shareit

Приключения в Близкия Изток

| от |

To travel is to live. Две момчета, една кола и едно дълго, мечтано пътуване.

1391647_536917669717790_402523965_n

Когато чух за пътуването на двете момчета писах на Таня, която отдавна ми беше обещала да напише нещо за нас. „Познаваш ли ги?“  Отговорът беше малко неочакван дори за мен „Едното е приятелят ми“… Така историята за Ицо и Иво ще ви я покажем съвсем отблизо през очите на Таня Жотева.

To travel is to live. Две момчета, една кола и едно дълго, мечтано пътуване.

Без да искам да звучи толкова поетично, това, макар и клиширано, обобщава приключението на Ицо и Иво в Близкия Изток.

marshrut

Приключението, както го определят те (така се нарекли и своята Фейсбук страница), започва с прочитането на пътепис за обиколка на тази част от света. А именно Турция, Иран – основната дестинация, Армения, Черноморското крайбрежие на Грузия, обратно през Турция до България. Мисля, че не е отнело много време на Христо и Ивайло да се запалят по идеята и лека-полека търпеливо да си планират нещата. В момента, когато аз се запознах с тях двамата, подготовката беше сериозна, отпуската заявена, маршрутът почти начертан.

882_539124082830482_1428475636_n

Поради стечение на обстоятелствата бях през цялото време до тях, до сутринта на 21 октомври, когато натоварени и ухилени, потеглиха към своето пътешествие. И знам колко го чакаха и искаха. Оборудваха се с карти и пътеводители (доколкото скромният откъм информация за тази част на света български пазар позволи). Изучиха спецификата на държавите, привичките, странностите, с които ще се сблъскат. Ицо е говорителят, тъй като прилежно и старателно дълго време учи арабски, който ще му е от полза, поради близостта с фарси.

1379330_534556626620561_2097212652_n

Маршрутът и цифрите са впечатляващи – над 12 000 км, 4 държави, 28 дни. Въпреки особеното положение на Интернет използването основно в Турция и Иран, момчетата грижливо описват преживяванията си в страницата всеки ден, като качват снимки и клипчета, от които добиваме съвсем реална представа какво преживяват.

1385527_540328369376720_794546165_n

Вече са в Иран – така желаната дестинация, която всъщност е основната цел. Противно на масовото мнение, те ни разказват колко сърдечни и гостоприемни са хората. Първата им спирка в Иран беше град Урмия, близо до турската граница. Момчето, при което нощуваха през първата си иранска вечер, отишло до самия граничен пункт, за да им помогне с проверката и преминаването. Подобни преживявания, в този край на света, могат да  отворят очите на скептиците, за които Изтокът е лишен от цивилизационно развитие. Ицо и Иво разказват в своите статуси, че там просто е друга култура, друг бит, но местните са любознателни и мили, търсят контакти, интересуват се, вълнуват се за случващото се отвън. В момента са в столицата Техеран, и ще останат няколко дни там. Подслонило ги е момче, чиято къща е пълна с пътешественици от Европа. Всичко е на добра воля. Пътят им после тръгва на юг, към старите градове, люлки на цивилизацията, към Арбаско море и Индийския океан, свързани посредством Оманския залив, към Персийския залив, към непознати и красиви градове, към нови хора с усмивки и покани за чай, към Армения и Грузия, и най-накрая обратно към  България. Нито за момент не се си мислели да се отказват, въпреки многожеството приказки (дори от моя страна) за това, колко нестабилен е районът, и как във всеки един момент би могло да настъпи военно положение. Не се притесняват къде ще спят следващата вечер, защото вярват, че добрите хора, готови да предложат гостоприемството си, са много и те ще ги срещнат.

