shareit

Разпадащият се свят на „Стъклената менажерия“ в Сфумато

| от |

Когато става дума за пресъздаване на класики, зрителят традиционно е много взискателен. Така и трябва да бъде.

Вечно живите произведения на автори от ранга на Тенеси Уилямс, за когото става дума в този текст, са поставяни на сцена от огромен брой режисьори, къде с повече, къде с по-малка успеваемост. Естествено, брилянтният текст е базата, на която се опира всяка театрална постановка, но ако режисурата, сценографията и играта не смогват да доближат нивото на текста, резултатът е в най-добрия случай посредствен, а в най-лошия – трагичен и допълнително угрознен от усещането за гавра с велик автор, което остава у зрителите на интелектуално и емоционално равнище.

Затова когато се отправих към „Сфумато“ да гледам трактовката на „Стъклената менажерия“, която представя режисьорската двойка Йордан Славейков и Димитър Касабов, бях едновременно въодушевена и притеснена,   макар че който е гледал „Паякът“ на двамата режисьори, трябва да е спокоен, че може да очаква нещо добро. Именно те са автори на „Паякът“, в която играта на Пенко Господинов и Анастасия Лютова е еталон за качествен театър, което се доказва от многото награди на пиесата.

И действително, перото на Уилямс сякаш е писало именно за това представяне на текста, именно за тези актьори, именно за малката сцена на ТР „Сфумато“. Мотивът за разпадащото се семейство е разгънат блестящо на фона на почти гениалното сценографско решение домът на героите да е изграден буквално от лед. Който се топи през цялото действие. И докато мебелите се топят в една сполучлива, макар и очевидна метафора, зрителите са въвлечени в историята на топящата се хармония на едно семейство.

_DSC0456StM

Отровата на обсебващата, властна майка и символично присъстващия на един портрет баща се е всмукала в животите на децата на това семейство и е дала началото на един необратим емоционален и психически разпад. В ролята на мечтателя Том със замах влизат Димитър Николов и Калин Пачеръзки, като и двамата успяват да пресъздадат в образа така необходимата искрица нормалност, в която зрителят се вкопчва, докато наблюдава имагинерния край на света за семейство Уингфийлд. А Каталин Старейшинска (с номинация за дебют за наградата Икар 2015) е толкова автентична в ролята на сакатата, свръхтревожна Лора, че у гледащите се надига естествен порив да я успокоят и да я извадят от ледения й дом, който изпива всяка надежда за жизненост и пълноценен живот на жена.

_DSC9925StM

Но безспорно най-впечатляващото превъплъщение в „Стъклената менажерия“ принадлежи на Албена Георгиева, актрисата от легендарния първи клас на  основателите на ТР „Сфумато“ Маргарита Младенова и Иван Добчев, която тук пресъздава едно от най-живите си изпълнения. Толкова живо, че провокира непредубедения зрител да изпитва едновременно омраза, жалост и симпатия към героинята й и да не знае кое от тези чувства е водещо.

Аманда Уингфийлд е изоставена от своя съпруг и е подчинила живота си на отглеждането на двете си деца. Тя има всички предпоставки да погребе децата си в неосъществените си мечти и неконтролираните си амбиции – и го прави. Разрушителната сила на прекалената, изискваща майчина обич е толкова видима в текста на Уилямс и в играта на Албена Георгиева, и толкова съвременно звучаща, че много майки вероятно биха се замислили за собствената си любов към децата. „Стъклената менажерия“ внимателно ни внушава, без да натрапва и да морализаторства, че пълната отдаденост на децата осакатява живота и чувствителността им, повечето пъти необратимо.

13006597_10209329365013988_1383810564039166616_n

Докато чака Спасителя на дома Уингфийлс, Джим О’Конър (в ролята – Петър Дочев), Лора носи на чупливите си, сякаш направени също от лед, рамене, непосилно тежкия кръст на майчините очаквания. Тя е обречена да обслужва желанията на Аманда, които са напълно лишени от сетивност за „този свят на малки стъклени фигурки“, който обитава малката героинята на Каталин Старейшинска. И те я смазват.

