shareit

Прелестите на Шенген

| от Иван Стамболов |

Някак почти незабелязано през изминалата седмица се прокрадна новината, че отново са ни отрязали от Шенген. Или по-скоро ние и румънците сме пожелали отлагане на решението поради позицията на Германия. Помня при предишни разминавания със заветната мечта как земята се тресеше под краката ни, как цели управления се обявяваха в несъстоятелност задето са пропуснали да постигнат този национален идеал. Сега на хората като че ли не им пука особено и са напълно прави.

Защо всъщност зорът да бъдем в Шенген е толкова голям? За да се придвижваме свободно из Европа? Но ние и сега се придвижваме свободно. Да губят по-малко време камионите ни на границата? Хм, едва ли това съображение може да бъде източник на чак такива вълнения. Тогава? Остават романтиката и комплексите. Членството в Шенген би ни придало някаква завършеност, някаква окончателност. От падането на аграр-болшевишкия социализъм (падане от само себе си, поради изчерпаност, некадърност и несъстоятелност) през 1989 до приемането ни за пълноправен член на ЕС през 2007 ние отчаяно се стремим от изостаналост към цивилизованост, от периферия към център, от бедност към материална обезпеченост, от духовната пустота на марксизма-ленинизма към общение със световната култура. С две думи: стремим се към Европа в нейния антично-ренесансов смисъл и модерен просперитет. Дали това е хубаво, дали може да бъде цел на човешкото съществуване и смисъл на човешкия живот, е съвсем друг въпрос. Шенген е черешката на европейския сладолед, който ние ближем с премрежени от наслада очи. Без черешката сладоледът не е същият.

Ако спрете десет души на улицата и ги питате как конкретно ще се промени животът им, ако България влезе в шенгенското пространство, те няма да успеят да ви отговорят, дори и улицата, на която сте ги спрели, да е булевардът пред Народната библиотека. Те ще ви отговорят, че ще могат да се придвижват по-свободно вътре в пространството, а държавата ще припечели повече пари за охрана на границата. И толкоз. През 2011 и особено през 2013 година бяха направени опити да се систематизират в популярен вид изгодите от Шенген. Изтъкна се, че при отпадането на контрола върху транспорта, ще се извършват повече пътувания – както за превоз на стоки, така и туристически. Аз пък мисля, че ако някой има какво да изнесе или пък е решил нещо да внесе, то едва ли ще го разколебае проверката на камиона на КПП-то. Същото се отнася и за екскурзионните пътувания. Броят на чужденците, които посещават страната ни с туристическа цел, се определя в много по-решаваща степен от общите условия за туризъм (включително институции и инфраструктура), отколкото от времето, за което се минава границата.

Друго изтъквано предимство беше увеличаването на броя на преминаващите през България хора. Не знам какво предимство би могло да бъде това, но съм сигурен, че нашите хипотетични анкетирани не биха го отчели като чак такъв фактор за промяна в личния си живот, че страстно да се стремят към Шенген заради него.

Щяло да има голяма полза за бизнеса. След влизането в Шенген щели да се появят допълнителни условия за развитие на общо икономическо пространство чрез взаимна обвързаност на предприятията в региона. Положителният ефект върху местния бизнес в България щял да се изрази в притока на повече клиенти от съседни държави. Бизнес средата щяла да се подобри чрез унифициране на изискванията към стоките. Щели да се появят икономически растеж и нови работни места. Тези хора чуват ли се какво говорят? Как от влизането ни в Шенген икономиката ще порасне и ще се разкрият нови работни места? Или „нови работни места“ вече е просто едно изтъркано заклинание за пред отрудените маси, неизбежен и задължителен резултат от всяко политическо действие. Щом политиката води до разкриването на нови работни места, то тя е добра и заслужава благословията на електората. Така разсъждават популистите. Но бизнес средата зависи от много други и много по-важни неща в сравнение с уеднаквяването на регулациите. Много по-важно е да има законност и общи правила за всички. Предвидимост на правилата, едни и същи справедливи условия за достатъчно дълго време, без непрекъснати законодателни изблици и прекрояване на нормативната уредба, каквито се правят и в момента с данъчното законодателство у нас. Това, което днес искат да направят със закона за ДДС, не разведрява бизнес средата, а я трови. И я трови така, че няма никакво значение колко време ще те поверяват на границата, ако си достатъчно луд да пожелаеш да дойдеш и да въртиш бизнес тук. Няма никакво значение колко време ще чакаш на границата, ако административният натиск непрекъснато расте, ако си заложник на всякакви служби, инспекции и лицензиращи организации, които те смучат като кърлежи. Никакви клиенти от съседни държави няма да ти дойдат, ако не произвеждаш нещо, което те искат да купят. А ти няма да го произвеждаш, докато си смазан от данъци, такси, глоби и корупция. Изобщо, дали сме вътре в Шенген или извън него, няма абсолютно никакво значение за развитието на бизнеса. Е, поне за нормалния бизнес. Лъже се онзи, който вярва, че когато влезем в Шенген, икономиката ще дръпне. Няма такова нещо.

