shareit

Рицарите на Черната дупка

| от |

Поредният текст писан преди време, който не само, че още е актуален, но е все по-актуален. Този текст на Ралица Ковачева е от септември 2010, а повече от нея можете да прочетете ТУК.

blackholesxmm

Понякога наистина си мисля, че живеем в черна дупка, която всмуква необратимо всичката човешка енергия и изкривява времепространството в грозна гротеска, на която и Веласкес би завидял.

Излъгах, не понякога. Все по- често. И всеки път се питам по силата на какви природни и човешки закони и мутации България е „огледалния свят” на нормалността?

По каква причина по тия краища всичко човешко е ерозирало, цивилизацията е деградирала, а 21 век предстои след поне 10 века феодална тъмнина?

В „Баудолино” Умберто Еко пише, че има една нова сила, по-велика от религията и кралската власт, която тепърва ще управлява света- науката. Годината е 1111. 12 век.

В лето Господне 2010 у нас науката е слънце, когато не вали и само ако обичаш да четеш. Но и това не топли. Щото думата ми не е за „вишето”. (А и през 2013, за съжаление… бел.ред.)

За хората, преживели младостта си в бурните години след промените казваха, че са изгубеното поколение. Защото се оказа, че са се родили през 1989-а и предишният им живот го няма. После се оказа, че изгубеното поколение са техните деца, защото докато родителите им са прохождали родния частен бизнес, те са израснали с „Радка пиратка” и първите благини на капитализма като варени турски дънки и ранен секс.

Сега, обаче, е ясно, че изгубеното поколение сме ние, днешните 30-40 годишни хора. Които са инвестирали в образованието си, професията си, кариерата си, самоусъвършенстването си, вместо в гърдите си. И са се оказали непригодни за реалността на „цуцетата” в „Мерцедесите”, на евтината, безкритична и безпросветна работна ръка, на политическия бизнес с характерни абревиатури, на политическото шарлатанство с изхабени абревиатури.

20 години след 10-ти ноември имаме нова класа. Препраните. Децата на незаконно забогателите, които се връщат с вносни дипломи и наследяват узаконен бизнес. И децата (и внуците) на бившите комунистически величия, които патриотично „инвестират” семейното богатство в родината или просто го харчат, още по-патриотично.

Тази нова класа е бъдещето на бизнеса и на политиката. Българската меритокрация. Или мутрокрация, защото „заслугите” й са от друго естество. Само че днешните мутри изобщо не са ония с ланците и черните костюми. Те са в „Армани” и „Версаче” и много внимават да съчетаят подходящо чантата с обувките. Управляват компании, хотели, медии. Спонсорират партии и влизат в политиката, защото е добре богатите да управляват, за да не крадат, нали?

Някои дори са се научили да говорят. Други не се преструват, защото това се харесва. Друго си е и последния тираджия да се припознае в теб, да ме прощават тираджиите.

И ако в простоватостта има някакъв наивен пасторален чар, войнстващата простащина е изкривила до неузнаваемост образа на българското обществено пространство. Гетото отдавна е превзело жълтите павета и вече е културата на елита.

Все повече си мисля, че изгубеното ни поколение не бива да губи тази битка. Все още имаме своя шанс, макар че все повече искаме да избягаме далече, далече…

Но дължим на децата си, докато сме тук, да не допускаме черната дупка да ни победи. Дължим на себе си, на това което сме, на това, което все още мечате да бъдем, да продължим да опитваме.

Винаги ще сме малцинство. Но важното е да ни има. Важното е да не забравяме, че има смисъл да продължим да бъдем себе си, да правим това, което обичаме и да го правим добре. Винаги ще се намери някой, когото ще купят вместо нас за 30 сребърника менте. Но някой трябва да помни началото и посоката. Някой трябва да знае къде искаме да стигнем и макар и с едно око, да показва пътя.

А когато стигнем там, ще се познаем.

 
 

Сидзо Канакури тръгна през 1912-а, но финишира през 1967-а: Историята на най-дългия маратон в историята

| от |

На 20 март 1967 година Сидзо Канакури завърши маратона в Стокхолм, който беше започнал през 1912-а. Официалното му време е 54 години, 246 дни, пет часа, 32 минути и 20.3 секунди и е обявено за световен рекорд.

