shareit

Приключения в Близкия Изток

| от |

To travel is to live. Две момчета, една кола и едно дълго, мечтано пътуване.

1391647_536917669717790_402523965_n

Когато чух за пътуването на двете момчета писах на Таня, която отдавна ми беше обещала да напише нещо за нас. „Познаваш ли ги?“  Отговорът беше малко неочакван дори за мен „Едното е приятелят ми“… Така историята за Ицо и Иво ще ви я покажем съвсем отблизо през очите на Таня Жотева.

To travel is to live. Две момчета, една кола и едно дълго, мечтано пътуване.

Без да искам да звучи толкова поетично, това, макар и клиширано, обобщава приключението на Ицо и Иво в Близкия Изток.

marshrut

Приключението, както го определят те (така се нарекли и своята Фейсбук страница), започва с прочитането на пътепис за обиколка на тази част от света. А именно Турция, Иран – основната дестинация, Армения, Черноморското крайбрежие на Грузия, обратно през Турция до България. Мисля, че не е отнело много време на Христо и Ивайло да се запалят по идеята и лека-полека търпеливо да си планират нещата. В момента, когато аз се запознах с тях двамата, подготовката беше сериозна, отпуската заявена, маршрутът почти начертан.

882_539124082830482_1428475636_n

Поради стечение на обстоятелствата бях през цялото време до тях, до сутринта на 21 октомври, когато натоварени и ухилени, потеглиха към своето пътешествие. И знам колко го чакаха и искаха. Оборудваха се с карти и пътеводители (доколкото скромният откъм информация за тази част на света български пазар позволи). Изучиха спецификата на държавите, привичките, странностите, с които ще се сблъскат. Ицо е говорителят, тъй като прилежно и старателно дълго време учи арабски, който ще му е от полза, поради близостта с фарси.

1379330_534556626620561_2097212652_n

Маршрутът и цифрите са впечатляващи – над 12 000 км, 4 държави, 28 дни. Въпреки особеното положение на Интернет използването основно в Турция и Иран, момчетата грижливо описват преживяванията си в страницата всеки ден, като качват снимки и клипчета, от които добиваме съвсем реална представа какво преживяват.

1385527_540328369376720_794546165_n

Вече са в Иран – така желаната дестинация, която всъщност е основната цел. Противно на масовото мнение, те ни разказват колко сърдечни и гостоприемни са хората. Първата им спирка в Иран беше град Урмия, близо до турската граница. Момчето, при което нощуваха през първата си иранска вечер, отишло до самия граничен пункт, за да им помогне с проверката и преминаването. Подобни преживявания, в този край на света, могат да  отворят очите на скептиците, за които Изтокът е лишен от цивилизационно развитие. Ицо и Иво разказват в своите статуси, че там просто е друга култура, друг бит, но местните са любознателни и мили, търсят контакти, интересуват се, вълнуват се за случващото се отвън. В момента са в столицата Техеран, и ще останат няколко дни там. Подслонило ги е момче, чиято къща е пълна с пътешественици от Европа. Всичко е на добра воля. Пътят им после тръгва на юг, към старите градове, люлки на цивилизацията, към Арбаско море и Индийския океан, свързани посредством Оманския залив, към Персийския залив, към непознати и красиви градове, към нови хора с усмивки и покани за чай, към Армения и Грузия, и най-накрая обратно към  България. Нито за момент не се си мислели да се отказват, въпреки многожеството приказки (дори от моя страна) за това, колко нестабилен е районът, и как във всеки един момент би могло да настъпи военно положение. Не се притесняват къде ще спят следващата вечер, защото вярват, че добрите хора, готови да предложат гостоприемството си, са много и те ще ги срещнат.

1374267_533409126735311_464641824_n

Има нещо много зареждащо в това, да видиш две момчета, страшно позитивни и надъхани, които спокойно и последователно осъществяват мечтата си. Това винаги е  достойно за уважение. Много хора ще си кажат, че Иран не е кой знае какво, че подобно пътуване е правено, че двамата не откриват топлата вода, и че подобна авантюра едва ли заслужава такова отразяване. Да, ама не! Защото много от нас го мечтаят, а малко се опитват да го сбъднат. И защото момчетата са готини и интересни. И защото отстрани изглежда лесно, а всъщност не е и толкова трудно. И защото трябва да се научим да се кефим от сърце, а не винаги да търсим негативното, само, за да сме наобратно. Защото мечтите ни поддържат живи.

А ето и какво разказват Ицо и Иво.

4 септември :

Лежерно оформихме документацията, която ни е необходима – визи и карнет дьо пасаж. Нашето пътешествие стартира на 21 октомври сутринта. Една червена сливенска красавица (Ауди А3 на Ицо) ще бъде нашият верен съюзник по пътя.