Истината е, че Шенген очевидно е замислен като клуб на по-богати общества, които искат да ограничат социалния туризъм откъм други, по-бедни общества. Заради това са и двоуменията дали да бъдат приети България и Румъния и кога. Ако има някакъв проблем, то той продължава да се корени в стандартите на живот. Хората винаги ще мигрират от по-мизерен към по-охолен живот. Ще го правят както в границите на собствените си държави, така и извън тях. Дали поради ирония на съдбата или пък поради недалновидност на Запада вследствие на затлъстяване и посредственост, днес към шенгенското пространство текат потоци, много по-страшни от българските и румънските. Те текат все по същия принцип на движение от мизерия към охолство. Откакто тълпи от хора без лични документи маршируват през шенгенските граници, Шенген вече е компрометиран. В момента сякаш за нас е по-добре да не сме в него – извън Шенген не сме така привлекателни, не сме така апетитни. Пък и защо да сме член на нещо, което вече не се знае какво е и докога ще съществува?

Оставете го Шенген. Ако ни искат – искат. Ако не ни искат – живи и здрави. Няма да легнем и да умрем. Пък е време и Европа да спре да гледа само в пъпа си. Да се опита да погледне света не само вътре в себе си, но и извън себе си. Да го погледне там, където е, да отиде при него, а не да го чака да дойде той, когато му е удобно и както му е удобно. Крайно време е Европейският съюз да изработи механизми за провеждане на единна външна политика. Да намери общата формула в интересите на всички свои членове и да я превърне в активна дипломация. След това да разработи своя военна доктрина и да създаде свои въоръжени сили. Да, това може да звучи като краен еврофедерализъм, но в съвременния многополюсен свят Европа трябва да се съобразява с другите силни и много по-монолитни от нея фактори. Като че ли епохата на националните държави си отива, след като за два века успя да преобрази света. В този свят е нелепо икономика №1, тази на Европейския съюз (ако го погледнем общо) да няма единна и структурирана визия за отношението си с другите икономики, не само на икономическо, но и на дипломатическо и военно ниво. Само когато изработи такава визия, Европа ще успее да погледне с ясен поглед отвъд себе си.

Ето в такава Европа ще бъде много по-смислено да членуваме, отколкото в Шенген. Ако той е стъпка към нея – добре, ще направим и тази стъпка. Досега говорехме за нации, сега е време да говорим за цивилизации. Светът е устроен така, че винаги да има противостояния – в крайна сметка те го движат. Важно е обаче как ще ги определиш, къде ще прокараш демаркационната линия и от коя страна ще застанеш. За огромно съжаление, България има прекалено богат избор по този въпрос. Тъй че – да си опичаме акъла! Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен. И то преди да е дошъл да почука на вратата ни.

Илюстрация: “Портрет на стария колониален войник” от Ранди Стийл

Текстът е публикуван в блога на Иван Стамболов www.sulla.bg

 
 
Коментарите са изключени

Какъв е истинският край на Александрийската библиотека

| от |

Ще започнем с малко предистория по темата. Александрийската библиотека е основана или от Птолемей I, или от неговия син Птолемей II, някъде през 3 век пр. н. е. Библиотеките не са били нищо ново за древните цивилизации, въпреки че сграда, пълна с гравирани глинени плочки не е точно представата ни за библиотека. Първоначалната цел на Александрийската библиотека беше по-скоро да покаже огромното богатство на Египет, отколкото да осигурява място за знания и учение. Но тя ще се превърне в нещо много повече.

