shareit

Прогноза за икономическата 2014 година – Обличайте се дебело, за да не настинете

| от |

Един анализ на Бисер Манолов (http://www.bissermanolov.com)

Не знам доколко философията на бюджет 2014 е достигнала до средностатистическия българин, но съм сигурен, че от цялата числова канонада той е запомнил две неща: първо, че е бюджет на „икономическия растеж и социалната ориентираност“, и второ, че е „напрегнат“. Ако трябва да разтълкувам определението „напрегнат“ за бюджета на популярен език, това означава, че има осезаем риск от неговото неизпълнение. За макроикономистите не е тайна, че бюджет 2014 просто е наситен с буфери. По принцип бюджетните буфери са обичаен прийом и в никакъв случай не представляват нещо, което е негативно като философия. Когато обаче тяхното количество е нетрадиционно високо, единствено възможният прочит е, че идейните творци на най-важния закон в държавата имат дълбоки съмнения в реалното изпълнение на заложените в него параметри.

Нещо подобно се получи и след актуализацията на бюджет 2013. Приходната част до този момент звъни тревожно. Не може да се отрече опитът на твор­ците му за балансиране на бюджета в края на годината чрез използването на бюджетните буфери. На база изпълнението на републиканския бюджет към 31 октомври се набиват на очи две пера, от които управляващите ще могат да покрият дупката, която ще се появи в края на годината от несъбраните данъци и осигуровки. Това са капиталовите разходи, чието изпълнение към края на месец октомври е 58%, и „други трансфери“, чието изпълнение към края на същия период е 35,6%. Официално има заделен резерв за непредвидени и неотложни разходи в размер на 405 млн. лева. Сумата от трите горепосочени пера към края на месец октомври възлиза на 1,6 млрд. лева. Към настоящия момент може да се каже, че тази сума представлява нещо като бюджетен буфер.

152956585

Красиво, нали?

Вече става ясно, че очакванията на управляващите за състоянието на българската икономика през 2014 г. е свръхпозитивно. Ако ставаше въпрос само за политическо перчене, всичко щеше да бъде лесно обяснимо. Ръст на българската икономика от 1,8% през 2014 г. е малко вероятен и ще се аргументирам защо. В съставянето на държавния бюджет реализмът е задължителен, но традиционно в България този процес е неприемливо политизиран. Бюджетната макрорамка служи на стопанските субек­ти, за да си направят точните разчети за следващата година. Ако е заложена нереалистична бюджетна рамка, държавата компенсира дефицититите чрез държавен дълг, който се плаща от всички данъкоплатци, за фирмите обаче това може да се окаже фатално. Представете си, че синоптиците ви обещават слънчево време през следващия ден. Вие си обличате летните дрехи, а се оказва, че ви е затрупал сняг.

Като основен търговски партньор на родния бизнес в Европа вече направиха занижени прогнози за състоянието на стопанството през 2014 г. Това не бе коментирано от управляващите. Брутният продукт на държавите, спадащи към еврозоната, през 2014 г. ще нарасне с 1,1%. През май прогнозата бе за ръст от 1,2%. Безработицата през 2014 г. ще достигне 12,2 %. През май прогнозата беше за 12,1%. Следващата година се очертава като годината с най-висока средна безработица в държавите, спадащи към еврозоната, от въвеждането на общата валута.

Още ли сте с летните си дрехи?

