Революцията, от която се нуждаем

| от |

Поли Тачева, Цюрих

Независимо къде съм ходила или ще ходя, никоя страна не може да измести България от сърцето ми! Колкото и да ни превъзхождат други нации, те нямат шанса да ги обикна така, както обичам своя изстрадал народ. Но споделям всички тези неща, за да вземем доброто, защото е за наша полза.

Aerial photo of Davos

 Като изключим факта, че България е Република, а Швейцария – Конфедерация (кантоните имат доста по-голяма автономност в сравнение с областите), в законите съществени различия нямаме. Що се отнася до мисленето, отношението и поведението у хората обаче, разликата е тотална – като от две различни вселени сме! Нямам претенциите да познавам швейцарските закони, колкото българските. Само споделям някои размисли от личния ми опит, основани на ситуации, на които съм свидетел и в които съм участник. Сравненията, които правя са с една единствена цел: използвам контраста като литературен метод за по-ярко представяне на действителността такава, каквато е. Нищо повече.

 Швейцарците работят усърдно, стриктно спазват законите, правилника за движение по пътищата и обществения ред, грижат се за чуждата и държавната собственост като за своя, почитат властта, уважават хората, включително и различните от тях, помагат на по-слабите, пазят природата като очите си, никой не очаква богатство да му бъде дадено даром (на един от Референдумите в страната попитали швейцарците, дали да намалят часовете на работната седмица и почти всички гласували с „не“), плащат си всички данъци и такси, на никой дори през ум не му минава да краде държавата си (тоест себе си), да работи без договор или да гради „сива икономика“, а за подкупи и дума не може да става; обслужването е на високо ниво, защото всеки дава най-доброто от себе си, каквото и да работи. Управляващите им са копие на обикновените швейцарци, което все пак… и при нас е така!

 Преди години, когато още нямах шофьорска книжка, се наложи да отидем до Банкя с приятели. Взехме кола от наш познат. На излизане от София ни спряха за проверка от Пътна полиция. Бяхме спокойни, защото си мислехме, че всичко е ОК, но се оказа, че преди два дни е изтекъл срокът на застраховката „Гражданска отговорност“. Това е сериозно нарушение. В нашия случай глобата трябваше да е 400 лева. Служителят даде да се разбере, че ако получи 20 лева, ще си „затвори очите“. Приятелката ми ме попита, как да постъпи. Никой от нас не е богат. Тази сума беше почти колкото заплатите ни. Казах й, че много добре знае, кое е правилно и че няма нужда да ме пита. Бавиха ни повече от час, но не дадохме подкуп. Изкушенията обаче, продължиха и след съставянето на акта. Появиха се „доброжелатели“ от средите на приятелите и познатите ни, които най-искрено желаеха да ни „помогнат“. Предложиха ни да ни направят застраховка със задна дата и други „вратички“, чрез които да избегнем плащането на акта, да го обжалваме и т. н. Отказахме всички предложения и платихме глобата на държавата. Как биха постъпили повечето българи? А ти?

 За случките и преживяванията ми по българските митници мога книга да напиша. Колко часове са ме „въртели на шиш“ митничари, само и само да им дам подкуп! Колко пъти съм била убеждавана от колеги, че нямали били избор, че „всички“ били давали „под масата“! Не! За повече от осем години на три вътрешни митници в страната, никога, дори един-единствен път не дадох подкуп и не почерпих митничар. За жалост, бях единственото изключение от всеобщото правило. Веднъж и жалба подадох и митничарите бяха наказани. Вдъхновени от постъпката ми, още две фирми подадоха жалби след това. Но само се опитайте да схванете за каква корупция става дума по митниците ни, данъчните служби, КАТ, общините, съдилищата и т. н. Да, искам виновните да бъдат наказани, но това не сме ли… всички ние? Приветствам контрола на политиците от страна на гражданите и ви съветвам да го започнете веднага от по-надолу и по-наблизо, а най-добре от себе си. Понеже онзи „малък“ българин, който дава 20 лева на катаджията (или повече на данъчния, митничаря или общинския съветник) е също толкова корумпиран, колкото и „политиците, окрали държавата“. И ако корупцията е станала неразделна част от народопсихологията и ежедневието ни, нашият проблем е много по-дълбок, отколкото повечето ни сънародници могат да видят. Споделям справедливите искания на българите за по-добър живот, но разберете го: Не е възможно да доживеем „честно и почтено управление“ от страна на политиците, докато народът е затънал в корупция.