Също въздействащ ход е неизменно стоящия в топящия се дом портрет на бащата, който е вечно отсъстващ. Той няма физическо присъствие в пиесата и от психоаналитична гледна точка не е успял да въплъти в семейство името на бащата, което да сложи граници на майката и да очертае смисъл за децата, но неговият поглед винаги е там, сякаш за да напомня на останалите в клаустрофобичната си къща Уингфийлд, че са изоставени. Че има виновен за тяхната духовна дезориентация, но той никога няма да поеме вината си, а децата винаги ще носят белега на изоставянето.

14469639_1679244782393890_88269535073833583_n

Славейков и Касабов прекрасно са уловили духа на текста на Уилямс и са го поставили на сцена, на която нещастието на едно семейство, намерило израз в ежедневната меланхолия и потиснатост, се гледа през увеличителна лупа. Тази пиеса няма да ви накара да се засмеете и няма да ви накара да си извадите поука, както правят по-елементарно скроените постановки. Тук няма нищо сдъвкано, нищо опростено, нищо хумористично ала „Комиците“.

Но хуморът все пак може да се види през тъжно-леденото огледало на една семейна история, която е отдалечена от нас във времето и пространството, в което е измислена, но е оголено, брутално актуална за обществото ни тук и сега.

Може да гледате „Стъклената менажерия“ в ТР „Сфумато“ на 29 декември от 19 ч. Не се подготвяйте за бесен смях, нито си носете кърпички за бърсане на сълзи. Но изчистете ангажиментите от програмата си за вечерта след театъра, защото ще имате нужда от пространство и тишина, за да помислите. Сами, когато мисълта е най-оглушителна.

Превод: Евгения Панчева

Сценография и кюстюми: Елена Стумбова

Композитор: Емануил Одаджиева

Фотограф: Яна Лозева

 
 
Коментарите са изключени

Странните коледни обичаи: Грила и Лепалуди и тяхната котка Юле

| от |

Исландският коледен фолклор е просто прекрасен. Всичко започва с троловете Грила и Лепалуди.

Първоначално Грила се споменава като великанка в сборника с норвежка митология „Snorra Edda“ от 13 век, но конкретна връзка с Коледа не се споменава до 17-ти век. Може би защото Грила е огромна, а външният й вид е отблъскващ.

Най-старите стихотворения за Грила я описват като паразитен просяк, който обикаля, молейки родителите да й дадат своите непослушните деца. Родителите могат да не й дават деца, а храна или просто да я прогонят. Първоначално тя живее в малка къщичка, но в по-късни стихове изглежда, че е била прогонена извън града и вече живее в пещера.

Днешната Грила вече има способността сама да открива деца, които се държат палаво през годината. Когато дойде Коледа, тя идва от планината, за да претършува градовете наоколо за храна. След като напусне пещерата си, тя ловува деца и ги взима вкъщи в гигантския си чувал. След това ги поглъща на закуска. Любимото й ястие е яхния от палави малчугани, към които тя има ненаситен апетит.

Според легендата, за Грила никога няма недостиг на храна.

Dimmuborgir-stígur

Тази легенда продължава да разказва, че Грила е била омъжена три пъти. Твърди се, че третият й съпруг, Лепалуди, живее с нея в пещерата им в полетата на лава Димуборгир (да не се бърка с групата Диму Боргир, която взима името си от тази местност), с голямата черна котка Юле и техните синове. Лепалуди е мързелив и най-вече стои вкъщи в пещерата си. Грила уж има десетки деца с предишните си съпрузи, но в днешно време те рядко се споменават.

Младежите Юле (понякога наричани Младежите Юлетиде или Юлемен) са синове на Грила и Лепалуди. Те традиционно са група от 13 дяволити пакостници, които крадат или тормозят населението, а името на всеки един от тях е описателни в тон с любимия му начин на тормоз. Те идват в града един по един през последните 13 нощи преди Коледа. Те оставят малки подаръци в обувките, които децата поставят на первази на прозореца, но ако детето е било непослушно, вместо подарък му оставят картоф.

В днешно време младежите Юле са представени в малко по-благоприятна светлина, по-скоро сравнима с Дядо Коледа и други подобни фигури. Външно обикновено са изобразени в исландски дрехи от късно средновековен стил, но понякога са и в костюма, който традиционно се носи от Дядо Коледа, особено на детски събития.