Канакури печели квота за Олимпиадата в Швеция през 1912 г. след победа в маратон в родината си през ноември 1911-а. Тогава Сидзо смята, че потенето не е добро за един бегач и го изтощава допълнително затова отказва да пие течности, от което ми прилошава няколко дни преди състезанието. Като по чудо, се оправя точно навреме за маратона и го печели с време 2:32:45 ч.

Той не просто се класира за Игрите, но и стана първият японец, участник на най-голямата спортна сцена. През 1912-а за първи път на Олимпиадата има представители на всички континенти (без Антарктида, разбира се).

Но по онова време пътуването до Швеция е по-тежко, отколкото участието в самото състезание. Заедно с Канакури пътува още един спортист от Япония – спринтьорът Мишима Яхико, и те двамата съставяват японската делегация. Тежкото пътуване им оставя малко време за подготовка, но според историческите извори, Канакури е бягал на всяка гара, на която е имало по-дълъг престой.

Освен това, Сидзо е трябвало да се грижи и за спътника си Яхико, който се разболял. В добавка, Канакури продължил и с традицията си да пие минимално количество течности. Всички тези фактори обясняват това, което предстои да се случи на Олимпиадата.

Температурата в деня на маратона, 14 юли 1912г., е 32 градус. Изтощителното пътуване, времето, прекарано в грижи за сънародника си, липсата на адекватна подготовка и време за аклиматизация и недостатъчният прием на течности предопределят съдбата на Канакури в състезанието.

Това е първият път, в който състезател от Япония излиза на олимпийската сцена, но по време на маратона припада и е прибран в дом от шведско семейство. Когато се осъзнава, е изправен пред труден избор – да признае провала си пред организаторите или да се прибере инкогнито в родината си и да не споменава и дума за това. Сидзо избира второто, за да не петни името на Япония, още вече имайки предвид, че това е първа Олимпиада за Страната на изгряващото слънце. Едно нещо обаче не е знаел – ужасната жега кара почти половината маратонци да се откажат преди финалната линия заради изтощение.

Когато никой няма сведения за местонахождението му, Канакури е обявен за безследно изчезнал в Швеция. И ще остане такъв за повече от 50 години.


View this post on Instagram

54 anni, 8 mesi, 6 giorni, 5 ore, 32 minuti, 20 secondi e 3 decimi. Questo è il tempo che il giapponese Shizo Kanakuri ha impiegato per completare la Maratona Olimpica di Stoccolma 1912. Il ragazzo di Tokyo era il favorito per la gara, ma al 30esimo chilometro è misteriosamente scomparso, facendo perdere le proprie tracce e ricomparendo solo molti mesi dopo in Giappone. La sua storia? Stanco della corsa il giapponese si era fermato per un „riposino“ a bordo strada, ma si era risvegliato solo a notte inilotrata. La vergogna fu tale che preferì scomparire e ritornare in patria sotto falso nome. Solo nel 1966 un giornalista svedese scoprì la vicenda e organizzò assieme al signor Kanakuri gli ultimi fatidici 12’195 metri necessari per completare la sua maratona. Meglio tardi che mai…Buonanotte! The guy from Tokyo was the favorite for the race, but at 30th kilometer mysteriously disappeared. Apparently tired of the race, he decided to do a „nap“ but waking up at night, he preferred to shame and appear back with another name. In 1966 a Swedish journalist discovered the story and organized the last 12’195metri to complete the marathon. Better late than never…Goodnight! #neverbackdown #goodnight #champion #buonanotte #maratona #race #tokyo #shizokanakuri #japan #kanakuri #svezia1912 #stockholm1912 #run #speed #olimpiadi #marathon #olympicgames #olympics #amazing #believeit #magicstory #instaphoto #sport #goodnightworld #corsa #betterlatethannever #megliotardichemai #curiosity #mds #mdscollections

A post shared by Momenti di Sport (@momentidisport_) on

След като се прибира у дома, Канакури, вече наясно, че страната му изостава стряскащо много от останалите държави, започва да използва олимпийския си опит и организира състезания на дълги разстояния, предимно за ученици и студенти, за да попуяризира спорта в Япония. Неслучайно, там е известен и с прякора Бащата на маратона.