 В България знаем какво се случва, когато видим катаджии на пътя – всички шофьори започват да премигат с фаровете, за да предупредят колегите си, които карат с превишена скорост. Това е напълно естествено за нашия манталитет. Всички сме го правили… Ако знаете как съм се засрамила, когато чух следния коментар от швейцарец: „Защо да го предупреждавам? Та, той е опасен за мен и за останалите участници в движението, ако кара с превишена скорост. Разбира се, че трябва да бъде глобен!“ В Швейцария и най-скъпите коли, включително спортни и „S“-класа карат с 50 или 60 км, където има такива ограничения – никой не нервничи и не изпреварва. Кога ще видим подобна гледка по родните пътища? Правилникът за движение е един и същ и в двете страни. Разликата е единствено в поведението на обикновения човек! Шофьорът на кола, струваща десетки хиляди евро не може да бъде уплашен от високите глоби. Той спазва правилника не, защото се бои да не бъде санкциониран, а защото изпитва респект към законите и не желае да рискува ничий живот.

 Ще имаме ли доблестта да си признаем, че в стремежа си да се правят на „мъже“, хиляди българи ежедневно нарушават правилника за движение? Младежите подражават на заблудените си бащи и резултатът е висока смъртност по пътищата. Кой плаща за тази глупост? Децата на България, които си отиват преждевременно от тази земя. Заслужава ли си? Не се ли изразява истинското мъжество в това, да се възпротивиш на всеобщото безумие и да избереш страната на Закона и безопасността? Нека всеки сам си отговори и реши какъв пример и наследство ще остави на децата си. В развитите страни има писти (и у нас има), където любителите на високи скорости могат да упражняват хобито си. По пътищата обаче, правилникът се спазва, защото мъдрите хора ценят живота – и своя, и чуждия.

 Мнозина българи се оплакват, че институциите не работят, но моят опит е различен. Преди години бяха изгорели уличните лампи и споменах на няколко от съседите ми: „Хайде да напишем писмо до кмета, за да ги оправят.“ Познайте какви бяха реакциите: „Ти луда ли си?!… Кой ще ти обърне внимание?!… Какво му пука на кмета за нашите лампи?!… Няма смисъл… “ Погрешен начин на мислене е, да се откажеш още, преди да си опитал, но за жалост, типичен за сънародниците ни. Опитах се да обясня, че кметът не е длъжен да обикаля всички улици в града, за да следи, какво не е наред. Някой трябва да му каже, но… никой не ме подкрепи. Е, и сам воинът е воин. Написах молба от свое име до кмета. По закон всяка молба трябва да бъде отговорена в срок до един месец. Взела си бях входящ номер и реших, че ако наистина не ми обърнат внимание, ще пиша до „по-нагоре“, а ако трябва, и до Омбудсмана ще стигна. Обаче, не се наложи. Преди да изтече месец от внасянето на молбата ми, уличните лампи и на трите улици, които бях посочила, бяха оправени.

 Когато моя позната научи за молбата ми и за бързия отклик на общинската администрация, ме попита: „Ако им пиша, че имаме нужда от метален варел за отпадъци, и мен ли ще ме чуят?“ Ами, да видим! Писа им. И тя получи каквото искаше. Друг мой познат научи за писмото ми до кмета и написа молба, да бъде оправена дупката на неговата улица. Оправиха я. Писала съм и до други институции, не само до Общината: до Агенция за закрила на детето, до Полицията, до редактори на вестници и къде ли още не. Някои открито изразяваха учудването си, как така ме е грижа за просещите по площада деца, за педофилията в Махалите, проституцията или порнографията, други не ми обръщаха внимание (все пак аз ще продължа да „хлопам“ и да настоявам), но в повечето случаи са откликвали.