Преди тези 13 младежи да станат популярни, твърденията за тях варират според географските шири. За някои се казва, че са синове на Грила, други – нейни братя. Някои истории разказват само за девет човека Юле, но всеки от тях все пак има своя любима пакост.

Повечето юлисти могат да бъдат класифицирани в няколко групи: тези, които крадат храна, тези, които обичат да правят номера или да тормозят, и тези, които просто изглеждат заблудени по природата (например Гули Гаук, който просто се крие по дерета).

В източната част на Исландия е съществувала народна приказка за една конкретна група младежи Юле, които не са от планините, а от океана. В една много неясна детска песничка се споменава, че има две жени Юле, които крадат разтопена мазнина, като я слагат в носовете си или я пускат в чорапите си.

И не на последно, но уви на последно място -котката Yule. Тя е огромна и враждебна котка, за която се говори, че се подвизава където има сняг по време на Коледа. Тя яде хора, които не са получили нови дрехи, които да облекат преди Бъдни вечер. Тази котка е домашният любимец на Грила и нейните синове.

Макар да се смята за древна традиция, писмените свидетелства за котката Юле са от едва наскоро, през 19 век. Заплахата, че някой ще бъде изяден от котката Юле била използвана от фермерите като начин да накарат работниците си да завършат обработката на есенната вълна преди Коледа. Тези, които вземат участие в работата, ще бъдат възнаградени с нови дрехи, но останалите няма да получат нищо и по този начин ще бъдат плячка за котката- чудовище.

Също така за котката се казва и че просто изяжда храната на тези, които не са си облекли нови дрехи по време на коледните празници. Възприемането на котката Юле като звяр, който яде човек, е частично популяризирано и от стиховете на Jóhannes úr Kötlum (нямаме представа как се произнася името на нози човек на български).

Носете си новите дрехи.

 
 
Коментарите са изключени

Най-желаните коледни подаръци през годините: Монополи – 1936 година

| от |

Коледа е специален празник, в който децата трябва да получат своята доза щастие. Знаем историята за белобрадия старец, почитаме и раждането на Христос, но когато сме били малки, единствената голяма радост е какво ще открием под елхата. През годините всяко дете е имало най-желана играчка. Съревнованието е било сериозно и след като видяхте историята на йо-йо-то, както и на кърпичката с Мики Маус, препоръчваме да се запознаете с най-желания подарък за Коледа през далечната 1936 година – Монополи.

Историята на тази игра не е толкова лесна за проследяване, особено след като разберем, че до преди 4-5 години се смяташе, че зад създаването ѝ стои г-н Чарлз Дароу. Човекът е отговорен за представянето на играта пред света, както и за създаването на много главоболия в издания като „Стани богат“, където някои от въпросите са:
„От кой град са взаимствани първите четири гари?“
„Улиците на кой град са използвани за първи път на дъската на Монополи?“

Много участници са изгаряли по тази тема, но истината е, че Чарлз никога не е направил абсолютно нищо, освен да открадне играта от своя приятелка. Оригиналният създател е Лизи Магий. Идеята е била да покаже на света еднократния данък на Хенри Джордж. Идеята на Хенри е била да позвли на хората да притежават стойността на ресурсите, които изработват, но не и да притежават земята, която според самия него трябва да е справедливо разпределена. Връщайки се обратно на историята на Лизи, дамата патентова своята игра през 1904 година, името ѝ е „Играта на хазяйна“. Публикува и два вида правила, които могат да се играят на дъската. В първия случай, когато някой започне да печели, неговата печалба се разпределя между всички и във втория случай ще печелят само онези, които изграждат монопол и съсипват противника. Една вечер Лизи посреща Ещер Джоунс и Чарлз Дароу на гости.

