Приключения в Близкия Изток

| от |

To travel is to live. Две момчета, една кола и едно дълго, мечтано пътуване.

1391647_536917669717790_402523965_n

Когато чух за пътуването на двете момчета писах на Таня, която отдавна ми беше обещала да напише нещо за нас. „Познаваш ли ги?“  Отговорът беше малко неочакван дори за мен „Едното е приятелят ми“… Така историята за Ицо и Иво ще ви я покажем съвсем отблизо през очите на Таня Жотева.

To travel is to live. Две момчета, една кола и едно дълго, мечтано пътуване.

Без да искам да звучи толкова поетично, това, макар и клиширано, обобщава приключението на Ицо и Иво в Близкия Изток.

marshrut

Приключението, както го определят те (така се нарекли и своята Фейсбук страница), започва с прочитането на пътепис за обиколка на тази част от света. А именно Турция, Иран – основната дестинация, Армения, Черноморското крайбрежие на Грузия, обратно през Турция до България. Мисля, че не е отнело много време на Христо и Ивайло да се запалят по идеята и лека-полека търпеливо да си планират нещата. В момента, когато аз се запознах с тях двамата, подготовката беше сериозна, отпуската заявена, маршрутът почти начертан.

882_539124082830482_1428475636_n

Поради стечение на обстоятелствата бях през цялото време до тях, до сутринта на 21 октомври, когато натоварени и ухилени, потеглиха към своето пътешествие. И знам колко го чакаха и искаха. Оборудваха се с карти и пътеводители (доколкото скромният откъм информация за тази част на света български пазар позволи). Изучиха спецификата на държавите, привичките, странностите, с които ще се сблъскат. Ицо е говорителят, тъй като прилежно и старателно дълго време учи арабски, който ще му е от полза, поради близостта с фарси.

1379330_534556626620561_2097212652_n

Маршрутът и цифрите са впечатляващи – над 12 000 км, 4 държави, 28 дни. Въпреки особеното положение на Интернет използването основно в Турция и Иран, момчетата грижливо описват преживяванията си в страницата всеки ден, като качват снимки и клипчета, от които добиваме съвсем реална представа какво преживяват.

1385527_540328369376720_794546165_n

Вече са в Иран – така желаната дестинация, която всъщност е основната цел. Противно на масовото мнение, те ни разказват колко сърдечни и гостоприемни са хората. Първата им спирка в Иран беше град Урмия, близо до турската граница. Момчето, при което нощуваха през първата си иранска вечер, отишло до самия граничен пункт, за да им помогне с проверката и преминаването. Подобни преживявания, в този край на света, могат да  отворят очите на скептиците, за които Изтокът е лишен от цивилизационно развитие. Ицо и Иво разказват в своите статуси, че там просто е друга култура, друг бит, но местните са любознателни и мили, търсят контакти, интересуват се, вълнуват се за случващото се отвън. В момента са в столицата Техеран, и ще останат няколко дни там. Подслонило ги е момче, чиято къща е пълна с пътешественици от Европа. Всичко е на добра воля. Пътят им после тръгва на юг, към старите градове, люлки на цивилизацията, към Арбаско море и Индийския океан, свързани посредством Оманския залив, към Персийския залив, към непознати и красиви градове, към нови хора с усмивки и покани за чай, към Армения и Грузия, и най-накрая обратно към  България. Нито за момент не се си мислели да се отказват, въпреки многожеството приказки (дори от моя страна) за това, колко нестабилен е районът, и как във всеки един момент би могло да настъпи военно положение. Не се притесняват къде ще спят следващата вечер, защото вярват, че добрите хора, готови да предложат гостоприемството си, са много и те ще ги срещнат.

1374267_533409126735311_464641824_n

Има нещо много зареждащо в това, да видиш две момчета, страшно позитивни и надъхани, които спокойно и последователно осъществяват мечтата си. Това винаги е  достойно за уважение. Много хора ще си кажат, че Иран не е кой знае какво, че подобно пътуване е правено, че двамата не откриват топлата вода, и че подобна авантюра едва ли заслужава такова отразяване. Да, ама не! Защото много от нас го мечтаят, а малко се опитват да го сбъднат. И защото момчетата са готини и интересни. И защото отстрани изглежда лесно, а всъщност не е и толкова трудно. И защото трябва да се научим да се кефим от сърце, а не винаги да търсим негативното, само, за да сме наобратно. Защото мечтите ни поддържат живи.

