shareit

Протестът на театъра: четиво for dummies

| от Йордан Славейков |

В неделя беше двайсет и седми март, честваше се Световният ден на театъра. И в 17.30 пред Народния театър „Иван Вазов“ аз и още около петстотин колеги, не само актьори, а и музиканти, кинаджии, книгоиздатели, се събрахме на протест. Исканията ни, кратки и ясни, са описани в нещо, което се нарича „пакт за култура“. Който иска да го прочете, може да го намери в нета. Който не иска – и насила да му го давам, няма да го прочете.

Аз мога само и единствено от свое име да кажа защо и срещу кого протестирах вчера, и защо ще протестирам на следващите дати – 18.04 и 24.05.

Заради нулата: нула цяло и не знам си колко процента от националния бюджет е отделен за култура. Под процент. За поддържане на сгради, на сградни инсталации, за заплати, за ток, за вода, за парно, за амортизация, за здравни и пенсионни осигуровки, и чак след това за нови театрални, или оперни, или балетни, или оперетни постановки.

Протестирам, че вече втори мандат министър Вежди Рашидов не намира време, нито сили, нито желание да обсъди с финансовия министър тази дяволска нула (както намери обаче време, сили и желание да обсъди с него и със синдиците на КТБ запорираните си там милиони и да намери начин да ги цедира).

Протестирам срещу злощастната, доказано зловредна и изпълняваща ролята на геноцид театрална реформа, замислена от екипа на Рашидов и експериментираща със съсловието като с опитни мишки. Тази реформа стартира още през 2010 година и има няколко вълни. Първата вълна удави мен и колегите режисьори. Така наречената вълна на оптимизация. Тя принуди театралните директори да уволнят щатните си режисьори. А у нас, както знаем, театърът е от така наречения режисьорски тип. Заедно с мен, десетки мои колеги, които познаваха и обичаха актьорите от трупите, останаха на улицата, без работа. После Рашидов и компания решиха, че не е важно спектакълът да има каквито и да е художествени качества.

Записаха, черно на бяло, че министерството спира да следи за такива качества, а ще търси от театрите само финансова възвръщаемост. Тоест, колкото повече зрители имат театрите, толкова повече субсидия ще получат за следващия театрален сезон. На всеки лев от всеки продаден билет държавата се самозадължи за изплаща сума, която варирааше в зависимост от това какъв тип е театърът – драматичен, музикален, куклен и т.н. Този модел проработи. За кратко. Директорите на театри започнаха да продуцират булеварден тип театър – леки пиески, почти без декори, с вулгарни и ярки плакати, на които подобно на клоуни-далтонисти, и задължително полуголи и с вулгарен грим, се мъдрят изкривени в чудовищни, минаващи за смешни, гримаси лицата на актьори от всякакъв калибър.

Може да се каже, че протестирам срещу опростачването на театъра като такъв – нещо, наложено от най- високо държавно ниво. Салоните бяха пълни, но държавата се видя принудена да плаща за нещо, което си беше наумила да съсипе, повече, отколкото й се искаше. И започна да мисли рестрикции. Започна да дава по-малко пари, на всеки лев от продаден билет, и после още по-малко, а сега – заплаши да закрива театри.

Протестирам срещу желанието на министерство на Културата да превърне осем културни института в така наречените открити сцени. Не знаете какво е открита сцена? Открита сцена значи това: уволняват се всички актьори от дадения театър, всички актриси, костюмограф и сценограф, ако има. Уволняват се сценичните работници, театър майсторите, дърводелците, реквизиторите, гардеробиерите, убива се цялата театрална машина. Остава само един директор и един пазач. Защо се прави? За да може една шепа овластени дерибеи да ползват сградите и да продължат да натрапват на публиката на всички градове отвратителните спектакли, за които писах по-горе. И това се случва, след като преди петнайсетина години подобен опит беше правен и беше катастрофален. И театрите, които станаха открити сцени, никога не проработиха.