BoardGamePatentMagie

Снимка: By Drawing for a Game Board, 01/05/1904. This is the printed patent drawing for a game board invented by Lizzie J. Magie. From the U.S. National Archives. Item from Record Group 241: Records of the Patent and Trademark Office, 1836 – 1973. Location: Civilian Records LICON, Textual Archives Services Division (NWCTC), National Archives at College Park, 8601 Adelphi Road, College Park, MD 20740-6001 PHONE: 301-837-3480, FAX: 301-837-1919, EMAIL: inquire@nara.gov Source – Brian0918, Image:BoardGamePatentMagie.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=286628

Всички изиграват няколко игри и на тръгване Дароу иска правилата за играта. Същата вечер започва да копира цялата идея и я кръщава „Монополи“. С това успява да спечели гнева на Лизи, както и много милиони от патента. Впрочем по-късно патентът е закупен за скромната сума от 500 долара, а притежател стават братята Паркър. Оригиналното издание на тази игра се появява на 31 декември 1935 година, когато първите улици са взети от центъра на Атлантик Сити. На следващата година става най-желаната игра за малки и големи и мнозина започват да изграждат своята финансова култура.

През Втората Световна война тръгва и една друга тенденция, Монополи започва да се изпраща с благословията на Британските тайни разузнавателни служби до различни военнопленниици. В кутиите били скрити карти на областта, в която се намират, пари, както и различни необходими средства за бягство. Фалшиви благотворителни дружества се занимавали с логистиката. Холандия в този момент е окупирана от нацисти и същите не били особено очаровани, че местното население играе с британски паундове върху английски улици. По тази причина бързо се изготвя холандска версия с улици и валута. До днес се използва точно немската версия поради простата причина, че никой не е сложил нацистки елементи. Малко след войната започва да изплува отново истината.

След като Лизи има патент, но е превърната в стара леля, която само кряка и не получава никакво внимание, братята Паркър продължават да използват документа си. Ралф Анспач публикува своя версия на Анти-Монополи през 1973 година, използвайки стария лиценз и практически доказва, че не нарушава авторското право на настоящите притежатели. Оказва се, че след като има стар патент и неговият собственик няма наследници, Анспач не би трябвало да нарушава закона. Единственият проблем е, че господата все пак не успяват да се възползват от правилата. Това официално оставя фирмата им Hasbro като отговорник на Монополи франчайза. С времето Ралф все пак успява да пусне своята игра, но не без да прави сериозни преговори с Hasbro.

Hasbro_4c_no_R

Снимка: By Hasbro (Uploaded by JMGav87) – Hasbro, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=40182113

През 1991 година Hasbro официално стават притежатели на правата и започват редица подобрения. Едно от тях е именно богатия г-н Пенибагс. Облечен е с костюм, папионка и бомбе. Неговата първа поява е върху някои елементи на дъската като „Безплатен паркинг“ и „Отидете в затвора“. Първата му поява обаче е върху картите „Шанс“ и „Общински съвет“. Негов автор е Дан Фокс, който остава неизвестен до 2013 година. Може да си мислите, че има монокъл, но се оказва, че оригиналният герой никога не е имал и грешката става с г-н Пийнът. Годината на неговото представяне е 1946 и е използван г-н Дж. П. Морган за модел. Днес играта продължава да има огромен публичен интерес и практически се използва за финансово възпитание на деца.

Мнозина могат да видят от първо лице какво точно причиняват данъците и таксите на хората, а най-важното е, че през 1936 година играта не е била особено трудна за закупуване – 2 долара и получавате оригиналното копие. Правилата обаче се променят значително през следващите години и дори се въвежда факторът „стареене“. В него след определени ходове играчът умира и се изчисляват неговите натрупани финанси. Един друг забавен въпрос от „Стани Богат“ по тази тема остава:
„Колко са всички пари в банката?“
И отговорът е твърде лесен – 20 580 долара, но само ако някога сте си направили труда ги преброите. Сумата не е променяна и до днес, особено след като парите така или иначе са най-често в банката, която по един или друг начин няма да банкрутира. И ако се чудите защо Монополи става толкова популярна игра, може да се замислите, че ентусиасти са играли около 70 последователни дена, до този момент е единствената игра, която е играна в подземие на затвор и атомна подводница – най-вероятно не се споделя за останалите.

Rich_Uncle_1946_Cover

Снимка: By Source, Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=19312121

Ако все пак искате да направите добро впечатление, най-скъпото издание на популярната игра струва около 2 милиона долара и е изработено от бижутера Сидни Мобел. Творението е представено през 1998 година и печели вниманието на аудиторията. И това далеч не покрива всичко. В последните години се провежда сериозен световен шампионат и домакини са градове като Токио, Монте Карло и Торонто. Първият шампионат се провежда през 1973 година, а американец не е печелил състезанието от 1974 г. И до този оммент трябва да знаете, че почевече от 5 милиарда малки къщички общо са били произведени за играта.

