shareit

Подобряване на човешката раса

| от |

Автор: Лъчезар Христов

Следните две изявления са направени в една и съща година – 1925, от двама общественици. Смята се, че те едва ли имат нещо общо помежду си.

„Физическите  и психически болните, недъгавите не трябва да увековечеват страданията си, като ги предават на своите деца. Чрез образователна дейност, държавата трябва да накара отделните индивиди да разберат, че макар болестта да не е позор, а достойно за съжаление нещастие, в същото време е престъпление и позор да утежняваме страданието, като го предаваме на невинни създания от чисто егоистични чувства.”

 

„Вместо да екзекутира дегенериралите потомци за извършените  от тях престъпления, вместо да оставя невменяемите да умират от глад, обществото би трябвало да лиши непригодните от възможността да продължават рода. Така ще бъде по-добре за целия свят.”

Във втория параграф се цитира мнението на съдията Джъстис Оливър Уендъл Хоумз, член на Върховния съд на САЩ, изложил позицията на мнозинството по делото „Бък срещу Бел”.

Първият цитат е от „Моята борба”. Не само нацистите се интересуват от евгеника.

ParteiadlerВъзможно ли е да бъде създадено перфектното общество? Общество, съставено от по-висши индивиди. Не непременно по-добри, но поне по-силни, по-здрави, по-умни, по-красиви. Платон е вярвал, че е възможно. Глупак ли е бил да иска да се чукат и възпроизвеждат само хора, които са еднакви помежду си? Какво ще кажете да имате властта да изберете какво да бъде вашето дете – красиви очи, фини черти, изключителна интелигентност, свободата да не го е страх, че е дебело, глупаво или грозно? Сега отново е модерно светът да се стреми към съвършенство и темата за расата отново изплува.

Програмите за „расова хигиена” на нацистка Германия са най-катастрофалното приложение на евгеничната теория, но те не са нито първите, нито последните. В началото на 20 век, 14 държави приемат евегенични закони. През първите 30 години на века, 30 американски щата приемат закони за принудителна стерилизация. Според приблизителни данни, 60 хиляди души са били подложени на „законна” стерилизация. Никога няма да се разбере истинския им брой, защото няма официална статистика за операциите, извършени по затвори и лудници.

САЩ е първата от развитите страни, която издава закони за пречистване на расата. В края на 19 век в Мичиган и Масачузетс на кастрация са били подложени психично болни и млади момчета, проявили генетични недъзи, като „хронична епилепсия”, „имбецилност” и „съчетана с малоумие маструбация”.

Статусът „слабоумен” се определя чрез теста за интелигентност – една новост за онова време, както и въз основа на доста произволните оценки на учените за нормално поведение. Според тези критерии не само „идиотите, имбецилите и умствено недоразвитите”, но и цели етнически групи минават за „непълноценни”.

По време на индустриалната революция светът се радва на нарастващ просперитет, натрупват се огромни богатства. В същото време от само себе си възниква нуждата от създаването на класа нещастници, които да вършат тежката работа с машините. На собствениците се налага да намерят горе-долу прилично обяснение с какво са заслужили да живеят в грамадни къщи, докато всички други трябва да бъхтят в завода по 19 часа на ден и да внимават машината да не им откъсне някой крайник. Отговор на проблема предлага социалният дарвинизъм, концепция, според която някои са родени да дишат азбестов прах за шест долара на час, докато у други бентлито и вилата в Монте Карло са някак генетично заложени. Не е учудващо, че в такава епоха и Маркс се вихри доста обилно.

Още от самото начало най-ентусиазираните апологети на евгениката принадлежат към висшите слоеве на обществото. Дейвид Стар Джордан, ректор на Станфордския университет, става шеф на „Колд Спринг Харбър” първата биолаборатория в Америка, която работи върху подобряване качеството на човешката раса. На първата конференция по темата присъстват хора, като Рокфелер, Уинстън Чърчил, Александър Бел.

