shareit

Разпадащият се свят на „Стъклената менажерия“ в Сфумато

| от |

Когато става дума за пресъздаване на класики, зрителят традиционно е много взискателен. Така и трябва да бъде.

Вечно живите произведения на автори от ранга на Тенеси Уилямс, за когото става дума в този текст, са поставяни на сцена от огромен брой режисьори, къде с повече, къде с по-малка успеваемост. Естествено, брилянтният текст е базата, на която се опира всяка театрална постановка, но ако режисурата, сценографията и играта не смогват да доближат нивото на текста, резултатът е в най-добрия случай посредствен, а в най-лошия – трагичен и допълнително угрознен от усещането за гавра с велик автор, което остава у зрителите на интелектуално и емоционално равнище.

Затова когато се отправих към „Сфумато“ да гледам трактовката на „Стъклената менажерия“, която представя режисьорската двойка Йордан Славейков и Димитър Касабов, бях едновременно въодушевена и притеснена,   макар че който е гледал „Паякът“ на двамата режисьори, трябва да е спокоен, че може да очаква нещо добро. Именно те са автори на „Паякът“, в която играта на Пенко Господинов и Анастасия Лютова е еталон за качествен театър, което се доказва от многото награди на пиесата.

И действително, перото на Уилямс сякаш е писало именно за това представяне на текста, именно за тези актьори, именно за малката сцена на ТР „Сфумато“. Мотивът за разпадащото се семейство е разгънат блестящо на фона на почти гениалното сценографско решение домът на героите да е изграден буквално от лед. Който се топи през цялото действие. И докато мебелите се топят в една сполучлива, макар и очевидна метафора, зрителите са въвлечени в историята на топящата се хармония на едно семейство.

_DSC0456StM

Отровата на обсебващата, властна майка и символично присъстващия на един портрет баща се е всмукала в животите на децата на това семейство и е дала началото на един необратим емоционален и психически разпад. В ролята на мечтателя Том със замах влизат Димитър Николов и Калин Пачеръзки, като и двамата успяват да пресъздадат в образа така необходимата искрица нормалност, в която зрителят се вкопчва, докато наблюдава имагинерния край на света за семейство Уингфийлд. А Каталин Старейшинска (с номинация за дебют за наградата Икар 2015) е толкова автентична в ролята на сакатата, свръхтревожна Лора, че у гледащите се надига естествен порив да я успокоят и да я извадят от ледения й дом, който изпива всяка надежда за жизненост и пълноценен живот на жена.

_DSC9925StM

Но безспорно най-впечатляващото превъплъщение в „Стъклената менажерия“ принадлежи на Албена Георгиева, актрисата от легендарния първи клас на  основателите на ТР „Сфумато“ Маргарита Младенова и Иван Добчев, която тук пресъздава едно от най-живите си изпълнения. Толкова живо, че провокира непредубедения зрител да изпитва едновременно омраза, жалост и симпатия към героинята й и да не знае кое от тези чувства е водещо.

Аманда Уингфийлд е изоставена от своя съпруг и е подчинила живота си на отглеждането на двете си деца. Тя има всички предпоставки да погребе децата си в неосъществените си мечти и неконтролираните си амбиции – и го прави. Разрушителната сила на прекалената, изискваща майчина обич е толкова видима в текста на Уилямс и в играта на Албена Георгиева, и толкова съвременно звучаща, че много майки вероятно биха се замислили за собствената си любов към децата. „Стъклената менажерия“ внимателно ни внушава, без да натрапва и да морализаторства, че пълната отдаденост на децата осакатява живота и чувствителността им, повечето пъти необратимо.

13006597_10209329365013988_1383810564039166616_n

Докато чака Спасителя на дома Уингфийлс, Джим О’Конър (в ролята – Петър Дочев), Лора носи на чупливите си, сякаш направени също от лед, рамене, непосилно тежкия кръст на майчините очаквания. Тя е обречена да обслужва желанията на Аманда, които са напълно лишени от сетивност за „този свят на малки стъклени фигурки“, който обитава малката героинята на Каталин Старейшинска. И те я смазват.