Класическата игра със сигурност може да научи мнозина на финансова култура, цената на риска, както и изграждането на бизнес нюх. Липсва статистика, която да покаже колко от познатите милионери днес са играли Монополи, но имайки предвид широката разпространеност – доста. И така, през далечната Коледа на 1936 г. е ясно, че децата са искали само едно: „Да отидат в затвора и да пропуснат три хода“!

 
 
Коментарите са изключени

Защо старите книги и вестници пожълтяват

| от |

Смята, че хартията е изобретена около 100 г. пр. н. е. в Китай. Първоначално е правена от мокър коноп, но се ползват и дървесна кора, бамбук и други растителни влакна. Хартия скоро се разпространи в Азия, като първо се използва само за важни официални документи, но тъй като процесът става по-ефективен и по-евтин, тя става и далеч по-разпространена.

Хартията за първи път навлиза в Европа някъде около 11 век. Историците смятат, че най-старият известен хартиен документ от християнската част на Запада е „Missal of Silos“ от Испания, който е книга, съдържаща текстове, които трябва да се четат по време на масата. Хартията на тази книга е направена от вид лен. Като цяло, хартията, книгите и печатарството ще се развиват през следващите осемстотин години: печатницата на Гутенберг ще се появи в средата на 15 век, а хартията ще се прави най-често от лен, парцали, памук или други растителни влакна. Това ще продължи до средата на 19 век, когато хартията вече ще започне да се прави от дървесина.

Charles Fenerty - c.1870's (Nova Scotia, Canada)

Чарлз Фенерти

През 1844 г. двама господа създават процеса на изработка на хартия от дървената. Семейството на канадския изобретател Чарлз Фенерти притежава серия мелници в Нова Скотия. Познавайки добре дървесината и нейните качества, той осъзна, че тя може да бъде добър заместител на много по-скъпия памук, от който се прави хартия. Фенерти експериментира с дървесна целулоза и на 26 октомври 1844 г. той изпраща хартията си в най-добрият вестник на Халифакс – „The Acadian Recorder“, с бележка, в която изтъква колко е здрава и евтина дървесна хартия. В рамките на седмици вестникът сменя хартия с тази на Фенерти.

Фридрих Готлоб Келер

В същото време немският тъкач Фридрих Готлоб Келер работи върху машина за рязане на дърва, когато открива същото нещо, което и Фенерти – че от дървесината, направена на каша, може да се направи по-евтина хартия, отколкото памука. Той прави мостра и през 1845 г. получава патент за изобретението си в Германия. Всъщност някои историци дори твърдят, че Келер е създателят на хартията от дърво, а не Фенерти, поради факта, че той получава патент, а канадецът – не.

В рамките на тридесет години дървената целулозна хартия беше цялата ярост от двете страни на езерцето. Докато хартията от дървесна маса е била по-евтина и също толкова трайна като памучните или други ленени хартии, имало и недостатъци. Най-важното е, че дървесната целулозна хартия е много по-податлива на въздействие от кислород и слънчева светлина.

Various products made from paper

Дървесината се състои предимно от две полимерни вещества – целулоза и лигнин. Целулозата е най-разпространеният органичен материал в природата. Освен това е безцветна и отразява светлината изключително добре, вместо да я абсорбира (което я прави непрозрачна); следователно хората виждат целулозата като бяла.

Тя обаче е податлива на окисляване, макар и не толкова, колкото лигнинът. Окисляването причинява загуба на електрон(и) и отслабва материала. Така целулозата може да започне до поглъща част от светлината, което да я направи да изглежда по-тъмна, по-малко бяла. Но това не е причината за пожълтяването на старата хартия.

Лигнинът е другото вещество в състава хартия и най-вече във вестниците. Лигнинът е съединение в дървесината, което всъщност я прави по-здрава и твърда. Според д-р Хоу-Мин Чанг от Университета в Рали, „Без лигнин едно дърво може да нарасне до около 1,80 метра“. По същество лигнинът е нещо като „лепило“, което слепя по-добре целулозните влакна и така дървото става много по-твърдо и да може да се издига по-високо, издържайки на външни елементи като вятър.