А ето и какво разказват Ицо и Иво.

4 септември :

Лежерно оформихме документацията, която ни е необходима – визи и карнет дьо пасаж. Нашето пътешествие стартира на 21 октомври сутринта. Една червена сливенска красавица (Ауди А3 на Ицо) ще бъде нашият верен съюзник по пътя.

1236885_517927934950097_1917194780_n

Пълномощно за колата на английски и на фарси. Едва ли ще е излишно! 

946402_531536593589231_941564354_n

И така ден първи – 21 октомври – 1000 километра и момчетата са в Анкара.

Приятно сме изненадани от наличието на wi-fi почти навсякъде, където бяхме в града, чийто център е доста приветлив. Не се продава алкохол/бира след 22.00 вечерта – това е единствената неприятна изненада.

По пътя нямахме абсолютно никакви проблеми. На границата чакахме 15-на минути „мистър Хидаит“ да дойде, за да ни провери багажа и да сложи необходимия за преминаването ни стикер. Но той дойде с много настроение и след кратък „разпит“ защо отиваме в Иран и не ни ли е страх, ни пусна да тръгваме. Другият ни контакт с местни включваше усмихнато момче, работник на бензиностанция, който ни помисли за сирийци или иракчани… Явно бежанците са навсякъде!

22 октомври. Първи приключения след обилната закуска в хотела.

Снощи Ицо видя, че е забравил да си вземе разтвора за очните лещи. Купуването на разтвор за лещи в Анкара се оказа трудно. Може би купуването на обогатен уран от иранец в Ню Йорк е по-лесно. Пробвахме да си закупим от две оптики, но в турските (или поне анкараските) оптики лещи не се продават. Един добре ухаещ млад турчин с 3 английски думи в речника успя да ни упъти към болница, където явно могат да се закупят лещи. Цялата процедура отне около час. Първо ни казаха да се качим на осмия етаж на болницата, където чакахме известно време млада госпожица с още по-беден английски речник да дойде, за да се опита да ни продаде свещения разтвор. Обясних и какво искам, тя не разбра много и се обади на своя приятелка с английски. След 15-минутно разменяне на телефона най-накрая се разбрахме и ни продадоха разтвор за „hard lenses“. За целта взеха двете имена (или както младата госпожица, след превод на приятелката и, ги нарече „first name and your name please“) на Ицо, телефонния му номер, имейл адреса му.

vanezero

23 октомври : Welcome to Iran

Бяхме в Татван далеч преди да е станало обяд. Снимахме красивото езеро и продължихме към Ван. Малко преди града, който лежи на отстрещния бряг на езерото, трябваше да свием на юг и да продължим в най-неприятните части на Кюрдистан, за да стигнем до контролния граничен пункт Есендере.

Обядвахме със запасите консерви от България на брега на езерото и продължихме към пункта. Оставаха 340 километра до Иран.

Качеството на пътищата се разваляше все повече, като на места асфалт нямаше, а само много валирани малки камъчета залети с малко смола. Настилката е неприятна за каране, защото камъчетата хвърчат навсякъде. 100-на километра преди град Юксекова, който щеше да е последното по-голямо населено място преди Иран, стрелката на резервоара ни почти навлезе в червената част на датчика. Трябваше да заредим. Отбихме на няколко места, на които продаваха само газ и/или моторин (за каквото и да се използва тази течност), но бензин А95 нямаше. Спряхме на една бензиностанция, за да попитаме дали имат нужното ни гориво, а цивилен и любезен мъж на средна възраст обясни на Ицо, че бензин има след 10 километра (нещо което се оказа и лъжа). След като ни упъти, мъжът ни пожела лек път и се обърна с гръб… и чак тогава забелязахме, че той е с автомат Калашников през рамо.

