shareit

Расистка ли е западната издателска индустрия?

| от | |

Макар човечеството да напредва както в технически, така и в културен аспект, проблемът с расизма продължава да е актуален. Той не подминава и издателския бизнес. Представяме ви текст относно расизма и издателската индустрия, публикуван в lira.bg. Той е дело на П.П. Уонг, която е главен редактор на сайта bananawriters.com.

970d„Имам  един приятел, който е писател от азиатски произход. Той има много добри качества, но книгите му често са отхвърляни от западни литературни агенти, вместо името му вече да е сред авторите на бестселъри. Сред аргументите  за отказите присъстват следните:

Книгата представлява отличен поглед върху азиатско-американската култура. Хумористичната и остроумна история е страхотна. Въпреки това на този етап не можем да я публикуваме, защото вече издаваме известен азиатски автор и се страхуваме да не прекалим”. Въпросният писател пише сълзливи книги за мъчения по време на режима на Мао Дзедун.

Друг: „Макар да ни харесва изказа и тематиката, не сме сигурни, че книгата би се вписала в икономическия климат. Не се вписва в жанра на азиатските автори, които публикуваме, и не знаем как да я позиционираме на пазара”. Какъв е въпросният жанр, не става ясно.

Потърсете в „Гугъл” азиатски редактор и ще видите, че много трудно се намират изказвания или интервюта от такива. Вземете всяко издание, което пише за „топ” издатели, агенти, редактори и ще видите, че всички са бели. Не ме разбирайте погрешно – няма нищо лошо в това бели да редактират азиатски писатели. Проблемът е в липсата на разнообразие. Редакторите базират решенията си на това дали им харесва дадена книга и дали тя би се продавала. При положение, че всички те са бели, трудно е да се очаква от тях да се идентифицират с тази култура или да избегнат стереотипите.

Всички книги от азиатски писатели, които се публикуват, се базират едва на няколко теми – „екзотичния” сексуален живот на китайските жени, мистични народни приказки, кунг фу и оцеляването по време на комунизма. Моят приятел пише за това какво е да растеш като американец от азиатски произход. Книгите му са с хумористичен поглед. Следователно – няма шанс.

Издателската индустрия е доминирана от бели редактори от средната класа. Според данни на „Creative Skillset” едва 4% от хората, работещи в издателския бизнес в Англия и Уелс са чернокожи, азиатци или от друго малцинство в този регион. В същото време 14% от населението са такива. Проучване от 2012 г. на „Cooperative Children’s Book Center” показа, че от работещите в издателската сфера в САЩ 3,3% са чернокожи, 2,1% са азиатци, 1,5% – латиноси и 0,6% – от индиански произход. Нормално е децата на хора от тези раси да смятат, че няма смисъл да преследват кариера в бизнес, в който няма място за тях.

Нужна е промяна. Читателите азиатци обаче трябва да поемат отговорност. Лесно е да се купуват книги от азиатски автори. Както имаме пари за дрехи, приложения за мобилни телефони и скъпи вечери, така имаме и за творчеството на номинирания за „Букър” Таш Оу или Нобеловия лауреат Мо Йен. Същото се отнася и за азиатските драматурзи. Бях на две пиеси, изготвени от азиатски екип, но когато се огледах, 90% от публиката не бяха такива.

Ако дадена книга не се продава, лесно е да определим расизма като основна причина. Но трябва да се отчете, че азиатските читатели не играя ролята си. Ако половината хора от азиатски произход в САЩ и Обединеното кралство си купят едва една книга от такъв автор, много от азиатските писатели ще бъдат в бестселър класациите. Това е влияние на толкова ниска цена.

Ние, читателите, трябва да работим заедно, за да помагаме на писатели като този мой познат да преодолеят трудностите. Ако направим така, че книгите от азиатски писатели да се продават повече, редакторите и издателите няма как да не забележат. Азиатските читатели трябва да подпомогнат собствената си общност, като бръкнат в портфейлите и портмонетата си. Като си купуваме книга от азиатски писател, ние помагаме на индустрията на цена, по-ниска от тази на кофа препържено пилешко в „KFC”.

 
 
Коментарите са изключени

Чарлз Дикенс основава клуб на паранормалните явления

| от |

„Ловци на духове“ излиза през далечната 1984 г. и това затруднява сериозно участието на Чарлз Дикенс. Не се оплакваме от присъствието на Бил Мъри, но какво е общото между филма и автора на „Оливър Туист“? Историята ни връща през 1855 г. и колежа в Тринити. Там група приятели се събират, за да обсъждат най-различни паранормални явления през годините.

Скромната група по-късно основава клуб с името „The Ghost Club“ и Чарлз бил един от основополагащите господари. Дори и тогава се среща скептицизма на обществото, особено след като редакторите на лондонския The Times започват смело да се подиграват на господата. Една добра новина е бил фактът, че освен Дикенс, компания правил и сър Артър Конан Дойл.

