shareit

Прихваща ли Европа „японския синдром“?

| от |

Представяме ви един интересен анализ на Бисер Манолов.

Европейските експерти видимо намалиха прогнозите си за очакваното ниво на икономически растеж през следващата 2014 година. Прогнозата в началото на годината бе за икономически растеж от 1,5%, в средата на годината бе направена ревизия до 1,2%, в началото на месец ноември обаче Европейската комисия затвърди своя песимистичен поглед за икономическите процеси на Стария континент през следващата година, като прогнозира ръст от 1,1%. Какво всъщност се случва? Защо първоначалният оптимизъм от началото на 2013 г. сякаш отлетя с птиците на юг?

Истината е, че две от най-големите европейски икономики, тези на Франция и Испания, имат най-голям дял за песимистичната прогноза за следващата година. Европейските макроикономисти заличиха половин процент от очакванията си за ръст на испанската икономика през 2014 г. до 0,5%. Франция по всяка вероятност ще реализира „някакъв“ икономически ръст около 1%. Все повече терминът „дезинфлация“ започва да влиза в речника на европейските политици като основен проблем за липсата на икономически ръст. Дезинфлацията е процес на намаляване на темповете на инфлация. Например, ако през месец януари инфлацията е била 3%, а през месец февруари тя е 2%, имаме дезинфлация от 1%. Въпреки това обаче на годишна база имаме ръст на инфлацията от 2%.

Ако оставим сухите числа настрана, в основата на тези процеси е ниското потребление в Европа. Една от основните причини за това определено са свръхрегулациите, които се стовариха като чук върху банките през последните години. Както всяко нещо в природата, така и в икономиката на всяко действие има обратно по сила противодействие. Фокусът на търговските банки през последните няколко години бе изцяло прикован в това да изпълняват непрекъснато менящите се изисквания на „мислителите от Брюксел“. Кредитирането като приоритет на банковата дейност постепенно бе изместено от изпълнение на поредната наредба или за увеличаване на капитала, или за рестрикции по отношение на поемането на допълнителен риск. Получи се свръхпарадокс. Европейската централна банка заля паричните пазари с огромен и евтин финансов ресурс, който почти под никаква форма не се вля в реалния сектор. Нещо повече, условията по кредитиране на банките се втвърдиха. Както е популярно да се казва, но наистина банките са кръвоносната система на икономиката. Бюрократите в Брюксел направиха всичко възможно тя да бъде професионално запушена. Получи се нещо като язовир, пълнен с вода, в центъра на сухо поле, а всички се молят за дъжд, вместо да се възползват от водата в язовира. Сега учудвате ли се, защо ЕК намали прогнозата си за икономически растеж през 2014 година?

Без банково кредитиране няма как да завъртим колелото на икономическия растеж. Това означава поемане на риск. Най-големият риск за системата в момента е непоемането на риск. Това е просто баланс.

Eurozone

По всяка вероятност до края на годината Европейската централна банка отново ще намали основната си лихва*. Финансовият ресурс за търговските банки на държавите, спадащи към еврозоната, ще стане още по-евтин. И какво от това? Даже и при нулеви лихви няма да се отпуши кредитирането, ако не бъде разхлабена надзорната хватка. Икономическата система в Европа е конструирана по начин, който я прави напълно зависима от банковото кредитиране. Икономическата система в САЩ е зависима от финансирането предимно от фондовите пазари. В Япония основният играч винаги е била държавата. Според някои експерти линеещата инфлация в Европа твърде много започва да прилича на ситуацията в Япония. Прихвана ли Старият континент „японския синдром“? През последните повече от 20 години той най-кратко може да бъде дефиниран по следния начин: „Икономика, която функционира при изключително ниско ниво на местно потребление, нулева инфлация и високо съотношение на държавния дълг към брутния продукт“. Това според вас валидно ли е вече и за Европа? Според мен по-скоро да.

Трябва да споменем и факта, че дезинфлацията се явява кризисен проблем за периферна Европа. Имам предвид Гърция, Испания, Португалия и Италия. Високата инфлация по принцип като негласно правило изтрива част от държавния дълг.

