shareit

Робската носталгия по „едно време“

| от Мария Касимова |

Ако някой някога ми беше казал, че в България един ден отново ще се изпада в робско умиление към Русия и братушките, щях много дълго да се смея. Днес вече хич не ми е смешно. Никак не съм забравила за другаря Ленин, революционната ситуация и бъдещия светъл комунизъм.

За дълга към партията и Русия.

За „от всекиго според възможностите – на всекиго според потребностите“… ама за едни други възможности и едни други потребности.

За лицемерието не съм забравила.

За руснаците, които се държаха господарски още тогава, когато се припичаха по плажовете ни, а после дебнеха пред вратите на хората да ги молят да им продадат дънките от задниците си или да си купят някой и друг първобитен съветски технически уред, сделан за камуфлаж в някой танков завод.

Сега същите тези хора и децата им вече се държат като богоизбрани у нас. Достатъчно е само да прекарате няколко дни по курортите на Българското Черноморие – там има цели селища, в които се говори само на руски, готви се само руска храна в стола, надписите на всички места са само на руски.

Това вероятно за всички умилени от социализма и живота тогава, е много приятна перспектива. Грозните сгради, грозните дрехи, грозната сивота…

Храната била по-добра! Моля?!

Онези консерви с мишките вътре? Лютеницата, дето я тъпчеха в огромни бидони лелки с боси крака? Киселото мляко, дето, ок, прокисваше, но вътре спокойно можеше да си намериш китайски кондом (само такива имаше и се намираха с огромни връзки). Или месото, което винаги беше зеленикаво и с кокал, освен ако не познаваш месаря. И за това, зеленото месо, се седеше на опашка.

Хората били по-добри! Я пак?

Тези, дето отиваха по разпределение да работят някъде си след университета и започваха открито да правят кал на другите, за да се доберат до поста им или да отидат „на София“ да работят. Или пък тези, дето след всяка среща с теб, собственоръчно фабрикуват доноси под псевдоним – с име като на днешните чалга звезди.

Хората можеха спокойно да мързелуват, това е. Талантлив или не – гинеш там в общата маса, кибичиш на бюро, ако си учил или се правиш, че работиш, за да се правят и те, че ти плащат, нали така се казваше? За всички равно било и дисциплина имало? Не, не беше за никого равно – едни бяха по-равни и сега все още се радваме на равенството им.

И крива демокрация си изградихме – по съветски, комунистически модел. Дисциплина нямаше, имаше страх.

Народецът ни обаче пак – носталгия по миналото! Точно по онова минало, гарнирана сега с някакви псевдопатриотични вопли за учебната програма на децата.

Ще кажеш, че вечер, като си седнат с ракията и салатата, почват разбор на „Под игото“ и Паисиевата история! И докато ги рецитират, припяват по някоя и друга руска военна песен, та да им стане така едно сигурно на робските душичи, че патриотизмът и българщината им са си на мястото.

Преди двайсет и шест години, когато Берлинската стена падна и комунизмът се срина, с него се срина и една огромна част от българската култура и… остана почти празно. Защото тя беше сервилна култура, угодническа, удобна, хвалебствена. Остана много малко от запазеното от „неблагонадеждните“ автори, натирени в села или прогонени от страната.

Едвам го намериха, за да ни го преподават в университетите. Цели дупки зейнаха в литературата ни, защото на мястото на пропагандното творчество имаше твърде малко, което да стои представително. Преразгледаха някои от авторите и се оказа, че далеч не са били само славещи бъдещия ред. Но и те не бяха достатъчно.

С руската култура се случи друго. След промяната там просто обърсаха с опакото на ръкава целия рафт с комунистически полюции и извадиха велико културно наследство. Извадиха Ахматова, Хлебников, Гумильов, Булгаков, Хармс… кого ли не! Там, в онази съветска Русия, която познавахме, живееше тайно една друга, дълбока Русия, пълна с енциклопедисти, културтрегери, умни глави, артистични луди, интелектуалци, които носеха свободата в телата си и знаеха как да я превръщат в изкуство, което говори, не само регистрира.

Това се случи там, поради простия факт, че този елит не само не се беше предал, но и по някакъв начин беше опазен от хората. Не от масовия, изплашен човечец с каскет, медали и сребърни зъби. Беше запазен от хората на духа, които умеят да виждат отвъд пушилката на комунистическата индустриализация и дебилизация.

У нас такова цяло течение нямаше. Имаше откъснати фигурки. Знаете ли защо? Защото и сам да е на тоя свят, българинът ще се раздели сам със себе си, като се изпокара с различните части на тялото си. И от него нищо умно, културно, смислено, чувствено и прогресивно няма да излезе.

Ония, хубавите неща за него, са само остатъци от фолклора.

 
 
Коментарите са изключени