Натоварени със събирането на знанията за света, много от работниците в библиотеката трябваше да превеждат свитъци от „варварски“ езици на гръцки. Свитъците са взимани от древните „панаири за книги“ в Атина и Родос. Птолемей III също така взема оригиналните ръкописи на Есхил, Софокъл и Еврипид от Атина. Според Гален, фараонът е трябвало да плати огромна цена, за да гарантира, че ще върне оригиналите, но след като те са преписани, Птолемей III връща копията. Тъй като обаче библиотеката е обвита в най-различни легенди, не можем да сме сигурни дали това е вярно или не.

Излишно е да казваме, че колекцията на библиотеката беше огромна, но не се знае точно колко. Преценките на учените варират от 40 000 до 600 000. Знаем обаче, че колекцията е толкова голяма, че създава необходимостта от система за организация. Тази система е предшественик на днешния библиотечен каталог и се казва „Πίνακες“ или „Таблици“. В тях, съдържанието на библиотеката беше разделено по жанр и сортирано според името на автора. Вероятно Таблиците са служили по-скоро като запис на наличните произведения, а не като прецизна система за намиране на конкретен свитък. Заради формата си, те не можеха да седят изправени на рафтове като книги, а трябва да лежат на купища, което означава, че точен метод на организацията им би бил почти невъзможен. За съжаление, таблиците заедно с останалата част от библиотеката са изгорени при пожар. Кой от многото – не се знае.

Sanzio 01 Euclid

Картината на Рафаел за представянето на Евклид в Атинската школа

Частично заради библиотеката, Александрия се превръща в седалище на знанието и учението. Учени от целия елински свят можеха да използват библиотеката – именно там Евклид написва своята новаторска работа по геометрия (за ужас на гимназистите по цял свят), Ератостен открива каква е обиколката на Земята със забележителна точност, Герофилий научава, че мозъкът контролира мисълта, а не сърцето, a Аристарх казва, че Земята се върти около слънцето 1800 години преди Коперник. Библиотеката представлява смес от култури и умове и ние трябва да сме й благодарни за много от съвременни ни представи за медицина, астрономия, математика.

За съжаление обаче, всичко хубаво си има край.

Често за Александрийската библиотека ще чуем, че изчезва при внезапен пожар, но това вероятно не е точно така. Това, което всъщност се случва, изглежда е цяла поредица от събития, които довеждат до разрушаването й.

По-конкретно, докато има няколко свидетелства за пожари в Александрия, свързани с унищожаването на библиотеката, няма солидни исторически доказателства за „голям пожар“, за който се смята, че е унищожил цялата библиотека. Често ще чувате три имена като най-обвързаните s края на библиотеката: Юлий Цезар, Теофил Александрийски и халиф Омар от Дамаск.

Theophil

Теофил Александрийски 

Легендата гласи, че Теофил, александрийският патриарх през 391 г. н. е., започнал да разрушава езически храмове в името на християнството. Класическите „езически“ свитъци в библиотеката, както и храмът Серапеум, прикрепен към нея, съответно са проблемни за вярата му. Знаем, че един от малкото исторически математици, философи и астрономи, който е бил жена, Хипатия, е била убита брутално от тълпа в Александрия някъде по това време (през 415 г. сл. Хр.), което демонстрира раздора между определени учени и религиозните хора в регионът, въпреки че днес много учени смятат, че смъртта й е по-скоро по политически причини, отколкото конкретно заради позицията й към християнството.

Grands conquerants - Omar, le 2eme calife, prenant en personne possession de Jerusalem l'an 638 de l'ere chretienne

Омар

Историята за халиф Омар почти сигурно е измислена. През 645 г. н. е. Омар завладява Египет и изгаря книгите в библиотеката, тъй като те не са в съответствие с учението на Корана. Ако това е истина, то Омар най-вероятно изгаря някоя от дъщерна библиотека, а не Александрийската. Повечето историци смятат, че тази история вероятно е била измислена през 12 век и както при всички истории, които се появяват прекалено дълго след събитията, за които разказват, тя трябва да бъде разглеждана със съмнение.