През 2013 г. въпросните държави ще отбележат свиване на брутния продукт с 0,4%, като за 2012 г. БВП спадна с 0,7%. От 1999 г. насам за първи път сме свидетели на свиването на БВП през две последователни години в държавите, които използват еврото като платежно средство. През 2014 г. еврозоната ще излезе от рецесия, но не можем да говорим за повече от крехък растеж. Защо ли? 99% от бизнеса е в ръцете на малките и средните предприятия. Две трети от заетостта е концентрирана в тези фирми. Без банково кредитиране реално погледнато тези фирми са обречени на изключително трудно съществуване. Според в. „Уолстрийт джърнал“ кредитите към малките и средните предприятия са се свили с 2,1% през октомври 2013 г. спрямо същия период за 2012 г. Най-трагично е кредитирането в Испания, където имаме спад с 10%. Изключително важно е да се знае, че ръстът в банковото кредитиране е видим три-четири тримесечия след възстановяването на икономиката, а същевременно нейното възстановяване е трудно без такова. Факт! Този пример е показателен и за родното стопанство. Има ли някой, който да не може да си обясни спада в размера на кредитните портфейли при българските банки? Кредитите са трудно достъпни в момента, което означава плахи прогнози за икономически растеж, включително и в България. Косвена причина за намаленото банково кредитиране може да се търси и в проявяващата се тенденция на консолидиране на банковия сектор на Стария континент, което е съпроводено със закриването на множество клонове. Друга такава е липсата на справедлива правна система, което не позволява на банките да реализират обезпеченията по отпуснатите кредити, когато станат лоши.

Според експертите световната икономика е наситена с примери, в които политиците са наложили различни форми на субсидиране на даден отрасъл, което е довело до грешно ценообразуване и лавина от лоши кредити.

Правителствата трябва да се фокусират единствено върху премахване на структурните проблеми за нормалното функциониране на малките и средните предприятия. Пазарите сами ще предложат решенията на проблемите. През 2014 г. Европа ще бъде икономически разделена. Икономиките на Германия, Белгия, Естония и Ирландия ще реализират стабилен икономически растеж. Испания, Гърция, Италия и Португалия ще продължават стопанското си вегетиране. Франция, като втора икономическа сила в Европа, намали очакванията си за растеж през 2014 г. от 1,1 на 0,9%. Европейската комисия даде глътка въздух на френското правителство да намали дефицита си под 3% от БВП. За 2013 г. той ще бъде 4,1% на база предварителни разчети.

Ако можем да говорим за истински икономически растеж в еврозоната, то очакванията на Европейската комисия са това да се случи през 2015 г. Прогнозата за икономически растеж тогава е за 1,7%. Икономистите считат, че тогава няма да има нито една страна с контрак­тираща икономика. Заложеният ръст от 1,8% на българската икономика е нереалистичен. Надявам се да бъда приятно изненадан, но се съмнявам. Причината е единствено и само икономическото състояние в Стара Европа. Да, но за разлика от родните политици, когато се говори за икономика, там думата имат експертите. Тук всяка една сериозна икономическа тема се е изродила в поредния политически лозунг. За справка – хаосът в енергетиката, но това е друга тема.

Прогнозата ми за 2014 г. е, че през цялата година за родния бизнес ще бъде едно типично есенно време. Ще станем свидетели на продължителни дъждове, ниски температури и плахи слънчеви лъчи. Затова, обличайте се дебело, за да не настинете.

 
 
Коментарите са изключени

Сградите „патици“ – една забавна екстравагантност на архитектурата

| от |

Почти 20 години след построяването й, тази 7-етажната офис сграда, която виждате на снимката, е в процес на изоставяне от компанията й собственик. В своя пик тя е приютява 500 работници на Longaberger. Нейният дързък дизайн е вдъхновен от един от основните продуктите на компанията (Medium Market Basket). Съоръжението от 16 700 кв. м. вече е обявенo за 5 000 000 долара.

Въпреки че може да не е привлекателна и полезна за много купувачи, сградата често е посочвана като класически пример за определена дизайнерски клас сгради. Архитектите Робърт Вентури и Дениз Скот Браун наричат този тип сграда „патица“ (а не просто „украсена барака“). Сега ще обясним.

Randy's

„Патиците“ са сгради, които представляват функцията си чрез цялостната си форма и конструкция. Една „украсена барака“ от своя страна е обикновена сграда с добавени табели и декорации, които обозначават предназначението й (като сградата на снимката над този абзац).

Big Duck 2018 05

Сградите „патици“ носят името си от истинска сграда с форма на патица: така наречената Голяма патица, разположена на Лонг Айлънд в Ню Йорк (на снимката). Структурата е построена за магазин, продаващ патици и патешки яйца. Така самата сграда казва на минувачите какво ще намерят вътре.