1374267_533409126735311_464641824_n

Има нещо много зареждащо в това, да видиш две момчета, страшно позитивни и надъхани, които спокойно и последователно осъществяват мечтата си. Това винаги е  достойно за уважение. Много хора ще си кажат, че Иран не е кой знае какво, че подобно пътуване е правено, че двамата не откриват топлата вода, и че подобна авантюра едва ли заслужава такова отразяване. Да, ама не! Защото много от нас го мечтаят, а малко се опитват да го сбъднат. И защото момчетата са готини и интересни. И защото отстрани изглежда лесно, а всъщност не е и толкова трудно. И защото трябва да се научим да се кефим от сърце, а не винаги да търсим негативното, само, за да сме наобратно. Защото мечтите ни поддържат живи.

А ето и какво разказват Ицо и Иво.

4 септември :

Лежерно оформихме документацията, която ни е необходима – визи и карнет дьо пасаж. Нашето пътешествие стартира на 21 октомври сутринта. Една червена сливенска красавица (Ауди А3 на Ицо) ще бъде нашият верен съюзник по пътя.

1236885_517927934950097_1917194780_n

Пълномощно за колата на английски и на фарси. Едва ли ще е излишно! 

946402_531536593589231_941564354_n

И така ден първи – 21 октомври – 1000 километра и момчетата са в Анкара.

Приятно сме изненадани от наличието на wi-fi почти навсякъде, където бяхме в града, чийто център е доста приветлив. Не се продава алкохол/бира след 22.00 вечерта – това е единствената неприятна изненада.

По пътя нямахме абсолютно никакви проблеми. На границата чакахме 15-на минути „мистър Хидаит“ да дойде, за да ни провери багажа и да сложи необходимия за преминаването ни стикер. Но той дойде с много настроение и след кратък „разпит“ защо отиваме в Иран и не ни ли е страх, ни пусна да тръгваме. Другият ни контакт с местни включваше усмихнато момче, работник на бензиностанция, който ни помисли за сирийци или иракчани… Явно бежанците са навсякъде!

22 октомври. Първи приключения след обилната закуска в хотела.

Снощи Ицо видя, че е забравил да си вземе разтвора за очните лещи. Купуването на разтвор за лещи в Анкара се оказа трудно. Може би купуването на обогатен уран от иранец в Ню Йорк е по-лесно. Пробвахме да си закупим от две оптики, но в турските (или поне анкараските) оптики лещи не се продават. Един добре ухаещ млад турчин с 3 английски думи в речника успя да ни упъти към болница, където явно могат да се закупят лещи. Цялата процедура отне около час. Първо ни казаха да се качим на осмия етаж на болницата, където чакахме известно време млада госпожица с още по-беден английски речник да дойде, за да се опита да ни продаде свещения разтвор. Обясних и какво искам, тя не разбра много и се обади на своя приятелка с английски. След 15-минутно разменяне на телефона най-накрая се разбрахме и ни продадоха разтвор за „hard lenses“. За целта взеха двете имена (или както младата госпожица, след превод на приятелката и, ги нарече „first name and your name please“) на Ицо, телефонния му номер, имейл адреса му.

vanezero

23 октомври : Welcome to Iran

Бяхме в Татван далеч преди да е станало обяд. Снимахме красивото езеро и продължихме към Ван. Малко преди града, който лежи на отстрещния бряг на езерото, трябваше да свием на юг и да продължим в най-неприятните части на Кюрдистан, за да стигнем до контролния граничен пункт Есендере.

Обядвахме със запасите консерви от България на брега на езерото и продължихме към пункта. Оставаха 340 километра до Иран.

Качеството на пътищата се разваляше все повече, като на места асфалт нямаше, а само много валирани малки камъчета залети с малко смола. Настилката е неприятна за каране, защото камъчетата хвърчат навсякъде. 100-на километра преди град Юксекова, който щеше да е последното по-голямо населено място преди Иран, стрелката на резервоара ни почти навлезе в червената част на датчика. Трябваше да заредим. Отбихме на няколко места, на които продаваха само газ и/или моторин (за каквото и да се използва тази течност), но бензин А95 нямаше. Спряхме на една бензиностанция, за да попитаме дали имат нужното ни гориво, а цивилен и любезен мъж на средна възраст обясни на Ицо, че бензин има след 10 километра (нещо което се оказа и лъжа). След като ни упъти, мъжът ни пожела лек път и се обърна с гръб… и чак тогава забелязахме, че той е с автомат Калашников през рамо.