Плутократите се съюзяват с учените, много от тях с внушителна репутация. Те полагат неимоверни усилия да докажат неща, считани за аксиоми днес – че негрите са глупави, евреите – алчни, мексиканците – мързеливи, италианците – подли, жените – курви. От тук и изводът – богатите бели хора, които се държат възпитано на масата и получават добри оценки в училище, генетически превъзхождат останалите. Във викторианска Англия скучаещия антрополог и психолог сър Франсиз Голтън публикува бележки за своите наблюдения, според които „най-бележитите” членове на британското общество поначало имат бележити родители. Доста проникновено наблюдение.

urlСпоред думите на очевидци и оцелели от концлагера, както и според някои историци и психолози, д-р Менгеле не просто е бил в Аушвиц. Той бил Аушвиц. Противно на общоприетото мнение, неговите опити не са имали за цел създаването на висша раса, а по-скоро да се определят причините за “дефектите” на генно ниво при другите раси. Менгеле присаждал на хората органи от животни и документирал мъчителната смърт по време на отхвърляне на присадените органи. След редица опити дошъл до извода, че най-добрият способ за ограничаване на раждаемостта на нисшите раси е кастрацията.

За да определи дали е възможно цветът на очите да се променя по генетичен път, Менгеле инжектирал боя в зрителните органи на няколко двойки близнаци. Като резултат от това се получавали болезнени инфекции и понякога дори слепота. В случай, че някой от тези близнаци починел, Менгеле изваждал очите му и ги забождал на стената в кабинета си, точно както един биолог забожда насекоми за колекцията си. Самият той далеч не е бил пример за идеален нацистки ариец с руса коса и сини очи, напротив, малко на цигане биел. Преди две години неговите дневници, представляващи 31 тетрадки с около 3000 страници истории, стихове, размисли и рисунки, бяха продадени за 245 000 долара. Купувачът е евреин от Ню Йорк. Нещо като повик за прошка?

Konrad LorenzНо никой друг не въплъщава желанието на системата да оправдае съществуването си с научни термини така пълно, както Конрад Лоренц, пионер в областта на етологията – изучаването на предполагаемите генетично заложени модели на поведение. Роден в Австрия, Лоренц е приет за член на Германската  нацистка партия още през 1928 година. В най-известната му книга „За агресията” се съдържат и развиват идеите за „съзнателна, научнообоснована расова политика”, прилагана от „най-добрите представители на обществото”, с оглед на „по-голяма строгост при елиминирането на морално непълноценни хора”. Според журналистите  тя утвърждава „принципите на една модерна авторитарна десница”.През 1973 г. въпреки протестите на учени от цял свят, Конрад Лоренц отива в Стокхолм, за да си получи Нобеловата награда.

През 2010 година Китайските власти задържаха стотици души като част от кампания за стерилизиране на 10 000 мъже и жени, които са заподозрени, че се опитват да нарушат държавната политика, позволяваща на семействата да имат само по едно дете. След като през 70-те години на миналия век се въвежда политиката „една двойка, едно дете”, започват да се регистрират много случаи на аборти в напреднала фаза на бременността, стерилизация и дори убийство на новородени. В България се чуха предложения такава политика да бъде предприета спрямо циганите.

Населението на планетата се е удвоило от 3 до 6 милиарда за около 50 години въпреки всички опити за редуциране и идеята за расовите характеристики на тази или онази група хора, в опит да се обясни защо различните народи по света са в положението, в което се намират, отново добива популярност. Популацията! Цялата тази невероятна популация е плашеща не толкова със своя размер, колкото със своя “културен багаж” и претенциите за равни права. „Те са хора като нас, ние сме равни, тяхната култура е равнозначна по стойност на нашата”- тази теза звучи богохулно, извратено за все повече хора.

Изтъкнатият глобалист сър Дейвид Атънбъро, който миналата година обяви човечеството за „чумата на Земята“, сега открито призова развитите страни да прекратят изпращането на храни за гладуващите народи, за да се намали световната популация. Сър Дейвид е бивш главен директор на БиБиСи 2 и програмен директор на телевизия БиБиСи през 60-те и 70-те години на миналия век, избран е в стотицата на класацията 100 Greatest Britons. Той съвсем не е единственият, проповядващ въвеждането на лицензи за родители или насилствени стерилизации. Въпросът е – би ли следвало хората да имат различни права в зависимост от степента на своето развитие. И защо подобни въпроси се считат за расистки или най-малкото неуместни?

oie_211341260k53oIJOДействието на филма „Blade runner” се развива през 2019 година в Лос Анжелис. Могъща корпорация е разработила по-висша раса – андроиди. Те притежават интелект, равностоен на човешкия и многократно по-голяма физическа сила. Външно са едно към едно с хората. Малка подробност е, че нямат душа и не изпитват емоции и чувства. Предназначението им е да участват в проучвания и колонизация на нови светове. След избухването на бунт на андроиди, техният достъп до Земята е спрян. Всеки, промъкнал се на планетата, е осъден на смърт.