Вентури и Скот Браун дефинират разликата между патици и украсени сгради, докато изучават Лас Вегас в края на 60-те и началото на 70-те години. По онова време (а може би в известна степен и днес) идеята архитектите да изучават такова помпозно и комерсиално място, предназначено за масите, е силно необичайна, ако не и скандална.

Там, където други модернисти виждат пустиня от кич и псевдоисторически декор, Вентури и Скот Браун откриват слоеве смисъл и символиката, приложени към иначе скучните сгради. По някакъв начин Града на греха представлява завръщане към предсъвременната архитектура – големи знаци показват целта на всяка сграда, а орнаментите обогатяват външния вид на много от тях.

Робърт Вентури, Дениз Скот Браун и Стивън Изенур публикуваха своите открития и мнения в „Learning from Las Vegas“. Книгата е в известна степен скандална за 1972 година и разтърсва някои от тогавашните архитекти, които започват да се разделят на две страни – модерност и (това, което би могло да се разглежда като) постмодерност.

 
 
Коментарите са изключени

Най-отдаденият камикадзе на Япония

| от |

Япония е страна, която няма еквивалент. Отдадеността на жителите е пословична. Самурайската дисциплина, която все още може да бъде забелязана сред населението може да бъде пример за всички останали, а започне ли онзи далечен дълг да зове, всеки е готов първи да даде живота си в името на родината. Пример за подобни действия може да бъдат така добре познатите камикадзета.

В края на Втората Световна война, когато Япония бавно и сигурно започва да отстъпва в сраженията, авиаторите решават да изгубят живота си, отколкото да се върнат като изгубили. Легендарна е историята за един японски войник, който продължава сражението си около 20-30 години след края на Втората Световна война, вярвайки, че неговите капитани ще се завърнат. В този вид сражения се оказва, че пилотите създават редица главоболия на противника и практически още няма лечение на този вид фанатизъм. Забиващите се самолети, натъпкани с експлозив трудно могат да бъдат отклонени от маршрута, особено с толкова отдаден пилот.

Не трябва да забравяме, че България също е записана с подобни геройства – Списаревски разцепва тежък бомбардировач на две. Връщайки се обратно на японскот участие ще попаднем на един много интересен случай – Хаджиме Фуджи. Като авио инструктор може да се похвали с много обучени пилоти, но едно нещо пречило много – армията отказвала да го изпрати на мисия. Колкото и варварско да е било решението на камикадзетата, армията все пак имала етика и не позволявала на хора със семейство да участват. Летецът имал съпруга и две деца, няколко пъти писал с молба да бъде изпратен, за да даде живота си за империята, но всеки път получавал отказ. Някога Хаджиме е трябвало да наследи семейната ферма, но понеже виждал повече чест в армейските редици, решил да стане доброволец.


View this post on Instagram

Hajime Fujii, lahir pada 30 Ogos 1915, dibesarkan di Ibaraki Prefecture. Ibu bapanya mahu beliau mengambil alih ladang keluarga, tetapi beliau menawarkan diri untuk menyertai Tentera Darat. Beliau telah dihantar ke China, di mana Jepun telah berperang sejak tahun 1931. Semasa di China, peluru mortar telah mencederakan tangan kiri beliau. Semasa pemulihan di sana, beliau bertemu Fukuko buat pertama kali sebelum berkahwin. Mereka dikurniakan dua orang anak, Kazuko dan Chieko hasil dari perkahwinan mereka. Fujii kemudian telah dipilih untuk memasuki Army Air Corps Academy. Beliau menawarkan diri untuk menyertai misi serangan khas kamikaze (bunuh diri) tetapi permohonannya ditolak kerana beliau mempunyai isteri dan anak. Pada 14 Disember 1944, isterinya telah terjun membunuh diri bersama dua orang anaknya di Arakawa River berhampiran Kumagaya Aviation School, supaya suaminya dengan bebas boleh pergi menyertai misi serangan kamikaze (bunuh diri). #atokdean #matiitubenar #war #japan #history #kamikaze #HajimeFujii