Казвам го с всички условности и с ясното съзнание, че не е казано по най-точния начин. За месец октомври инфлацията в страните, спадащи към еврозоната, е 0,7% на годишна база. Това е най-ниското й ниво от четири години насам. Търговците на лихвени инструменти започнаха да дисконтират, че нивото на лихвените проценти ще продължава да пада до 2015 година. Това определено е новина за финансовите пазари, но като цяло е лоша новина за политиците. Казано в прав текст, това означава вяла икономическа активност.

Какви изводи можем да си направим на базата на гореописаните тенденции? Почти ясно се очертава тенденцията, че заложеният ръст от 1,8% в макроикономическата рамка на бюджет 2014 в България няма да бъде изпълнен. Европа е най-големият икономически партньор на страната ни и това неминуемо ще се отрази върху експорта. Както знаем, от Министерството на финансите считат, че икономическият растеж за 2014 г. ще дойде най-вече от увеличаване на експорта. Това изглежда като свръхоптимизъм към настоящия момент.

Брюксел наложи на Франция и Испания изискването до 2015 г. да постигнат бюджетен дефицит под 3% от БВП. Франция видимо се разбунтува неофициално, залагайки на дефицит в размер на 3,7% за 2015 година. Испания просто натисна копчето „игнорирам“ по отношение на брюкселската препоръка и залага в своите бюджетни прогнози дефицит от 5,9% за 2014 г. и 6,6% през 2015 година.
Отново бих акцентирал, че ако не се отпуши банковото кредитиране, фискалните мерки ще бъдат свръхнеефективни. Банките трябва да бъдат оставени на спокойствие. Останалото е въпрос на технически похвати.

При нов спад на лихвените проценти, което по-скоро ще стане, някои европейски правителства могат да бъдат изкушени да действат на принципа на „най-малкото съпротивление“, в смисъл, че ниските лихвени нива ще ги изкушат да изтеглят нови заеми, а не да се концентрират върху провеждането на политики за истински структурни реформи. Няма никакво съмнение, че Германия е правилният пример: безработицата там е на рекордно ниски нива от 20 години насам, с пращящ от здраве експортен сектор и балансиран бюджет.

Един от най-важните търговски партньори на страната е южната ни съседка Гърция. Там нещата изглежда от зле по-зле. От юли месец цените на всички стоки падат. Според Дани Гелей от консултантската фирма „Фатом“, базирана в Лондон, „комбинацията от нисък икономически растеж и дезинфлация е гаранция за връщане на икономическата криза“. Тези думи звучат повече от притеснително, но в тях определено има икономическа логика.

Какво може да направи България в момента за да се адаптира към новата прогноза за икономическия растеж на Стария континент? Определено най-адекватното решение е експортна диверсификация. Държавата трябва да отвори вратите на азиатските пазари за български стоки с цената на всякакви политически похвати. Вътрешното потребление ще остане вяло, а от европейските ни търговски партньори не можем да очакваме какъвто и да е осезаем ръст. И така, напред към Азия!

 
 
Коментарите са изключени

Музикални хроники: Да създадеш Pink Floyd и да се оттеглиш – блясъкът и лудостта на Сид Барет

| от Тодор Ковачев |

През пролетта на 1967 г. Pink Floyd вече се оформяли като лидери на психеделичния рок – непознат жанр, който скоростно си проправял път към популярната култура.

Фронтмен и основен композитор и текстописец на бандата бил странникът с безкрайно богат вътрешен свят Сид Барет, а оригиналната формация включвала още басиста Роджър Уотърс, барабаниста Ник Мейсън и клавириста Ричард Райт.

Хипнотизиращият дебютен сингъл на четворката Arnold Layne ги изстрелял в топ 20 на Великобритания, а концертите им били единствено по рода си изживяване с иновативна употреба на квадрофонична звукова система за обемен звук, заслепяващи светлинни ефекти и дори машина за мехури.

В онзи период творческата енергия на бандата се дължала на изобретателността на нейния фронтмен, добил култов статут с опияняващия глас, оригиналния китарен звук с богато внедрени китарни ефекти, и разбира се, с текстовете на песните. Тези загадъчни текстове, пропити с мистицизъм, с влияния от Шекспир до Едуард Лиър, и едновременно с това с прозираща неподправена детска наивност, повеждали слушателите към неизследвани до момента музикални територии.

gettyimages-593325439-594x594

Веднага си проличавало, че Сид Барет е човек, изпреварил времето си, но за съжаление днес той е запомнен не само като пионер на психеделичния рок и основател на легендарните Pink Floyd. Запомнен е и с потъването в тихата лудост и тоталното отцепничество през последните 30 години от своя живот, с усамотяването в градината и тихия си квартал, със загубата на интерес към музиката.