Протестирам защото, ако закрият театъра в родния ми град Враца, по оста София-Видин няма да има останал нито един театър. Нула. Това е огромно разкултуряване. Освен че няма да има нито един театър, ще загине и Международният фестивал за малки театрални форми във Враца – най-старият такъв фестивал у нас. Затова – искам оставката на министър Рашидов.

Протестирам, защото Социалното министерство направи шефа на Съюза на артистите в България, Христо Мутафчиев, главен и едноличен разпоредител със средствата от програмата „Мелпомена“. Не знаете какво е Мелпомена, освен че е муза на театъра? „Мелпомена“ е програма, насочена към това безработни професионалисти от всички сфери на сценичните изкуства да могат в рамките на всеки сезон да работят по специалността си. Благородна програма, факт. Нищо, че е буквално социална – работещите получават минималната за страната заплата.

Какво прави с нея въпросният господин? Ами, ето какво – освен че оперира еднолично с над милион лева годишно по тази програма, и че отпуска бройки по нея на софийски общински театър (за общинските театри в София се грижи Столична община), в който самият той е щатен или полущатен актьор. Мутафчиев премахва от списъка на допустимите професии по тази програма тези, свързани с музика. Така безработни колеги, които имат право да работят в някои от театрално-музикалните продуцентски центрове в България, се оказват лишени от това право.

Той е шеф на всички артисти в България. Заради това морално осъдително деяние – искам оставката на Христо Мутафчиев.

Протестирам срещу пълната непрозрачност за изразходваните средства, отпуснати на културното министерство, срещу факта, че то изключва, маргинализира и обрича на смърт независимите артисти у нас, че Рашидов призовава да се закриват театри, срещу мизерните заплати, срещу умишленото противопоставяне на софийски срещу провинциални театри, на популярни срещу непопулярни актьори, срещу липсата на национална културна доктрина, срещу мъртвородения закон за меценатството, и още, и още, и още.

И за финал: мисля си за генезиса на явлението масов протест в последните години. В различни точки на света. В различни общества и в различни политически, религиозни и социални реалности. За това как едни от тях прераснаха в революции, а други не успяха. Мисля си за протестите у нас срещу модела КОЙ, за протестите в Турция по повод парка Гези, за протестите в Унгария срещу Орбан и Йобик, за тези в Русия, завършили с ефективни присъди (само че срещу протестиращи, по така нареченото Блатно дело). За скорошните в Полша срещу новото правителство. За „Окупирай Уолстрийт“ дори. Никой от тези протести не успя в генералните си искания. Защото управляващите вече и отдавна са отделна, недосегема и практически несменяема каста. В този контекст нашият протест в 17.30 пред Народния театър не беше успешен. Няма сигнали за оставки. Но аз и колегите ми бяхме там. И няма да се откажем.

 
 
Коментарите са изключени

Странните коледни обичаи: Коледно пържено пиле в Япония

| от |

Какво е Коледа без богата трапеза, няколко вида сармички, постна храна и когато дойде време се свалят онези по-свидни суджуци, защото времето на постите започва бавно и сигурно да отлита. И щом всички тези кулинарни изпълнения започнат да се поливат с качествено червено вино, празникът официално започва да носи онези правилни топли вълни и настроение.

Това обаче няма как да се случи в Япония. Островната държава не празнува Рождество Христово, не очаква белобрадия старец и рядко може да видите коледно дърво в дома.
Японските жители са имунизирани от тези традиции и обикновено изпадат в екстаз, когато започнат да пътуват и опозноват коледните традиции. Търговците пускат промоции и се опитват да наложат декемврийския празник, но за съжаление в страната на изгряващото слънце не се огъва толкова лесно!