1236885_517927934950097_1917194780_n

Пълномощно за колата на английски и на фарси. Едва ли ще е излишно! 

946402_531536593589231_941564354_n

И така ден първи – 21 октомври – 1000 километра и момчетата са в Анкара.

Приятно сме изненадани от наличието на wi-fi почти навсякъде, където бяхме в града, чийто център е доста приветлив. Не се продава алкохол/бира след 22.00 вечерта – това е единствената неприятна изненада.

По пътя нямахме абсолютно никакви проблеми. На границата чакахме 15-на минути „мистър Хидаит“ да дойде, за да ни провери багажа и да сложи необходимия за преминаването ни стикер. Но той дойде с много настроение и след кратък „разпит“ защо отиваме в Иран и не ни ли е страх, ни пусна да тръгваме. Другият ни контакт с местни включваше усмихнато момче, работник на бензиностанция, който ни помисли за сирийци или иракчани… Явно бежанците са навсякъде!

22 октомври. Първи приключения след обилната закуска в хотела.

Снощи Ицо видя, че е забравил да си вземе разтвора за очните лещи. Купуването на разтвор за лещи в Анкара се оказа трудно. Може би купуването на обогатен уран от иранец в Ню Йорк е по-лесно. Пробвахме да си закупим от две оптики, но в турските (или поне анкараските) оптики лещи не се продават. Един добре ухаещ млад турчин с 3 английски думи в речника успя да ни упъти към болница, където явно могат да се закупят лещи. Цялата процедура отне около час. Първо ни казаха да се качим на осмия етаж на болницата, където чакахме известно време млада госпожица с още по-беден английски речник да дойде, за да се опита да ни продаде свещения разтвор. Обясних и какво искам, тя не разбра много и се обади на своя приятелка с английски. След 15-минутно разменяне на телефона най-накрая се разбрахме и ни продадоха разтвор за „hard lenses“. За целта взеха двете имена (или както младата госпожица, след превод на приятелката и, ги нарече „first name and your name please“) на Ицо, телефонния му номер, имейл адреса му.

vanezero

23 октомври : Welcome to Iran

Бяхме в Татван далеч преди да е станало обяд. Снимахме красивото езеро и продължихме към Ван. Малко преди града, който лежи на отстрещния бряг на езерото, трябваше да свием на юг и да продължим в най-неприятните части на Кюрдистан, за да стигнем до контролния граничен пункт Есендере.

Обядвахме със запасите консерви от България на брега на езерото и продължихме към пункта. Оставаха 340 километра до Иран.

Качеството на пътищата се разваляше все повече, като на места асфалт нямаше, а само много валирани малки камъчета залети с малко смола. Настилката е неприятна за каране, защото камъчетата хвърчат навсякъде. 100-на километра преди град Юксекова, който щеше да е последното по-голямо населено място преди Иран, стрелката на резервоара ни почти навлезе в червената част на датчика. Трябваше да заредим. Отбихме на няколко места, на които продаваха само газ и/или моторин (за каквото и да се използва тази течност), но бензин А95 нямаше. Спряхме на една бензиностанция, за да попитаме дали имат нужното ни гориво, а цивилен и любезен мъж на средна възраст обясни на Ицо, че бензин има след 10 километра (нещо което се оказа и лъжа). След като ни упъти, мъжът ни пожела лек път и се обърна с гръб… и чак тогава забелязахме, че той е с автомат Калашников през рамо.

За да стигнем до най-скъпата бензиностанция, обаче, минахме и през военен пункт, на който видяхме още хора с автомати. Този път поне униформени. Казармите ставаха все по-честа гледка, а вишките отрупани с торби с пясък бяха буквално през 5 километра. Все пак заредихме бензин за около 3.70 лв/литър и продължихме без повече премеждия към Есендере…

Още от турската страна получихме първата си покана за спане в нечий дом. Млад мъж ни предложи подслон, но ние имахме уговорка с нашия гид за Урмия и домакин на първата ни нощувка. Той се справи изключително бързо с цялата бюрокрация покрай влизането в Иран. За по-малко от час беше оправил всичко, а много хора на границата го познаваха. „Акулите“, които продаваха ирански риали, обаче, не го харесваха много. Той ни предупреди да не купуваме от тях местната валута, а те го гледаха с неодобрение.

Пристигнахме в Урмия привечер и направихме още няколко неща от първа необходимост. С помощта на Хюсеин, нашия гид, си закупихме местна предплатена сим карта, пътна карта на Иран, както и някаква програма, с която да влизаме в забранения фейсбук. Местните много се изненадаха от способността на Ицо да чете фарси, което само направи интереса им още по-голям. Всеки тук ти казва „Уелкъм ту Иран. Инджой“. Всички са много любезни и любопитни. След като вечеряхме, заредихме празния резервоар до горе (излезе около 20 лв) и се прибрахме да отдъхнем в дома на Хюсеин.