Въпреки славата, която придобива на национално ниво, и още по-странното – въпреки че участва на Олимпиадата през 1920 в Белгия, когато завършва 16-и и на тази през 1924-а във Франция, където не финишира, Канакури продължава да се води безследно изчезнал в Швеция.

Случаят с изчезналия маратонец е преключен през 1967-а, когато шведската телевизия Sveriges Television открива Сидзо, който тогава вече е на 75 г. и се наслаждава на пенсията си, в Япония.

Шведските журналисти пристигат с интересно предложение – иска ли Канакури да завърши олимпийския маратон, който започва преди повече от 50 години? Японецът се съгласява и през март 1967-а прекрачва финалната линия 54 години след като стартира. И така се ражда най-дългият маратон в историята, признат официално и от Световните рекорди на Гинес.

„Беше дълго състезание. По пътя от старта до финала се ожених, родиха ми се шест деца и 10 внуци“, споделя Сидзо пред журналисти тогава.

Разбира се, в днешни дни на постижението на Канакури не толкова като антирекорд в маратона, колкото като на интересен факт от спортната история. В повечето маратони има максимално време, за което той трябва да бъде завършен. Например, всяко време над осем часа на Лондонския маратон не се признава от организаторите.

Канакури, който почина на достойните 92 години пез 1983-та, винаги ще бъде запомнен като основоположника на японския маратон и като един от хората, помогнали най-много за развитието на леката атлетика в източната страна. От времето, в което той беше дебютант на олимпийски игри, до днес Япония вече има 439 спечелени медала от летни олимпиади, с което се нарежда на 11-о място в света по този показател.

Някои местни може и да не знаят историята за Сидзо, но, със сигурност, всички ще се надяват бройката на отличията да се увеличи следващата година, когато Токио посреща Олимпийските игри между 24 юли и 9 август 2020 г.

 
 
Коментарите са изключени

Сара Брийдловър – първата афро-американка, която стана милионер

| от |

Сара Брийдловър започва своя живот като една от най-бедните жителки на САЩ. Не се е надявала, че един ден ще бъде милионерка, а и по-сериозният поглед показвал, че в този момент афро-американците били третирани като хора втора и понякога трета ръка. В този лош свят е трудно да мечтаеш и Сара не се надявала на нищо. Брийдловър се ражда в Луизиана с бивши роби за родители през далечната 1867 г.  и понеже животът не е добър с никого, тя остава сирак на 7-годишна възраст.

Заедно със сестра си започват да работят и да осигуряват поне прехраната си. Нейната по-голяма сестра се омъжва, но за жалост избира насилник за съпруг и това кара двете сестри да се разделят завинаги. Сара се омъжва на 14-годишна възраст, а на 17 години вече има дете. След още 3 години ще бъде вдовица. Самотната майка решава да смени адресната регистрация и се мести в Сейнт Луис и заедно с дъщеря си започват да работят здраво, за да получат правото да се смятат за средна класа на афро-американците. Въпросната класа изисква работа и плащане на всички сметки.

Сара работила ден и нощ, за да може да изпрати детето си в училище и не отказвала нито една професия от чистачка до слугиня. Животът не бил толкова добър към нея, а щом стресът се натрупал, самотната майка вече осъзнавала, че нещо трябва да се промени. Години по-късно в интервю пред Ню Йорк Таймс, Сара ще признае, че е седяла пред легена с прането, обвита в сапунени мехури и мислела какво ще прави, когато остарее и гърбът я боли. Покрай стреса и липсата на нормални условия за живот, Брийдловър започнала да плаща още по-тежка цена. Водопроводът в сградата бил стар и често липсвала вода, с която дамата да измива косата си. Това довело до косопад. Проблемът е, че никой не искал да има плешива слугиня, затова Сара започнала да търси решение на проблема и попаднала на Ани Търнбо Малоун и нейното „Велико чудо за растеж на косата“.