Можете ли да познаете какво вечерят японците на 25 декември? Не правят някакво много специално суши, не се занимават изобщо с традиционната си кухня. На Коледа всички отиват в ресторанта на полковника от Кентъки. Според изчисленията на ресторанта, повече от 3.6 милиона японци уважават пърженото пиле точно в този календарен ден. Може да звучи странно, но всичко започва през 70-те години на миналия век. Когато първият ресторант отваря врати в Япония, Такеши Оковара започва да мисли рекламна кампания, която да спечели аудиторията.

KFC Menu Items and Restaurant

И точно тогава се ражда идеята за парти кофа с крила. Самият Накатани признава, че чул чужденци, които се жалвали, че много им липсвала коледната пуйка. Неговият основен фокус бил да привлече туристите, които все пак се възползвали от коледните празници. И така започнало предлагането на коледна кофа с пилешко, макар и разликата между двете птици да е феноменална.

Съответно през декември забелязал наистина, че туристите оценили идеята, но освен това се появявали и някои по-редовни клиенти. До 1974 година, японската дивизия на ресторанта започнала да предлага Курисумасу ни ва Кентакки – Кентъки за Коледа. Интересното е, че точно тази кампания допринася за идигането до изпълнителен директор. Според различни маркетолози, кампанията е успяла да запълни една дупка, която просто липсва в японския календар. Рекламата показва щастливо японско семейство с кофа пилешко, торта и вино.

Промоцията е достатъчно добра и коства на японското семейство около 32 долара. Според статистиката, това меню е отговорно за една трета от печалбата на веригата за цялата година. Другата положителна страна е, че белият полковник получавал своята коледна премяна и имайки предвид, че възрастните хора са изключително уважавани в Япония, жителите бързо избрали правилната посока. Навсякъде по света ще обидите всички на масата, ако този празник бъде посрещнат с подобно меню, но Япония е място, което няма нищо общо с всичко останало по света. Официално знаете какво слага японеца на коледната трапеза.

 
 
Коментарите са изключени

„Библиотека с неща“ е една прекрасна идея

| от |

Какво е „Библиотека с неща“? Веднага даваме пример: „Библиотеката“ в Сакраменто, Калифорния, дава назаем всякакви неща, от които хората биха имали нужда от време на време, но не притежават и няма смисъл да си купуват. Инициатива е на Публичната библиотека в Сакраменто и има за цел да разшири предлаганите от това романтично звено на държавата услуги. Сред въпросните „неща“ има всичко – машина за ламиниране, музикални инструменти, цифрови фотоапарати, шевни машини и всякакви други уреди, технологии, машини и предмети

„Рядко се случва държавно предприятие с много ясна насоченост – книги – да има шанс да експериментира с нещо подобно“, казва Лори Истървуд от Публична библиотека в Сакраменто

Още през 70-те години в Съединените щати започват да се появяват подобни библиотеки, но само за инструменти – на снимката горе можете да видите едно подобно място. Днес има 40 библиотеки в цялата страна. В Колумб, Охайо, библиотеката с инструменти на RTCO разполага с близо 5000 инструмента, които се дават на заем на физически лица и организации с нестопанска цел.

Има и много с инструменти за дърводелство, дървообработване, градинарство, водопровод, електротехнически работи и зидария. Финансирането идва от общините, държавата, организации с нестопанска цел и частни дарители.

Има и библиотеки за семена – те се разпространяват и извън САЩ. И тъй като връщането на семена е невъзможно, библиотеките приемат вместо това семена от растения, които са поникнали от вече взетите семена.

Подобно на така наречените банки или трезори за семена, тези библиотеки служат и за съхранение на различни сортове растения през времето, както и за поддържане на биоразнообразие. Много от библиотеките имат редки семена на местни растения.

Освен инструменти и семена, самите библиотеки също са ценен ресурс за обществото. Те служат не само за складове на прашни стари аналогови книги. Изследователските библиотекари, например, могат да помогнат на посетителите да намерят редки книги, да оценяват достоверността на източници и да осигурят достъп до специализирани бази данни.

