Разделянето на ВСС минава през промяна на конституцията

| от |

Проф. Даниел Вълчев

Реформатор не е онзи, който говори за реформи, а този, който ефективно успява да направи реформи. Много е лесно да кажеш, аз исках да направя реформа, но Конституционният съд ми я отмени. Предварително трябва да си помислил, че съществува такава възможност и да си потърсим по-голямо мнозинство. Ние българите сме свикнали да се оправдаваме с външни фактори.

Разделянето на ВСС на две камари и как да се постигне това

По този въпрос може да има дебат. Едната школа казва, че това може да бъде постигнато с обикновена промяна в Закона за съдебната власт, а другата – че това е конституционен въпрос. Има и мнения, че това не е просто конституционен въпрос, а е от онези въпроси, по които трябва да се свика Велико народно събрание. Аргументи има и в двете посоки. Чистият начин е това да стане с промяна в конституцията. Когато има съмнения е по-добре да се направи по-тежката процедура, за да се изчисти всяко съмнение относно конституционно съобразността на едно такова решение.

Ако се тръгне по другия път, рискът е ясен. Може да бъде сезиран Конституционният съд и неговото решение не може да бъде предварително разгадано. Тук искам да отворя една скоба Конституционните съдилища по правило имат право да променят своята практика и това много често става. Българският Конституционен съд няма такава традиция, но немският, който е флагманът на европейските конституционни съдилища, имаме много примери, че той си е променял практиката през годините. Така че не е страшно. Конституционният съд може и да подкрепи такава промяна.

Много приказки се изприказваха, че трябва да се намали политическата квота, т.е. тази, която минава през Народното събрание и да се усили квотата на самите магистрати. Това със сигурност не може да стане без промяна в конституцията, защото там ясно е казано кой каква част от членовете на ВСС избира. Второ, ако се направи тази промяна, без да започнат да работят две колегии, без промяна в конституцията, възникват много въпроси, които са от гледна точка на това как технически ще решат няколко проблема. Например: Какво става с тези, които се избират от НС? Те в коя от двете колегии ще заседават? В тези колегии по еднакъв брой хора ли ще има в тях? НС може да избере или само съдии, или само следователи, или само прокурори, или шарено, или пък някакви юристи, или пък само университетски преподаватели. Тук възникват твърде много въпроси, които ще трябва да се решават на парче.

Дългосрочното решение е да се мине през конституционно мнозинство. Въпроси като мандати на главния прокурор и съдилища минават през конституционно мнозинство и тук пак ще има конфликт с едно старо решение на Конституционния съд дали се засяга формата на държавно управление.

Ще постигне ли този парламент конституционно мнозинство

Всичко може да бъде направено, проблемът е, че не всеки може да го направи. Една голяма част от нещата, които се предлагат са разумни. Но трябва да сме наясно, че съдебната система не е някаква система, от която се интересуват съдиите и юристите. Това е система, която засяга живота на всеки българин и икономиката на страната. Никой нормален човек няма да дойде да си инвестира парите в страната, ако знае, че не може да разчита на правоохранителните органи. Струва ми се, че малко подценяваме тези неща.

Разбира се, че в парламента може да се направи конституционно мнозинство само трябва да се говори по-ясно около кои 5 точки търсим съгласие. Ако кажем, че търсим съгласие около това да разделим ВСС на две, защото първо, второ, трето, четвърто… Аз мисля, че ще се намери такова мнозинство.

Самото разделение на ВСС на две колегии не решава нито един въпрос. Това е един щрих. Ако някой си мисли, че като го разделим на две ще решим някакви въпроси, това е грешка. Но ако е част от една обща политика, това може би проработило.

Нужна ли е оставка на сегашното ВСС

Напоследък много се говори за оставка на ВСС, това е по-скоро политически въпрос. Има морални основания да се иска оставката на ВСС, в това няма съмнение. В крайна сметка каквото и да се говори, това е поредният състав на ВСС, който е под очакванията на обществото. Това е истината. Такива морални основания има.