Davenport_brothers

Снимка: By http://memory.loc.gov/rbc/varshoud/3c12397r.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3487841

Очевидно и създателят на „Шерлок Холмс“ се е наслаждавал изключително много на паранормалните явления, особено след като по-късно имаме история като Баскервилското куче. Ако се чудите кой е бил по-големият критик на всички събития, тогава говорим за Дикенс. Той не се доверявал на всичко, което получавал като история, докато Дойл бил изключително отдаден на всяка история и вярвал безрезервно на всяка налудничева идея. Смешни или не, господата били повикани, за да докажат дали една къща е обладана от духове или всичко е просто добре сглобена измама на братята Девънпорт.

Магьосниците показвали как музикалните инструменти започвали да свирят самостоятелно, защото бившите им собственици – вече в отвъдното – отказвали да ги пуснат. Разбира се, Дикенс и компания доказали точно обратното – показвайки тайната на този магически трик. Клубът приключил да съществува, когато Дикенс починал през 1870-а година. Цели 12 години бил съоснован отново и продължава да съществува до днес. Впрочем дори приема членове с месечна такса от 25 паунда, което никак не е малко.

 
 
Коментарите са изключени

Сара Брийдловър – първата афро-американка, която стана милионер

Сара Брийдловър започва своя живот като една от най-бедните жителки на САЩ. Не се е надявала, че един ден ще бъде милионерка, а и по-сериозният поглед показвал, че в този момент афро-американците били третирани като хора втора и понякога трета ръка. В този лош свят е трудно да мечтаеш и Сара не се надявала на нищо. Брийдловър се ражда в Луизиана с бивши роби за родители през далечната 1867 г.  и понеже животът не е добър с никого, тя остава сирак на 7-годишна възраст.

Заедно със сестра си започват да работят и да осигуряват поне прехраната си. Нейната по-голяма сестра се омъжва, но за жалост избира насилник за съпруг и това кара двете сестри да се разделят завинаги. Сара се омъжва на 14-годишна възраст, а на 17 години вече има дете. След още 3 години ще бъде вдовица. Самотната майка решава да смени адресната регистрация и се мести в Сейнт Луис и заедно с дъщеря си започват да работят здраво, за да получат правото да се смятат за средна класа на афро-американците. Въпросната класа изисква работа и плащане на всички сметки.

Сара работила ден и нощ, за да може да изпрати детето си в училище и не отказвала нито една професия от чистачка до слугиня. Животът не бил толкова добър към нея, а щом стресът се натрупал, самотната майка вече осъзнавала, че нещо трябва да се промени. Години по-късно в интервю пред Ню Йорк Таймс, Сара ще признае, че е седяла пред легена с прането, обвита в сапунени мехури и мислела какво ще прави, когато остарее и гърбът я боли. Покрай стреса и липсата на нормални условия за живот, Брийдловър започнала да плаща още по-тежка цена. Водопроводът в сградата бил стар и често липсвала вода, с която дамата да измива косата си. Това довело до косопад. Проблемът е, че никой не искал да има плешива слугиня, затова Сара започнала да търси решение на проблема и попаднала на Ани Търнбо Малоун и нейното „Велико чудо за растеж на косата“.

The_Childrens_Museum_of_Indianapolis_-_Madame_C.J._Walkers_Wonderful_Hair_Grower

Снимка: By The Children’s Museum of Indianapolis, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=14524728

 

Вместо да стои пред легена, дамата започнала да обикаля и да предлага продукта от врата на врата, демонстрирайки резултата върху собствения си скалп. В последствие се преместила в Денвър, Колорадо и се оженияла за Чалрз Джоузев Уолкър, рекламист на въпросния продукт. Докато работила в Денвър, Сара не пропуснала възможността да разработва и свои продукти, които пък довели до създаването на нейна изцяло подобрена серия продукти за коса. Дамата изобретила серия за коса, която комбинирала всичко необходимо във време, в което липсвали всякакви козметични продукти по темата. Сара Джей Уолкър се превърнала в пионера на този пазар и предлага решение за всяка коса. Освен от врата на врата, Сара потърсила и божествената помощ на някои църковни лидери, които пък извикали мирянките, за да им бъде представена продуктовата гама и сами да тестват продуктите.

След това дошли и фризьорите, а когато проявили желание да закупят по-големи количества, Сара ги превръщала в търговски агенти, които също да продават козметичната серия. Жената изграждала сериозна мрежа от търговски представители и в един момент просто спряла да пътува. Вместо това започнала да използва пощата, а нейната дъщеря се оправяла с всички отчети и писане на адреси. Скоро бизнесът се разраснал до такава степен, че Уолкър дарила около 1000 долара на местна организация в подкрепа на младите жени. В историята на САЩ остава първата афро-американка, която дарява толкова голяма сума. Изстрадалата жена не приключвала с това и често империята ѝ била раздавана. Всяка година плащала по 10 000 долара, за да позволи на студенти от южните щати да посещават колеж.