A post shared by ATOK DEAN (@atokdean) on

Изпратен е на фронта в Китай и след това прекарва около 1931 година. Точно там среща жена си Фукуко. Фуджи е ранен и прекарва известно време в болницата, когато получава предложение да премине във ВВС на Япония. Честта е изключително висока, а и той самият се оказва достатъчно добър и надарен пилот. Самолетите в неговите ръце можели да направят всичко. Именно той започва да обяснява на своите кадети, че при нужда трябва да разбиват своите изтребители в големите кораби и вражеските лагери. Често напомня, че ако пилотът ще умира, няма смисъл да умре сам. Може да звучало много лесно, особено след като той нямало да извърши този вид „геройство“, но мотото на инструктора било „Делата и думите трябва да са постоянни“.

И дела имало, Фуджи написал две молби към своите началници, обяснявайки, че иска да умре за страната си и не може да гледа как неговите кадети не се връщат, а той самият не може да даде пример за действията си. Една от причините е било семейството, но другата е позицията, която заема. Японецът запалвал душите на младите пилоти, които политали всеки ден, отбранявайки родината си. В семейството ситуацията била подобна. Съпругата не искала да се раздели със своя мъж, но разбирала защо страда. Дамата взела двете си деца и на 14 декември 1944 г. отишла до близката река, за да скочи в ледените води. На следващата сутрин са открити телата на 3-ма души. Властите разпознават 24-годишната съпруга, голямата дъщеря на 7 години и малката на 1 година. Ръцете на голямата дъщеря били завързани за ръцете на майката. Когато полицията се обажда на вдовеца, той става от клас с думите:
„Най-вероятно днес ще роня сълзи. Моля простете ми за днес. Моля ви, разберете.“

Когато вижда телата на семейството си, той споделя, че винаги е съветвал всички да бъдат готови за смъртта, но той самият не можел да достигне толкова далече. В дома си открива и едно писмо, което окончателно затваря загадката:
„Понеже може да се притесняваш за нас и не можеше да изпълниш задълженията си свободно, защото сме живи, решихме да направим това. Тръгнахме преди теб, но ще те чакаме. Моля, бий се без никакви резерви.“
Вечерта след погребението, Фуджи пише още едно писмо до своята 7-годишна дъщеря Казуко:
„Студен и мразовит декемврийски ден

Твоят живот приключи в река Аракава. Болезнено тъжно е, че заедно с майка си жертва живота си, за да може баща ти да изпълни своето най-силно желание и да положи своя живот в името на страната. Както и да е, надявам се, че заедно със сестра си и майка си ще се усмихваш. Татко много скоро ще ви последва. В този момент бих те държал силно до мен, докато заспивам. Ако Чиеко плаче, моля те да се погрижиш добре за нея. Сбогом за кратко. Баща ти ще се изправи в една от най-великите битки и ще бъде подарък за цялото семейство. Надявам се, че двете ще ме чакате. “

WAR & CONFLICT BOOK ERA:  WORLD WAR II/NAVY

Снимка: By U.S. Navy; The original uploader was Quercusrobur at English Wikipedia.. – This media is available in the holdings of the National Archives and Records Administration, cataloged under the National Archives Identifier (NAID) 520678., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=53290

Японската армия крие този случай с притеснението, че мнозина други ще последват примера. Получават трето писмо от летеца, но този път е подписано с кървав отпечатък. Там пише, че иска да участва, за да почете паметта на жена си и двете си дъщери. На тръгване от школата, кадетите предават самурайски меч като подарък за всичко научено, както и сериозната мисия.

На 8 февруари 1945 година започват тренировките и вдовецът е официално назначен за командир на ескадрилата. На 28 май идва и бойната мисия близо до бреговете на Окинава. Там се крият два разрушителя, които трябва да бъдат неутрализирани. За корабите не е трудно да се преборят с японската атака, но все пак има два самолета, които успяват да се разбият в разрушителя Дрекслър и да бъдат причина за неговото потапяне след няколко минути. Мисията е завършена. Макар и тялото да не е намерено, надгробният камък на Фуджи стои точно до този на жена му.