 За добро или за лошо, институциите, системата и държавата са изградени от десетки, хиляди и милиони отделни личности. Когато отделната личност работи съвестно, почтено и безкомпромисно, за всеобщо добро, тогава и институциите, системата и държавата също работят добре, и обратното.

 Напоследък няколко човека споделиха с мен за личните си казуси, заради които са имали проблеми с една или друга институция. Аз не отричам проблемите в системата – факт са. Онова, към което се стремя да провокирам българите, е да започнем да обичаме сънародниците си по същия начин, по който обичаме себе си. Грижейки се за себе си и за семейството си, да се погрижим и за някой друг! Борейки се за личните си каузи, да се борим и за тези на съседите си! Подавайки молби и жалби за своите проблеми, да подаваме и за общите! Не достатъчно българи го практикуваме, а ни е нужно.

 През последните дни чухме и видяхме хиляди протестиращи по най-различни поводи. Може и да съм го пропуснала, но не забелязах някой да повдига въпроса за един от най-коварните, жестоки и срамни проблеми в нашата скъпа Родина: гетата. Нямам предвид Махалите, а местата извън регулациите на населените места или край бунищата. Където и да живееш в България, приятелю, просто се разходи до близкото гето. Гледай и размишлявай. След като случайно се озовах в гетото, после седмици наред не можех да спра да виждам картините на потресаващата мизерия. Няма думи, които да опишат условията, при които живеят тези човешки същества. Те също са част от общия организъм, наречен България! Дали пък не би могъл и ти да направиш нещо? Дори и само капчица загриженост ще е от полза. Ние опитахме. Основахме „Майчин център“ с подкрепата на Общината, асоциация „Интегро“, Корпус на мира и шепа доброволци с големи сърца. И те продължават да работят. Ето малко снимки: http://www.facebook.com/media/set/?set=a.1129454275421.2020889.1199134638&type=3

 От оплакване полза няма, скъпи българи. Действайте градивно, вместо да псувате системата и политиците! Ние сме държавата! Ние сме системата (и тя затова е „гнила“)! Не чакайте един или сто човека да свършат всичко! Направете онова, което зависи от вас, за да живеем в една по-добре уредена държава! Бъдете вие промяната, която искате да видите в България!

Ако случайни граждани станат свидетели на престъпление или нарушение в страната ни, повечето ще вдигнат рамене: „Какво ме засяга?“, „Нямам време (или нерви) да се разправям“, „Защо да си създавам излишни грижи?“ Но ние по закон сме длъжни да сигнализираме. Веднъж станах свидетел на бясно каране по градските улици посред бял ден. Имаше и други хора наоколо. Младата жена, която беше най-близо ми каза, че преди минути е видяла същата кола да минава с превишена скорост покрай пазара. Наблизо имаше училище. Колата пресече две пешеходни пътеки и ако дете беше изскочило, щеше да бъде прегазено. Казах й: „Хайде да се обадим в полицията, за да ги предупредим! Ще потвърдите ли видяното?“ Тя се отдръпна от мен като от прокажена: „Аа, не! Не искам проблеми!“ Този шофьор беше потенциален убиец. Ако ние премълчим и после той прегази някого, се превръщаме в негови съучастници. Обадих се и описах видяното. Дежурният полицай ми благодари и каза, че веднага ще предупреди колегите си. Е, не е толкова трудно да звъннеш!