За да стигнем до най-скъпата бензиностанция, обаче, минахме и през военен пункт, на който видяхме още хора с автомати. Този път поне униформени. Казармите ставаха все по-честа гледка, а вишките отрупани с торби с пясък бяха буквално през 5 километра. Все пак заредихме бензин за около 3.70 лв/литър и продължихме без повече премеждия към Есендере…

Още от турската страна получихме първата си покана за спане в нечий дом. Млад мъж ни предложи подслон, но ние имахме уговорка с нашия гид за Урмия и домакин на първата ни нощувка. Той се справи изключително бързо с цялата бюрокрация покрай влизането в Иран. За по-малко от час беше оправил всичко, а много хора на границата го познаваха. „Акулите“, които продаваха ирански риали, обаче, не го харесваха много. Той ни предупреди да не купуваме от тях местната валута, а те го гледаха с неодобрение.

Пристигнахме в Урмия привечер и направихме още няколко неща от първа необходимост. С помощта на Хюсеин, нашия гид, си закупихме местна предплатена сим карта, пътна карта на Иран, както и някаква програма, с която да влизаме в забранения фейсбук. Местните много се изненадаха от способността на Ицо да чете фарси, което само направи интереса им още по-голям. Всеки тук ти казва „Уелкъм ту Иран. Инджой“. Всички са много любезни и любопитни. След като вечеряхме, заредихме празния резервоар до горе (излезе около 20 лв) и се прибрахме да отдъхнем в дома на Хюсеин.

Седнахме със семейството (бащата и по-малкия брат на Хюсеин, жените в лицето на майката и сестра му не седнаха с нас) да изпием по чай, а след спазването на тази традиция, отидохме до местната джамия. Там имаше нещо като литургия, преди утрешния мюсюлмански празник. Докато траеше литургията малкият син, Араз, който е доста добро и забавно хлапе, ми шепнеше „This is police“ за почти всеки от гостите в храма. Така и не разбрах дали е истина или не. След като приключиха с молитвите, голяма част посетителите в джамията ни наобиколиха и започнаха да ни питат всевъзможни неща. Това продължи около 30 минути, а след това се прибрахме отново в дома.

24 октомври :  Булгаристан – ю дон’т пей, ю гоу

Странностите в Иран не спират само до сладкото от моркови и необразоваността на хората за пошлите привички на цивилизования свят. За да си вземеш сим карта, например, трябва да оставиш пръстов отпечатък. Това направи Хюсеин вчера. Самият той пък не знае и какво е „подкуп“ – знае само че е забранено от религията му. По магистралата, малко по-късно днес, станахме свидели на огън запален до пътя и семейство горящи някакви съчки. Нормално е да видиш цяло семейство на мотор без никакви предпазни каски, жилетки или каквото и да било. Маркировката по пътищата е дефицитна, а на части от магистралите има 50-100 метра между насрещните движения…

Преди Табриз трябваше да минем през селцето Кандован. Това е скално селище, в което бедността и скуката царуват от дълги години. Ще царуват още дълги със сигурност. Днес беше пълно с хора, защото в Иран е религиозен празник и нищо и никой не работи. Разбиранията на иранците за пикник включват сядане на ръба на пропаст или на ръба до реката, палене на огън някъде и стоене около него. Направихме няколко снимки из един от кварталите на селцето, хапнахме неприятна, препоръчана от местен, чорба и тръгнахме към Табриз.

Малко преди града решихме да променим плана си и да оставим Табриз за нашия път на връщане. За града знаем, че е важен индустриален център, а това не е нашата търсена среда. Продължихме по магистралата към Техран (която не е нищо особено – три платна в посока с асфалт тип „Тракия при Пазарджик“), планирайки да отбием в Занджан по пътя, за да пренощуваме. Тази магистрала е платена и на няколко места спирахме, за да платим. Така и не разбрахме по колко точно трябва да дадем. Сценарият се повтори два пъти:

Иво: Hi, how much is it?
Toll-guy: Hi! Where are u from?
Иво: Булгаристан!
Toll-guy: Oh, Bulgaristan! Welcome to Iran! How r u? What was the name of that player in Bulgaristan?
Иво: Стоичков?!
Toll-guy: Yeah, yeah, Stoichkov! Good! U go now, dont pay! U go!