За да стигнем до най-скъпата бензиностанция, обаче, минахме и през военен пункт, на който видяхме още хора с автомати. Този път поне униформени. Казармите ставаха все по-честа гледка, а вишките отрупани с торби с пясък бяха буквално през 5 километра. Все пак заредихме бензин за около 3.70 лв/литър и продължихме без повече премеждия към Есендере…

Още от турската страна получихме първата си покана за спане в нечий дом. Млад мъж ни предложи подслон, но ние имахме уговорка с нашия гид за Урмия и домакин на първата ни нощувка. Той се справи изключително бързо с цялата бюрокрация покрай влизането в Иран. За по-малко от час беше оправил всичко, а много хора на границата го познаваха. „Акулите“, които продаваха ирански риали, обаче, не го харесваха много. Той ни предупреди да не купуваме от тях местната валута, а те го гледаха с неодобрение.

Пристигнахме в Урмия привечер и направихме още няколко неща от първа необходимост. С помощта на Хюсеин, нашия гид, си закупихме местна предплатена сим карта, пътна карта на Иран, както и някаква програма, с която да влизаме в забранения фейсбук. Местните много се изненадаха от способността на Ицо да чете фарси, което само направи интереса им още по-голям. Всеки тук ти казва „Уелкъм ту Иран. Инджой“. Всички са много любезни и любопитни. След като вечеряхме, заредихме празния резервоар до горе (излезе около 20 лв) и се прибрахме да отдъхнем в дома на Хюсеин.

Седнахме със семейството (бащата и по-малкия брат на Хюсеин, жените в лицето на майката и сестра му не седнаха с нас) да изпием по чай, а след спазването на тази традиция, отидохме до местната джамия. Там имаше нещо като литургия, преди утрешния мюсюлмански празник. Докато траеше литургията малкият син, Араз, който е доста добро и забавно хлапе, ми шепнеше „This is police“ за почти всеки от гостите в храма. Така и не разбрах дали е истина или не. След като приключиха с молитвите, голяма част посетителите в джамията ни наобиколиха и започнаха да ни питат всевъзможни неща. Това продължи около 30 минути, а след това се прибрахме отново в дома.

24 октомври :  Булгаристан – ю дон’т пей, ю гоу

Странностите в Иран не спират само до сладкото от моркови и необразоваността на хората за пошлите привички на цивилизования свят. За да си вземеш сим карта, например, трябва да оставиш пръстов отпечатък. Това направи Хюсеин вчера. Самият той пък не знае и какво е „подкуп“ – знае само че е забранено от религията му. По магистралата, малко по-късно днес, станахме свидели на огън запален до пътя и семейство горящи някакви съчки. Нормално е да видиш цяло семейство на мотор без никакви предпазни каски, жилетки или каквото и да било. Маркировката по пътищата е дефицитна, а на части от магистралите има 50-100 метра между насрещните движения…

Преди Табриз трябваше да минем през селцето Кандован. Това е скално селище, в което бедността и скуката царуват от дълги години. Ще царуват още дълги със сигурност. Днес беше пълно с хора, защото в Иран е религиозен празник и нищо и никой не работи. Разбиранията на иранците за пикник включват сядане на ръба на пропаст или на ръба до реката, палене на огън някъде и стоене около него. Направихме няколко снимки из един от кварталите на селцето, хапнахме неприятна, препоръчана от местен, чорба и тръгнахме към Табриз.

Малко преди града решихме да променим плана си и да оставим Табриз за нашия път на връщане. За града знаем, че е важен индустриален център, а това не е нашата търсена среда. Продължихме по магистралата към Техран (която не е нищо особено – три платна в посока с асфалт тип „Тракия при Пазарджик“), планирайки да отбием в Занджан по пътя, за да пренощуваме. Тази магистрала е платена и на няколко места спирахме, за да платим. Така и не разбрахме по колко точно трябва да дадем. Сценарият се повтори два пъти:

Иво: Hi, how much is it?
Toll-guy: Hi! Where are u from?
Иво: Булгаристан!
Toll-guy: Oh, Bulgaristan! Welcome to Iran! How r u? What was the name of that player in Bulgaristan?
Иво: Стоичков?!
Toll-guy: Yeah, yeah, Stoichkov! Good! U go now, dont pay! U go!

