябва да помисля за себе си, да си представя как бих постъпил, ако децата ми са в опасност и наредят да направя нещо такова. Как ще се почувствам? Така че проучването е трудно. Аз мога да боравя с оръжия, така че не ми е проблем да го правя. Мога да се справя с каскадите и гонките, но съм сигурен, че, ако попитате повечето истински шпиони, те ще ви кажат, че в реалността няма толкова стреляне и преследване като във филмите, но все пак трябва да има и драматичен ефект. Вероятно в реалността има повече бумащина. Но всички знаем за МИ6 и възприемаме идеята за „Отдела“, който обединява хора от МИ6 и ЦРУ. Осъзнаваме, че съществуват хора в сянка, които управляват тайни операции.

Премина ли някакво специално обучение за работа с оръжия?

Да, наложи ми се да мина допълнително обучение. Мога да се справя с малък пистолет, но снайперът е не само тежък, но и невероятно сложен. Така че прекарах доста време, за да се науча се наглася стойката, как се разпъва приклада, как се зарежда пълнителя и как се разглобява всичко. Прекарах доста време с Марк, който отговаряше за оръжията, и отделих много часове да разглобявам снайпера, за да изглежда сякаш знам какво правя, което винаги е забавно.

Някои сцени са много напрегнати. Трудно ли ти е да се отпуснеш след снимачен ден?

Понякога ако сцената е напрегната и емоционална, няма начин да не пренесеш част от нея в личния си живот. Това става най-вече в театъра. Ако играеш в пиеса, която изисква някакви епични, емоционални изблици, и правиш това всеки ден по осем пъти в седмицата, не е възможно да не ти се отрази в дългосрочен план. Спомням си, че играх в една пиеса, „Мостът“, и в продължение на шест месец ставах все по-тъжен и не можех да разбера на какво се дължи. Тогава осъзнах, че е така, защото всяка вечер се качвам на сцената, преживявам емоционална травма, на никой от останалите не им се налага да го правят, и това се повтаря осем пъти в седмицата. И в някакъв момент това ти се отразява. При филмите е по-лесно, защото тези напрегнати моменти са еднократни.

101_deepstate__mg15210-1-cropped

Планираш ли да се върнеш към супергеройските филми?

Харесва ми, когато актьорите казват направих това, направих онова и избирам да правя това. Не съм сигурен, че можете да съдите нечия кариера, освен в ретроспекция. Можете да погледнете назад и да си кажете „О, това го направих по случайност.“ Затова никога не правя планове. Веднъж обясних, че това е като игра на шах с кариерата. Не мисля, че ако се преместя там, това ще ме отведе еди къде си и ще бъде чудесен ход, ще ми донесе награда или ще ми осигури покана от голямо студио или нещо подобно. Това е пълна заблуда, не мога да го направя и не искам. Просто преглеждам сценариите, които получавам. И ако се появи някой добър супергеройски филм, няма причина да не приема ролята. Просто преди известно време се наредиха един след друг. Изиграх доста злодеи един след друг и започнаха да ме питат какво ще стане, ако продължа да играя само злодеи? Отвърнах им, че нещата ще се променят и няма да играя повече злодеи. И точно така стана. След известно време злодеите изчезнаха и се появиха добрите. После имаше вълна от супергерои, а след това и те изчезнаха и отново се появиха злодеите. Хубавото в случая е разнообразието, което всеки актьор много обича, и винаги съм възприемал всяка следваща роля като различна от предишната. Тази година снимах един филм в Прага, „The Cather Was A Spy“, и в него участват страхотни актьори – Пол Радд, Пол Джамати, Джеф Даниелс, Сиена Милър и Гай Пиърс. Сценарият е невероятен, малко старомодна американска история за един бейзболен кечър от 30те години, който става шпионин. А щом приключихме, отидох да снимам съвсем различен филм с Итън Хоук и Ноуми Рапас, който се казва „Стокхолм“. Разказва се за един банков обир през 1973, от който се ражда термина „Стокхолмски синдром“ и това беше един спокоен и набързо заснет филм за 21 дена. След това си починах един ден и се отправих насам, за да се отдам на един добре организиран ангажимент за три-четири месеца. Всички са толкова различни.

Как се справяш с преминаването от една роля в друга?

Вече съм свикнал. Доста сеподготвях за „Стокхолм“ докато бях в Прага. Във всеки удобен момент се подготвям за следващата роля и разнообразието от роли и сюжети поддържа интереса. Нямам някакво твърдо правило дали ще снимам супергеройски филм или не. Някои супергеройски филми са толкова раздути, че имат обратен ефект, а други се появяват от нищото и се оказват страхотни. Например, „Пазители на галактиката“ е великолепен. Струва си да се включиш, когато се появи нещо такова. Но е трудно да се разбере само от сценария дали нещо ще стане хит или не. Никой не отива на работа с мисълта, че проектът ще се провали. Всички си мислят, че ще се получи и, ако това не стане, то е защото този прекрасен бизнес, в който работим, има толкова различни пластове – светлини, камери, актьорска работа, сценарий, озвучаване, да внимаваш да не пострада някой, подбор. Всички, целият екип, трябва да положи усилия, за да се получи добре и точно това е интересното и затова продължаваме да го правим. Затова го правя аз!

Един от предстоящите ти проекти е скандинавска драма, чийто продуцент е съпругата ти, Лиза Маршал.

Снимахме заедно драмата „The Long Firm“, на която Лиза беше продуцент, и тогава осъзнахме, че човек не бива да работи с партньора си, когато неговата работа е в различна индустрия. Аз се прибирах и я питах как съм се справил, дали съм изглеждал добре, а тя ми отвръщаше „Виж, наели сме един кран, който ми струва 5000 паунда на ден, а никой не го използва и трябва да реша какво да го правя.’Така че двата свята от които идваме, са много различни. Но очаквам с нетърпение да работя с нея по този проект, защото това е един прекрасен норвежки сериал, който така ни завладя, че буквално се метнахме на самолета, отидохме при авторите и им казахме „този сериал много ни харесва, ще ни го дадете ли?“ Знам, че имаше голям интерес от американците, но ние успяхме да се договорим с тях. Очаквах, че ще го постигнем за час-два, но прекарахме цели пет часа в преговори, а след това отидохме да вечеряме заедно. Очевидно сме ги убедили колко сме сериозни и затова ни преотстъпиха правата, така че ще го направим. Няма да е в следващите година-две, защото в момента търсим сценаристи, които да го адаптират, но мисля, че вече си имаме разпространител.

Като спомена „The Long Firm“, вярно ли е, че отначало са те мислели за твърде мил за тази роля, но жена ти ги е убедила?

Защото е знаела, че съм ужасен? Дотогава не бях играл никакви гаднярски роли, а Хари Спаркс беше истински подлец. Мисля, че когато ме препоръча за тази роля, хората си мислеха, че няма да се справя, защото не ме бяха виждали да играя злодей. А останалото е история, тя ги убеди и се получи. Спечелихме награда на БАФТА, а аз продължих да играя злодеи след това. Така че очевидно е била права.

Още ли ти е забавно да играеш злодеи?

Определено, а и това ни връща обратно към въпроса „Кой е Макс?“, на който вече отговорих. Когато правиш нещо в продължение на 30 години, начинът по който виждаш нещата, се променя. Никой не се ражда злодей, не го вярвам. Всеки има майка, сестра, дъщеря, деца, и все някаква част от тях осъзнава, че има и добро по света. Обикновено злодеите стават такива по някаква причина. Ако я откриете, това отключва характера и прави злодея по-интересен.