Първото нещо, което искахме да направим, след пристигането си в Занджан беше да се нахраним добре. Гадната супичка от обяда в Кандован не ни засити въобще и стомасите ни вече виеха след 300-те изминати километра. Влязохме в първия кебап шоп, привлечени от картинка на голям пингвин на входа му. Вътре имаше 6-7-8 момчета, които знаеха половин дума английски, за разлика от голяма част от иранците, които знаят „Hi, where are u from, welcome to Iran!“. Някак успяхме да си поръчаме 2 бургера и по 1 айрян. Един от многото работници в кебапшопа се влюби в горнището на Иво и през следващите около час и половина, в които стояхме на мястото, искаше да му го купи или Иво да му го подари. Питаше го през 5 минути, докосваше бялата одежда и след това се усмихваше и казваше нещо на фарси.

Докато чакахме, дойде младеж, който знаеше малко повече английски – ще го наричаме Али Даеи, защото май беше влюбен в този местен футболист. Изпрати ни в друга, далечна, част от заведението да седнем, след което дойде. Обсъдихме обичайните за иранците теми. Хората са много заинтересовани какво мислим за тяхната държава, дали ни харесва, дали всички са били добри с нас и след това отново какво мислим за Иран. Докато си хапвахме сладко, две момчета дойдоха и, с помощта на англоговорящия Али Даеи, ни предложиха да спим в домовете им днес. Отклонихме любезно поканите им и ги помолихме да ни покажат сносен хотел в района. Не успяха да го направят, но ние се справихме и сами…

„Ден пети. Видяхме столицата на Иран и се потопихме в „нощния живот“ на Техран!“ За това обаче много скоро :)

А ето и малка фотогалерия от „Турция на Юруш“ и „Welcome to Iran“

 

 
 

Филмовото наследство на Тони Скот

| от | |

На 19-и август 2012-а година, Тони Скот паркира автомобила си на моста „Винсънт Томас“. Режисьорът на редица култови холивудски заглавия оставя автомобила си, бележка и след това прекрачва перилата. Според очевидец, Тони не се поколебал да скочи. Малко по-късно и бреговата охрана на Лос Анджелис ще намери тялото, докато в колата ще открият прощално писмо, адресирано до семейството. Едва през октомври ще има яснота, че в тялото на холивудския гений се крият миртазапин и есзопиклон – двете са известни с причиняването на суицидни мисли. През ноември, братът Ридли Скот ще признае, че Тони се е борил с рак твърде дълго време, а неговото семейство предпочело да запази всичко това в тайна. Филмографията на Тони Скот е изключително богата – от филми като „Топ Гън“ до „Дни на грохот“, „Ченгето от Бевърли Хилс“, „Истински романс“ и още много други.

Възпитаникът на Кралския колеж по изкуства е успял да създаде изключителни творби през годините. От всички отличени ленти ще откриете филм, където почеркът на г-н Скот изглежда като визуална история, която никой друг не е посмял да направи.
През 1987-а година излиза филм с името „Мъж под прицел“. Макар и заглавието да е особено обещаващо, режисурата и актьорската игра са под такава критика, че най-вероятно и до днес можете да откриете правилния безплатен стрийм за бърза справка. Потенциален режисьор на лентата трябвало да бъде Тони Скот, но вместо да се занимава с „Мъж под прицел“, Тони решава да се занимава със снимките на „Топ Гън“ – освен това, никой не искал  да повери точно този  филм на младок без никакъв особен опит. Само 20 години по-късно, режисьорът ще получи втори шанс. Узрял допълнително и със сериозен поглед към киното, Скот започва да реди сложен пъзел, който днес също старее достатъчно добре в библиотеките на филмовите критици.