Gaius Iulius Caesar (Vatican Museum)

Юлий Цезар

Най-вероятният произход на теорията за „големия пожар“ са действията на Юлий Цезар по време на война с Александрия. Юлий Цезар действително подпалва доковете на града, както и флота му, което сам документира в „Гражданските войни“. Той обаче не споменава дали огънят се е разпространил до библиотеката или не, но се смята, че е малко вероятно. Обаче някои свитъци, съхранявани в складове по пристанището, вероятно са изгорели и е много вероятно хората на Цезар да са разграбили библиотеката и да отнесли голям брой от текстовете със себе си в Рим. Сенека написва, че 40 000 материала са били унищожени в огъня на Цезар, но ако е вярно, това са вероятно само част от материалите, които е имало в библиотеката. По-късно писатели, включително Страбон и Севтоний, споменават музея, част от който е библиотеката. Това и други доказателства показват, че тя оцелява, поне отчасти, и след Цезар – дори и никога да не се е върнала към върха на своето величие.

Но ако библиотеката не е била унищожена при пожар, както повечето сме чували, а не е и оцеляла до днес, тогава какво се е случило, та е изчезнала толкова много литература. Ако има някакво конкретно събитие, което предизвиква бързата кончина на Александрийската библиотека, то не е известно за историците. Смята се, че по-вероятно редица малки и обикновени неща са довели до „унищожаването“ на библиотеката, като например самото време, което казва своята дума върху натрупаните свитъци, които започват да се износват и късат, а библиотекарите се сблъскват с трудното решение за това кои свитъци да продължат да копират при недостиг на папирус и кои не. При набезите си, няколко чужди императори отнасят много от произведенията на библиотеката като военна плячка из други части на света. Възможно е религиозните лидери, обиждайки се от съдържанието на някои текстове, да са ги унищожили, въпреки че повечето историци смятат, че този фактор е силно преувеличен. (Особено около 17-ти век, когато става модерно учените да се противопоставят на невежеството и заблудите, представяни в различни религиозни групи, като техен враг номер 1 бяха католиците. В резултат на това се появят много митове, като например този, че средновековните християни са смятали, че земята е плоска и подобни неща, които като цяло са имали за цел да представят религиозните хора през историята като безумствени тълпи, които горят книги и отхвърлят науката във всеки удобен момент, въпреки че това напълно противоречи на действителността, която виждаме от документираните доказателства.)

 
 
Коментарите са изключени

Как се появява знамето на Франция

| от |

Както и на няколко други страни, първоначалното знаме на Франция е било знаме на светец – Орифлама, знамето на Св. Дени. Това знаме има между 3 и 5 заострени краища, по-скоро напомня на нашата идея за вимпел, отколкото за флаг. То вероятно е направено от червена коприна без никаква украса. След като св. Дени е обезглавен, знамето се променя с жълти звезди или слънца с лъчи на червен фон, който е символ на кръвта му. Предполага се, че след това Карл Велики го пренася в Светите земи, където хората масово решават, че знамето е лично негово. Най-вероятно първото използване на знамето като символ на кралския дом е било по време на царуването на Луи VI, около 1124 година.

Рисунки к статье «Вымпел». Военная энциклопедия Сытина (Санкт-Петербург, 1911-1915)

Вимпел

През 1328 г. династията Валоа се издига неочаквано на престола, след като линията на Капетиан изчезва – тримата синове на Филип IV умират, оставяйки след себе си само жени наследници, които не могат да наследят трона. Гербът на династията на Валоа се състоеше от три хералдически лилии (fleurs-de-lis) на синьо поле, обградено с червено. Този герб беше основа за нов френски флаг. Когато Бурбоните превземат короната, фонът на знамето се промени на бял в чест на фамилните им цветове, но хералдическите лилии остават.

Drapeaux français

Настоящият френски флаг се нарича tricolore. Състои се от три равни вертикални ивици от синьо, бяло и червено. Първоначално е установен като знаме на Франция след Френската революция от 1789 г. Революцията призовава за свобода и равенство, а простият флаг излиза срещу традиционните, по-екстравагантни знамена, използвани от благородническите фамилии.

Има няколко теории относно символиката и положението на цветовете на френския флаг. Смята се, че те са вдъхновени от една характерна розетка, появила се по време на революцията – червеното и синьото са цветовете на Париж и се появяват на герба на Париж: синьото се свързваше със св. Мартин, а червеното – със св. Дени. Бялото пък по това време е прието за цвета на кралските особи. С бялото, заклещено между червеното и синьото, цялото знаме се смята, че символизира контрола на хората над монархията. Според други източници, флагът е вдъхновена от американските революционери, а трета теория е, че tricolore е взаимствал от дизайна на холандското знаме.