Дарила и 5000 долара, с които да подкрепи конференцията, която се опитвала да спре публичния линч като наказание. През 1919 година умира от хиперактивност на 51 години, но пък всички нейни близки казват, че е постигнала всичко, което е поискала. Това е историята на детето родено в семейство на бивши роби, историята на сиракът, самотната майка, слугинята и пътя към една от най-богатите американки. Нейният пример доказва, че оправданията са удобен начин да се самозалъгваме и да не постигаме това, за което мечтаем. Все пак трябва да бъдем честни, нима всяко зло не е за добро? 

 
 
Коментарите са изключени

Големият китайски телескоп FAST в търсене на извънземни форми на живот

| от |

Има ли извънземен живот? Това може би е въпросът, който си задаваме всеки ден. Едва ли липсва човек, който да не е търсил отговора на сътворението на света, а хората със сериозно въображение могат да измислят още стотици хиляди истории и за сътворението на света, и зелените човечета. В това отношение страни като САЩ дават луди пари за изследване на подобни теории и търсенето на други форми на живот извън планетата ни.

Китай очевидно е бил изкушен от тази идея и през 2016 година представят проекта за близо 180 милиона долара с името FAST или Five Hundred meter Aperture Spherical Telescope. С други думи, това е най-големият радио телескоп с пълна бленда в света с размери от 500 метра. Радио телескопът със сферичен рефлектор трябва да следи за различни космически катаклизми. Русия разполага с 600-метров телескоп, но понеже технологията там е малко по-различна, Китай все още носи титлата за най-голям телескоп от този вид.

За построяването му са били необходими близо 8000 човека, които са извикани от различни точки на страната. За китайското правителство, това е портал за нови открития и ще позволи на астрономите да правят много по-вълнуващи открития в бъдещето. През последните години се говореше, че липсват специалисти, които да работят с новата конструкция, но официалните данни на страната показват, че освен с построяването, страната е подготвена и за създаването на кадри за въпросната придобивка. През 2017 година Китай влезе в листата на откриватели с локализирането на две нови високо магнетизирани неутронни звезди, които излъчват лъчи с електромагнитна радиация от своите магнитни полюси. В случая радиацията може да бъде забелязана само, ако лъчът е насочен към Земята (както и морските фарове могат да бъдат забелязани, когато светлината се насочи към вас). До следващата 2018 година вече са забелязани 44 нови такива звезди, следователно машината работи. Дали са открити нови космически форми на живот, това вече е съвсем различна история и все още няма информация.

 
 
Коментарите са изключени

Направи си сам бомбоубежище

| от |

Преди няколко години, когато пенсиониран китайски изобретател показа своето устойчиво на земетресения легло, реакциите разбираемо бяха смесени. То изглежда като нещо средно между малък бункер и камери за изтезания. В представените анимации леглата се спускат в метални кутии и метални капаци се плъзгат отгоре над тях, за да ги покрият, което леко ни кара да се притесняваме за крайниците си. Вътре в металния ковчег има вода, храна, пожарогасители, противогази и медицински принадлежности.

Тази идея да превърнем пространствата, в които прекарваме близо една трета от живота си, в контейнери, устойчиви на бедствия, съществува от десетилетия. Вероятно новите модели биха могли да научат нещо от старите.

Morrison Shelter on Trial- Testing the New Indoor Shelter, 1941 D2294

„Клетката на Морисън“ („Morrison Shelter“)

Проектиран от Джон Бейкър и кръстен на министъра на сигурността на Великобритания, така наречената „Клетка на Морисън“ е създадена да бъде алтернатива на стандартните бомбоубежища в мазета и други бункери. Тези клетки се закупуват и човек сам си ги сглабя като в комплекта има стоманени плочи, метални мрежи и необходимите инструменти. Освен това, комплектите са предоставяни безплатно на домакинства с ниски доходи. През деня клетките могат да служат като маси, а през нощта те се превръщат в място за спане за британците. Над половин милион бройки се появяват по време на Втората световна война. Проучване сред домакинствата, в които хората използват тези клетки, стигна до заключението, че ако са сглобени и поставени правилно, те положително спасяват живота на човек.

Бейкър взима пример от живота, за да направи своите клетки. Той изследва истински срутени и повредените след бомбардировки сгради и решава, че нараняванията или смъртите от падащите стени и тавани често биха могли да бъдат избегнати. В същото време подсилването на цели здания или изработването на изцяло бомбозащитни убежища е скъпо и нерентабилно. По-късно Джон казва, че „беше непрактично да се създаде нещо за масово производство, което да издържа на пряк удар. Ние решихме да се съсредоточим върху създаването на нещо, което да спаси възможно повече животи във възможно повече случаи на щети – от взривове на гранати до бомбардировка на къщи.“

 
 
Коментарите са изключени