 
 
Коментарите са изключени

Лошите момичета на историята: Райна Княгиня – Нежното име на Априлското въстание

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Размерите му са 2 метра на 1,5, тъмно зелено на цвят, с две лица и поръбено със сърмена ивица. Върху него са извезани изправен на крака златен лъв и надпис „Свобода или смърт“. През 1876 г. това знаме е не само отличителен знак на българските революционери от Панагюрски окръг на Априлското въстание (1876 г.), а в символ на националните ни борби за освобождение. За първообраз служи друг флаг, получен от Румъния и принадлежащ на комитета в Карлово. Според други сведения проектът за изработката е дело на Иванчо Изографина от с. Баня, който го рисува на хасе.

Направата му е поверена на едно младо, едва 20-годишно момиче и преди Бенковски лично да я застави да го изработи, тя не е имала никакво отношение към подготовката на въстанието. Когато той отправя тази заръка към нея пред присъстващите на тайното събрание в Панагюрище през март 1876 г., девойката има две тревоги: дали родителите й ще разрешат да ушие знамето и как би трябвало да изглежда то: „но се боя, че не ще съумея да направя това както трябва, понеже никога не съм виждала българско знаме.“ Не само тя не е виждала българско знаме, но и поколения българи преди нея, тъй като към момента на разговора България не съществува като държава, а се намира под чужда власт вече близо пет века. Шиенето на знамето се осъществява тайно, в къщата на Нейчови и младото момиче го изработва от март до април.

Raina_Kniaginia-01

Снимка: By www.vacacionesbulgaria.com – Собствена творба, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=7187235

Името й е Райна или Райка Попгеоргиева Футекова, но впечатлен от работата й, Бенковски й дава прозвището Райна Княгиня, взето от героиня на Добри Войников. Именно с това име тя остава и в българската история. Учителка по професия, революционерка по душа и акушерка по призвание – това са само част от качествата и уменията на знаменитата българка. Райна Княгиня дава не само един от символите на Априлското въстание, но и четирима сина, които стават военни и се отличават с храбростта си при войните за национално обединение.

Райка се ражда на 18 януари (6 януари, стар стил) 1856 г. в Панагюрище и е първородното дете на Нона Налбантска и свещеника Георги Футеков. Тя учи в родния си град и поради показаните качества и успех е избрана от българската общност да продължи образованието си на тяхна издръжка в Старозагорското девическо училище. Тази практика е характерна за периода на Възраждането, когато видните български граждани поемат разноските по обучението на бъдещите учители. Райна е записана в Стара Загора в известното училище на Анастасия Тошева, която е първата българка, изпратена с благотворителни средства да учи в Одеса, Русия. Курсът на обучение е с продължителност 5 години, но поради будния си ум и качества, Попгеоргиева успява да го завърши за 4 и то с отличен успех. Част от предметите, които усвоява са математика, история, български език, география, физика, педагогика и ръкоделие.

Когато се завръща в Панагюрище, Райна става учител или както си спомня: „в двете мъжки училища бяхме общо 6 учителя на 500 ученика“. През 1875 г. тя основава и женско ученолюбиво и благотворително дружество, в което се изучават ръкоделие и бродерия, но също така има часове, посветени на грижата и възпитанието на децата. В часовете извън усвояването на занаяти се четат книги, списания и вестници, свързани с просвещението и пробуждането на национално самосъзнание. За образованието Райна казва, че по онова време то е било на второ място за българите, след изкарването на прехраната.

Времената обаче се променят. В Босна и Херцеговина избухва въстание (1875-1878), което довежда до увеличаване на данъците на българското население. Тайните български революционни комитети усещат, че е назрял моментът за действия. Целта е една – всеобщо въстание и освобождение на българите. Именно поради тези причини през март 1876 г. Бенковски пристига в Панагюрище и наред с делата на комитета, възлага на Райна да изработи знамето на революционния окръг. Априлското въстание избухва на 20 април 1876 г., но свободата е обявена в Панагюрище на 22 април, тогава се освещава и самото знаме.