За първи път знамето е използвано като кантон (малко знаме с герб) във френския флот през 1790 г. 

През 1794 г. Френската национална конвенция го обявява за национален флаг на Франция, но този акт не е посрещнат с оскъдно одобрение. Военноморските сили, от една страна, се съпротивляват на решението – те все още искат да плават под белия флаг на монархията. По време на революцията националният флаг се използва рядко и хората предпочитат вместо това червеното знаме на Якобинския клуб (участници в радикално ляво политическо движение по време на Френската революция), защото то символизира предизвикателство и национална нужда. Трикольорът започва да се използва от армията чак през 1812 г. До този момент тя е използвала знаме с бял кръст на червен и син фон.

Използването на tricolore първоначално е било сравнително краткотрайно. През 1815 г. Наполеон е свален от власт и Бурбонската монархия е възстановена, а с нея и бялото знаме с хералдическите лилии. Петнадесет години по-късно, през 1830 г., се провежда Юлската революция. Тогава на трона се изкачва така нареченият „крал на гражданите“ Луи-Филип. Той беше далечен братовчед на Бурбонския крал и се беше съгласил да управлява като конституционен монарх. Един ден той също ще бъде свален, но преди това Луи-Филип се съгласява да възстанови знамето с трите цвята като национален флаг на Франция и оттогава то се използва.

Днес се казва, че цветовете символизират „свобода, равенство, братство“ – идеи, свързани с революцията, които все още звучат в сърцата на много френски граждани. Друга теория е, че цветовете на знамето трябва да представят „синьото за история на Франция, бялото на нейната надежда и червеното на кръвта на нейните граждани“.

Историята на френския флаг обаче е много по-стабилна от самата френска монархия. „Кралят на гражданите“ е свален през 1848 г. след поредната революция. Той беше последният крал на Франция, въпреки че Наполеон III се смята за последния монарх. По едно доста тъжно стечение на обстоятелствата бащата на Луи-Филип е обезглавен по време на т. нар. Царство на терора (период от якобинската диктатура по време на Френската революция, известен с масово преследване на политически противници и много екзекуции.), въпреки че подкрепя революцията от 1789 година…

Flag of Quebec

Много френски колонии през периода на колониализма използваха пълния флаг с три цвята заедно с допълнителен символ или го поставяха в кантона върху своите знамена. Днес знамето на Квебек – френско-канадска провинция – по-скоро прилича на предреволюционното знаме, отколкото на трикольора, със син фон, четири бели лилии и бял кръст.

 
 
Коментарите са изключени

Изящният живот и грозната смърт на една забележителна красавица

Сега ще ви разкажем за окаяния край на един ярък живот. Ема Лион е родена през 1765 г. в района на Уиръл южно от Биркенхед. Баща й, който е ковач, почива, когато тя е още бебе, и затова е отгледана от майка си в Хавардън,  графство Флинт (в Северен Уелс).

Колко и какво образование е успяла да получи, не е ясно – знаем, че правописът й никога не достига някакво кой знае какво. Но тя има един друг плюс – невероятната си красота.

George Romney - Lady Hamilton as Circe

Именно невероятно добрият й външен вид в съчетание с нейната жизнена личност и безгрижно отношение към секса я запращат като с ракета високо над работническата класа и в обществото на богатите и известните. В тийнейджърските си години Ема работи като прислужница за различни семейства в Хавардън, а по-късно и в Лондон.

Няма сигурни доказателства, че тя някога е била точно проститутка, но нейната „шавливост“, както тя я нарича, привлича вниманието на богатите млади аристократи. Твърди се, че тя ги е примамвала като е танцувала гола по масите в домовете им. Така през 1782 г., когато е само на 17, ражда дъщеря на един от тези младежи. След това тя се мести с негов приятел, Чарлз Франсис Гревил, който я подслонил в неговия дом в Лондон и й предоставил уроци по музика и рисуване. Чрез него тя се срещна с художника Джордж Ромни, който по-късно ще нарисува много нейни омайни портрети (както и Джошуа Рейнолдс и Томас Лорънс).