qwqwr

Макар и историята понякога да губи връзката или по днешните критерии да не изглежда чак толкова съвършена, трябва да отбележим едно друго качество – завладява бързо. Тайната зад успеха, въпреки печалбата от 130 милиона долара (за сметка на бюджет от 70 милиона долара) е фактът, че Тони Скот е работил с всички актьори и още по-важното, актьорите определено са обожавали да гледат как се случва магията. Дензъл  Уошингтън, Дакота Фанинг, Кристофър Уолкън и Мики Рурк са участвали с голямо удоволствие  в проектирането на съвършенството, дирижирано от този режисьор.

Критиците казват, че в този филм можете да видите личните демони на г-н Скот да се прокрадват по лентата. Всяка сцена изглежда не толкова съвършена, снимана под странен ъгъл, но съответно не можете да си обясните защо продължавате да гледате този филм. Запазената марка на Тони Скот е точно това – всичко започва леко и спокойно, сякаш кани зрителя да се настани по-удобно за слеващите няколко часа, в които ще мине през въртележката на чувствата си.

В случая с „Мъж под прицел“, някои сцени няма да имат връзка, поне не и на първо четене, но това е магията на киното – всяка една е просто част от по-голямата картина и едва на края ще може да се види завършена. Сякаш се рисува портрет, в началото не прилича на нищо, докато художникът не остави името си в долния десен ъгъл.

qq1

Това е историята на Тони Скот, за разлика от брат си, той никога не се е стремял да направи филмите за награда Оскар.Портфолиото на Тони с наградите е сякаш скромно, не е успял да продуциира лентата, която да накара света да скандира името му, за да получи златната статуетка, а сякаш не това е била целта. Фокусът е в създаването на изкуство, което да забавлява, впечатлява и приковава зрителя. Докато всички останали използват метода на третините, Скот работи със златното сечение на кинематографията. И щом човек като Брайън Хелгеланд започва скрипта, няма какво повече да очакваме. Впрочем, през същата година (1987-а), Брайън влиза във видеотеката (същата, в която някога работил Тарантино) и попитал кой е най-добрият филм. Касиерът го насочил към първата версия на „Мъж под прицел“.

20 години по-късно, човекът ще напише сценария за малко по-различен и много по-добър филм. Историята, колкото и тривиална да звучи за днешното време, ни пренася в обувките не бивш командос, нает за телохранител на малко момиченце. В книгата, от където се извлича съвсем нов филм, главният герой Крийси (Дензъл Уошингтън), трябва да показва своите свидни белези от войните, неприятните срещи с алкохола и тежката депресия. Пресъздаването на емоционално състояние е доста трудно, особено след като авторът на книгата преразказва историята по-скоро в главата на героя, където се случват много съдбоносни решения. Ето защо и началото на филма е бавно, сцените са размазани, понякога твърде безцветни, друг път прекалено осветени, мигове на черно-бяло кино и още много други. Свикнете с идеята, че Тони Скот ще оставя символи във всеки един момент.

Той запълва онези празнини в сценария и прави преход от сцена в сцена, без да форсира действията, усеща се плавно въведение в иначе бързите темпове на филма. Самият Дензъл е поканен да участва, докато чака пред кабинета на доктора. Там се срещат с Тони. Уошингтън признава, че е бил изморен от киното, вече не искал да снима филми, мисли за пенсиониране. Скот взима под наем точно тази апатия, за да създаде герой, който сякаш всички познаваме и виждаме. Алкохолизмът и отчаянието, изиграни тук, печелят Оскар около 8 години по-късно, когато Дензъл ще бъде пропадналият авиатор в един друг филм. Когато питат Тони, защо втората част във филма е толкова натъпкана с насилие, той отговаря „Помислих си какво бих направил, ако моите деца бъдат нападната и сцените се наредиха веднага.“.