The_Childrens_Museum_of_Indianapolis_-_Madame_C.J._Walkers_Wonderful_Hair_Grower

Снимка: By The Children’s Museum of Indianapolis, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=14524728

 

Вместо да стои пред легена, дамата започнала да обикаля и да предлага продукта от врата на врата, демонстрирайки резултата върху собствения си скалп. В последствие се преместила в Денвър, Колорадо и се оженияла за Чалрз Джоузев Уолкър, рекламист на въпросния продукт. Докато работила в Денвър, Сара не пропуснала възможността да разработва и свои продукти, които пък довели до създаването на нейна изцяло подобрена серия продукти за коса. Дамата изобретила серия за коса, която комбинирала всичко необходимо във време, в което липсвали всякакви козметични продукти по темата. Сара Джей Уолкър се превърнала в пионера на този пазар и предлага решение за всяка коса. Освен от врата на врата, Сара потърсила и божествената помощ на някои църковни лидери, които пък извикали мирянките, за да им бъде представена продуктовата гама и сами да тестват продуктите.

След това дошли и фризьорите, а когато проявили желание да закупят по-големи количества, Сара ги превръщала в търговски агенти, които също да продават козметичната серия. Жената изграждала сериозна мрежа от търговски представители и в един момент просто спряла да пътува. Вместо това започнала да използва пощата, а нейната дъщеря се оправяла с всички отчети и писане на адреси. Скоро бизнесът се разраснал до такава степен, че Уолкър дарила около 1000 долара на местна организация в подкрепа на младите жени. В историята на САЩ остава първата афро-американка, която дарява толкова голяма сума. Изстрадалата жена не приключвала с това и често империята ѝ била раздавана. Всяка година плащала по 10 000 долара, за да позволи на студенти от южните щати да посещават колеж.

Дарила и 5000 долара, с които да подкрепи конференцията, която се опитвала да спре публичния линч като наказание. През 1919 година умира от хиперактивност на 51 години, но пък всички нейни близки казват, че е постигнала всичко, което е поискала. Това е историята на детето родено в семейство на бивши роби, историята на сиракът, самотната майка, слугинята и пътя към една от най-богатите американки. Нейният пример доказва, че оправданията са удобен начин да се самозалъгваме и да не постигаме това, за което мечтаем. Все пак трябва да бъдем честни, нима всяко зло не е за добро? 

 
 
Коментарите са изключени

Чарлз Дикенс основава клуб на паранормалните явления

„Ловци на духове“ излиза през далечната 1984 г. и това затруднява сериозно участието на Чарлз Дикенс. Не се оплакваме от присъствието на Бил Мъри, но какво е общото между филма и автора на „Оливър Туист“? Историята ни връща през 1855 г. и колежа в Тринити. Там група приятели се събират, за да обсъждат най-различни паранормални явления през годините.

Скромната група по-късно основава клуб с името „The Ghost Club“ и Чарлз бил един от основополагащите господари. Дори и тогава се среща скептицизма на обществото, особено след като редакторите на лондонския The Times започват смело да се подиграват на господата. Една добра новина е бил фактът, че освен Дикенс, компания правил и сър Артър Конан Дойл.

Davenport_brothers

Снимка: By http://memory.loc.gov/rbc/varshoud/3c12397r.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3487841

Очевидно и създателят на „Шерлок Холмс“ се е наслаждавал изключително много на паранормалните явления, особено след като по-късно имаме история като Баскервилското куче. Ако се чудите кой е бил по-големият критик на всички събития, тогава говорим за Дикенс. Той не се доверявал на всичко, което получавал като история, докато Дойл бил изключително отдаден на всяка история и вярвал безрезервно на всяка налудничева идея. Смешни или не, господата били повикани, за да докажат дали една къща е обладана от духове или всичко е просто добре сглобена измама на братята Девънпорт.

Магьосниците показвали как музикалните инструменти започвали да свирят самостоятелно, защото бившите им собственици – вече в отвъдното – отказвали да ги пуснат. Разбира се, Дикенс и компания доказали точно обратното – показвайки тайната на този магически трик. Клубът приключил да съществува, когато Дикенс починал през 1870-а година. Цели 12 години бил съоснован отново и продължава да съществува до днес. Впрочем дори приема членове с месечна такса от 25 паунда, което никак не е малко.

 
 
Коментарите са изключени

Как песента Bohemian Rhapsody стигна до ефира

С времетраене 5 минути и 55 секунди, обединяваща елементи от хард рок, опера и поп, Bohemian Rhapsody със сигурност е една от най-еклектичните песни, пускали се по радиото, но в никакъв случай не е най-дългата. Hey Jude на Битълс (7:11), I’d Do Anything for Love (But I Won’t Do That) на Meatloaf (7:58) и All Around the World на Oasis (9:38) са все песни, които успяха да пробият в класациите, въпреки че са около два пъти по-дълги от повечето стандартни поп парчета. Самият факт обаче, че има толкова малко песни с дължина над 5 минути, които са си извоювали толкова много ефирно време, е свидетелство за това колко рядко се случва това.