Интересен момент от филма е самото начало, когато градът се отразява в окото на Рутгер Хауер… Макар още да не се знае за какво става въпрос, се вижда, че това е окото на някой, който е постигнал целта си… и тя е пред него.

 
 
Коментарите са изключени

Никлас от Салм – човекът, който развали закуската на Сюлейман 1-и

| от |

Историята не се вълнува от цифрите и многократно доказва, че голямата армия често може да стане за смях. Сюлейман 1-и ще разбере всичко това по трудния начин. След като превзема Белград, фокусът на султана се насочва към Средиземноморието. В следващите години ще постави своя морска база на остров Малта и ще се стреми към пълната морска доминация. Когато Унгария отказва да се преклони, Сюлейман решава да демонстрира пълната си сила, изразена предимно в човешки капитал, взиман най-често под формата на кръвен данък, да неутрализира крал Лайош 2-и. След като кралят е мъртъв, апетитът на всички се изостря. Много скоро става ясно, че султанът не само не демонстрира сила, но има намерение да променя облика на Европа. Самият той много иска да прилича на Александър Македонски и използва военната си мощ, за да заслужи тази титла.

След като австрийският херцог Фердинанд започва скромна военна кампания с претенции за короната, султанът на Османската империя решава да се разходи за втори път в Централна Европа и този път използва повече от 120 000 войника, тежка артилерия, камили (по-издържливи били на дълъг път) и още много други. Впечатляващата армия започва своя дълъг и изморителен поход на 10 май 1529 г. Великият пълководец смята до края на годината да се е разправил с всички врагове, но за жалост природата е срещу него, впрочем както се случва и с Наполеон – дъждовете се оказват твърде скъпо удоволствие. До началото на септември падат Мохач и Буда.

Крайната дестинация на дългото пътуване е Виена. През цялото време вестоносци и разузнавачи предават, че 100 000 армия на Сюлейман минава изключително лесно през градовете. Виена трябва да се подготви за много тежка битка. Младият  султан още не знае, че от другата страна го очаква един 70-годишен старец с достатъчно боен опит, донесъл главата на френския крал. Никлас граф на Салм се оказва страховит немски наемник. Макар и на преклонна възраст, той използва вече наложени немски наемници с името ландскнехти. Въпросните бойци могат да се похвалят с цветните си дрехи, висока лоялност и жертвоготовност.

Landsknechte

Снимка: By Daniel Hopfer – from de.wikipedia uploaded by Benutzer:Dylac, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=465391

Историята на тези войници започва с писмено разрешение за отглеждане. Само лордовете могат да набавят такива наборници и след сериозно военно обучение, ландскнехтите стават не само предпочитана, но и единствена наемна армия в Централна Европа. Въоръжени с пики с дължина от 4.2 метра, както и с мечове с дължина от 170 сантиметра, тези бойни другари можели да водят свирепи битки, особено от разстояние. Същите дори не подозирали, че в обсадата на Виена ще могат да демонстрират колко важна е дистанцията в такива двубои. Да не говорим, че взвод от 300 човека комбинира най-доброто – определен брой носи пики, след това има група с мечове и на финала се подкрепят от стрелци с арбалети.

Повечето тактики се копират от швейцарската армия, но са достатъчно ефективни и успяват да се наложат през следващите сражения Освен тези симпатични бойни единици, Никлас използва и 700 испански мускетари – те разполагали с барут и достатъчно куршуми. Докато Сюлейман наближава града, опитните бойци подобряват многократно обсадата, успяват да изведат жените, децата и старците. Зад стените на Виена се крият едва 17 000 войника със скромни 75 оръдия. Единственият съюзник е лошото време и фактът, че огромната армия е успяла да се стопи значително от умора в следствие на лошите атмосферни условия. Въпреки това, султанът напомня на войниците си, че след две седмици възнамерява да закусва в катедралата Свети Стефан. Наемната войска не можела да развали своето реноме и под командването на Никлас дават свирепа съпротива.