Лигнинът е с тъмен цвят (кафяви хартиени торби, кафяви картонени кутии – при тях лигнинът се оставя за допълнителна здравина). Той също е силно податлив на окисляване. Излагането на кислород (особено когато се комбинира със слънчева светлина) променя молекулната структура на лигнина, причинявайки промяна в начина, по който съединението абсорбира и отразява светлината. В резултат на това веществото добива жълто-кафяв цвят.

Тъй като вестникарската хартия се прави по-икономично, във вестниците има значително повече лигнин, отколкото например в хартия за книги, която минава през процес на избелване за отстраняване на голяма част от веществото. Крайният резултат е, че с времето вестниците придобиват жълтеникаво-кафяв цвят.

И то сравнително бързо. Понеже хартията на книгите е по-качествена, тоест, отстранен е повече лигнин при много по-интензивния процес на избелване, пожълтяването не се случва толкова бързо. Въпреки това обаче, химикалите, използвани за избелването, могат да доведат до това целулозата да е по-податлива на окисляване, допринасяйки за обезцветяването.

Днес, за да се избегне това окисляване, много важни документи са написани на хартия без киселина и с ниско количество на лигнин.

Що се отнася до старите исторически документи – за сега няма начин да се възстановят след нанесените щети, но може да се предотвратят по-нататъшни. Най-важно е те да се съхраняват  на хладно, сухо и тъмно място. Както музеите съхраняват исторически документи в помещения с контролирана температура и слабо осветление. Ако някой иска да изкара хартията на открито, за да я види, тя се поставя зад защитено от UV светлина стъкло.

 
 
Коментарите са изключени

Да заселиш Сибир или да построиш канибалски остров

| от |

В Томска област, Русия може да откриете следите на един много странен, но свиреп гулаг. Всяка година хора от близките области изминават близо 550 километра от сибирския град до Назински остров, позициониран точно по средата на река Об. Там поставят дървен кръст и се надяват, че починалите от лятото на 1933 г. са намерили покой.

Това поклонение напомня на свирепите наказания и битки, разрешени от Йосиф Сталин по време на неговото жестоко управление в следващите 3 десетилетия. Във въпросната година една малка флотилия оставя на малкия остров на река Об около 3000 нови жители. Тяхната задача е да построят къщи и да се заселят, без да подозират, че това много скоро ще се превърне в тяхната гробница. Хората били събирани от почти всяка точка на Русия и съответно още с акустирането на брега били дадени първите 23 жертви, които умират още по пътя за символичната обетована земя.

Липсвали всякакви инструменти, заслон и храна. Компания правили въоръжените войници и техните автомати. Всеки по-смел беглец можел да се пробва срещу ледените води на река Об, маневрирайки между изсипваните откоси върху него. Всички мирни затворници трябвало да опознаят още по-суровата страна на живота. В следващите месеци с тях ще се запознаят глада, болестите, насилието и други жестоки черти, за чието съществуване никой дори не подозира. Пристигналите бедстват, но не могат да повярват, че пристигат още хора на острова. Щом пазачите спрели хранителните дажби, оцелелите нямали никаква друга възможност освен да се отдадат на канибализъм. Хората от другата страна на брега често виждали човешки останки във водата и затова кръстили малкия остров „Острова на канибалите“.

Screenshot_1

Снимка: By User:NordNordWest – https://commons.wikimedia.org/wiki/File:%D0%9D%D0%B0%D0%B7%D1%96%D0%BD%D1%81%D1%8C%D0%BA%D0%B0_%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%B3%D0%B5%D0%B4%D1%96%D1%8F_(%D0%BA%D0%B0%D1%80%D1%82%D0%B0).svg, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=76939519

Архивите показват стряскаща цифра от близо 4000 изчезнали или обявени за мъртви. До август от 6700 пристигнали затворници ще останат едва 2200. Толкова хора са събрани на малко островче с дължина от близо 3 километра и ширина от едва 600 метра. Трудно е да си представим как дори е имало място и за пазачи. Само 300 човека все още можели да работят. Според разказите на очевидци, една от приютените жени била с изрязани прасци. Това зверство било причинено на острова, след като даването на храна било преустановено. Жертвата вече не можела да се движи, макар и да била на едва 40 години.