Също въздействащ ход е неизменно стоящия в топящия се дом портрет на бащата, който е вечно отсъстващ. Той няма физическо присъствие в пиесата и от психоаналитична гледна точка не е успял да въплъти в семейство името на бащата, което да сложи граници на майката и да очертае смисъл за децата, но неговият поглед винаги е там, сякаш за да напомня на останалите в клаустрофобичната си къща Уингфийлд, че са изоставени. Че има виновен за тяхната духовна дезориентация, но той никога няма да поеме вината си, а децата винаги ще носят белега на изоставянето.

14469639_1679244782393890_88269535073833583_n

Славейков и Касабов прекрасно са уловили духа на текста на Уилямс и са го поставили на сцена, на която нещастието на едно семейство, намерило израз в ежедневната меланхолия и потиснатост, се гледа през увеличителна лупа. Тази пиеса няма да ви накара да се засмеете и няма да ви накара да си извадите поука, както правят по-елементарно скроените постановки. Тук няма нищо сдъвкано, нищо опростено, нищо хумористично ала „Комиците“.

Но хуморът все пак може да се види през тъжно-леденото огледало на една семейна история, която е отдалечена от нас във времето и пространството, в което е измислена, но е оголено, брутално актуална за обществото ни тук и сега.

Може да гледате „Стъклената менажерия“ в ТР „Сфумато“ на 29 декември от 19 ч. Не се подготвяйте за бесен смях, нито си носете кърпички за бърсане на сълзи. Но изчистете ангажиментите от програмата си за вечерта след театъра, защото ще имате нужда от пространство и тишина, за да помислите. Сами, когато мисълта е най-оглушителна.

Превод: Евгения Панчева

Сценография и кюстюми: Елена Стумбова

Композитор: Емануил Одаджиева

Фотограф: Яна Лозева

 
 
Коментарите са изключени

Колко е полезна една дупка в корема

| от |

Много животни живеят с постоянна дупка в корема – особено ако е хирургически поставена фистула. Хората също могат да имат фистули: първият човек с подобно нещо е френския канадец Алексис Мартин. Той претърпява смъртоносно пробождане със сабя през 1822 и според доктора му няма да го бъде. Въпреки печалните прогнози обаче в следващите 2 години Алексис все пак успява да се възстанови и тялото му продължава да функционира в по-голямата си част. Освен малката подробност, че има дупка в тялото, която никога няма да се затвори. През нея докторите могат да наблюдават процесите в стомаха му.

St Martin Alexis

Алексис Мартин

Днес, аграрните учени наблюдават и изследват храносмилателната система на добитъка като правят подобни дупки в стомасите на кравите – които междувременно са си живи и здрави. Дупката в коремите на всяка една от тези крави има запушалка, която се казва канюла. Тази манипулация позволяват да се изважда храна от телата на кравите, която е в средата на храносмилането си. Така могат да се установят някои потенциално опасни и за човека болести.

Те обаче се използват основно за изследване ефекта на различни храни и хранителни добавки за добитъка, както и как се храносмилат те, колко дълго отнема да се усвоят и така нататък. Без тях, човек трябва да следи за външни фактори, по които да съди за вътрешните процеси, което прави цялото занимание изключително по-трудно и времеемко като се има предвид и че никой от тези фактори не е толкова изчерпателен, еднозначен и подробен, колкото проба от храната директно от корема на животното, изследвана в лаборатория. А храната за добитъка трябва да се подобрява, защото самият той е от изключителна важност за нас.

Cow disc 5201

Не трябва обаче да се тревожим за негативните ефект от процедурата: операцията не причинява никаква болка на кравата и дори удължава живота й, защото ако в бъдеще има някакви здравословни проблеми, те могат да се хванат на изследванията преди да са станали сериозни; съответно и лечението й може да се приложи много по-лесно. А от тази крава полза имат хиляди други по света.

 
 
Коментарите са изключени

Втората световна и създателят на Капитан Америка

Джак Кърби е един от умовете и четките за някои от най-големите комиксови герои, сред които Фантастичната четворка, Хълк, Х-мен и Капитан Америка. Малцина знаят, че подобно на най-патриотичния си герой, Кърби също прекарва известно време в борба с нацитата във Втората световна война.

Той е приет в арията през 1943, точно когато кариерата му в комиксите започва да става сериозна. В началото трябва да стане механик, но синът му Нийл твърди, че татко му няма никакви апетити към тънкостите на тази професия и прекарва по-голямата част от обучението си лежейки под един камион и от време на време удряйки го с гаечния ключ, за да звучи все едно прави нещо. 