В същото време много библиотеки и ръководителите им намират нови полезни услуги, които да вършат, и така да развиват дейността си. Бъдещето на библиотеката като институция е малко неясно, но пък пълно с потенциал.

 
 
Коментарите са изключени

Сградите „патици“ – една забавна екстравагантност на архитектурата

| от |

Почти 20 години след построяването й, тази 7-етажната офис сграда, която виждате на снимката, е в процес на изоставяне от компанията й собственик. В своя пик тя е приютява 500 работници на Longaberger. Нейният дързък дизайн е вдъхновен от един от основните продуктите на компанията (Medium Market Basket). Съоръжението от 16 700 кв. м. вече е обявенo за 5 000 000 долара.

Въпреки че може да не е привлекателна и полезна за много купувачи, сградата често е посочвана като класически пример за определена дизайнерски клас сгради. Архитектите Робърт Вентури и Дениз Скот Браун наричат този тип сграда „патица“ (а не просто „украсена барака“). Сега ще обясним.

Randy's

„Патиците“ са сгради, които представляват функцията си чрез цялостната си форма и конструкция. Една „украсена барака“ от своя страна е обикновена сграда с добавени табели и декорации, които обозначават предназначението й (като сградата на снимката над този абзац).

Big Duck 2018 05

Сградите „патици“ носят името си от истинска сграда с форма на патица: така наречената Голяма патица, разположена на Лонг Айлънд в Ню Йорк (на снимката). Структурата е построена за магазин, продаващ патици и патешки яйца. Така самата сграда казва на минувачите какво ще намерят вътре.

Вентури и Скот Браун дефинират разликата между патици и украсени сгради, докато изучават Лас Вегас в края на 60-те и началото на 70-те години. По онова време (а може би в известна степен и днес) идеята архитектите да изучават такова помпозно и комерсиално място, предназначено за масите, е силно необичайна, ако не и скандална.

Там, където други модернисти виждат пустиня от кич и псевдоисторически декор, Вентури и Скот Браун откриват слоеве смисъл и символиката, приложени към иначе скучните сгради. По някакъв начин Града на греха представлява завръщане към предсъвременната архитектура – големи знаци показват целта на всяка сграда, а орнаментите обогатяват външния вид на много от тях.

Робърт Вентури, Дениз Скот Браун и Стивън Изенур публикуваха своите открития и мнения в „Learning from Las Vegas“. Книгата е в известна степен скандална за 1972 година и разтърсва някои от тогавашните архитекти, които започват да се разделят на две страни – модерност и (това, което би могло да се разглежда като) постмодерност.

 
 
Коментарите са изключени

Мирната Швейцария е обвързана с взривове

По протежение на Швейцарските Алпи с километри се простират груби бетонни издатини. Те се наричат шеговито, но подходящо „Тоблеронови линии“. Но имат и други имена като по-зловещото „драконови зъби“, което може би по-добре илюстрира първоначалната им функция: да отблъскват нахлуващи танкове и други вражески сили.

Тези линии са част от по-видимите елементи на отбранителната инфраструктура на страната, известна със своята традиционна неутралност (въпреки която винаги е добре подготвена за вражески атаки). Много други швейцарски отбранителни стратегии обаче са далеч по-малко забележими. Например, различни обекти от инфраструктурата на страната са внимателно подготвени да бъдат взривени.

Toblerone-line-Gland

Тоблеронови линии

През 2014 г. се появи новината, че от мост на швейцарско-германската граница са премахнати експлозивите. И това се оказва изненада за мнозина. Мостът Сакингер е построен над Рейн през 1272 г. и отдавна се смята за национален паметник на културата, но това очевидно не е спряло правителството да заложи динамит под него по време на Студената война. Подобни военни действия са част от един по-голям швейцарски плат за отбрана, който включва и изтегляне на силите и гражданите в планината. Идеята е след това изтегляне швейцарците да оставят след себе си развалини и разруха за врага, а не функционална инфраструктура.