Тежката артилерия на Сюлейман е останала някъде по пътя. Леката артилерия няма никакви шансове срещу стените на Виена, били те и рехави. Прелитащите снаряди често успявали да се движат по каменния път и да създават главоболия, затова за една вечер били извадени всички камъни и Виена осъмнала само с улици от кал. Следващите прелитащи снаряди буквално замръзвали в калта. Сюлейман наредил на неговите най-опитни бойци да започнат да копаят тунели под земята и да детонират стените подземно. Единствен проблем бил, че дългите копия на ландкнехтите били много  ефективни. Наемниците не били безсмъртни и също изгубили част от своя персонал.

SiegeOfViennaByOttomanForces

Снимка: By Неизвестен – HÜNERNÂME II. CİLT MİNYATÜRLERİNDE KOMPOZİSYON DÜZENİ, Ruhi KONAK, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3610635

След като все пак една от стените се отваря, наемниците успяват да я запушат и да отблъснат вече обезсърчените османски войници, повечето от тях без особен опит във водените на обсадна война. На 11 октомври отново проливни дъждове охлаждат желанието за атака на Сюлейман. Войниците му са обезсърчени, болни и сякаш проклетата Виена не иска да пада. Храната приключва, офицерите започват да режат крайници на всеки войник, който започне да мечтае за бягство. Това е и денят, в който Сюлейман обещава да закусва в катедралата. Никлас изпраща вест „Закуската Ви изстива!“. Последното сражение се води само 2 часа, без никакви значителни щети по крепостта. На 14 октомври се избиват пленниците в лагера на Османската Империя. Сюлейман си тръгва посърнал само с амбициите за господство в Централна Европа. Все пак ще има и второ настъпление, но след години, но 70-годишния Никлас няма да е на линия, за да демонстрира сериозния си военен опит.

 
 
Коментарите са изключени

Когато британските железници откачаха вагони в движение

Според Британската железница така наречените „slip coach“ вагони се появяват случайно – когато вагонът, в който пътува един от служителите й, се откача и композицията продължава, докато той бавно намалява скоростта си и спира – според тази история съединителната верига се къса. Но въпреки леко плашещия характер на инцидента, мъжът се замисля дали ако го правят нарочно, това няма да бъде за добро. И така, през 19 век тази практика започва.

По-вероятната история на произхода на тези вагони е и малко по-драматична. Преди да бъдат приспособени по специален начин за такава операция, тя пак се е случвала, но директно, по много по-опасен за всички начин. 

След като идеята се разработва, на теория няма ограничение за броя на вагоните, които могат да се откачат или колко пъти може да се извърши това за едно пътуване. Експресния влак между Лондон и Глазгоу, например,  може да пусне няколко вагона в един по-малък град, след това още няколко в друг, в трети… стига да има служител в най-предния вагон при всяко пускане, който да натиска спирачките. След това откачените вагони могат да оставят пътниците си или да бъдат прикачени към друг локомотив.

До 1914 на ден се откачат вече около 100 вагона. В зенита на практиката те са около 200. Но въпреки че е активна близо един век , тя си има своята цена и недостатъци. Всеки откачен в движение вагон (или композиция от вагони) изисква, както отбелязахме, служител, а след това и хора, които да скачат отново вагоните за влак, което добавя към персонала. И макар вагоните да се откачат лесно в движение, след това не е толкова лесно да бъдат прикачени.


И тъй като влаковете все пак стават все по-бързи, откачането на вагони в движение с хора в тях ставало все по-опасно. Това в комбинация с разходите през 1960 довело до края на практиката. Именно последното такова пътуване виждаме и във видеото.

Идея обаче просъществувала останала още малко. В някои случаи влаковете спират да откачат автомобили, които след това се свързват отново с нов двигател. В други няколко локомотива са свързани за участък, след което се разделят на спирка, преди да продължат под собствена сила. Такива системи с разделен влак си проправят път в цяла Европа и САЩ.