Сид бил второто най-малко от общо пет деца в своето уважавано семейство от средната класа. Неговият баща д-р Артър Макс Барет бил известен патолог, но Сид рано се насочил към изкуството и се захванал с рисуване и с актьорство в училищния състав. Запалил се и по емблематичния за бийт поколението роман „По пътя“ на Джак Керуак.

Същите увлечения, които го повели към великите му музикални търсения, за съжаление белязали и пропадането му към пълно усамотение и отделяне от останалите от Pink Floyd.

През 1965 г., тъкмо когато четворката намирала своя музикален стил, Барет вече бил открил стимулиращите ефекти на синтетичния наркотик LSD.

gettyimages-85510803-594x594

Употребата на еуфористични вещества била сред главните причини за промяната в насоката на групата. Pink Floyd (название, спонтанно измислено от Барет като комбинация от имената на двама блус музиканти, Пинк Андерсън и Флойд Каунсъл) постепенно се отдалечавали от свиренето на кавър версии на R&B песни, които още безброй много прохождащи групи имитирали. Експериментирането с непознати звуци и съчетаването им с текстовете на Барет (произлезли сякаш от безконечни алтернативни пространства под влиянието на LSD) бързо спечелило вниманието на публиката и на звукозаписните компании.

Но точно когато Pink Floyd били представяни като следващото голямо явление на британския рок, Сид Барет загубил крехката си връзка с реалността под влиянието на наркотиците.

Неговият стар приятел Дейвид Гилмор, който впоследствие го заменил в Pink Floyd, за да се превърне на свой ред в легенда от най-славните времена на групата, ясно забелязал „изключването“ на Сид. През май 1967 г., по време на записите на втория сингъл на бандата See Emily Play, Гилмор се отбил в студиото и заварил странна гледка.

“Сид изобщо не осъзнаваше, че съм там и просто гледаше с празен поглед. По-късно се научих да разпознавам този поглед много добре, но именно в онзи момент нещата се промениха. Беше шок, той беше различен човек”.

gettyimages-92951667-594x594

Покрай постоянните тревоги за здравето на техния приятел и творчески лидер, Pink Floyd всъщност процъфтявали, а See Emily Play станала по-голям хит и от Arnold Layne и стигнала номер 6 в британските класации. А Барет вече бил написал редица брилянтни песни за дебютния албум The Piper at the Gates of Dawn. Ту абсурдни, ту стъписващо задълбочени и интроспективни, текстовете му не спирали да поразяват, докато той самият потъвал безвъзвратно в собствения си вътрешен свят.

Скоро след като албумът изникнал по рафтовете на музикалните магазини в началото на август 1967 г., състоянието на Барет започнало да причинява непреодолими главоболия на другите от бандата. Pink Floyd трябвало да откажат участието си на Националния фестивал по джаз и блус поради „нервно изтощение“ на фронтмена.

През есента Floyd поели на първото си американско турне, но публичните появи на Барет представлявали огромен проблем. По време на концерт в Сан Франциско той просто стоял на сцената и разстройвал струните на китарата си. В няколко телевизионни участия единствено се взирал кататонично във водещите. Притеснени, мениджърите на групата прекратили турнето, за да избегнат повече срамни случки. В същия период от Барет се очаквало и да напише по-успешен следващ сингъл от See Emily Play.

gettyimages-74798482-594x594

Scream Thy Last Scream и Vegetable Man били счетени за твърде мрачни, за да бъдат издадени като сингли и в крайна сметка Apples and Oranges била избрана в средата на ноември, но не била толкова запомняща се като предните песни и не стигнала до чартовете.

Горе-долу по това време Pink Floyd поели на турне из Великобритания, но Сид Барет продължавал да внася напрежение, като дори отказвал да излезе от буса на групата или си тръгвал преди началото на концертите. След един провален коледен концерт, бандата се свързала с Дейвид Гилмор, който тогава бил фронтмен на друга група, Joker’s Wild.

Китаристът и певец получил предложението да стане пети член на Pink Floyd. Надеждите на останалите, че случващото се с Барет ще е просто фаза, която ще премине, оставали напразни и те трябвало да взимат радикални решения.