Подобна реакция на хората около мен имаше и в друга ситуация. Пътувайки с един автобус веднъж, за малко да катастрофираме. На излизане от София една кола ни засече толкова лошо и шофьорът така рязко наби спирачки, че сакът ми падна от седалката до мен – на пода. Ранени и поражения нямаше, слава Богу! Моята първа реакция беше, да се обадя на 112 и да предупредя за опасно шофиращия човек в еди-каква си кола. Всички се учудиха, че го правя и дори някои промърмориха, че „нямало полза“, но когато изминахме още няколко километра, всички видяхме как Пътна полиция е спряла същата тази кола за проверка. Така че, до колкото зависи от мен, нарушенията, корупцията и беззаконията намаляват и дано стават все повече българите, които могат да твърдят това! Защото спазването на законите не е въпрос на бедност или богатство, нито на културно наследство, а само на будна съвест и желание да постъпиш правилно, съпротивлявайки се на злото.

За разлика от родната ни действителност, всичко, което се случва в страната му, засяга швейцареца лично! За мой срам, веднъж паркирах на тротоара в едно швейцарско село. Нямаше движение, пък и аз… само за няколко минути (колко типично за българския манталитет!). Още не се бях отдалечила от колата, когато един възрастен мъж дойде и ми каза: „Извинете, но тук е Швейцария. Тротоарите са само за пешеходци.“ Той и за миг не се усъмни, че съм чужденка, въпреки че колата имаше местна регистрация. Извиних се и моментално преместих колата. Е, и в България тротоарите се изграждат за пешеходци, а не като част от паркингите, но друг е въпросът, за какво ги използваме на практика.

Някои смятат, че не можем да променим кой знае колко, но Историята друго казва. Един човек може да стане вдъхновение за хиляди и дори за милиони, и да обърне хода на събитията. Когато заявили на Майка Тереза, че онова, което правят е нищо в сравнение с общото бездушие, тя отговорила: „Може да е като капка в океана, но без тази капка океанът щеше да е по-малък.“ Други биха казали, че примерите, които давам, са твърде незначителни. На тях ще отговоря така: „Който е верен в малкото, ще бъде верен и в голямото“ (обратното също е валидно). Вярвам, че основна причина за превъзходството на някои нации с висок стандарт на живот, е следният факт: Не само законите им са основани на Библейските принципи, но до много голяма степен – и делата им.

Съветвам онези, които са на улицата и прокламират лозунгите на Васил Левски, да се замислят и за неговата вяра, защото тя е била двигателят на действията и саможертвата му. Христовата любов не иска кръвта на когото и да било, а вика задруг вид революция: Тази на сърцето и ума! Апостолът на Свободата се е борел срещу турското робство. Истинският „поробител“ днес е друг: Нашият престъпен манталитет, с който толкова сме свикнали, че сме го приели за „нормален“, а борбата срещу този вид зло се води с друг вид оръжия. Нужно ни е покаяние: пълна промяна в начина на мислене, говорене и действие на всеки българин. Истинската промяна е вътрешната. Това е революцията, от която всички отчаяно се нуждаем, а не проливането на българска кръв.

Нека си спомним няколко важни факта от нашата история. Кога България преживява своя Златен Век? Солунските братя създават Кирилицата, за да преведат Новия Завет на нашия език. Точно така, азбуката ни е подарена с цел спасението на душите ни! Идва ред на масовото покаяние и покръстване на народа ни в Христовата вяра, последвано от благоденствие и разцвет във всички области, за които и днес копнеем. С кое събитие най-много се гордеем като нация? Спасяването на българските евреи. С риск за живота си, шепа православни свещеници са се опълчили на всеобщото безумие, прилагайки на дело Евангелието на Любовта (да не забравяме и доблестта на политика ни Димитър Пешев). Кой е националният ни герой, поради който най-много се гордеем? Всеки знае неговото име. Наричаме го още Дяконът, защото е бил служител в църквата. Вярата му в Отец, Син и Светия Дух е вдъхновила живота и саможертвата му. Кои са народните Будители? Християни, посветили живота си на спасението и просветлението на народа ни. Виждате ли общата „нишка“?