За мен въпросът е друг. Ние искаме оставката на ВСС и избираме нови хора. Къде е разликата? При едни и същи правила, при една и съща обстановка като изберем нови хора и тези хора един бог знае какви са, няма да се получи промяна. Този състав на ВСС беше избран при мнозинство на ГЕРБ, в момента той ще стане отново с категоричното мнозинство на ГЕРБ. Да, с други политически сили, но това ще е въпрос на компромис. Кое ни гарантира, че новите ще са по-добри от старите? Защото аз нищо не виждам, че ще ни го гарантира това нещо.

Ние се въртим в един омагьосан кръг, защото не искаме да приемем един много важен принцип. Когато имаш системен проблем, ти трябва да го решиш с промяна в системата. Когато имаш персонален проблем, можеш да го решиш и със смяна на личностите. В случая смяната на личностите може да подобри малко нещата, но тя не може да подобри системата. Системата се нуждае от промяна. Личностите са вторичен въпрос.

За назначенията в съдебната система

Съдебната система е много консервативна и в нея не може просто така да си правите назначения, както поискате. Трябва да свикнем с едно, че назначаването на тримата големи – председателите на Върховния административен съд и Върховния касационен съд, както и на главния прокурор – е въпрос колкото професионален, толкова и политически. В това няма никакво съмнение, така е в цял свят. Назначаването на съдиите във Върховния съд на САЩ не е чисто професионален въпрос, то минава през политически разговори. И никой не го крие това нещо. Да, те трябва да имат високи морални качества, да бъдат големи професионалисти, но и другото също е факт.

Въпросът, който трябва да бъде поставен в тази система, а във всички системи е кой носи отговорност за едно назначение. Спомнете си г-жа Марковска, която беше избрана за член на КС по време на предишния мандат на правителството на г-н Бойко Борисов, помните ли как с огромно мнозинство този избор мина през НС и след това никой не пое отговорност за този избор. Как стана така? Същото е и тука.

Като човек съм по-склонен да вярвам не на колективния избор, а на едноличния. Защото ако президентът назначи някой за конституционен съдия, е ясно кой носи отговорност. Тя се носи от държавния глава. Когато 200 души изберат един човек, тогава никой не носи отговорност. Кой има право да номинира назначения в съдебната система, нека това да са магистратурата и министърът на правосъдието. Това са хората. Тогава ще има кристална яснота. Ето този министър на правосъдието предложи ето този магистрат. Или ето този председател на Върховен съд или главен прокурор назначи или предложи еди-кой си магистрат. Време е да персонализираме отношенията по тези важни въпроси. Трябва да е ясно аз съм предложил това и стоя зад него. Ако то се окаже погрешно, нося отговорност за него.

Съдебната система е може би една от най-консервативните. Желая на министъра на правосъдието Христо Иванов и правителството успех. Правителството, независимо от неговия цвят, трябва да бъде подкрепяно в правилните неща, а в неправилните – да го критикува. Това е една много малка стъпка в приемането на тази стратегия. Истинският път тепърва предстои. /БГНЕС

 
 

Кога имате моралното право да ползвате болничен в България

| от Емил Кирилов |

Навярно сте забелязали, че у нас е въпрос на чест и престиж да умреш от бронхопневмония на работното си място. Хора губят зрение при 40 градуса температура, но продължават героически да изготвят екселска таблица минути преди спешни екипи да нахлуят в офиса и да ги сложат на системи.

Другото е просто несериозно. Ще ми изчезваш ти от работа за една хрема и едни 38 градуса, дето дори 4 дена не си ги поддържал… Къде ги дават тия? Какъв мъж си ти? Ти си жена? Каква жена си ти? Едно време са раждали на полето като крави, не са пили антибиотици и са умирали на 29 от ангина, ти ще се лигавиш тука за два сопола. Пуууууууу….

Няма значение, че човек, всъщност, може и има пълното право да го направи – да си остане три дни вкъщи и да гледа сериали, за да му мине вирусът по нормален начин, без да зарази други хора и да се инвалидизира до живот. Има законовото право, а може би работи и в нормална фирма, където това не е проблем. Може и да има свестен шеф, който даже го поощрява да се лекува у дома си. Но морално ли е? Това ли е отговорният и зрял избор?

С какви очи да изчезнеш от работното си място, когато колежката Каролина презентира на пауърпойнт с два абоката на всяка ръка?

Някак не върви, някак безотговорно е да се погрижим за здравето си, когато имаме задачи за вършене.