Първоначално искали да задържат Сид в бандата и той единствено да пише песните, без да бъде част от активния концертен живот. Но и това нямало как да сработи. През март 1968 г. Барет вече бил изключен от групата, която създал и чийто уникален облик оформил.

В рамките на няколко години Pink Floyd, възпламенени от композициите на Роджър Уотърс и Дейвид Гилмор, се превърнали във величия на рок музиката с безпрецедентен статут и до днес. Предстояла им дълга и все толкова заплетена история на триумфи и конфликти – но вече без участието на Барет.

gettyimages-109767872-594x594

Самият Сид Барет започнал кратка самостоятелна кариера и издал два албума, но в началото на 70-те прекратил музикалните си занимания, завърнал се в родния Кеймбридж и там се отдал на другите си любими дейности, градинарство и рисуване.

Гилмор до последно продължил да свири заедно с него на някои от участията му след раздялата с Floyd, а после се грижел и полагащите се постъпления на бандата от авторски права да достигат до Барет (падали му се около 200 хил. долара годишно).

Докато бившият фронтмен водел своя отшелнически живот, групата написала своя девети студиен албум Wish You Were Here специално за него. По време на записите Барет изненадващо посетил студиото на Floyd и чул вдъхновената от живота му песен Shine On You Crazy Diamond.

Тогава 29-годишният Барет, напълнял, гологлав и с изцяло обръснати вежди, бил неузнаваем и първоначално останалите дори не го познали. С изключение на една съвсем кратка среща между него и Уотърс няколко години по-късно, това бил последният път, когато Сид Барет се срещнал с който и да е от Pink Floyd.

gettyimages-51156063-594x594

Пионерът на психеделичния рок продължил усамотението си, а през 2006 г. почина от рак на панкреаса. За феновете той ще остане нереализираният гений от златната епоха на рока и човекът, запалил искрата на Pink Floyd, само за да пропадне в бездната, сякаш издълбана от собствената му поглъщаща музика.

Такава се оказа странната съдба на Сид Барет – да вдъхнови за десетилетия напред може би най-великата банда в историята, но не и да изживее успеха й.

 
 
Коментарите са изключени

Джак Парсънс – окултистът, който направи революция в ракетостроенето

| от |

Марвел Уайтсайд Парсънс (който обаче всички наричат Джак) е роден в Лос Анджелис, Калифорния през 1914 г. в семейство от средна класа. След като научава за изневерите на съпруга си с друга жена, майката на Джак, Рут, прави нещо доста шокиращо за времето си: подава молба за развод. Така Рут става неомъжена жена с две деца (Джак има сестра). За нейно и на децата й щастие, родителите й, които живеят в Масачузетс, решават да се преместят на запад и да й помагат с малките. Семейството на Рут е доста заможно и си купува дом в Пасадина, Калифорния.

Детството на Джак минава в самота и богатство. Той има възможност да си седи в стаята по цял ден и да чете без да му се налага да работи, за да помага на семейството (както се случваше в този момент с много негови връстници). Той четеше много Жул Верн, включително романа му от 1865 г. „От Земята до Луната“, както и тогава новото научнофантастично списание „Невероятни истории“. Така скоро за него космоса от просто това, което беше над главата му, се издига до романтична мания.

Един ден в училище, докато някакви деца го бият, по-голямо момче се намесва и прекратява побоя. Това момче, Ед Форман, ще стане най-добрият приятел на Джак, както и основна фигура в космическите му мечти.

Ед и Джак прекарват дните си, говорейки за научнофантастичните книги, които четат, и скоро започват да си правят експерименти. Ед взима инструменти от баща си, а Джак снабдява материали от Hercules Powder Company, където работи, и така двамата започват да си правят експлозиви. В един момент учителите и майката на Джак доста се притесняват за него, но експериментите продължават.

През 1934 г., когато Джак вече е на 20, интересът на двамата към ракетите преминава от детска фантазия към академично занимание, когато, въпреки че не са студенти, те получават подкрепата на Калифорнийския технологичен институт (CalTech) и заедно с няколко от хората в университета създават групата за ракетни изследвания.