 
 
Коментарите са изключени

Чевокоядци на върха на Андите

| от |

Аерофобията е често срещана на борда на всеки самолет. Страхът от моменталната катастрофа обхваща повече от 40% на борда, а понякога процентите могат да се повишат при турболенция и други летателни катаклизми. Като добавим и факта, че пилотите обичат да подремват, докато автопилота върши цялата работа, започваме да съчувстваме много на хората, които летят не само с досадника на другата седалка, но и с паниката, която се прокрадва при всеки трус. Никой не знае с какви страхове са летели играчите на уругвайския отбор по ръгби „Старите християни“, но когато самолетът им се разбива над Андите, малцина имат щастието да оцелеят. „Щастие“ е последното, което предстои в следващите няколко месеца. В ледената пустош няма никой, който да помогне на бедстващите. Самолетът им пада на 13-и октомври.

На борда са не само играчите, но и семействата им. От 48 човека ще оцелеят само 28, но след два месеца някъде по аржентинските върхове на Андите ще бъдат открити едва 16 човека. Пилотът Ферадас е прелитал над планината повече от 29 пъти, самолетът им има направени само 792 летателни часа. Ориентирани само от контролната кула и радарите, авиаторите не виждат нищо от дебелите облаци. Изчислявайки, че скоро наближават времето за кацане, те искат разрешение от кулата, без да осъзнават, че още летят над върховете. Снишаването е посрещнато от силни ветрове и допълнително влошава контрола над самолета. Всички в самолета се шегуват, че това е турболенция, докато някой не вижда през прозореца, че са опасно близо до планината. Осъзнали грешката си, авиаторите форсират двигателите с надеждата да успеят да се издигнат на безопасно разстояние, но за жалост са много далече от истината. Самолетът претърпява серия удари и окончателно спира на Глетчъра на сълзите. Преди това е липсвало име на точно тази локация.

FokkerAnde1972

Снимка: By Pedro Escobal – Personal documents, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2603166

След сблъсъка оцеляват 33 човека, повечето са в тежко състояние, със счупени крайници. Густаво Зербино и Роберто Канеса са студенти по медицина и бързо започнали да практикуват наученото от университета. Някои от техните пациенти имат тежки наранявания, а Нандо Парадо изпада в кома в следствие на тежък удар по главата и три дни се бори за живота си. Контролната кула осъзнава, че самолетът е изчезнал от радарите, липсва всякаква връзка и положението е повече от критично. Още в първите часове започват спасителни полети, опитващи се да открият поне останки. Неизвестно за всички е, че само на 21 километра имало изоставен планински хотел, който можел да приюти бедстващите и да осигури необходимата топлина. На следващия ден започва международно издирване. Аржентина, Чили и Уругвай използват самолети и често прелитат над оцелелите, но за жалост не ги виждат.

Бедстващите се опитват да напишат SOS върху белия покрив на самолета, използвайки червило, но осъзнават, че няма да могат да направят достатъчно големи и видими букви и бързо се отказват. Нито един самолет не можел да различи белите останки върху снега. Още по-тъжното е, че никой не давал особени надежди за този полет. На 21 октомври след близо 142 часа и 30 минути, спасителните отряди се отказват с мотив, че няма как да оцелее човек в тези атмосферни условия, при това след катастрофа. Единствената утеха била, че ще могат да открият телата за погребение през лятото. За съжаление и това е до някаква степен грешка. Рой Харли открил малко радио между седалките на самолета и с помощта на дълъг кабел успява да направи антена и да чуе, че никой повече не ги издирва. Най-страшното едва сега започва.
Още през първата вечер умират 5 човека. Останалите започват да вадят самолетните седалки и да правят някаква форма на убежище. 27 човека успяват да се свият в пространство от 2.5 метра на 3 метра, така поне могат да се топлят, огромната зейнала дупка в кабината била затворена с багажи и сняг за допълнителна изолация. През деня се разтапя сняг върху парче метал, а през нощта оцелелите намаляват драстично.