Седнахме със семейството (бащата и по-малкия брат на Хюсеин, жените в лицето на майката и сестра му не седнаха с нас) да изпием по чай, а след спазването на тази традиция, отидохме до местната джамия. Там имаше нещо като литургия, преди утрешния мюсюлмански празник. Докато траеше литургията малкият син, Араз, който е доста добро и забавно хлапе, ми шепнеше „This is police“ за почти всеки от гостите в храма. Така и не разбрах дали е истина или не. След като приключиха с молитвите, голяма част посетителите в джамията ни наобиколиха и започнаха да ни питат всевъзможни неща. Това продължи около 30 минути, а след това се прибрахме отново в дома.

24 октомври :  Булгаристан – ю дон’т пей, ю гоу

Странностите в Иран не спират само до сладкото от моркови и необразоваността на хората за пошлите привички на цивилизования свят. За да си вземеш сим карта, например, трябва да оставиш пръстов отпечатък. Това направи Хюсеин вчера. Самият той пък не знае и какво е „подкуп“ – знае само че е забранено от религията му. По магистралата, малко по-късно днес, станахме свидели на огън запален до пътя и семейство горящи някакви съчки. Нормално е да видиш цяло семейство на мотор без никакви предпазни каски, жилетки или каквото и да било. Маркировката по пътищата е дефицитна, а на части от магистралите има 50-100 метра между насрещните движения…

Преди Табриз трябваше да минем през селцето Кандован. Това е скално селище, в което бедността и скуката царуват от дълги години. Ще царуват още дълги със сигурност. Днес беше пълно с хора, защото в Иран е религиозен празник и нищо и никой не работи. Разбиранията на иранците за пикник включват сядане на ръба на пропаст или на ръба до реката, палене на огън някъде и стоене около него. Направихме няколко снимки из един от кварталите на селцето, хапнахме неприятна, препоръчана от местен, чорба и тръгнахме към Табриз.

Малко преди града решихме да променим плана си и да оставим Табриз за нашия път на връщане. За града знаем, че е важен индустриален център, а това не е нашата търсена среда. Продължихме по магистралата към Техран (която не е нищо особено – три платна в посока с асфалт тип „Тракия при Пазарджик“), планирайки да отбием в Занджан по пътя, за да пренощуваме. Тази магистрала е платена и на няколко места спирахме, за да платим. Така и не разбрахме по колко точно трябва да дадем. Сценарият се повтори два пъти:

Иво: Hi, how much is it?
Toll-guy: Hi! Where are u from?
Иво: Булгаристан!
Toll-guy: Oh, Bulgaristan! Welcome to Iran! How r u? What was the name of that player in Bulgaristan?
Иво: Стоичков?!
Toll-guy: Yeah, yeah, Stoichkov! Good! U go now, dont pay! U go!

Първото нещо, което искахме да направим, след пристигането си в Занджан беше да се нахраним добре. Гадната супичка от обяда в Кандован не ни засити въобще и стомасите ни вече виеха след 300-те изминати километра. Влязохме в първия кебап шоп, привлечени от картинка на голям пингвин на входа му. Вътре имаше 6-7-8 момчета, които знаеха половин дума английски, за разлика от голяма част от иранците, които знаят „Hi, where are u from, welcome to Iran!“. Някак успяхме да си поръчаме 2 бургера и по 1 айрян. Един от многото работници в кебапшопа се влюби в горнището на Иво и през следващите около час и половина, в които стояхме на мястото, искаше да му го купи или Иво да му го подари. Питаше го през 5 минути, докосваше бялата одежда и след това се усмихваше и казваше нещо на фарси.

Докато чакахме, дойде младеж, който знаеше малко повече английски – ще го наричаме Али Даеи, защото май беше влюбен в този местен футболист. Изпрати ни в друга, далечна, част от заведението да седнем, след което дойде. Обсъдихме обичайните за иранците теми. Хората са много заинтересовани какво мислим за тяхната държава, дали ни харесва, дали всички са били добри с нас и след това отново какво мислим за Иран. Докато си хапвахме сладко, две момчета дойдоха и, с помощта на англоговорящия Али Даеи, ни предложиха да спим в домовете им днес. Отклонихме любезно поканите им и ги помолихме да ни покажат сносен хотел в района. Не успяха да го направят, но ние се справихме и сами…

„Ден пети. Видяхме столицата на Иран и се потопихме в „нощния живот“ на Техран!“ За това обаче много скоро :)

А ето и малка фотогалерия от „Турция на Юруш“ и „Welcome to Iran“

 

 
 

Тайната зад игрите Solitaire, Minesweeper и Hearts

| от |

Всеки човек, който някога е виждал купчина карти се разпръскват по екрана, знае невероятната тръпка и чувство на удовлетвореност от това да победи на някоя от игрите с карти, които идваха със старите компютърни (по-скоро със старите операционни системи Уиндоус). Но за разлика от Typing Tutor и други програми с единствена цел образование, игри като Solitaire, FreeCell, Minesweeper, Hearts всъщност крият по-практична цел зад фасадата на забавни и прости начини за убиване на време.