Rocket-motor-test-browse

Джак (с черната жилетка) и колегите му по време на експеримент на Хелоуин 

На Хелоуин през 1936 г. групата извърши първия си тест на двигател, близо до язовира Девилс гейт. Двигателят избухна, но така те добиват известна слава. Поради рисковия характер на заниманията им те получават прякора „Самоубийствения отряд“ („Suicide Squad“, като филма с Джаред Лето). Ракетната технология на този етап се смята от много учени за глупава научна фантастика без каквото и да било практическо приложение.

Самоубийственият отряд обаче е началото на прочутата Jet Propulsion Laboratory – институцията, отговорна за кацането на роувъра на Марс и много други постижения в бранша на ракетите и роботите.

Алистър Кроули

През 1935 г. Джак се ожени за младата дама Хелън Нортуп. По това време той започва да проявява интерес и към окултното и антихриста. След като прочита няколко книги от Алистър Кроули, английски окултист, кабалист, церемониален маг, поет и основател на учението Телем, той започна да посещава служби в църквата му. Джак приема този нов свят като друга възможност фантазиите му да станат реалност. Присъединява се към религиозната организация Ордо Темпли Ориентис, която приема учението на Кроули, и се издига сред редиците й до ръководител на клона в Калифорния. За кратко веруюто на ОТО включва и сексуалната магия. Разходката на Парсънс в окултното започна да се задълбочава…

През 1939 г. ракетната група получава пари от армията за проучване на реактивни двигатели. Според биографичната книга на Джон Картър за Парсън „Sex and Rockets: The Occult World of Jack Parsons“, по-голямата част от парите в крайна сметка отиват за ремонт на сградите на CalTech, които групата унищожава с експериментите си.

До 1942 г. групата, ръководена от Парсънс, успешно създава течно реактивно гориво, което да остава стабилно при по-агресивни условия. Когато САЩ се включва във Втората световна война групата продава 60 реактивни двигателя, захранвани от новото й реактивно гориво, на военновъздушните сили. Те бяха най-авторитетните ракетни учени в Америка.

През това време Джак Парсънс продължава с окултното. С новодобитото си богатство той организира религиозни церемонии в дома си. Тези церемонии се състояли от силни викове, оргии и призоваване на Антихриста, към последното от които Парсънс ще стане обсебен.

Джак привлича и 16-годишната сестра на Хелън, Сара, към церемониите. Скоро той и Сара не само спяха заедно – нещо, което не беше кой знае какво в контекста на общността – но и развиха дълбока емоционална връзка. Хелън не е много доволна от тази ситуация и сравнително мирно и тихо напуска Парсънс.

След като получи поредната поръчка от армията, за разработване на ракетни оръжия, групата официално стана известна като Jet Propulsion Laboratory (която съществува и до днес като част от НАСА). Парсънс продава своя дял в компанията и става един вид консултант като често работи по отделни проекти. Той е световно известен като един от водещите експерти по ракетология, въпреки че няма академично образование в областта.

L. Ron Hubbard in 1950

Л. Рон Хъбард

През 1947 г. той заявява пред Pacific Rocket Society, че един ден ракетите ще закарат хората на Луната. Точно когато Парсънс е във върха си обаче, привидно балансирайки професионалната си кариера и все по-радикалните си религиозни убеждения, нещата рязко ще поемат надолу.

Джак и Л. Рон Хъбард, с когото са близки приятели покрай окултизма и религията, създават компанията Allied Enterprises като Парсънс вкарва всичките си спестявания в нея. Първоначалната им идея е да закупят няколко яхти и да ги препродадат с цел печалба.

Хъбард обаче има други намерения. Той краде всичките активи от компанията, включително и парите на Парсънс, и бяга в Маями. Заедно със Сара.

По-късно Л. Рон Хъбард ще създаде сциентологията.

За да си го върне на Хъбард и Сара, Парсънс извършва ритуал и ги проклева. Той смята, че този ритуал дава резултат:

Хъбард се опита да ми избяга като отплава в 5:00 ч., но аз извърших пълна евокация на Бартзабел (духът на Марс или войната) в 8:00 ч. В същото време, доколкото можех да науча, корабът му беше ударен от внезапен шквал (силен вятър), който го принуди да се върне на пристанището… Ето ме в Маями в преследване децата на глупостта ми; не могат да мръднат без да отидат в затвора. Опасявам се обаче, че по-голямата част от парите ми вече са изчезнали.