След основното му обучение, той е пратен в Бирма, днешен Мианмар, където ще бъде обучен да стреля по самолети. В едно от упражненията, Кърби и екипът му трябва да стрелят по парче плат, което се развява на няколкостотин метра зад летящ самолет. И той, и останалите са толкова зле, че колегата им пилот се отказва от страх за живота си.

Не е изненада, когато Кърби е преразпределен – този път в пехотна дивизия в Източна Европа, където служи в 11-ти пехотен полк. Докато е там, полкът е нападнат 36 отделни пъти от немците, като в един от тях голям танк минава директно през защитата им, но за щастие е спрян от неизвестен войник, който стреля в процепа на танкиста, убивайки го и спасявайки Кърби, които е само на няколко метра от веригите на машината.

1_lnuGu4_AKDjvIbdYY7K6Gw

„Captain America“ брой 1, 28 март 1941 [Public domain]

Работата на художника в полка е да бъде разузнавач – това означава да върви напред в непознати територии и да прави карти на местността. „Ако някой иска да те убие, просто те прави разузнавач. Аз бях разузнавач.“ Той си изкарва тази служба един ден, когато лейтенанта му чува името Джак Кърби и го пита дали той е онзи Джак Кърби. „Да, сър. Аз нарисувах Капитан Америка“, казва Джак Кърби, очаквайки, че лейтенанта ще искат да му нарисува портрет или нещо подобно. Вместо това, лейтенантът го назначава разузнавач: „Отиди в тези градове, в които още не сме били, и виж дали има някой. Нарисувай карти и картини на това, което виждаш, и след това се върни и ни кажи ако намериш нещо.“ Освен доста, разбира се, напрегната, задачата му е и доста дашна откъм истории.

„Повечето американци си мислят, че войната се води от внимателно планирани операции, изпълнявани от професионални бойци, които се изправят срещу други професионални бойци, и всичко е стегнато и подредено. Ами нека ви кажа само, че мъжете са си мъже. Псувахме се, обиждахме се на всякакви езици – английски, немски, френски, иврит. Прибрах се с огромен речник. Дори и да не се стреляме, пак се обиждахме и ругахме. Но никой никога не споменаваше майката на никого, освен ако не искаше да го гръмнат.“

Военната кариера на Джак Кърби приключва, когато краката му измръзват в непростимата европейска зима. „И не бяха само безчувствени – бяха си измръзнали. Отне ми година, докато си върнат нормалния цвят.“ След като прекарва въпросната година във възстановяване и едвам-едвам избягвайки ампутация, Кърби е изпратен да си ходи вкъщи.

Джак обаче изпуска кораба, който трябва да го закара, защото се разболява. Затова трябва да пътува до Щатите в по-малко медицинско корабче вместо 3 дни – 9 дни. На всичкото отгоре през цялото време има безобразна морска болест, заради която седи гладен, защото не може да задържи нищо в стомаха си. Но не се оплаква: „Много мъже загубиха крайници, някои и част от лицата си. Видях хора без половин лице; можеше да видиш в главите им. Видях и много хора, които са дълбоко обезпокоени по други начини. Вижте, аз бях окей в сравнение повечето други.“

„Няма нищо, което би нарекъл романтично, във войната. Разбира се, във филмите и по телевизията показват красивата картинка на братството, което създава. Виждал съм войната да сближава хората, но трябва да ви кажа, че цената на това е изключително голяма: не само що се отнася до човешки животи, но и до човешкия дух. Мисля, че войната отнема от стойността ни като хора; характерът на човешката раса намалява с всяка война, която допускаме. Хитлер трябваше да бъде унищожен, нямаше друг избор и се радвам, че дадох своя принос със службата си – но ако имаше друг начин да го свалим, бих предпочел другия начин.“

След като се завръща, Джак продължава с кариерата си в комиксите от там, откъдето я е оставил, като работата му ще преобърне Marvel и всички нови художници следват неговия почерк и философия в бранша.

 
 
Коментарите са изключени

Шотландия търси костите на последната останала вещица

| от |

Библейските страхове са известни през 17-и и 18-и век. Разумът нямал право да коментира и търси обяснения за различни аномалии, вместо него говорила църквата. В този малко по-тъмен период от историята има опасност за всяка жена да се превърне във вещица. Съдбата на заподозрените партньорки на сатаната била лесна за решаване – пречистване чрез огън. Разследването на църквата и властите по обвиненията във вещерство били кратки и бързи, а и докато то тече, някой вече реди дърветата за кладата.