Нека се опитам да отговоря на онези, които се чудят, защо се влоши толкова много животът в страната ни през последните години: Ние днес жънем плодовете от сеитбата по време на 45 години атеизъм. Жънем плодовете на собствената си корупция, насадена в манталитета и ежедневието на българина и приемана като нещо „нормално“. Жънем плодовете и на ширещия се окултизъм, залял медиите чрез астролози, врачки, баячки, екстрасенси и всякакви подобни омразни на Бога неща, а Той не е за подиграване! Моля се бедствията в страната ми да бъдат обърнати за доброто на народа ми и все повече българи да извикат към Единствения, Който може да ни избави: Богът на Библията! Той е помагал на дедите ни през вековете, с готовност би го направил и за нас днес. Само повярвай!

Има надежда, българино! Не се отчайвай! Не се страхувай! Не посягай на живота си! Сметките ти могат да бъдат платени. Децата ти могат да бъдат нахранени. Нищо не ти пречи да се помолиш така, както никога до сега не си го правил. Може би ще се изненадаш колко Чудесен е Господ, колко е практичен и колко бързо откликва на нашите викове за помощ. Нямаш какво да губиш! Помоли Го да постави хляб на трапезата ти и в душата ти. Поискай и ще ти се даде! Все още има и добри хора, които с готовност биха ти помогнали, давайки от залъка си и споделяйки малкото, което имат.

България е прекрасна страна с изключителна природа. Не случайно са ни наричали „Швейцария на Балканите“ или „малката Швейцария“. Българите сме трудолюбиви, гостоприемни, умни, талантливи, издръжливи, щедри и интелигентни хора с чувство за хумор. Манталитетът може да бъде променен. Нека първо сме достатъчно честни, за да признаем грешките си! Поискаме ли промяната, тя ще се случи. Да, няма да стане нито бързо, нито лесно, но преки пътища към Благополучието няма. Важното е да направим първата стъпка и да не спираме, докато не видим Възродени себе си и Родината си.

И така, нека днес отново да погледнем към надписа на Народното събрание и се съединим в тази обща кауза: „Заедно срещу злото и в единство за Благоденствието на народа и страната ни!

Ако със споделеното съм успяла да накарам поне един българин да се замисли за делата си и да вземе решение за ежедневен протест от сега нататък: срещу нередностите, корупцията и злото във всичките му лица, значи си е заслужавало времето и усилията ми. Може би един съвременен Левски би звучал така: „Ако се променя аз, променя се цял народ“. Може би.

 

 
 

Почина Джим Родфорд, басистът на Kinks

| от chronicle.bg, по БТА |

Бившият басист на групата „Кинкс“ Джим Родфорд умря на 76-годишна възраст вследствие на травми, които получил, след като паднал от стълба, съобщиха ТАСС и Асошиейтед прес.

Групата „Зомбис“, в която Родфорд свиреше от 1999 г., потвърди смъртта му на страницата си във Фейсбук. Съоснователят на „Зомбис“ и изпълнител на клавишни Род Арджънт заяви, че братовчед му и дългогодишен член на бандата Джим Родфорд бе чудесен басист. „С дълбока скръб съобщавам, че Джим си отиде от този свят – каза той. – Точната причина за смъртта му засега е неясна.“

Родфорд се присъедини към „Кинкс“ през 1978 г. , взе участие в нейни турнета и в записите на много от албумите й. Той бе неин член до 1996 г.

Съоснователят на „Кинкс“ Рей Дейвис написа в Туитър, че Родфорд бе неразделна част от групата.
Арджънт отбеляза, че Джим бе посветил живота си на музиката.

 
 

Жулиет Бинош спечели награда French Cinema

| от chronicle.bg, по БТА |

Жулиет Бинош спечели наградата „Френч синема“ за популяризиране на френското кино в чужбина, предаде Франс прес.