Той обаче бързо спира всякакви окултни и юридическите усилия срещу двойката, когато Сара го заплашва да разкрие, че сексуалната им връзка започва, когато е била непълнолетна. В крайна сметка малка част от парите на Парсънс са върнати, а Хъбард и Сара остават заедно.

На 17 юни 1952 г. в 17:08 ч. два взрива в работилница му тежко раняват Джак. Разследването стигна до заключението, че той смесва живачен фулминат (т. нар. гърмящ живак), когато случайно го изпуска на земята, което довежда до първоначалната експлозия, която пък предизвиква втората . Въпреки това, бидейки изключително опитен с експлозиви и винаги вземайки подходящи мерки за безопасност, мнозина, които са го познавали и са работили с него, твърдят, че той не би бил толкова небрежен…

След като съседи го изкарват от къщата, той е приет в болницата, но почива 30 минути по-късно. Тогава е само на 37 години. Когато чува за фаталния инцидент, майка му се отнема живота си.

 
 
Коментарите са изключени

Изгарянето на книги – една човешка жестокост на хиляди години

| от |

Едно от най-ранните споменавания за умишленото горене на книга идва от Библията (Йеремия 36), в която Йоаким, царят на Юда и Ерусалим, изгаря един от свитъците на Йеремия. Това се случва през VII в. пр. н. е. Йеремия диктува на Барух, който записва на свитък и след това четеше в Господния храм. Речта беше опит да се убедят хората да се извърнат от нечестивите си пътища и да приемат Господа. Когато кралят чува за свитъка обаче:

Беше деветият месец и царят седеше в зимния апартамент, a в огнището пред него гореше огън. Всеки път, когато Йехуди прочетеше три или четири колони на свитъка, царят ги отрязваше с писарски нож и ги хвърляше в огнището, докато целият свитък не беше изгорен в огъня. Царят и всичките му придружители, които чуха тези думи, не показваха страх, нито разкъсваха дрехите си. Въпреки че Елтанан, Делая и Гемария призоваха царя да не изгаря свитъка, той не ги послуша. Вместо това заповяда на Йерахмеил, неговия син, Серея, син на Ариелов и на Шелемия, син на Абдеил, да арестуват писаря Барух и пророка Йеремия.

В отговор Господ каза на Йеремия да издиктува отново същите думи и така е създаден нов свитък.

Killing the Scholars, Burning the Books

Едно друго, също отдавнашно, но доста по-масово изгаряне на книги идва от правителството на Китай и се случва около 213 г. пр. н. е. Тогава се изгарят много книги, но главно такива на Конфуций – почти всяко копие на книгите му и свързаните с тях произведения, с изключение на едно копие от всяко, което се съхранява в Китайската държавна библиотека, така че информацията все пак да не бъде загубена. Причината за горенето е, че те просто съдържат опасно за обществото знание.

Предполага се, че заедно с изгарянето е имало и лов на конфуцианци в опит да се укрепне династията Цин. Вероятно книгите са счетени за неподходящи за обществеността поради изложените в тях политически и социални промени.

Император Цин Шъхуан дори стигна дотам да погребе живи много от учените, чиито книги изгаря, така че знанията им да не се появят отново. Това заличаване на знания в крайна сметка се оказва малко прекалено ефективно, защото когато столицата е нападната през 207 г. пр. н. е., голяма част от имперската библиотека е унищожена при пожар, което съответно води до страхотна загуба на информация и открития, включително и за историята на региона на днешен Китай.

William Tyndale

Уилям Тиндъл 

Самата Библия също е книга, която често е била изгаряна. Когато Уилям Тиндъл прави първия английски превод на Библията през 1526 г. и започва да разпространява копия от нея в цяла Англия, това разгневява лондонския епископ и той започва да издирва новите Библии и да ги унищожава. Скоро останали само две, а самият Тиндъл е изгорен на клада през 1536г.

На пръв поглед основният проблем, който има католическата църква с книгата, е, че на места преводът е неправилен, защото някои по-тънки значения се губят. Затова католическите служители вярват, че преводът на Тиндъл насърчава „еретичните“ и „антидуховните“ идеали. Разбира се, много по-сериозен проблем е, че на английски Библията вече е достъпна до обикновените хора, които (стига да са грамотни) няма да имат нужда църквата да им тълкува писанията. Наскоро църквата имаше подобен проблем, когато текста „95 тезиса или диспут относно силата и ефективността на индулгенциите“ на Мартин Лутер беше преведен от латински и прочетен пред обществото, вместо да остане само за вътрешноцърковна консумация.