MOV06640 001

By Alejandra Cartamil, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9718756

Температурите често падат до -30 градуса по Целзий. Повечето оцелели живеели близо до морето, радвали се на горещо време и в този момент ледената хватка била напълно безмилостна. Ужасът идва с факта, че храната е изключително малко. След останките са открити около 8 шоколадови блокчета, малко миди, три бурканчета с конфитюр и допълнителни оскъдни количества на малкото храна, която бихте открили във всеки самолет. Количеството било разделено, но въпреки това не била достатъчно. Една седмица по-късно към всички неволи идва и ужасът – глад. Липсват животни, липсват растения, бялата ледена пустиня няма какво да предложи. Има само едно решение – канибализъм. Всички знаят какъв е отговора, но никой не посмява да го каже. Ако може да има нещо положително в цялата мизерия, това е фактът, че ниската температура не позволява на телата да гният. В следващите дни, всеки един от оцелелите ще трябва да приеме идеята, че ако не иска да умре, трябва да консумира човешкото месо на свой приятел. В телата на мъртвите има достатъчно протеин, но как можеш да консумираш човека, с когото преди десет дена си бил на една маса и си разговарял? И докато конфликтите напират, лавина отнася още 8 оцелели. Накрая няма друго решение освен консумацията на скорошните починали.

KONICA MINOLTA DIGITAL CAMERA

Снимка: By BoomerKC – Own work, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5040425

Това обаче не влиза в категорията „Канибализъм“. Проявата на канибализъм е убиването и консумация след това, в този случай обаче говорим за човекоядство, защото смъртта не е насилствена. Както е писано и преди, човешкото тяло разполага с достатъчно протеини. За Роберто Канеса има две стъпки към тази последна част – правенето на разрези, които не са голяма трудност и взимането на решение. Оцеляването, поне за грубата толкова далече от цивилизацията не е било човекоядството, а правенето на преход и излизането от планината. В един момент най-здравите тръгват да търсят помощ, но се оказва, че са много по-далече, отколкото подозират. При температури от -10 градуса по Целзий, Парадо, Канеса и Визинтин тръгват да търсят помощ. По думите на умиращия пилот са близо до Курико.
Само Парадо носи три чифта джинси, три суичъра и всичко това върху една поло блуза.

След това слага 4 чифта чорапи и след това увива краката си в найлонови торбички. Никой няма карта, никой няма представа къде отиват и освен това на тази височина има значителна липса на кислород, която допълнително затруднява движението. След три дена изкачване, Визинтин решава да се върне обратно, защото храната няма да им стигне. Оказва се, че по надолнище, използвайки самолетната седалка като шейна, той успява да измине същото разстояние за по-малко от час. Останалите продължават да вървят и се съгласяват, че е по-добре да умрат в планината, отколкото да чакат смъртта си при самолета. След още много километри, надеждата започва плахо да гледа през кораната на дърветата, двамата уругвайци виждат все повече следи, оставени от туристи. Най-накрая след девет дена виждат група местни, които събират дърва. Опитват се да им привлекат вниманието, но след като са от другата страна на реката, никой не ги чува. Парадо пише бележка и я хвърли с камък от другата страна. Там е написал следното:

„Идвам от самолета, който падна в планините. Аз съм уругваец. Вървим от десет дена. Имам ранен приятел тук при мен. В планината има още 14 пострадали. Трябва да се махнем от тук, но не знаем как. Нямаме никаква храна, слаби сме. Ще дойдете ли да ни помогнете. Моля ви, не можем да ходим. Къде се намираме?“

Viven5

Серджо е изправеният мъж. 

Снимка: By Héctor Maffuche – http://www.magicasruinas.com.ar/revistero/aquello/revaquello074.htm, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2354284

Писмото било прочетено от Серджо Калатан, чилийски гражданин. Той осъзнал с кого говори и им направил знак, че разбира. Изкрещял колкото се може по-силно „УТРЕ!“ и след това започнал да разказва на останалите двама души за самолетната катастрофа. Никой не вярвал, че може да има оцелели хора. На сутринта чилийците хвърлят големи парчета хляб на другия бряг. Серджо се качва на кон и започва да язди десет часа в търсене на помощ през планината, освен това трябва да измине разстоянието, за да стигне на другия бряг. По пътя среща друг свой приятел, разказва му къде са бедстващите и изпраща него да го прибере, докато той продължава да язди до селото Пуенто Негро. Конят вече няма сили, но за голяма радост минава камион, който Калатан спира. След това отива в полицейския участък на Пуенте Негро. Новините се предават на армията в Сан Фернандо, Чили. Междувременно Парадо и Канеса са изпратени в Лос Майтенес де Курико, където са нахранени и могат да получат лекарска помощ. Те не знаят, че са изминали 38 километра за десет дена в един от най-невъзможните сезони на годината. За прекараното време в планината, Канеса тежи само 44 килограма. Чилийската армия изпраща 3 хеликоптера Bell UH-1. След разпит на Парадо, летците чакат да се вдигне купестата облачност и към обяд заедно с него тръгват да търсят локацията на самолета.