„Впечатляващо е да получиш награда в родината си – каза 53-годишната актриса, след като бе удостоена с приза на организацията „Юнифранс“, отговаряща за популяризиране на френското кино в чужбина. – Френското кино се отличава с изключително разнообразие. Осигурена му е система за поддръжка, популяризиране и финансиране, която трябва да бъде съхранена.“

„Жулиет винаги намира своето място, независимо каква е националността на филма, в който участва“, заяви президентът на „Юнифранс“ Серж Тубиана. Наградата й бе връчена от министърката на културата на Франция Франсоаз Нисен.

Жулиет Бинош е сред най-известните френски актриси в чужбина. През 1997 г. тя спечели „Оскар“ за актриса в поддържаща роля за „Английският пациент“. По този начин стана втората френска актриса, грабнала престижната статуетка, след Симон Синьоре.

Миналата година наградата „Френч синема“ бе присъдена на Изабел Юпер.

 
 

Едгар Алън По: тост с коняк и три червени рози

| от chronicle.bg |

На днешната дата през 1809г. се ражда един автор, чиито произведения вдъхновяват всички майстори на хоръра, начело със Стивън Кинг, занапред. Това е Едгар Алън По, когото познавате може би предимно от поемата му „Гарванът“.

По е известен най-вече със своите мрачни и зловещи разкази, изпълнени с  мистерии и е сред първите американски писатели, които пишат произведенията си под формата на разкази. Той е и създателят на детективския жанр в литературата. Неговото творчество спомага за възникването по-късно на научната фантастика. Освен това, Едгар Алън По е първият известен американски писател, който се опитва да изкара прехраната си само чрез писателска дейност. Разбира се, това го довежда до сериозни финансови затруднения.

Родителите му умират, когато той е невръстно дете. Отгледан е от Джон и Франсис Алън от Ричмънд, Вирджиния, но не е осиновен от тях. След като учи за кратко в университет и прави опити за военна кариера, решава да се отдаде на писателска кариера, която започва скромно с малката стихосбирка „Тамерлан и други поеми“ , подписана анонимно – „от жител на Бостън“.

После прави завой от поезията към прозата и прекарва следващите няколко години, работейки за литературни списания и вестници. Неговата работа го принуждава постоянно да се мести. Живее в Балтимор, Филаделфия и Ню Йорк. В Балтимор през 1835 година сключва брак с 13-годишната си братовчедка Вирджиния Елиза Клем По. През януари 1845 г. огромен успех му носи поемата „Гарванът“.

Две години по-късно, на 30 януари 1847 г., съпругата му умира от туберкулоза. На 7 октомври 1849 г. Едгар Алън По умира на 40-годишна възраст.

ORIGINAL-edgar_allan_poe-01

На 3 октомври 1849г. По е открит на улица в Балтимор „в ужасно състояние и… нуждаещ се от спешна помощ“, според думите на човека, който го намира – Джоузеф У. Уокър. Едгар е отведен до близката болница, където умира в събота, 7 октомври 1849г. в 5 часа сутринта. Той не успява да се съвземе достатъчно, за да обясни как се е стигнало дотам да е в такова окаяно състояние и, незнайно защо, носи дрехи, които всъщност не са негови. Съобщено е, че Едгар неколкократно извиква името „Рейнолдс“ през нощта преди да умре, макар че е неясно към кого се е обръщал с това име. Някои източници твърдят, че последните думи на По са: „Господ да помогне на бедната ми душа“ (Lord help my poor soul).

Цялата лекарска документация, включително и свидетелството за смърт, са изгубени. Вестниците по това време съобщават за смъртта на писателя като „мозъчна претовареност“ или „интелектуална възбуда“, често срещани тогава евфемизми за смърт поради петнящи репутацията причини като алкохолизъм.

Въпреки всичко истинската причина за кончината на Едгар По остава загадка.