Въпреки че играта с карти, на която се основава Solitaire, съществува под различни форми от стотици години, добавянето й към операционната система на компютъра е доста новаторско. Винаги само само на един клик разстояние, доста лесно можеш да просто да спреш каквото вършиш и да разцъкаш няколко игри – дори докато пишем този текст, се чудим дали пък няма време за 1-2 максимум 10 игри. Но репетативният й характер, свързана с местенето на карти, всъщност има и още една цел: да накара играчите да влачат и пускат (drag and drop) картите, за да свикнат с тази функция на компютъра, защото много дейност може да я изискват. По онова време, за непознатите с устройството мишка и неговите функции, това е било гениална тренировъчна програма.

Minesweeper е създадена сравнително от по-скоро, но нейните предшественици също намират двойствено приложение в компютърния свят и отново по отношение на мишката. Microsoft добавя играта, за да научи потребителите, които досега са свикнали само с въвеждането на команди или с използването на мишки с един бутон, как плавно и безпроблемно да оперират с левия и десния бутон, или понякога и с двата едновременно. Малките квадратчета на играта пък карат потребителите да се научат да управляват мишката по-ловко, докато елементът на ограничено време в играта насърчава по-бързи действия, което води до по-голяма сръчност с новия компютърен инструмент.

Hearts, друга игра с карти, показва мрежовите възможности на компютрите преди интернет да стане популярен. Подобно на останалите игри, и тази е по-добре приета, отколкото може би някой е очаквал.

И не на последно място интересното е, че тези игри предлагат лесна опция за забавяне на иначе ориентирана към работа машина и така остават популярни дълго след като хората вече научиха техническите им уроци.

 
 
Коментарите са изключени

Как се превъзпитава нацист: Историята на Берт Траутман, който игра мач със счупен врат

Берт Траутман е роден на 22 октомври 1923 г. в Бремен, Германия. Синеок и рус, Траутман е продукт на бурния политически климат в страната след Първата световна война. Той израства заобиколен от нацистката пропаганда, обвинява евреите за икономическите проблеми на страната и вярва, че някои германци, като него, са представители на „висшата расата“.

Затова не е изненадващо, че той се присъедини към хитлеровата младеж, когато е на десет. По-късно каза: „На тази възраст просто искаш приключения. Беше като американските бойскаути. Беше забавно – спорт, спорт, спорт. Твърдението, че тогава сме били нацисти, е глупост. Промиването дойде по-късно.“

Bremen montage

Родното място на Берт Траутман – Бремен

И промиването е сериозно:

Въпреки че не го осъзнавате, умът ви е повлиян от нацистката пропаганда. Постоянно слушате политическите изказвания. Хората предпочитат тази, които приличат на тях, и нацистите ни казваха, че германският народ търпи страшни жестокости в Полша. Тогава не осъзнавахме силата на пропагандата… Хитлер използва шанса си и всява смут в страната. Той ни каза: „Ако гласувате за мен, ще ви дам това, ще направя онова“. Хората нямаха представа, че се подготвя за война. Те просто искаха храна и възможности за семействата си.

Когато войната започва, той с нетърпение се записва доброволно за германската армия.

Повечето от приятели ми направиха същото, не сме мислили защо или за какво. Хитлер беше повлиял на образователната система до такава степен, че не формирахме свои мнения. Бяхме промити.

След почти 3 години на Източния фронт, останал един от 100-те живи войници от своя полк от първоначално 6000 човека, през март 1945 г. Берт решава да дезертира от германската армия. Той се отправя към дома си в Бремен, опитвайки се да избегне силите и от двете страни на боя. „Блуждаех, докато не падна нощта. Озовах се близо до някакво село. Беше отвратително тихо. Влязох в една плевня да пренощувам, но от нищото изскочиха американци.“ Те го карат да се обърне с ръце на тила. „Чух пушките им да зареждат – щяха да ме застрелят.“ Но по някаква причина не го правят. „Нямам представа защо, но командирът им просто каза да се махам. Така и направих. Тичах и тичах, но се натъкнах право на шест британски войници. Те не бяха толкова мили.“