Според личните спомени на Райна тя е изпълнила общата воля на съгражданите си като взима знамето в ръце и преминава през целия град, яздеща кон и препасана с оръжия, за да възвести дългоочакваното освобождение. Според разказа на Захари Стоянов в „Записки по българските въстания“ за байрактар е бил определен Крайчо Самоходов, но за да възнаградят патриотичния труд на Райна, а и защото това би направило по-добро впечатление – четниците предоставят на нея честта да развее знамето. Бенковски настоява тя да освети знамето, въпреки нежеланието на немалка част от революционерите това да бъде направено от жена. В крайна сметка процесия тръгва, начело с авангард, а след него следва духовенството, Райна, щаба на Бенковски и останалите въстаници. Самото знаме е охранявано от десетина души, които пазят около черния кон на Княгинята.

Еуфорията на българите е огромна, но краткотрайна, защото само след няколко седмици въстанието е зверски потушено, а кървавата саморазправа на османците няма край. Панагюрище е в пламъци, а бащата на Райна е убит в дома им. Последвалите дни тя е привиквана неколкократно за разпит, тъй като османците узнават, че тя е направила българското знаме. Според Макгахан тя е разсъблечена, бита и обезчестена, а след това е изпратена в Татар-Пазарджик (дн. Пазарджик). Там тя отново е оплювана, замеряна с кал и псувана от местното мюсюлманско население, като някои подигравателно я наричат „българската княгиня“. В Пловдив, Райна е хвърлена в подземието на затвора „Имам-Евине“, където дели килия с една циганка и окована гола жена, която е напълно изгубила ума си. В килията е пълен мрак, влажно е, а атмосферата е задушлива. По време на разпитите османците й задават въпроси дали тя е шила знамето, дали е имало бунтовници в дома й и т.н. Въпросите в конака се редуват с тормоз в килията, през чийто прозорец хвърлят камъни, пясък и пръчки. Прехранва се само с хляб и вода.

Райна отпада все повече, разболява се и дори усеща наближаващия край, когато се появяват няколко европейци, начело с английския консул Скайлер и пратеника на в. „Дейли Нюз“ Макгахан. Тя е освободена, но не е в безопасност. Европейските консули разполагат дори с информация, че османците се готвят да я убият тайно. Именно заради това Райна успява да получи паспорт под чуждо име, благодарение на който пристига в руското посолство в Цариград, където й предлагат да замине за Швейцария или Америка, но тя избира Русия. Райна заминава за Москва, където учи медицина. След завършване на образованието си тя става първата дипломирана акушерка в България. Именно в Москва, още през 1876 г. Райна пише своята „Автобиография“, която е отпечатана в родината й едва през 1935 г. Докато е в Русия тя също така успява да подкрепи обучението на 32 сирачета от Панагюрище, чиято издръжка е поета от Дамския благотворителен комитет в града.

След завръщането си от Москва, Райна е поканена за учител в Търново, а няколко години по-късно се завръща в родния си град. През 1882 г. тя се омъжва за кмета на Панагюрище – Васил Дипчев, като впоследствие, следвайки кариерата на съпруга, семейството се мести първо в Пловдив, а след това в София. Райна и Васил имат петима синове, а поради голямото й желание да имат момиченце, те си осиновяват и дъщеря. За жалост нещастията на Райна не спират и тя остава вдовица много рано с шест деца, като най-голямото тогава е на 13 години. За да изкара прехраната на семейството си Райна работи като акушерка. Съдбата ще й отреди и още един тежък удар, тъй като тя погребва четвъртия си син, когато е само на 15 години, след като по погрешка се прострелва с пистолета на един от братята си.

Rayna-knyaginya

Още от времето, когато лежи в затвора Райна развива хронична туберкулоза, която в крайна сметка слага край на живота й през 1917 г., когато тя е на 61-годишна възраст. Една от близките й приятелки е Венета, вдовицата на Христо Ботев, а неговият брат Кирил помага на синовете на Райка да бъдат приети във Военното и Морското училище. Най-големият й син – Иван, участва в три войни, включително и в Балканската и получава 5 медала за храброст; вторият й син – Георги, е машинист на торпедоносеца „Дръзки“; третият – Владимир, участва в Междусъюзническата, Балканската и Първата световна война и заради своите действия получава три медала за храброст, а четвъртият потомък – Асен, се записва доброволец в Голямата война и участва в превземането на Тутракан.