Мистериозността, която забулва живота, и особено смъртта на Едгар По, продължава да витае и след неговата кончина. От 1949 г. насам, незнаен човек тайно посещава гроба на писателя всяка година на рождената му дата. Тази традиция продължава вече 50 години, поради което е най-вероятно посетителите да са повече от един. Независимо от това, ритуалът е винаги един и същ: всяка година в ранните часове на деня на 19 януари, загадъчната личност вдига тост с коняк при гроба на По и оставя три червени рози.

ORIGINAL-edgar_allan_poe-1

Писателят оказва силно и значително влияние както върху американската и световната литература, така и върху космологията и криптографията. На базата на неговото творчество са създадени редица музикални произведения, филми, видео игри и други. Днес някои от местата, където е живял, са превърнати в музеи.

В чест на неговата дата, сме ви приготвили някои цитати, с които да си припомните вечното му творчество:

„Границите, разделящи Живота и Смъртта, са сенчести и неясни. Кой може да каже къде свършва едното и къде започва другото?“

„И нощите ми – призрак кошмарен –
и – без теб! – мойте тягостни дни
ме зоват в онзи край легендарен,
дето твойта походка звъни.
О, в какъв ли пак танц лъчезарен!
Над какви ли въздушни вълни!“  – На една от Рая

„Най-хубавите неща в живота те карат да се потиш“.

„Полудях с дълги интервали на ужасяващо здрав разум“.

„Ако искате на мига да забравите нещо, напомняйте си да го запомните“.

„Тези, които мечтаят през деня, знаят неща, за които тези, които мечтаят само насън, дори не подозират“.

„Имам огромна вяра в глупаците – ще го нарека самочувствие“.

„Науката все още не е отговорила връх ли е на интелекта или не лудостта“.

„Никога не съм бил наистина луд, освен в случаите, когато беше намесено сърцето ми“.

„Никога да не страдаш означава никога да не си бил благословен“.

„Вярвай само на половината от това, което виждаш, и на нищо от това, което чуваш“.

„Годините любов се изтриват от само минутка омраза“.

 

„И стоях аз в него вгледан, а той върху бюста бледен

бе от лорд по-горд и важен, че започнах разговор:

„Нямаш ти качул разкошен, но не си страхлив, а мощен,

гост от край, де в мрак всенощем бродят Сенки странен хор.

Как те Сенките наричат в черния Плутонов хор?“

Той програкна: „Nevermore!“

 

Чух, но своя слух не вярвах и учуден, поглед впервах; —

не намирах — и пак дирех смисъл в този отговор. —

Никой смъртен — уверявам! — не е бивал посещаван

в късна полунощ от гарван, гост неканен с огнен взор;

на вратата му да кацне, да пронизва с огнен взор

и да грака: „Nevermore!“

 

Не последва грак повторно: тъй замлъкна тежко, морно,

сякаш своя дух упорно вля в тоз странен разговор.

Ала слаб да го разгатна, промълвих едва понятно:

„Той ще хвръкне безвъзвратно пак във синия простор —

както всичко — безвъзвратно! — пак далеч от моя взор!“

Грак отвърна: „Nevermore!“,

из „Гарванът“

 
 

Кралски пиар е най-търсената позиция за работа във Великобритания

| от chronicle.bg, БТА |

Специалист по връзки с обществеността на принцовете Уилям и Хари е най-разглежданата обява за работа в платформата LinkedIn за изминалата година във Великобритания.

Обявата е победила други популярни позиции, като дегустатор на бира и на шоколад. Тя оглавила „невероятно разнообразен“ списък с работни места, „вариращ от бляскави позиции в „Шанел“ и „Джими Чу“ до инвестиционни анализатори“.

Според специалистите от платформата, изключително важно е как е формулирано заглавието на обявата.

Втора по популярност стана позицията за инвестиционен сътрудник на компанията „СофтБанк груп“, а след нея се нареди дегустатор на бира за пивоварната „Мийнтайм“.

По-надолу в списъка се класираха обявите за консултант по управление на консултантска фирма „Бостън“ и за „дегустатор на шоколадови и какаови напитки“ на корпорацията „Монделийз“.