И ако те са завладяващи, какво да говорим за музикалното оформление? Понякога чувате тиха, дори шепнеща испанска китара, друг път се прокрадва песен като „Clair de Lune“, преди да се разнесат писъците и екранът да се покрие отново с агресия. Използваме този филм за пример, защото в него можете да видите най-много и възможно най-доброто от Тони Скот. За още по-сериозна спекула, можем да съпоставим края на главния герой с края на режисьора.

wqrwrwq

 

И двамата ще минат по моста, но сякаш никога не слизат от него. Разбира се, ако сега решите да претърсите торентите и да откриете „Мъж под прицел“, препоръчваме да не се привързвате много към идеята – такива повече няма да има. Със загубата на този човек, губим и желанието за експериментиране – режисьорът е на 60 години, когато започва  да работи по този  проект – Холивуд сякаш използва много добре познатия модел и вече експериментите, опитите за нещо ново и дори рисковете, са минимализирани. Дисни прави римейк след римейк, дори не се опитва да създаде нов филм.  Компютърните ефекти са навсякъде, докато за заснемането на този  филм са търсени стари видео камери, които да придадат по-голяма автентичност. 7 години  по-късно, още не можем да открием еквивалент на  филм, направен с подобна класа. Холивуд измести рисковете и преследването на добрият филм за сметка на блокбъстърите,  сякаш  вече не е важно  каква история ще гледаме, стига да е напомпана с бензин, експлозии и няколко дебилни реплики. Тони  Скот беше друга филмова религия и за жалост – изгубена  такава.

 
 
Коментарите са изключени

Шай Шахар – най-успешният мъжки жиголо

| от |

Проституцията изобщо не трябва да се смята за професия, ограничаваща се само до пола. Оказва се, че мъжките компаньони са достатъчно търсени и желани. Със сигурност нямат точно този успех, както жените, но пък историята познава някои от успешните господа. Историята на Шай Шахар е една от най-увлекателните в модерното общество. Някогошно предсказание от местен гадател гласяло „Не бързай да се оплакваш от съдбата, защото не знаеш какво смята да ти донесе тя“. Очевидно става въпрос за предлагането на плътски услуги. Това пак е някаква съдба, а самият Шай признава, че е един от първите мъже, настанили се на червените фенери.

Преди да стане жиголо, човекът се опитал да бъде част от американската армия, след това дезертира в Израел през 1980-а година. Там съдбата го среща с жена и дъщеря. Военната служба е задължителна в Израел и Шай дава своя дан, а след това решава да замине за Холандия. Осъзнавайки, че червените фенери имат само жени и никакви мъже, той побързал да промени правилата на играта и задал съвсем нова идея – мъжко жиголо.

Срещу скромната сума от 1000 долара, той предлагал услугите си на жени. Прекарва 10 години в този бизнес и заявява, че тайната на неговите познания била открита в секс списанията. Наученото било практикувано върху приятелки, а на 35-годишна възраст се превърнало като бизнес призвания. Освен това използвал най-древният подход за опознаването на своята партньорка.

Питал кой е любимият цвят на неговата клиентка, кое е любимото животно и по този начин можел да допуска какво очаква да получи избраницата. Шай твърди и до днес, че е успял да спести пари от забавлението си. Жиголото признава, че е хетеросексуален и съответно в кариерата си е задоволил повече от 500 жени и двойки. Сега вече е пенсиониран и се занимава с друга форма на изкуството – музиката и свири със своята джаз група по различни заведения в Амстердам.

Мотивът на дамите също бил интересен, те не търсели връзка, не искали да развалят нищо със своите партньори, но искали да усетят тръпката от това удоволствие. 5-годишният стаж на тази професия успял да изврати достатъчно жиголото и той признава, че на този етап вече вижда жените като потенциални клиентки и източник на пари, отколкото като индивидуални личности.

 
 
Коментарите са изключени

Създаването на образа на класическия британец

| от |

Джонас Хануей (1712 – 1786) е може би най-противоречивата личност в историята на британската култура. От една страна, той е много вероятно първият мъж в Лондон, който носи чадър, създавайки мода, която продължава и до днес. Това обаче разбунтува сериозно кочияшите, които се страхуват, че тази нова технология за предпазване от дъжда ще им вземе хляба, защото досега те са били единствената опция, когато завали.