Bundesarchiv Bild 102-14597, Berlin, Opernplatz, Bücherverbrennung

Едно от най-големите изгаряния на книги се случва малко преди Втората световна война. На 10 май 1933 г. над 25 000 книги са изгорени от привържениците на нацистите, естествено с цел да създадат „чиста“ Германия, като се уверят, че „изкуството и културата“ следват целите на нацистката партия. Изгарянията се провеждат из цяла Германия и до голяма степен са водени от студенти. Малко над 30 германски университетски града взимат участие в „Действията срещу негерманския дух“, изгаряйки книги на Ърнест Хемингуей и Хелън Келър, наред с други.

Може би един от по-ироничните и пророчески случаи на изгорените книги са тези на Хайнрих Хайне, който е автор на сентенцията: „Където се горят книги, скоро ще се горят и човешки същества“. Неговото изказване е доказано не само при нацистите Германия, но и в много други случаи преди това.

Днес изгарянето на книги все още е плашещо популярен начин да се покаже неприязън към определен текст, който може да засегне дори простата фантастика. Книгите за Хари Потър са честа цел за цензура, тъй като те изглежда учат малките деца как да превърнат хората в порове и да следват дявола…

Има поне шест по-мащабни изгаряния на Хари Потър в Съединените щати. Двама пастори в Мичиган, например, Т. Търнър-старши и Т. Търнър-младши, виждат как малко момиче се „опитва да изпълни магическо заклинание“ и това явно прелива чашата. Около 50 души се събират да ги гледат как горят книга на Потър пред църквата си през август 2003 г. По-младият Търнър признава, че никога не е чел книгите, което може би не изненадва никого.

От друга страна пък, някои хора обичат да вземат библийте от хотелските стаи и да ги горят, но с идеята, че те просто ще бъдат подменени с нови и по този начин печатарите на библии ще спечелят.

И всъщност това е доста интересен момент от изгарянето на книги в модерните времена – изгарянето на книгата всъщност не спира обществото да има достъп до съдържанието й, поне в развитите райони на света, а често води до отпечатването на повече копия от нея, най-малкото защото хората, които ги изгарят, трябва да отидат да купят копие, за да участват в изгарянето… Още повече, когато се прави в по-голям мащаб и горенето стигне до медиите, това предизвиква любопитство на други хора към самата книга.

Както Джордж Р. Р. Мартин казва: „Когато отрежете езика на някого, не доказвате, че е лъжец, а само показвате на света, че се страхувате какво може да каже“.

Joseph Brodsky 1988

Ще завършим с още един цитат – на прочутия руски есеист, поет и носител на Нобелова награда за литература, Йосиф Александрович Бродски, който между другото е изгонен от Съветския съюз през 1972 г. след като години наред е в конфликт с главните на държавата, а в един момент е обявен за „социален паразит“, тъй като писането на поезия не се счита от комунистическият режим за добър начин за принос към обществото. Затова той е заточен в арктическия регион Архангелск, където е бил подложен на тежък труд за известно време, преди присъдата му да бъде отменена след 18 месеца. Неговото мнение за изгарянето на книги:

Има по-тежки престъпления от изгарянето на книги. Един от тях е да не ги четем.

 
 
Коментарите са изключени

Как една немска кинозвезда вдъхнови създаването на Жокера

| от |

В „Joker“, който излезе сравнително скоро, феновете се насладиха на най-новата екранна интерпретация на закачливия психопат. Преди брилянтния Хоакин Феникс в ролята са влизали дълга поредица от всепризнати актьори като Сизър Ромеро, Джак Никълсън, Хийт Леджър и Джаред Лето.

Това, че филмът е посветен само на Жокера подчертава, че може би с изключение на Лекс Лутор, той е най-известният и развит злодей и антагонист, който вселената на комиксите ни даде. И не е трудно да се види защо: Жокерът носи със себе си постоянна заплаха от непредсказуем хаос, който се крие зад широка му лъчезарна усмивка, и именно заради него Клоунът принц на престъпността е далеч по-изнервящ и вълнуващ от един обикновен злосторник, който просто иска да превземе планетата.