Въпреки че днес Bohemian Rhapsody е смятана за шедьовър, когато записът й приключва, EMI (лейбълът на Queen по това време) не я оценява високо, а генералният мениджър по международни продажби, когато я чува, казва: „Какво по дяволите е това?“ И човекът не сам във възмущението си – почти всички казват същото, когато чуват песента, включително и Елтън Джон, който възкликва „Вие луди ли сте?“, когато разбира, че бандата иска тя да бъде първия сингъл в албума A Night in the Opera.

Излиза, че от EMI очакват You’s My Best Friend да бъде най-големият хит в албума и съответно карат групата да го бутне на първо място. Queen обаче са непоколебими в решението си и каза на EMI, че първият сингъл трябва да бъде Bohemian Rhapsody. В отговор EMI се опита да намери компромисно решение и да предлага да скъсят малко песента – предложение, което групата бързо отхвърля.

Единственият човек, който вижда гениалността на песента (и който не е от групата, разбира се) е прочутият диджей и близък приятел на Меркюри, Кени Еверет, който заявява, че „ще бъде номер едно векове наред“.

Точно как Еверет изначално се сдобива с копие на сингъла в началото на октомври 1975 г. не е ясно. В зависимост от това, на кого вярвате, Еверет или иска от Рой Бейкър копие, след като го чува на частна презентация, или получава копие от самия Меркюри, малко след като я записва. Знаем обаче, че Еверет е помолен да запази записа само за себе си и в никакъв, ама никакъв, случай да не го пуска по радиото или да говори за това как го е получил на живо в ефир. Според Бейкър, Еверет се съгласява с тези условия като казва „Няма да го пускам“ и намигва.

Групата все още се бори с лейбъла сингълът им да бъде на първо място в албума и затова взима нещата в свои ръце.

Въпреки „строгите“ инструкции да не го пуска по радиото, веднага след получаването копие на сингъла, Еверет започва да пуска части от песента в сутрешното си предаване по Capital FM, популярна радиостанция в Лондон. Всеки път, когато Еверет пуска откъс от песента, той го прави да изглежда като инцидент, казвайки на слушателите, че „пръстът му явно се e изплъзнал“ и че не е трябвало да чуят нищо. Така интересът към песента започва да расте.

Обаждания започват да заливат станцията като всеки моли Еверет да пусне цялата песен, която той до този момент е нажежил песента до нелепа степен, казвайки на вече пленената си публика, че не може да изсвири цялата песен, защото е обещал, че няма да го направи. В крайна сметка Еверет отстъпва и пуска цялата Bohemian Rhapsody общо 14 пъти за два дни.

Едно много важно нещо, което Еверет изпуска в ситуацията, е да каже къде слушателите могат да си купят песента, в резултат на което станцията е посетена от стотици любопитни музикални фенове, надяващи се да получат копие. Музикалните магазините в цялата страна също са изненадани, когато на следващия понеделник сутринта, след като Еверет изсвири цялата песен, се появяват запитвания за сингъла. Проблемът е, че към този момент песента все още не е пусната на пазара.

Bohemian Rhapsody by Queen US vinyl red label

Сингълът на плоча

Подобно нещо се случваше и от другата страна на Атлантика, където Пол Дрю от RKO успява да се сдобие отнякъде с копие на песента и започва да я върти в мрежата на всички станции на компанията. Както по-късно Бейкър казва „Получи се доста странна и неловка ситуация, при която радиата и от двете страни на Атлантическия океан въртяха песен, за които звукозаписните компании тогава казваха, че никога няма да види ефир!“

Като в крайна сметка вижда, че песента става хит по радиото още преди да бъде издадена, лейбълът отстъпва и на 31 октомври 1975 г. Bohemian Rhapsody официално е пусната като сингъл във Великобритания, където седи 9 седмици под номер 1 в класацията. Както предсказва Кени, днес песента се счита за една от най-добрите в историята на музиката, като получава и своето място в Залата на славата на Грами през 2004 година.

 
 
Коментарите са изключени