Jonas Hanway by James Northcote

Джонас Хануей

От друга страна обаче, Хануей заема грешната позиция по един друг въпрос (в необявения случаен процес на създаване на класическия английски джентълмен). Той води дълъг спор с известния автор д-р Самюел Джонсън относно… чая. Самюел е за, а Джонас е против, както той сам обяснява надълго и нашироко в есето си от 350 страници озаглавено: „Есе за чая, разглеждан като гибелен за здравето, възпрепятстващ индустрията и обедняващ народа; също и обяснение за развитието и широката му употреба по тези земи; с няколко политически размисли; и мисли за обществената любов, в 25 писма до две дами“*.

Освен други неща, той много страстно в есето си защитава тезата, че чаят е „обида срещу природата“, защото не е естествено за хората да пият топла вода и че този „образуващ газове алкохол“ причинява скорбут, слаби нерви, „паралитични разстройства“, „спазми на червата“ (което той знае „от мой личен опит“), води до разваляне на зъбите и като цяло понижава коефициента на красота у английските жени.

За щастие на любителите на чай, Самюел Джонсън в крайна сметка печели този спор. От този момент  минава само около 1 век преди Едуард Коук да завърши клишето за класическия англичанин с бомбе.

__

* На английски: An essay on tea : considered as pernicious to health, obstructing industry, and impoverishing the nation : with a short account of its growth, and great consumption in these kingdoms : with several political reflections : in twenty-five letters addressed to two ladies

 
 
Коментарите са изключени

Как Китай сглоби собствен стелт от частите на сваления F-117 над Сърбия

| от |

Първият голям скандал в Студената война идва благодарение на името Франсин Гари Пауърс. Пилотът на самолет U-2, признава, че е работил за ЦРУ, правил е разузнавателни полети, летял е над съветски военни бази и като цяло се надявал, че Съветският съюз няма оръжие, с което да порази самолета. Самопризнанията и факта, че говори пред съветски съд, очевидно показват, че двете сили се въоръжават сериозно. Годината е 1960-а, американската авиация обещава да си вземе поука и бързо започва разработката на друг невидим самолет. Така популярната стелт технология няма да завърши особено добре и само 39 години по-късно, тестовото военно оръжие на САЩ ще докаже, че има някакъв особен авиационен проблем, когато става въпрос за напреднала военна техника. През 1999-а година, югославски военни прихващат легендарния F-117 и решават да тестват неговата „невидимост“. На някои от частите после цъфват надписи като „Извинявай, не знаехме, че си невидим“, както и „Колумбе, Колумбе, й**ем ти любопитството.“. Точно 2 ракети са били необходими за разчистването на небето.

Близо 12 години след този „инцидент“, Китай показва своя първи невидим самолет или по-скоро започва тестовете. В този момент изплуват и някои много интересни предположения – едно от тях е именно използването на части от свалените изтребители. Според американските разузнавачи, след свалянето на невидимия „Нощен ястреб“, китайски агенти са обикаляли и изкупували за луди пари всеки сувенир, прибран от местен жител.

F-117 parts

Снимка: By Petar Milošević – Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=74037454

Разузнаването на НАТО признава, че е имало наличие на шпиони, кръстосвали местността и издирвали събрани части от местното население. През 90-те години на миналия век, политическите отношения между Китай и Сърбия са на изключително добро ниво, следователно никой не е имал нищо против събирането на останките от най-добрият самолет на САЩ – колко точно добър може да бъде, след като е свален от най-обикновена ракетна установка, можете сами да прецените.

Белградският музей на авиацията притежава някой друг сувенир като крило и кабина, но това изобщо не представлява интерес за китайците, по-вълнуваща тема са технологии, които предоставят тази невидима протекция от радарите. Китай започна да инвестира все повече в разработката на оръжие и след като през 2010-а година, бюджетът им възлиза на близо 50 милиарда паунда, какво можем да очакваме като сума след още 10 години? На следващата година стана ясно, че Китай вече разработва нов стелт изтребител и започва тестовете, както и изчистването на новата технология.