Първото нещо, което искахме да направим, след пристигането си в Занджан беше да се нахраним добре. Гадната супичка от обяда в Кандован не ни засити въобще и стомасите ни вече виеха след 300-те изминати километра. Влязохме в първия кебап шоп, привлечени от картинка на голям пингвин на входа му. Вътре имаше 6-7-8 момчета, които знаеха половин дума английски, за разлика от голяма част от иранците, които знаят „Hi, where are u from, welcome to Iran!“. Някак успяхме да си поръчаме 2 бургера и по 1 айрян. Един от многото работници в кебапшопа се влюби в горнището на Иво и през следващите около час и половина, в които стояхме на мястото, искаше да му го купи или Иво да му го подари. Питаше го през 5 минути, докосваше бялата одежда и след това се усмихваше и казваше нещо на фарси.

Докато чакахме, дойде младеж, който знаеше малко повече английски – ще го наричаме Али Даеи, защото май беше влюбен в този местен футболист. Изпрати ни в друга, далечна, част от заведението да седнем, след което дойде. Обсъдихме обичайните за иранците теми. Хората са много заинтересовани какво мислим за тяхната държава, дали ни харесва, дали всички са били добри с нас и след това отново какво мислим за Иран. Докато си хапвахме сладко, две момчета дойдоха и, с помощта на англоговорящия Али Даеи, ни предложиха да спим в домовете им днес. Отклонихме любезно поканите им и ги помолихме да ни покажат сносен хотел в района. Не успяха да го направят, но ние се справихме и сами…

„Ден пети. Видяхме столицата на Иран и се потопихме в „нощния живот“ на Техран!“ За това обаче много скоро :)

А ето и малка фотогалерия от „Турция на Юруш“ и „Welcome to Iran“

 

 
 

Кларксън, Хамънд и Мей с промо видео за „The Grand Tour“

| от chronicle.bg |

Джереми Кларксън, Ричард Хамънд и Джеймс Мей разбудиха апетита на феновете като пуснаха ново промо видео, в което да обнародват информация за предаването им „The Grand Tour“. 

Триото работи заедно от 2002 година, когато за първи път се събраха в този си състав, за да водят „Top Gear“. Изглежда, че наративът помежду им не се е променил дори в новото предаване. В клипа тримата седят на сив фон, почти не мърдат, освен когато говорят, и все пак са забавни.

Хамънд: Здравейте, ние сме водещите на „The Grand Tour“.

Мей: Да, и снимаме новите епизоди с пълна скорост.

Кларксън: Или поне щяхме, ако не бяхме тук да снимаме това глупаво, времеемко и безсмислено маркетингово съобщение…

Въпреки „проваления край“ на видеото, феновете са силно развълнувани от новината, че автомобилното предаване се завръща на 18 януари догодина. „Класически Кларксън. Нямаше как да стане друго…“, пише в един от много коментари. 

Тройката се премести от BBC в Amazon Prime след като Джереми удари с юмрук своя колега Ойсин Таймън на „Top Gear“, заради което беше уволнен като водещ и продуцент на предаването. Двамата му колеги напуснаха заедно с него като нба тяхно място бяха избрани нови водещи начело с Кристофър Евънс (не актьора), но рейтингът на предаването не успява да се възстанови.

Джереми, Ричард и Джеймс водят „The Grand Tour“ от 2015 година.

 
 

Джеймс Бонд може да спре с мартинито

| от chronicle.bg |

Може да видим любимият ни агент 007 по-често да посяга към сокчетата, отколкото към драгоценното му, друсано, а не бъркано мартини. Джеймс Бонд всъщност може да има тежък проблем с алкохола след над 60 години употреба на любимото си питие. Ново изследване на Медицинския журнал на Австралия показва, че Бонд пие мартини общо 109 пъти за всички филми от 1962 до 2015. Това според журнала са много мартинита.