Редки са случаите, в които болничният е морално обоснован и няма защо да ви е много гузно и виновно пред колегата от Силистра, че сте се възползвали от такъв. Нищо че пак може да усетите после укорителен поглед зад гърба си, отправен от човек, прекарал два плеврита и 3 шарки на крак в заседателна зала.

Така, де, хората имат наеми да плащат. По-добре смъртно бял в София, отколкото здрав и румен обратно в родния град.

И все пак… Понякога се налага човек да отсъства от работа. Нека приемем, че е допустимо и удачно да излезете в болничен за не повече от два дни в някой от следните случаи:

Ебола.

Раждате до час.

Ухапан сте от акула преди 20 минути, вследствие на което нямате крак и няма как да стигнете до офиса.

Диагностициран сте с остър инфаркт на миокарда и инсулт едновременно.

При кърлеж в окото, ако засяга зеницата.

Сгазил ви е ТИР.

Имате три деца. И трите не са яли от пет дни.

Куршум в корема по време на престрелка пред дискотека в родното ви село.

Имате разстройство, докато депутат предупреждава за химикал в питейната вода в София.

Ядрен взрив.

Нагълтали сте се с вода в подлеза на метрото.

Навярно съществуват и други редки случаи, в които не е необходимо да чувствате вина, че сте оставили колегите си да работят сами нещо, което приемат за супер смислено и важно, без то да бъде мозъчна хирургия или пътешестване около света. Никой обаче не е открил на практика, поне за момента, кои са тези случаи.

И така… Хубаво да не прекаляваме с приказките за болести, да не чуе дявола. Чукайте на дърво. Плюйте в пазва. Важното е да сме живи и здрави! Другото ще си го купиме със заплатите от хиляда и нещо лева.

 
 

Уил Феръл снима филм, вдъхновен от „Евровизия“

| от chr.bg |

Комедийният актьор от САЩ Уил Феръл ще режисира и ще се снима във филм за стрийминг платформата Нетфликс, вдъхновен от песенния конкурс „Евровизия“, предаде АФП.

Феръл ще бъде и съавтор на сценария заедно с Андрю Стийл. Стийл е бивш главен сценарист на скечовото шоу „На живо в събота вечер“, една от звездите на което години наред е 50-годишният комик.

Филмът, за излизането на който все още няма посочена дата, се възприема като опит на Нетфликс да „съблазни“ чуждестранни клиенти. Уил Феръл е поредната комедийна звезда след Майк Майърс, Адам Сандлър, Крис Рок и Роб Шнайдър – също бивши звезди на шоуто „На живо в събота вечер“, спроект за Нетфликс.

Според редица медии Уил Феръл е бил осенен от идеята за филм за „Евровизия“, след като еприсъствал на тазгодишното издание на песенния конкурс в Лисабон. Комикът се е „запалил“ по съревнованието, което не се радва на популярност в САЩ, покрай съпругата си, шведската актриса, певица и продуцентка Вивека Полин.

Представители на Уил Феръл и Нетфликс не са отговорили на молбите на агенцията за коментар относно планирания филм, вдъхновен от „Евровизия“.

 
 

Емил Чоран: „Животът е абсурд. Узаконен абсурд. Позволен абсурд“

| от chronicle.bg |

За някои той е един от най-разрушителните мислители на времето си – Ницще на ХХ век, но по-мрачен и с по-отявлено чувство за хумор. Много, особено младите, го възприемат като опасен лунатик. Според други, той е просто безотговорен чаровен младеж, който не представлява опасност за никого, освен за себе си. Когато книгата му за мистицизма отива за печат, печатарят (добър и богобоязлив човек) отказва да я докосне. Измива си ръцете и авторът е принуден да публикува труда си на собствени разносни.

Кой е той? Той е Емил Чоран.

Роден е през 1911 г. в Рашинари – малко село в Карпатите, в Румъния. Отгледан е от баща, който е православен свещеник, и майка, склонна към депресивни състояния. Пише първите си книги на родния румънски език, някои от които са  колекции от кратки есета, други са афоризми. Още от млад страда от безсъние. Учи философия в Букурещ, а после става известен наравно с други румънски интелектуалци като Мирча Елиаде и Йожен Йонеско.