В лагера в Англия има проблем не толкова между военнопленници и пазачи, а между самите затворници. Много от заловените германци се оказват пламенни антинацисти, докато други все още са за нацизма, а има и немалко между двете мнения. Тези групи не се разбират добре и нещата британците са принудени да ги разделят въз основа на политическо мнение.  Група А: антинацисти; Групи Б: малко или много политически неутрални; и група В: нацисти. Берт Траутман е пратен в група В. По-късно той казва: „Когато хората ме питат за живота, казвам, че образованието ми започна, когато стигнах в Англия. Научих се на човечност, толерантност и прошка“. Неговото превъзпитание започва, като е принуден да гледа филм за Холокоста и концлагерите.“Първата ми мисъл беше: Как моите сънародници могат да правят такива неща?“ След това е накаран да бъде шофьор на еврейски офицер, сержант Херман Блох, когото „бързо видях Блок и всеки друг евреин като нормален човек. В началото понякога му се ядосвах, но след време разговарях с него, сякаш той е просто още един английски войник. Харесвах го. “ 

Докато постепенно изоставя нацистката идеология, Берт в свободното си време играе футбол – хоби, което има още от малък и за което му дават сертификат за спортни постижения, подписан от самия президент. 22-годишният младеж бързо става звезда в лагера. Той играе като халф, докато не преминава на врата след като получава контузия.

След като е освободен от лагера през 1948 г. Траутман решава да остане във Великобритания, като работи за правителството, разоръжавайки бомби. Той също така продължава да играе вратар – полупрофесионално за Сейнт Хелънс Таун. Талантът бързо се забелязва и Манчестър Сити му предлага позиция през 1949 г. Но ако имаш бивш награждаван немски войник в тима си, не седи добре пред хората, особено толкова скоро след войната и особено сред еврейското население. Затова тълпа от над 20 000 души протестира пред стадиона и изпраща писма, в които се подиграват на отбора за привличането на бивш член на Луфтвафе.

Въпреки това, равинът в Манчестър, д-р Александър Алтман, пише писмо, публикувано в Manchester Evening Chronicle: „Въпреки всичките жестокости, които претърпяхме от германците, ние не бихме се опитали да накажем с омраза отделен човек, който не е свързан с тези жестокости. Ако футболистът е добър човек, бих казал, че няма вреда в него. Всеки случай трябва да се преценява според собствените му заслуги…“ И тъй като поведението на Траутман е образцово, в крайна сметка той печели феновете на своя страна. „Благодарение на Алтман, след месец всичко беше забравено… По-късно влязох в еврейската общност и се опитах да обясня нещата. Опитах се да им обясня за ситуацията с хората в Германия през 30-те години и лоши обстоятелства тогава…“

Разбира се, помага и че е много добър на игрището. Например, в първия си мач в Лондон, първоначално е освиркан и обиждан по всякакъв начин от публиката. Но въпреки това, след като прави няколко наистина изключителни спасявания в мача, в края получава овации дори и от противниковия отбор.

Bert Trautmann's Neck Brace

Яката, с която е превързан след инцидента

Въпросният инцидент става на 5 май 1956 г. по време на финала за Купата на футболната асоциация, по-известна като ФА Къп, между Манчестър Сити и Бирмингам Сити. През второто полувреме резултатът е 3-1 за Манчестър Сити. Траутман пази вратата, когато противников играч, Питър Мърфи, се опита да вкара. Траутман се хвърля за топката и коляното на Мърфи го удря зад ухото.

Той вижда звезди и изпитва сериозна болка в главата и шията. Но поради по онова време не се позволява играчите да бъдат заменяни и Берт Траутман играе последните шестнадесет минути от играта „в нещо като мъгла“.

Въпреки тази „мъгла“, той успя да направи няколко важни спасявания в последните минути на мача.

По време на церемонията за раздаването на медалите принц Филип посочва, че врата на Траутман изглежда крив, но Траутман не го приема сериозно и дори отива на банкета след мача, въпреки че го боли и не може да обърне глава.

Рентгенът разкрива, че има пет дислокирани прешлена, единият от които счупен на две. Единствената причина да не е  парализиран или мъртъв е, че един от другите дислокирани прешлени е притиснат плътно към парчетата на счупения като така им пречи да мърдат.

Траутман продължава да играе след като се възстановява от контузията, а през 1964 г. се пенсионира. Той умира на 89-годишна възраст в дома си в Испания.

 
 
Коментарите са изключени

Тази книга е убила повече хора, отколкото „Спасителят в ръжта“

| от |

Писателите са странни птици, но най-често обичат да пишат това, което ги вълнува най-много и това, което са преживели от първа ръка. Така се появяват доста творения със сериозно влияние върху читателската аудитория. Нека не забравяме, че „Спасителят в ръжта“ успя да подейства сериозно за убийството на Джон Ленън. В литературата присъства още едно произведение от 1774 г. с гръмкото име „Die Leiden des jungen Werther“ или „Страданията на младия Вертер“. Автор е 25-годишния Йохан Волфганг фон Гьоте и практически е историята за една несподелена любов. Авторът малко или много използва своя опит. Книгата е подредена под формата на писма, написани от мъжа Вертер до неговия приятел Вилхелм.