Майката шие знамето на Априлското въстание, а всичките й синове защитават родината и се отличават със своята смелост. Делата за България обаче са забравени след  9 септември 1944 г., когато на власт идва комунистическия режим. Потомците на Райна Княгиня със своето име и достойнство, което носят, са заплаха за новата власт. Иван е изпращан в различни лагери, осъден е дори на смърт, но след като присъдата му е намалена на доживотна издъхва в Ловешкия затвор. Владимир „изчезва безследно“ на път за работа още през октомври 1944 г. Асен, тъй като е бил царски офицер, е лишен от пенсия и лежи по лагерите. Накрая той умира в мизерия през 1964 г. Георги преживява тежко трагичната участ на братята си и умира от рак.

Същевременно още през 1950 г. къщата-музей на „Райна Княгиня“ в Панагюрище отваря врати за първи път, а в края на 70-те години е извършена основна реновация на музея. Днес той е включен в Стоте национални туристически обекта. През 2006 г. беше открит и паметник на Райна в родния й град. Съдбата на дома й в София е малко по-различна, тъй като едва тази година общината пое отговорност да я превърне в музей. В нейна чест е кръстен дори един от ледените върхове на Антарктида.

Райна не от собствени подбуди става част от делото на българските въстаници, а е хвърлена в дълбокото от пламенния Бенковски. Тя ушива българското знаме, вдъхновява съгражданите си, а после заплаща висока цена за участието си в Априлското въстание. По повод честването на 25-тата годишнина от въстанието тя е помолена да ушие три идентични знамена на това, което е унищожено в пламъците на Панагюрище, като две от тях оцеляват и до днес. За честването Райна позира до едно от тях и така остава запечатана в българската история: в тъмни дрехи, със сабя и пищов и гордо застанала до думите „Свобода или смърт“.

 
 
Коментарите са изключени

Защо японските ученици отиват на училище със снимка от детството

| от |

Япония е страна, в която стилът винаги трябва да бъде на висота и да пленява погледи. Проблемът е, че модните тенденции не се допускат в училищата, където изискванията са драконови.

Обикновено учениците носят униформа, спазват определен стил на прическа и винаги трябва да бъдат чисти и изрядни. Учениците нямат право да се боядисват, нямат право да правят адаптации на своята униформа и като цяло трябва да спазват училищните правила. Допълнителни аксесоари като бижута и дори грим са също в линията на забранените използвани елементи. Нарушаването на правилата обикновено води до предупреждение, а след това следва изключване на ученика. И така достигаме до следващата забавна история от японския съд. Оказва се, че има много ученици, които завеждат дела срещу своите училища поради една проста причина: принуждавани са да боядисват косата си.

Обикновено училищата изискват от своите ученици снимка от детството, с която да докажат, че това е естественият цвят на косата им. Японският ген рядко позволява на някого да бъде рус или кестеняв, но изключения се случват. Учениците започват да се боядисват черни, за да осмирят училищните настоятелства, но след прекомерното излагане на химикали, някои възпитаници завеждат дела. Причината е, че след н-тото боядисване, скалпът им се разранява, а колкото и да искат, не могат да сменят естествения си цвят на косата толкова лесно.

Японското министерство на образованието намира соломоново решение – предлага на всеки да докаже своя естествен цвят на косата. Руси японци не се срещат много често, колкото кестенявите, а някои училища подозират, че много често точно този цвят се използва във фризьорския салон за разнообразяване на стила на ученика, което е забранено, след като визията няма нищо общо с училищните занимания. Все пак трябва да знаете, че практиката продължава до 18-годишна възраст, след това има някаква лека свобода относно цвета на косата и прическата, униформата продължава да присъства в живота на студентите.

 
 
Коментарите са изключени