Един от добре документираните случаи датира от 1704-а година в Шотландия. Вещицата Лилиас Ади (на главната снимка) е обвинена в призоваване на сатаната. Арестуваната нещастница се озовава в съда на Торибърн и след бърза проверка става ясно, че е практикувала вещерство и е правила секс с дявола. И докато отново публиката се събира, за да стане свидетел на живото изгаряне, обвинената предпочита да си спести мъките и да се обеси в килията си. Никой не е бил подготвен за този специален ход, а и така населението започва да я подозира още повече – самоубийството в библията се смята за смъртен грях, но след като Ади така или иначе е поклонница на дявола, просто няма от какво да се притеснява.

Обвинението е чисто комично, но след като се насаждат страхове с години в обществото, особено в малките градове, където всяка вяра управлява по-добре от закона, шансовете да бъдете обвинени в колаборация с ада са доста високи. Една пияна съседка сънувала, че Лилиас идва да я вземе и също така била пионка в ръцете на дявола. Слухът и паниката бързо сковават сърцата на съседите и всички са убедени, че причината за техният душевен дискомфорт е дяволската ръка и обсебването. Пишман вещицата получава дежурната пречистваща литургия под формата на разнообразни арестантски мъчения. Признанието е буквално изкарано с жесток побой.

Baldung_Hexen_1508_kol

Снимка: By Hans Baldung – Source: R. Decker, Hexen, Frontispiz (2004), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=359546

Осъдената знаела, че ако разкажеш някоя безумна история, най-вероятно всички сеирджии ще бъдат задоволени. Разказът на обвинената споделя, че сатаната и идвал на гости. Бил блед и имал кравешки копита. Гостът я карал да се отрече от библията. След отричането последвал паранормален секс. Посещавал я от време на време и в други дни, но важното е, че заедно с други последователки са танцували в захлас. Било редно да се издадат и други имена и Лилиас използвала само онези, които били изпечени за общото благо. И след обесването, тялото на Ади било изпратено на брега в кален гроб, затиснат от огромен камък, в случай, че сатаната реши да я възроди отново. Отново популярно вярване от онова красиво време. Друг особен казус за властите е и самопризнанието, то гарантирало шансът за възкресение. Ади така или иначе се превърнала във втората забележителност след чудовището от Лохнес.

След като гробът и бил отворен от ловци на антики, практически нищо не било пощадени. Костите, някои ценности вътре и дори дъските от ковчега били използвани за направата на различни елементи. Андрю Карнеги получил бастун от този лов. Главата била предадена на Джоузеф Нийл Патън, който се занимавал с френология – наука за установяване на психични проблеми чрез измерване на черепа. След приключване на изследванията, същият е предаден на медицинската асоциация FIFE.

John_William_Waterhouse_-_Magic_Circle

Снимка: By John William Waterhouse – Tate Gallery, online database: entry N01572, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1173532

По-късно експерти ще използват робот за създаването на образ от костната структура. Археолозите искат да направят паметник на последната запазена вещица, но идва и следващият проблем – костите липсват. Тази година се навършват 315 години от смъртта на горката женица, но никой не си спомня къде са останките ѝ. Черепът е бил изложен в Глазгоу през 1938-а година и все още не може да бъде открит. Та в този ред на мисли, властите умоляват всеки за информация в издирването на последната вещица. От 3500 екзекутирани за практикуването на вещерство, само нейните следи са запазени в историята, само трябва да се намерят.

 
 
Коментарите са изключени

Джон Атанасов – истинският създател на компютъра

| от Александър Николов |

Джон Винсент Атанасов е роден във фермата на дядо си, намираща се на няколко мили западно от Хамилтън, Ню Йорк, на 4 октомври 1903 г. Джон е първото дете в семейството на Иван Атанасов, електроинженер, и Ива Луцена Пърди, учител по математика. Майката на Атанасов, Ива Лусена Пърди е от старо американско семейство от ирландски произход. Бащата на Атанасов Иван Атанасов е имигрант от България с доста интересна история и заема важна роля в живота на Джон Атанасов.