Докато Вертер е изгубен в далечно немско село, успява да се влюби в млада жена на име Шарлот, която е сгодена за друг мъж на име Албърт. Макар и Албърт да е само с 11 години по-голям от своята годеница, очевидно също бил влюбен. В историята младия Вертер се сприятелява, опитва се да устои на чувствата си, но на финала напуска селцето, след като точно те го разяждат емоционално. След като се завръща обратно, Шарлот и Албърт вече са сключили брак. В навечерието на Коледа, Вертер закупува два пистолета от Албърт и се самоубива. Дори и в това начинание не открива бърза утеха – живее още 12 часа в мъка.

Оригиналната идея на фон Гьоте била представена като трагедия в две части. Вместо театрите да получат една готова пиеса, авторът решил да подготви историята като книга. Това решение го превърнало в звезда през 18-и век. Младото германско перо пише своята история, преживявана преди няколко години, когато се влюбва в жена на име Шарлот Бъф. Както се случва в книгата, Бъф не откликва на чувствата на героя и се насочва към колекционер на изкуства и дипломат. През 1722 г. някои немски издания пишат за смъртта на Карл Йерусалим – друг философ и последовател на Гьоте. Той взел пистолети на заем от годеникът на жена, която никога не откликнала на чувствата му и повторил изцяло историята. И така младият писател комбинирал двете истории и създал младия Вертер. И така много влюбени души започват да се припознават в страниците и да търсят решението на проблемите с помощта на малко повече барут и помощ от Джон Колт.

Faksimile__Die_Leiden_des_jungen_Werthers__von_Johann_Wolfgang_von_Goethe,_an_der_Malkastenstraße,_April_2018

Снимка: Von Jula2812 – Eigenes Werk, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=68361638

 

Освен това точно това заглавие се появява и в други книги. Франкенщайн се учи да чете, сричайки над историите на Вертер. Наполеон взима книгата със себе си по време на похода за завладяване на Египет. През 1808-а година ще каже на автора, че я е чел цели 8 пъти. И така, използвайки популярността на името, търговците започнали да печелят от всичко. Първо предлагали всички останали останали заглавия на автора, след това се засилил интереса към сините палта, жълтите колани и панталони – облеклото на младия Вертер. И докато авторът се опитвал да обуздае желанието си за самоубийство, неговите почитатели засилили своето. В името на публичната безопасност се заговаря за спирането на изданието. И както най-често се случва, забранените плодове подпомагат напускането на райската градина.

Италия и Дания отказали да имат нещо общо с фон Гьоте, един католически свещеник от Милано полудял толкова много от тази книга, че решил да събере всички копия в града при себе си, наричайки творението „дяволска книга“. Впрочем и модерната социология смята, че желанието за самоубийство в обществото може да се смята за заразно, феноменът носи името „Вертеровият ефект“. И макар, че книгата носи невероятни успехи и изпраща Йохан на върха, той самият също се осъжда за тази популярност и многократно споделя, че любовта винаги намери начин и няма нищо толкова страшно в отхвърлянето. Това обаче не означава, че хората са спрели да се самоубиват и по тази причина били предупреждавани, че между двете твърди корици се крият писма, способни да убиват.

 
 
Коментарите са изключени

Изкуството на бизнеса: Александър Георгиев-Коджакафалията – Бащата на Бургас

| от Десислава Михайлова |

Томас Карлайл е казал, че „Историята на света не е нищо друго освен биография на великите личности“. В средата на XIX в. шотландският философ е предизвикал съвременниците си със своята теория, че заобикалящият ни свят е плод на идеите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали влияние в обществото. Това не са само политиците и владетелите, но също така хората на перото, религиозните водачи и предприемачите.

Някои личности са оказали глобално влияние върху икономиката и бизнес отношенията, докато други са оставили траен отпечатък върху националната си история. В поредица от текстове ще ви запознаем с предприемчивите хора, които благодарение на своите идеи и действия са изиграли водеща роля в икономиката и историята на своята държава.

Почитан от траки и римляни, заради лечебните свойства на горещите си извори, четвъртият по големина град в България е бил и все още е важен икономически и културен център. Той е разположен на площ от над 200 хил. км² и е сгушен в прегръдката на три езера. През Античността са го наричали Акве Калиде, през Новото време е носил името Пюргос, а днес всички го познават като Бургас, чиято етимология идва от думата „крепост“. Когато през 1836 г. градът е посетен от немския командир на османска служба – Хелмут фон Молтке, той съставя най-старият план на града, който ни е познат до днес. Под османска власт градът се радва на известно благоденствие, в средата на ХIХ в. става център на кааза (околийски център), а след Освобождението влиза в границите на Източна Румелия като един от 6-те административни центрове на автономната провинция.