Sir William Hamilton by David Allan

Сър Уилям Хамилтън

Гревил стоварва Ема на своя възрастен чичо вдовец, сър Уилям Хамилтън, в замяна на това Хамилтън да направи Гревил негов наследник. Хамилтън е посланик в Кралството на двете Сицилии и през 1786 г. Ема пристига в Неапол като според нея е там на почивка с него. Когато открива истината, тя съвсем разбираемо побеснява. Хамилтън обаче я обожавал и ухажвал като в крайна сметка успява да я и спечели. Някои англичани от обкръжението им се подиграваха на плебейския й акцент, но тя и Хамилтън се преместват в най-висшето неаполитанско общество и тя става много близка с кралица Мария Каролина. Хамилтън беше церемониалмайстор на представянията на кралицата – „Нагласи“, когато тя позира в понякога нелепи костюми като герои от гръко-римската митология.

Когато се оженил за Ема през 1791 г., той бил на 60, а тя на 26.

HoratioNelson1

Хорацио Нелсън

Именно в Неапол две години по-късно Ема се запознава за първи път с Хорацио Нелсън, който тогава бил капитан на HMS Агамемнон. Той и семейство Хамилтън стават близки приятели и Нелсън се влюбва крайно в момичето. Когато тримата се връщат в Англия заедно, техен приближен отбеляза, че Ема води Нелсън „като дресьор мечка“. Капитанът оставя жена си и заживява заедно със семейство Хамилтън в къща в Пикадили, описвайки цялата компания като „трима обединени в едно“. Тя ражда на Нелсън дъщеря, Хоратия, през януари 1801 г. и след това тримата-в-едно се местят в Мертън Плейс, къща близо до Уондсуърт. Те я възстановяват и Ема я превръща в храм на поклонението на Нелсън. Неговата слава и възхищение, на което се радваше във флота и въобще в държавата като цяло, се издигнаха до размерите на Еверест.

Ема се забавляваше с него и смъртта му в битка при Трафалгар през 1805 г. й идва като катастрофа. Когато новината за кончината му пристига в Мертън Плейс, тя няколко дни по-късно пише, че „изкрещях и паднах назад“ и не може да говори около десет часа. Не знаеше как можеше да продължи да живее по-нататък. В края на ноември тя написва: „Животът за мен не си струва да се живее повече. Живях за него. Неговата слава прославях… Но не мога да продължа. Сърцето и главата ми вече ги няма.“

Правителството, което даваше пари и отличия на семейството на Нелсън, игнорира Ема. Хамилтън й беше оставил пари, когато умира през 1803 г., както и Нелсън, който също й оставя Мертън Плейс, но брат му, Уилям, сега граф, не й даде всички пари и Ема, която беше свикнала с живота в шампанско и лукс, сега беше пристрастен към алкохола.

Emma, Lady Hamilton by George Romney

Тя трябваше да продаде Мертън Плейс и през 1813 г. беше арестувана заради дългове и изпратена в затвора в Саутуарк, въпреки че й беше позволено да обитава няколко стаи близо до затвора с младата си дъщеря Хоратия. Нейни приятели в крайна сметка събират пари за нея, което й позволява да отиде през Канала до Кале с Хоратия през юли 1814 г. Те живееха в тесни, мрачни квартири и според Хоратия Ема прекарваше дните си в леглото, пиейки. Вероятно цироза на черния дроб е причината за смъртта й в началото на следващата година на 49-годишна възраст. Погребана е в гробището на църквата „Сейнт Пиер“ и се твърди, че на погребението й са присъствали, от уважение към Нелсън, капитаните на всеки английски кораб в пристанището в Кале.

През 1994 г. е открит неин мемориал в сегашния Парк Ришельо в Кале.

 
 
Коментарите са изключени

Великите Авантюристи: Робърт Фицрой между мореплаването и метеорологията

| от |

Има хора, които завинаги остават в сянката на малко по-големи имена, макар и техните действия да са помогнали сериозно за общото благо, шансовете да бъдат пропуснати в историята винаги са големи. Такъв пример може да бъде Робърт Фицрой. Славният моряк е бил единственият шанс на Чарлз Дарвин да се качи на кораба HMS Beagle и да направи славното пътуване, което ще позволи да напише безсмъртния си труд „On The Origin of Spicies“ през 1859 г.