 

Същата година стана ясно, че американското правителство съди и инженерът Ношир Гоуадиа, който продава стелт ракетната технология на Китай. През 2011-а година, САЩ продължава да смята, че червената народна армия на Китай е поне с едно поколение назад. Каква е ситуацията днес?
През септември, 2018-а година, Китайското правителство официално съобщава, че е готово да пусне в масово производство разработката на J-20 изтребител.

J-20_at_Airshow_China_2016

Снимка: By Alert5 – Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=52820207

Според източници, китайските инженери най-накрая са успели да намерят решение за двигателите и с новото родно производство, самолетът ще може да лети със свръхзвукова скорост, но без да уведомява близките радари. Основен проблем в проекта до този момент е прегряването на перките на двигателя, които при употреба на термокамера ще помогнат за по-бързото му откриване. Според военния експерт Жоу Ченминг, Китай е разполагал с едва 20 J-20 (през 2018) и това количество изобщо не е достатъчно, още повече, че Южна Корея и Япония получават последно поколение американски F-35.

Не трябва да забравяме, че китайската армия инвестира сериозни суми и в закупуването на руски Su-35 и по този начин заявява сериозно авио позициите си при евентуални военни действия, но нека се върнем към J-20. Редица критици, предимно от американската армия, заявяват многократно, че е почти невъзможно да се обърне технологията на свалените F-117.

20 години по-късно, конструкторното бюро Chengdu вече работи върху създаването на по-къса самолетна база, която би позволила на въпросният невидим войн да излита от самолетоносачи, с което да засили присъствието на военноморския флот. Интересен факт е, че китайският J-15, който в момента е на въоръжение и е взаимстван от Su-33, вече е на повече от 30 години, следователно е време за китайското правителство да направи следваща стъпка към иновацията.

Битката за невидими самолети се оказва интересна ниша. Неофициални снимки на китайски J-20 се появяват в американска база. Според източници, това е реплика на истинския боен самолет, построен изцяло за изучаване на технологията, не е ясно дали лети или не. Отново интересна маневра, особено след горепосочените изказвания.

J-20s

Снимка: By Alert5 – Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=52859253

Забавните моменти около раждането на този самолет са обвързани и с други легенди като хакването на Пентагона. През 2016-2019-а година, различни източници смятат именно хакерската война като основна причина за бързите темпове, с които китайската армия и авиация напредва във въоръжаването. Източници като CNBC твърдят, че до 2030-а година, благодарение на хакерските похвати, Китай може да изпревари всички в създаването на изкуствен интелект.

Традицията показва, че никой не е виновен на хората, които не могат сами да защитат своите лични данни, а в този случай, ако Пентагона не може да се справи, кой би могъл? Интересната страна от целият скандал е, че китайските инженери, дори и ако са използвали ценна военна информация от САЩ, не плагиатстват американската технология, а я подобряват. На този етап няма нито един свален или обстойно разгледан J-20. Невидимостта на самолета също е под въпрос, след като през 2018-а година се оказва, че индийските радари успяват да засекат J-20. По-късно става ясно, че пилотите не използват рефлекторите на радарни вълни в мирно време, за да не последват катастрофи.

Интригата става още по-интересна, след като можем да стигнем до заключението, че китайската армия не просто скъсява дистанцията с останалите конкуренти, но вече спокойно можем да допускаме, че ги изпреварва. Военният шпионаж никога не е познавал граници, следователно дали тайните на невидимите самолети идват от хакерски атаки или от възпроизведена американска технология, няма никакво значение. Впрочем, нека не забравяме, че руски учени първи откриват под колко градуса се отразява радиовълната – 90, ако се чудите. Дали Китай ще започне да продава J-20, това също е въпрос, който остава някъде в бъдещето.

 

 
 
Коментарите са изключени