Още от началото на ХVIII в. селището започва да се разраства и забогатява благодарение на усилената търговия, предимно със зърно. Бургас привлича като магнит всеки, който има желание да работи, да развива бизнес и да търгува по море. Известни фамилии като Иконописови, Кошаревски и Воденичарови успяват да се утвърдят като умели търговци и да допринесат за разцвета на града. Редом с тях е и един от големите български предприемачи от ХIX в., който дарява цялото си имущество на безимотните граждани на Бургас. Понякога името му се губи сред по-добре познатите търговски фамилии от онази епоха като братя Георгиеви и семейство Тъпчилещови. Въпреки солидното си състояние той се е разхождал по улиците на Бургас със стария си калпак и ямурлука, наследен от баща му. Живял е в една малка стая и се е хранел скромно. Някои, като Антон Страшимиров, го описват като скъперник. Дори след кончината му известният български публицист казва с известна ирония: „Милият стар скъперник, той дари всичко на бедното работничество в Бургас”. За други той е отшелник, лишил се от всякакъв лукс, който подкрепя всеки в нужда, без значение от неговото вероизповедание. Името му е Александър Георгиев, познат още като Коджакафалията или „голямата глава“, прякор, заслужен не само, заради размера на главата му, но и поради феноменалната си памет. Съвременниците му твърдят, че е помнел наизуст всички осъществени сделки, техните параметри, обороти, печалби, както и имената на всеки един свой служител.

beggar asks the offer in a characteristic place of Burgas, a holiday resort on the Black Sea

Снимка: iStock

Истинското име на Коджакафалията е Александър Георгакиев Домусчиев и по бащина линия има гръцки корени. Майка му се казва Куда, а баща му – Георгаки. Няма точни сведения за годината на неговото раждане, но се смята, че се е появил на бял свят около 1830 г. в с. Дюлгерли (дн. с. Зидарово) община Созопол. Макар и да липсват напълно достоверни данни, детството му не е леко и той остава сирак от рано. Според някои сведения баща му умира, когато е 10-годишен, а майка му се жени повторно и заживява в Карнобат, според други – той остава едва 5-годишен кръгъл сирак и е приютен от чичо си, който има още 6 гърла за хранене. По-вероятен е вторият развой на събитията и Александър израства в крайна бедност. Поради липсата на средства, той не ходи на училище и остава неграмотен до края на живота си. Въпреки това, поради будния си ум и невероятната памет, през годините той успява да овладее 5 езика (турски, гръцки, румънски, сръбски и руски).

Оскъдните сведения за ранния му живот и издигането от крайна бедност към несметно богатство през годините вълнуват въображението на хората. Ражда се и легендата за златното съкровище, което Александър открива на младини и благодарение на което става толкова богат. Според преданието той е бил овчар в с. Карагюзляр (дн. с. Маринка) община Бургас и един ден, не без помощта на вярното си куче, той открива заровено имане в местността “Еврейската гора”. Типично за легендите, това съкровище се намира под огромен камък, във формата на костенурка и се състои от златни монети. Парите са принадлежали на един български майстор Даньо, загубил живота си от ръката на жесток еничарин.

Колкото и колоритно да е това поверие, то не отговаря на исторически факти. В действителност още от ранна възраст, в търсене на препитание, Александър заминава за Бургас заедно с братовчед си Янко. Двамата се установяват в града и започват работа като чираци в абаджийска работилница. Работят неуморно от сутрин до вечер като пестят всеки възможен лев. На края на своето чиракуване със спестените пари те успяват да отворят дюкян, в който предлагат всякакви стоки. Постепенно към него те отварят гостилница и започват да предлагат стаи на придошлите от други населени места моряци, търговци и селяни. Макар и в различни параметри и цифри от съвременните може да се каже, че така те поставят началото на бъдещата си бизнес империя.

С времето броят на дюкяните се увеличава и когато те вече разполагат с 5 на брой в града, Александър и Янко насочват вниманието си към други потенциални отрасли. Те отварят керемидарница в Каменово, купуват недвижими имоти, строят ханове и магазини. Основният им дюкян в Бургас е предпочитано място за пазар, както на по-заможни граждани, така и на селяни. Селяните обаче не разполагат с достатъчно налични парични средства. Те се договарят с Коджакафалията да му плащат в натура – основно в зърно. Поради големите количества, които натрупва той купува складове, а след време влиза и в търговията с житни култури. Не след дълго той става притежател на 1000 декара ниви, което го прави един от едрите земевладелци в този край на България. Друга негова търговска тактика е да има близък контакт със своите служители. Той помни имената на всичките си над 150 калфи и чираци, а най-трудолюбивите и предприемчивите от тях прави свои съдружници.