Conrad Veidt by Becker & Maass

Конрад Вайд

Жокерът е създаден от творчески екип в състав Боб Кейн, Бил Фингър и Джери Робинсън за комикса „Batman“ брой 1 през април 1940 г. Докато за точния му произход все още се водят дебати, единодушно се смята, че злодеят е вдъхновен от външния вид и поведението на една позабравена филмова звезда, Конрад Вейдт от Германия, във филмовата адаптация на „Човекът, който се смее“ на Виктор Юго от 1928 г.

В интервю на Comic-Con през 2009 г., Робинсън разказва как обединява сили с Кейн и Фингър малко след дебюта на Батман в „Detective Comics“ брой 27, издаден през май 1939 г., и заедно започват да размишляват върху това какъв враг да дадат на черния рицар.

За целта Робинсън, по това време студент в Колумбийския университет, се обръща към своите изследвания и наблюдения в областта на литературата. Първо, той знаеше, че всички велики герои имат противник, който наистина ги подлага на изпитания, независимо дали това е професор Мориарти за Шерлок Холмс или Голиат за Давид. Той също така искаше персонажа да притежава някаква характерна физическа черта, а-ла Гърбушкото на Нотр Дам. И накрая, той смята, че е от съществено значение порасонажът да има „някакъв атрибут, който да създава един вид противоречивост в образа му“ като мисли, че ако персонажът е лош, но има чувство за хумор, това би създало интригуващото психологическо въздействие.

Идвайки от семейство на картоиграчи, не минава много време преди пред Робинсън да изкристализира концепцията, която ще обедини всичките му изисквания. Той вади жокера от колода карти и я показва на Кейн и Фингър.

Фингър отбелязва, че лицето от картата много му напомня на това на Конрад Вайд от „Човекът, който се смее“, което първоначално не говори абсолютно нищо на колегите му. Но той им дава книга със снимки от филма от 1928 г., в който се разказва за момче на име Гуинплайн, което е осакатено така, че устата му винаги да седи в неестествена усмивка като наказание към баща му, който обижда краля. Въпреки че образът му е положителен и симпатичен, на снимките човекът е с коса, отметната назад, и с неестествено широка усмивка, което създава достатъчно притеснителен образ, за да могат тримата да формират антагонист, достоен за Батман.

Кейн обаче си спомня нещата по малко по-различен начин. В интервю от 1994 г. за Entertainment Weekly той каза:

„Бил Фингър и аз създадохме Жокера. Бил беше писател. Джери Робинсън дойде при мен с една карта жокер. Това е начинът, по който ще обобщя историята… Бил Фингър имаше книга със снимки на Конрад Вайд и ми я показа и каза: „Ето Жокера“. Джери Робинсън няма абсолютно нищо общо с процеса, но винаги ще твърди, че го е създал, докато не умре. Той донесе игрална карта, която използвахме в няколко броя, в които Жокера носеше такава карта в себе си.“

Официално сочен до 2015 г. за едноличен създател на Батман, Кейн е известен с това, че споделя много малко заслуги за успеха на комикса с други хора, дори при условие, че Фингър създава външния вид на Рицаря, както и много от другите герои, заедно с историите им. Що се отнася до собствените му спомени за произхода на Жокера, Фингър по интервюта обикновено отдава заслуга на целия екип.

В крайна сметка обаче всички са съгласни, че тъжният и обезобразен Гуинплайн е образът, по който е моделиран злодея. И въпреки че по първоначален план персонажът е трябвало бързо да умре, той е спасен от един от редакторите, защото показва потенциал да бъде източник на интриги. Така и става – затова днес Жокерът е на едно от челните места в класацията на враговете на Батман.

Joaquin Phoenix (2005)

Хоакин Феникс 

Както Робинсън също отбеляза в интервю от 2009 г., Жокерът нарочно e създаден без конкретна история за произхода му, което дава възможност за нови и нови реинтерпретации на героя както върху белия лист, така и на екрана. През 1951 г., например, излиза романът „Batman: Arkham Asylum“, в който се засяга присъщата за Жокера анархистичност, която пък ясно можем да видим в играта на Хийт Леджър в „The Dark Knight“ на Кристофър Нолан.

Жокерът на Хоакин Феникс пък следва траектория, очертана в комикса от 1988 г. „The Killing Joke“.

 
 
Коментарите са изключени