Без участието на Фицрой, Дарвин най-вероятно е щял да стои на бреговете и да фантазира за онези далечни светове, надявайки се на чудо. И въпреки това днес всеки е чувал за Дарвин и еволюцията, но е пропуснал инструмента, който случва цялата експедиция. Впрочем самият Робърт е бил приятел не само с Дарвин, но и с други известни личности и благородници по онова време. Моряк е последното, което може да бъде поместено в CV-то му.

Фицрой е също така политик, губернатор, обществен представител и дори учен. Според различни източници, потеклото на Робърт може да отведе корените до Чарлз II. Любопитството било забелязвано много отдавна и мнозина често забелязвали младежа да губи повече време пред книгите, отколкото в игри. Когато полубрат му лорд Касълреаг умира, Фицрой чупи оковите на семейството и благоприличието, отказва се от титлите и поема контрола на любимия си кораб Beagle.

gettyimages-2695373-594x594

Само на 23 години, той ще успее да заведе своя екипаж на две доста опасни експедиции. Демонстрира невероятен кураж и сила да се справи с всички предизвикателства, но под строгата визия се крият и други качества, но сред тях най-големият проблем е, че тежката отговорност отключвала дълбоки депресии, които го превръщали в опасен събеседник. Понякога самият Робърт се шегувал, че точно тази лоша кръв напомняла за съдбата на брат му. При срещата между Робърт и Дарвин, изследователят ще напише интересно писмо, споменавайки своя капитан. Сестрата на Дарвин ще прочете следното:

„Той наистина е впечатляващ човек. Никога не съм виждал човек, когото бих могъл да си представя в обувките на Наполеон.“

При завръщането от толкова интересната експедиция, в която Дарвин изяжда всяко ново същество, на което попада, Робърт получава всички възможни титли и бързо се настанява в западен Лондон, където се храни от титлата си. Получава известно влияние в политиката и прави своята единствена грешка в живота си – приема свободната позиция на губернатор в Нова Зеландия. Стратегическата грешка ще коства твърде много на моряка. Първо за пореден път ще трябва да преплува света, за да се настани в една от най-лошите колонии на Британската корона. Нова Зеландия била на път да банкрутира.

Местните племена постоянно водили конфликти със западните заселници. Всеки опит за помирение или решаване на проблема водило до нови и нови главоболия. Само две години след пристигането си, Робърт е призован да се върне отново във Великобритания. С пристигането си осъзнава, че е ходил по много тънък лед. Политическата му кариера била силно разклатена от неуспехите в Нова Зеландия, наследството му е похарчено за разходката с Дарвин, а лидерската му позиция била заменена от много по-млади капитани.

gettyimages-3247536-594x594

Единственото предложение за работа било направено от кралската флота. Издирвал се капитан, който да управлява един от първите параходи. Въпреки съветите на Дарвин да се въздържи от този кораб, Фицрой поема контрола и всичко върви нормално, докато не е поразен от още една тежка депресия. С леки проблясъци в тунела и шансове отново да си стъпи на краката, Робърт е ударен от още една жестока новина – неговата съпруга умира. В опитите си да прави нещо, което евентуално да го отдели от черните мисли, морякът започва да финансира нов департамент по метеорология. Оригиналната идея на този департамент е да се използва наученото от капитана и по този начин драстично да се намали времето за плаване.

Самият Фицрой вече е имал наблюдения и се опитвал да предсказва времето. Наблюденията му се оказали доста добри и много скоро получил колонка във в-к Times, където споделял своите метеорологични познания и наблюдения. През 60-те години дори успява да се издигне до знаменитост сред хората, които по онова време са се опитвали да разгадаят утрешния ден. Впрочем много скоро телеграфът ще започне да предава информацията до всички точки на Великобритания. Дори тогава обаче печели врагове.

Агресивната преса и скептичните научни ръководители винаги търсели повод да нарекат учения „измамник“ и „шарлатанин“. Към 1965 г. вече изпитва затруднения и е твърде уморен, за да продължи своята мисия. Пенсионира се и живее малко по-спокойно. Най-вероятно е бил ударен от пореден епизод на черна депресия. На 30 април става, облича се, целува дъщеря си по челото, заключва стаята и си прерязва гърлото.

 
 
Коментарите са изключени