Aerial view of salt pans near Burgas, Bulgaria

Снимка: iStock

Освен със зърно, двамата братовчеди търгуват със сол, други хранителни продукти и провизии, които са търсени от акостиралите в пристанището военни и чуждестранни кораби. Александър е предпазлив при сключването на сделки и прави премерени инвестиции. Той създава следния цикъл: със спечеленото от търговия той купува недвижимо имущество, ниви и гори, които препродава за по-голяма печалба. Част от нея той влага в закупуването на нови имоти, а друга – връща като оборот в бизнес начинанията си.

Като други богати хора, Коджакафалията страни от публичното пространство и сведенията за личния му живот са оскъдни. Страхува се от показността и отказва да го снимат. Тогавашните папараци успяват да заобиколят неговото желание и единствената му фотография е направена случайно от неизвестен фотограф, докато Александър обядва хляб и маслини, храна, която е обичайна за неговото всекидневие.

Дали от скромност или от пестеливост, той живее над 30 години в една складова стая, широка 1,5 м. и дълга – 2 м., която се намира под стълбите на 2 етаж на една от сградите, които притежава на ъгъла на ул. “Фердинандова” и ул. “Ивайло”. Той не се жени до края на живота си. И около този факт кръжат спекулации. Много е вероятно още на младини той да се влюбва силно в една красива дама от Бургас, но чувствата му остават несподелени и отхвърлени. Дори след като натрупва състоянието си той не се решава на тази стъпка повторно.

През годините той натрупва солидно богатство, което се състои от милиони златни левове. Трудно може да бъде обвинен в скъперничество, защото още приживе дарява голяма част от припечеленото. Освен, че подкрепя хора в неравностойно положение, той подпомага училища, болници, сиропиталища и храмове, включително и църквата „Преображение Господне“  (дн. „Св. Богородица“) в Бургас. През 1911 г. Коджакафалията изготвя завещанието си. В него се предвижда, че цялото му имущество, което е на стойност над 25 000 000 златни лева (дн. над 1 млрд. лв.) ще бъде дарено на община Бургас. Според някои изследователи това е най-голямото дарение в съвременната българска история. Средствата трябва да бъдат изразходвани за развиване на града и за подпомагане на бедните. Предвижда се нивите му да бъдат дадени на безимотните граждани и впоследствие те оформят дн. ж. к. „Братя Миладинови“, който в миналото се е наричал Коджакафалийска махала. С това той осигурява дом на около 600 души. Приходите от магазините му и другите търговски предприятия се предвижда да отиват за погасяване на всякакви негови дългове, за строеж на храмове от различни вероизповедания и за изграждане на надгробен паметник.

Две години по-късно Коджакафалията е намерен мъртъв в дома му. Макар и да няма солидни доказателства, най-вероятно става дума за насилствена смърт. Липсват медицински доклади, както и някои описи от завещанието му. Според някои градски легенди има злоупотреби с последното му желание, особено в частта, отнасяща се до приходите от неговите магазини.  Скоро след погребението му пламва архива, който съхранява част от нотариалните му актове и те завинаги са унищожени.

Първоначално е погребан на бул. „Сан Стефано“ в Бургас. Както е желанието му, на гроба е издигнат негов паметник от черен мрамор, който е дело на италианския архитект Тоскани, който проектира и храма „Св. св. Кирил и Методий“. По време на комунизма Коджакафалията е причислен от партийната пропаганда към експлоататорите капиталисти, затова през 50-те години при разширение на  бул. „Сан Стефано“ паметникът му е разрушен, а народната власт решава, че тленните му останки нямат място в града и забранява неговото препогребване. Те са прибрани от местни свещеници и повече от 5 години се съхраняват в сандък под олтара на една от бургаските църкви. В началото на 60-те или 70-те години след продължителни молби от духовенството, партията разрешава тленните му останки да бъдат погребани отново и така те почиват и до днес на Бургаските гробища.

Saints Cyril and Methodius Orthodox Church Burgas Bulgaria

Днес върху имотите, дарени от Коджакафалията, са разположени две трети от централната градска част на града, включително почти цялата територия на любимия Приморски парк и жилищните комплекси „Братя Миладинови“, „Лазур” и „Зорница“. Макар и след вероятни злоупотреби, стотици български семейства са били облагодетелствани от последното желание на този български предприемач. На негово име е кръстен един от големите булеварди в Бургас и едно основно училище, разположено на бул. „Стефан Стамболов“. Александър Георгиев посмъртно е обявен и за почетен гражданин. През 2015 г. общинският съвет в Бургас решава да бъде наново построен паметник на Александър Георгиев, но до днес все още никой не е одобрен за изпълнител на поръчката. В спомените на жителите на града Коджакафалията остава един от най-големите благодетели на Бургас, който е живял мирно и скромно и е дал всичко, което притежава за своя град и за тези, които имат най-голяма нужда.

 
 
Коментарите са изключени