shareit

Повече няма да общувам с лъжци

| от Антония Антонова |

Преди време взех едно от най-ценните решения в живота си, след като проведох сериозен разговор със себе си. А именно – повече няма да общувам с лъжци.

Познавате ли онова усещане в стомаха, онова особено тревожно гъделичкане, което се появява, когато отсреща стои фалшив човек? Гледаш го – уж всичко му е наред. Любезен, създава добро впечатление у онези с по-притъпена интуиция, готин. Харесван.

Лъжците много държат да са харесвани и се страхуват да не би някой да не ги хареса. Те са страхливци по природа. Именно затова лъжат – от страх. Онзи, който не се страхува, не бяга от истината. Той я търси.

Разбира се, да не общуваш с лъжци е почти невъзможна за постигане цел, защото, най-малкото, един активен съвременен човек обикновено не разполага с лукса да се обгражда само с хора, които сам е подбрал. А вероятно това не би било и особено здравословно за самия него, тъй като важна е реалността, а тя не е нито само бяла, нито само черна. Важна е истината, а тя е, че „всички лъжем”. Важен е стремежът да се дистанцираш от лъжата, сам по себе си.

Да, всички лъжем. Но едно е да излъжеш веднъж в годината и да ти е гузно после, съвсем друго е лъжата да е част от обичайното ти поведение. А когато човек си постави за цел да страни от лъжци, той става още по-чувствителен към измамното и постепенно започва да забелязва как огромна част от хората наоколо лъжат непрекъснато.

Лъжат за най-дребните неща. За „безобидни“ работи. „Какво толкова” сме свикнали да си казваме, като по този начин сме ги опълномощявали безброй пъти да се чувстват свободни да леят помията си от лъжи цял живот с усещането, че „то си е човещинка“?

Наскоро бях свидетел как бабата на едно дете, жена на 60 години, пред него вдигна телефона на дъщеря си, неговата майка, и излъга, че тя била еди-къде-си, пък забравила била телефона си, нямало я в момента. А дъщеря й беше в същата стая. Вероятно такова нещо не би трябвало да ми прави впечатление, но ми прави.

Чудя се първо: Защо? Кому е нужно да се лъже за такова нещо? За подобна дреболия? После си мисля за това как тези хора, за които е нормално да се мами толкова на дребно – вероятно те са способни на някакви много по-ужасяващи машинации. Ако лъжеш без повод, какво остава, ако „имаш“ такъв? Може би това са същите онези хора, които, ако утре настъпи тоталитарен режим и властта им каже да ме гръмнат, ще ме гръмнат, без да им мигне окото. Със сигурност това са същите онези хора, които крадат милиони пари по европроекти, просто защото могат. За един лъжец няма значение кое е правилно и кое – грешно. Той, очевидно, няма вътрешен коректив за това.

Наблюдавала съм лъжците, на които съм се натъквала, целенасочено съм ги изследвала, доколкото мога, за себе си, за своя лична справка – мисля, че в голяма степен лъжата се възпитава.

Те често произлизат от семейства, в които се лъже. Техните майки и бащи може да са ги научили на много неща, но не са им повтаряли, че лъжата е зло, че не е правилно да се лъже. Ето защо като възрастни тези пораснали деца общуват с другите през постоянния мръсен воал на измамното, зад който се прикриват и който филтрира реалната им същност до степен такава, че можем да кажем, че естественото им поведение всъщност е на лъжци. Колкото и парадоксално да звучи това.

Едва ли такива хора са способни да имат автентично общуване с някого – с родителите си или с любимите си. Те вечно мъкнат тежките окови на лъжата със себе си. Едва ли са способни на истинска интимност в онзи най-дълбок смисъл, в който всички маски са свалени и човек остава напълно гол пред другия с цялото си същество, с всичките си слабости, с всичките си болки, с всичките си рани, страхове, демони и противоречия. В този смисъл може да се каже, че лъжците не умеят да обичат, защото любовта без уязвимост е немислима. Защото животът не е само пластмасови усмивки и готини лафчета. Той е гаден, сив и тревожен. Това е част от неговата космическа красота. Това е в божествената горчиво-сладка мелодия на дните му, негов саундтрак.

Всички лъжем. За едни обаче това това е трудно, гнусно, почти непостижимо деяние, докато за други е неизменна част от общуването с другите.
Хората, които страним от представителите на втората група, нямаме много „приятели“. Да си убеден враг на фалша е нещо, което в голяма степен те прави често физически сам. Но пък така си сигурен, че приятелите ти не са там само за да ти е по-лесно да избягаш от себе си и от тежестта на собствената неавтентичност. Истината не тежи.

 
 
Коментарите са изключени