Училищните му години са нормални. Той е добър ученик и проявява младежки интерес към спорта, особено към бейзбола. Този интерес избледнява, когато баща му закупува нова сметачна линия, за да му помогне в работата си. 9-годишното момче остава очаровано от нея. Той внимателно прочита инструкциите и се изумява, че може да получи верни отговори.

Така започва да се интересува от математическите принципи, стоящи зад функционирането на сметачната линия и изучаването на логаритми. С помощта на майка си Джон минава към алгебра на по-високо ниво. В рамките на няколко месеца забързаният 10-годишен младеж напредва до степен, в която няма нужда от помощ.

Когато Джон трябва да влезе в гимназия, семейството се мести във ферма в Олд Чикора, Флорида. Завършва курса на Училище Мулбери след две години с отличен по наука и математика, а на 15 вече успява да вземе и гимназиалната си диплома. Дотогава той вече знае, че иска да бъде теоретичен физик.

Работи година като търсач на фосфатни залежи, за да спести малко пари. През 1921 г. Джон постъпва във Флоридския университет в Гейнсвил. Тъй като университетът не предлага степен по теоретична физика, той започва да поема курсове по електротехника и 4 години по-късно получава бакалавърска степен по специалността.

Въпреки че има много оферти за преподавателски стипендии, включително и от Харвард, той приема тази от Държавния колеж в Айова, защото това е първото, което той получава и заради добрата репутация на институцията в областта на инженерството и науките. През юни 1926 г. Джон защитава магистърска степен по математика и се жени за Лура Меекс.

ATANASOFF_Pic^1_-_Flickr_-_Eye_Steel_Film

Снимка: By Eye Steel Film from Canada – ATANASOFF_Pic#1, CC BY 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=22040424

През март 1929 г. се записва в Университета на Уисконсин като докторант по теоретична физика. Работата по докторската му дисертация дава на Атанасов първия опит в сериозните изчислителни процеси. Той прекарва часове с калкулатор на Монро (една от най-модерните изчислителни машини на времето). По време на тежките седмици на изчисления, за да завърши тезата си, Атанасов придобива интерес да разработи по-добра и по-бърза компютърна машина. След получаване на доктора си по теоретична физика през юли 1930 г. се завръща в щатския колеж в Айова с решителност да се опита да създаде по-бърза, по-добра изчислителна машина.

Манията за намиране на решение на компютърния проблем води Атанасов до безумие през зимните месеци на 1937 г. Една студена нощ, разочарован след много обезкуражаващи събития, той се качва в колата си и започна да шофира на изток.

По-късно той ще разкаже в интервю: „Това беше вечер на шотландско и 200 мили каране, когато дойде концепцията за машина с електронно управление, която ще използва базови две (двоични) номера вместо традиционните базови – 10 номера, кондензатори за памет и регенеративен процес, за да се предотврати загубата на памет от електрическа повреда.“

След като изминава двеста мили, той влиза в крайпътно заведение в щата Илинойс. Там му идва и идея как да изгради този компютър, използвайки гърба на коктейлна салфетка.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Снимка: By User:Manop – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=887137

Още в началото на 1938 г. Атанасов създава общия електронен и логичен дизайн на автоматичен цифров компютър за решаване на големи набори от едновременни линейни уравнения и започва да търси финансиране. Търсейки помощник, Атанасов получава препоръка от своя колега и приятел професора по електротехника Харолд Андерсън за особено ярък студент по електротехника Клифорд Е. Бери и след кратка среща решава да го наеме. Конструкцията на прототипа се движи напред с голяма скорост и веднага след завършването му работи добре.

В края на 1939 г. Атанасов попълва заявление за финансиране на държавния колеж в Айова, а през декември 1939 г. прави демонстрация на прототипа пред служителите на колежа, който ги убеждава, че проектът на Атанасов е достоен за безвъзмездна помощ в размер на 5000 долара от изследователския съвет за да се изгради пълномащабна машина.

Към края на пролетта на 1940 г. проектът вече е в ход и се обсъжда фактът, че е необходимо да се предприемат стъпки за патентоване на машината (което никога не се случва), както и искане на допълнително финансиране за нейното завършване.

Атанасов с помощта на Бери, подготвят ръкопис с описание на функционалността и подробни чертежи на машината. Едно копие на този ръкопис е изпратено в края на 1940 г. на адвоката за патенти в Чикаго Ричард Р. Трекслер. Той е нает от щатския колеж в Айова, за да им даде съвети как да защитят изобретенията, включени в компютъра. 