Holzbrücke Bad Säckingen ↔ Stein AG, Schweizer Seite 2012

Сакингер

Днес швейцарските военни не коментират дали още има обекти с поставени взривове от съображения за сигурност.

През 80-те години носителят на Пулицър Джон Макфи написва книга за ролята на швейцарската армия в културния и физически пейзаж на страната. В „La Place de la Concorde Suisse“ той естествено засяга задължителната военна служба, но освен това и подробно описва как и застроените, и естествените площи на тази малка европейска нация са внимателно и силно въоръжени. Мостовете, например, не само могат да бъдат взривени, за да възпират атакуващия враг, но също така са обградени със скрити оръжия, за да спрат евентуалния ремонт от противника.

На известно количество от вътрешността на Алпите е издълбана, за да се направят бункери и складови помещения, а на известно количество от външните склонове са поставени взривове така, че да предизвикат свлачища. Железопътните и магистралните тунели също могат да бъдат унищожени бързо. Въобще през по-голямата част от 20-ти век швейцарските инфраструктурни инженери имаха двойна задача – освен да създават функционални и устойчиви конструкции, да инкорпорират в тях и методи за скорострелното им разрушаване.

Пътувайки из живописни пейзажи на планината, Макфи забелязва, че някои пътища имат малко подозрителни разклонения, които сякаш са задънени, и това го кара да си мисли, че може би водят към бункери. Дори някой по-голям камък може всъщност да е изкуствени и да прикрива някаква работа на военните. До 90-те години Министерството на отбраната на Швейцария отговаря за над 30 000 отбранителни структури и обекти, без да броим многобройните бункери в страната.

Подземните скривалища в Швейцария датират още от края на 19 век, но по-целенасочените усилия за укрепване на страната започват в края на 30-те години на 20 век, когато заплахата от международна война вече изглежда голяма. Всъщност старателната военна подготовка на Швейцария заедно с топография на Алпите вероятно са причините, които спират силите на Оста да нападнат страната през Втората световна война – те просто се страхуват от безкрайни битки по нейните непознати и въоръжени ширини. По-късно, през Студената война, швейцарците продължават да развиват отбраната си.

Швейцария в крайна сметка ще изгради достатъчно бункери, за да може да настани цялото население на страната и да им остане място – никоя друга страна не може да се похвали с такова нещо. Причината по думите на правителството е, че безопасността от ядрена атака е право на всеки гражданин. „Всеки жител трябва да има защита, до коqто може да се добере бързо от дома си“, пише в Швейцарския федерален закон за гражданска защита, а „собствениците на жилищни блокове са длъжни да построят убежища във всички нови сгради.“

И докато голяма част всичките тези усилия са скрити под земята или под разните постройки, архитектурата също играе важна роля в отбраната на Швейцария (то на този етап какво ли не играе). В цялата страна могат да се видят сгради, които привидно изглеждат като обикновени хамбари или къщи, но всъщност са места направени за съхранение на всякакви военни приспособления – от зенитни оръдия до хора. „Военните си вършеха работата си с швейцарска прецизност“, казва репортерът Анеке Бокерн. „Въпреки че планът е тези сгради да заблуждават врага, който е на над 20 метра от тях… те рисуватправят съвсем реалистични прозорци, перфектни имитации на дървесина и дори взимат под внимание положението на слънцето за добавяне на сенки.“

Вниманието на медиите и книгите, които излизат по темата на днешния ни текст, насочват общественото внимание към тези сгради през последните години, което от своя страна стимулира интереса към запазването им, въпреки че не изглежда, че ще се използват скоро. През последните няколко десетилетия много военни структури са разсекретени и продадени като домове, офиси и дори фабрики за сирене. Туристи могат да разгледат някои съоръжения, а в други дори да спят – сред културни артефакти, дълго време останали скрити под земята и зад фасадите на постоянната военна заплаха.

 
 
Коментарите са изключени