Главният автор на изследването Ник Уилсън казва в изявление: „Често агентът пие преди сбиване, шофиране (включително и преследване), хазарт, операция на сложни машини и устройства, контакт с опасни диви животни, тежки атлетични изпълнения и секс с врагове, докато в леглото има ножове и пистолети. Беше забавно да изследваме филмите – абсурдностите, които Бонд прави след като пие, ни дадоха и повод за смях.“

В изследването, озаглавено „Licence to Swill: James Bond’s Drinking Over Six Decades“, се отбелязва, че в „Quantum of Solace“ агентът пие не по-малко от 6 Веспъри – коктейл от джин, водка и няколко вина. Според учените това може да вдигне нивото на алкохол в кръвта му до около 036 грама на децилитър. Това е достатъчно да причини сърдечна недостатъчност, кома и дори смърт.

В книгите нещата не са по-различни. В един от романите Иън Флеминг и Антъни Хоровиц пишат, че Бонд изпива 50 единици алкохол за 1 ден. Това е количество, което би убило всеки.

Препоръчва се сценаристите да си вземат бележка от това и 007 да потърси помощ за консумацията си на алкохол.

 
 

Apple строи нов кампус за 1 милиард долара

| от chronicle.bg |

Apple съобщи повече детайли за плана си да създаде още 20 000 работни места в САЩ през следващите 5 години. 

Компанията ще инвестира $1 милиард в строежа на нов компус в Остин, Тексас. Градът вече е дом на един кампус с 6 200 служители, който е и най-големия след щаба на Apple в Купъртино, Калифорния.

Новата сграда ще е на около километър от сегашната и ще заема площ от 0,5 кв. км. Очаква се така технологичния гигант да стане най-големият работодател в града с още 5 000 работни места и потенциала за допълнителни 10 000. Плановете включват и нови офиси в Сиатъл, Сан Диего и Кълвър Сити, които ще отворят през следващите 3 години. Те ще имат капацитет от над 1 000 служители всеки.

Разрастването идва след приемането на новите закони за данъците в САЩ, което спира Apple да не плаща данъци върху приходите от други държави.

През януари компанията съобщи, че ще инвестира $30 милиарда в сгради и ще създаде 20 000 нови работни места в Щатите до 2023. Тя също така ще създаде и стотици нови длъжности във вече съществуващи офиси в цялата страна, включително Ню Йорк, Бостън, Питсбърг и Портланд. Предвижда се офисът в Маями да удвои размерите си.

След последното увеличаване на служителите си с 6 000 тази година, Apple вече има над 90 000 само в САЩ.

 
 

Netflix показва документалка за харизматичния сериен убиец Тед Бънди

| от chronicle.bg |

Netflix добавя към портфолиото си документален сериал за кръвожадния сериен убиец Тед Бънди. Това става 40 години след като през 1978 той е екзекутиран за убийството на Кимбърли Лийч. Платформата, на която вече можем да гледаме няколко криминални сериали по реален случай като „Making A Murderer“ и „The Keepers“, пуска „Conversations With A Killer: The Ted Bundy Tapes“ на 24 януари 2019. Автор на продукцията е носителят на Еми Джо Берлингер.

Четирите епизода ще ни покажат непускано досега аудио интервю с Бънди, докато той чака екзекуцията си във Флорида, а също така и ще ни разкаже за убийствата му. Тед Бънди признава за 30 убийства на жени, които извършва през 70-те години.

Сериалът ще задълбае и около неестественото идологизиране на Бънди от множество дами, както и за брака му с Каръл Ан Буун, докато е в затвора. Цялата медийна шумотевица около делото също ще бъде отразена.

Джо е режисьор и на филма „Extremely Wicked, Shockingly Evil and Vile“ – също за Тед Бънди, в ролята Зак Ефрон. Лили Колинс, Джон Малкович и Ким Парсънс също ще участват и във филма, който излиза догодина. Той ще разказва за убиеца през очите на приятелката му Елизабет Клопфер, която не може да повярва на деянията на гаджето си.

Януари ще бъде голям месец за Netflix с няколко дебюта. „A Series of Unfortunate Events“ сезон 3 идва в новогодишния ден, а след това „Sex Education“ и последния сезон на „Unbreakable Kimmy Schmidt“. Скандалният „Girl“, който тази година взе наградата Caméra D’Or на Фестивала в Кан, също излиза, въпреки непристойните голи сцени с непълнолетни.