Брилянтният план за заселване на Сибир и Съветски Казахстан се родил в главите на Генрих Ягода и Матвей Бърман. Идеята била да изпратят около 2 милиона души в лютия север и след това да култивират земята. По този начин е било възможно да избегнат украинския глад, но за съжаление идеята не се случва. Стартът за събиране на изселници започнал с връщането на адресната система. И всеки преселник, който не отговарял на адреса в паспорта си бил подготвян за изселване в друга точка. Един студент разказва, че учил в Москва и през уикенда решил да отиде на гости на своята леля. Не стигнал, дори не успял да почука, заловен е веднага от полицията и изпратен в Сибир.

Нямал документ в себе си, но пък получил билет за по-малко приветлива точка в Русия. Друга „вълнуваща“ история е тази на Кузма Салников. Човекът работил в Новокузнецк като миньор, имал две деца и жена и един ден заминал до Новосибирск, за да пазрува от по-големия ЦУМ. В момента на неговото посещение, полицията завардва всички изходи и започва да прибира всеки, който не е бил официален жител на града. Жените и децата също били товарени в камиони и за най-различни дестинации. Хората на острова знаели, че преминаващите пазачи от лодките хвърлят парчета хляб и ако някой успее да го стигне ще се храни, в противен случай се чака по-специален канибалски улов. Макар и да няма място за нови жители, полицията продължавала да събира хора.

По архивни данни се говори, че в региона били докарани около 25 000 души. Някои имали късмет да оцелеят при разпределянето на територии, защото ледовете на реките не позволявали по-нататъчни пътешествия. Онези, които били изпратени на острова на канибалите не са били родени под щастлива звезда. Враговете на партията трябвало да съжителстват с престъпници и да изградят една приветлива обстановка на терор в суб културата. Историите за острова са като сценарий за филм на ужасите. Оцелели разказват, че са взимали органи от умиращите, други си спомнят, че жените били завързвани за дървета и са изрязвали различни части от тялото им. Липсвали пари, но пазачите разменяли тютюн, кибрит и вестници за свиване на такива срещу златото в зъбите на някои от новодошлите. Историите бързо се разпространявали сред местните жители и така достигнали до ушите на член от комунистическата партия. Василий Величко направил собствено проучване през юли. Ужасен от откритията, той написал 11 страници доклад. Същият бил изпратен със секретната поща и е разкрит едва през 1994 година. Преди това за зверствата никой не знае абсолютно нищо или поне това е версията. Ето малка част от доклада:

„Хората започнаха да умират. Понякога изгарят живи, докато седят близо до огньовете. Умират от студ и изтощение. След снеговете и мраза започна да вали и вледеняващи ветрове покориха острова. Хората продължаваха да стоят без храна. Всеки 4-5 ден се носи ръжено брашно на острова и се разпределя между заселниците. Няколкостотин грама за всеки. Щом го получат, всички тичаха до реката и го месеха в шапките си – мнозина умираха от дезинтерия. Повечето нямаха сили дори за месене и го консумираха брашното така. Умираха от задавяне или задушаване.“

Островът е евакуиран в края на юли 1933 г. и когато Величко се завръща през август не открива нито един от заселниците. Дописва следното в доклада си:

„Тревите на острова бяха изключително високи. Местните жители ходили често там да берат боровинки, но открили трупове и цели бараки пълни с човешки кости.“

През следващите години ще стане ясно, че живеещите в близките села ще ходят до острова и ще вадят златни зъби от черепите на мъртвите. Достигналият доклад в Москва кара партията да разследва и всички създатели на този лагер били изпратени в затвор за няколко години фиктивно, след това присъдата им била отменена, а всичко останало отишло в архивите. Василий Величко след това е изгонен от партията за уронване на престижа ѝ. Става военен коресподент и пътува с червената армия чак до Берлин. Никога повече не пише нищо за Канибалския остров. За няколко месеца са заличени близо 4000 човека, никой не знае колко още са загинали в този мащабен и толкова агресивен план за покоряване на Сибир. Историята мълчи за тази жертви.

 
 
Коментарите са изключени