Пристига в Париж през 1936 г., но продължава да пише на румънски до началото на 40-те години. Скъсва окончателно връзките си с родината през 1946 г. В Париж много малко хора говорят румънски, затова започва да пише изцяло на френски своята книга, която след много редакции се появява на бял свят под името „Трактат за разлагането на основите“ (А Short history of Decay). В нея, и в следващите си книги, той се посвещава на собствените си трайни обсесии, които го свързват френските моралисти и го отдалечават от румънската народопсихология.

При Чоран противоречието вътре в нас не е слабост, а знак, че умът е жив. Писането не е, за да убедиш някого или да задържиш вниманието му, дори не е свързано с литературата. То е акт насочен към самия те – средство да се събереш след лично бедствие, да се спасиш от суровостите на живота, да се примириш или да улегнеш.

В  разговор с испанския философ Фернандо Саватер , Чоран казва: „Ако не пишех, щях да стана убиец.“ Писането е въпрос на живот и смърт. То може да направи живота много по-лек. Ето няколко цитата от Чоран (починал на днешната дата през 1995 г.), които са достатъчни, за да убедят дори скептиците в силата на неговите думи:

Romanian writer Emil Cioran

„Книгата е отложено самоубийство.“

„Наблюдавам с ужас как омразата ми към хората отслабва, а тя бе последната ми връзка с тях.“

„Продължаваме да обичаме. Все пак! Да това „все пак“ покрива Безкрая.“

„Еволюция в наше време: Прометей сигурно ще бъде депутат от опозицията“

„Човек забравя болката,но никога унижението.“

„Ако Ной притежаваше дара на пророк, сигурно би издънил ковчега.“

„Откажем ли се от настоящето заради миналото, нашият живот заприличва на безполезен сън. На сбор от сенки, залези и призраци.“

maxresdefault

„Като човек, роден на този свят с обикновена душа, аз си поисках друга душа – от музика – и така започнаха моите невъобразими мъки.“

„Докато ти си до такава степен недоволен от себе си, още не всичко е загубено.“

„Безброй са мерките на обществото срещу мизерията; и нито една срещу бедността. Така върви човечеството: шепа богаташи, малко просяци и милиони, милиони бедни.“

„Душа без музика е красота без меланхолия.“

„Животът е абсурд. Узаконен абсурд. Позволен абсурд.“

emil-cioran

„Който успее да победи страха, може да се счита за безсмъртен.“

„Един от изворите на нашето нещастие е желанието ни да рушим и да даваме воля на престъпните си желания.“

„Страданието на другите може да ни ангажира най-много четвърт час.“

„Прозорливостта може да бъде присъща на всеки човек, който се чувства нещастен.“

„Умората от света често приема религиозна форма. Господ е море, в което сме готови да се потопим до забрава. По този начин ние бягаме от своята индивидуалност, от своето съществуване.“

97119c1ef0e7e05f87b5b93b4ab51be6

„Ако можехме да видим през очите на другите, сигурно бихме изчезнали веднага от този свят.“

„Зареем ли се из мъглата на спомените, значи страдаме. Споменът е вид отрицание, а когато е хипертрофирал – това вече е неизлечима болест.“

„Когато не можеш да спасиш душата си, се надяваш, че поне ще спасиш името си.“

„Едно богатство, което ни принадлежи: часовете, в които не правим нищо. Тъкмо те ни формират, превръщат ни в индивидуалности.“

„Само едно нещо може да докаже, че сме разбрали всичко: плачът без повод.“

 
 

СЗО въведе ново психично заболяване: що е то „разстройство на геймъра“?

| от chronicle.bg |

Световната здравна организация (СЗО) обяви пристрастеността към видеоигри за психично разстройство, съобщиха Асошиейтед прес и Ройтерс.

Разстройството на геймъра“ е определено като „устойчиво или повтарящо се геймърско поведение“, което „надделява над жизнените интереси“. Според представители на СЗО включването на пристрастеността към видеоигри в новото издание на Международната класификация на болестите ще „помогне на държавите да са по-добре подготвени да разпознаят този проблем“.

Решението на СЗО да определи пристрастеността към видеоигри за психично разстройство срещна критики, поради опасения, че може да доведе до стигматизиране на младите играчи.