С влизането на САЩ във Втората световна война Атанасов и Бери напускат Айова за военна служба, а работата по компютъра се прекратява. Атанасов оставя задачата да завършат патентоването на АВС на университетските служители. Това ще се окаже една от най-големите грешки в живота му.

Едва в края на 1948 г., при едно от посещенията си в Айова, Атанасов научава, че компютърът му е демонтиран. Нито той, нито Клифърд Бери са уведомени, че компютърът ще бъде унищожен. Запазени са само няколко части.

Атанасов никога не печели пари от изобретението си. След пенсионирането си  работи по частни проекти, когато през пролетта на 1967 г. за негова изненада се свързват адвокатите на три огромни компютърни компании – Контролна компания за данни (CDC), Honeywell и General Electric, относно спор с Sperry Rand Corporation за „ENIAC Patents“.

Изобретателите на компютъра ENIAC – Джон Моукли и Дж. Преспър Екерт кандидатстват за патента на своята машина през 1947 г. (издаден през 1964 г.) Междувременно Sperry Rand купува компанията на Моукли and Екерт. По този начин не само Honeywell, но и всички компании, произвеждащи електронни компютри, трябва да плащат патентни такси.

Адвокатите на Honeywell и CDC успяват по някакъв начин да научат за АВС. До този момент компютърът на Атанасов е споменат само в 3 кратки вестникарски съобщения и в книгата „Електронни цифрови системи на Р. К. Ричардс“. Ричардс е приятел на Бери, който видял машината на Атанасов през 1941 г., следователно книгата му вероятно е източникът на информация за адвокатите.

Screenshot_13

Джон Атанасов е нает като консултант от CDC и Honeywell, за да предостави цялата налична информация и да се съгласи да бъде свидетел в съдебния процес, който започва през 1971 г. В този процес CDC и Honeywell, с решителната помощ на Атанасов успяват да докажат, че Моукли и Екерт са използвали идеи от ABC.

Патентните претенции на Sperry Rand са отхвърлени, а патентът на Моукли и Екерт е класифициран като невалиден. По време на този дълъг процес, Атанасов прави много добро впечатление със своите маниери и показания, за разлика от Моукли, който променя показанията си под клетва три пъти и говори леко за Атанасов и неговия компютър.

Доказано е, че по време на първата си среща през декември 1940 г. Атанасов описва работата си на Моукли. Тъй като Моукли иска да види ABC, Атанасов се съгласява и го кани да го посети в Айова.

Когато съдия Ларсън обявява официалното становище на 19 октомври 1973 г., адвокатите на CDC и Honeywell и самият Атанасов се надяват, че това ще бъде краят. Ясна и недвусмислена констатация, че основните идеи на „ENIAC“ на Моукли са „произведени от Атанасов, а изобретението, заявено в ENIAC, произлиза от Атанасов“.

В обширни констатации съдия Ларсън заявява: „Екерт и Моукли първо не са измислили автоматичния електронен цифров компютър, а вместо това са взели този предмет от д-р Джон Винсент Атанасов“.

Съдия Ларсън постановява, че Джон Винсент Атанасов и Клифърд Бери са тези, които конструират първия електронен цифров компютър в щатския колеж в Айова през периода 1939-1942 г.

До края на дните си Атанасов работи в областта на компютърното образование за млади хора и разработва фонетична азбука за използване с компютри. Джон Атанасов е носител на много отличия и награди, като наградата за гражданска служба на ВМС на САЩ (най-високата чест на ВМС на САЩ, присъдена на цивилни граждани), пет почетни докторски степени, членство в Залата на славата на Айова Инвенторис и Националния медал на САЩ Технология, представена от президента Джордж Буш през 1990 г. Атанасов е притежател на около 30 патента.

Д-р Джон Винсент Атанасов умира на 15 юни 1995 г. от инсулт в дома си в Монровия. В негова чест през 1996 г. в Университета на Айова е построена реплика на ABC и е демонстрирана в няколко града в САЩ. Неговата история е чудесен пример за това, как скромността на един човек, може да му отнеме заслуженото място в историята. В този случай, за щастие за кратко.

 
 
Коментарите са изключени