Два хеликоптера издирват, докато третия седи в резерв. В следобеда на 22 декември 1972 г. се забелязват останките на нещастния самолет. Няма достатъчно място за всички и членове на екипажа са готови да останат и да чакат следващия курс. Оцелелите прекарват само една последна вечер в самолетната кабина. На следващата сутрин хеликоптерите се завръщат и извеждат останалите хора. Обикновено има и последен курс за телата на жертвите, но понеже са на аржентинска територия, властите трябва да направят разследване и да ги предадат обратно. На 26 декември излиза и историята за канибализма (макар и да говорим за човекоядство). Два дена по-късно има пресконференция, в която оцелелите обясняват, че през последните 72 дена са имали спогодба с умиращите, че телата могат да се консумират. Историята е добре запечатана в няколко филма, оцелелите разказват и историята си в книги. Самото преживяване поставя за пореден път доказва колко издържлив може да е човек, но за жалост с цената на много грехове, макар и чилийски свещеник да опрощава всичките, гарантирайки, че всяко действие е било в екстремни ситуации.

 
 
Коментарите са изключени

Значението и създаването на символа на мира

Семафор е устройство, което показва на машинистите по кои релси да карат влака. Военноморските сили също имат подобна сигнална система, но тя се извършва от хора със знамена. В исторически план живите семафори добиват повече известност по време на Френската революция, когато улесняват и ускоряват комуникацията в цялата държава. В такъв случай е малко иронично, че семафорът играе важна роля в създаването на емблематичения антивоенен символ. Той е създаден по идея на британски дизайнер за конкретна кауза, но в крайна сметка става популярен и универсален в цял свят.

Джералд Холтом е роден в Англия по време на Първата световна война, а след това ще стане изключителен противник на Втората световна война. След като завършва Кралския колеж по изкуства, той започва работа в Министерството на образованието. През 1958 приема задача встрани от редовната си служба – да изработи лого за ядрено разоръжаване, което да се използва на протестен марш, организиран от новосформираният Комитет за директни действия срещу ядрената война (Direct Action Committee against Nuclear War  – DAC), подкрепен от Кампанията за ядрено разоръжаване (Campaign for Nuclear Disarmament – CND).

1983 Easter CND demo Aldermaston

Кадър от протеста

Логото ще бъде отпечатано в 500 бройки за марша, който бъде доста дълъг – 80 километра, от площад Трафалгар в Лондон до Британския институт за изследване на атомното оръжие. Този символ ще обединява хората в първия мащабен антиядрен марш по рода. Съответно той се появява на знамена и плакати, но също така хората го рисуват на лицата си, за да напомнят за отговорността на всеки отделен човек да се изправи срещу войната.

Semaphore Delta November

По отношение на семафорния елемент в логото – то всъщност е комбинация от знаците с флагчета, които семафорите правят, за да означат буквите „N“ (в зелено на картинката) и „D“ (в синьо на картинката) , които са първите букви на думите в израза Nuclear Disarmament или в превод от английски език „ядрено разоръжаване“. Тези знаци се стилизират с черти, налагат се един върху друг и се поставят в кръг.

Peace symbol

Според Андрю Ригби, професор по мир в Университета Ковънтри във Великобритания, този символ не е първият опит на Холтом. Преди това той обмисля гълъба, но образът на птичката вече се ползва от режима на Сталин в работата им по водородната бомба. Холтом обмисля и християнския кръст, но той може да бъде свързан с кръстоносците (а в по-близкото минало и със западната нация, която пусна ядрени бомби върху Япония). Дизайнерът иска да създаде нещо, което да бъде универсално възприето, без друга символичния и смислова натовареност.

И така, в състояние на „дълбоко отчаяние“, пише самият Холтом, „нарисувах себе си: един човек в отчаяние, с ръце… протегнати навън и надолу… Оформих рисунката с линии вместо ръце и я поставих в кръг. В началото ми изглеждаше смехотворно и толкова странно.“

Той все още не е сигурен, че това е правилното лого, но все пак го рисува на лист хартия, закача го за якето си и забравя за него. Когато една жена в Пощата го попита какво е това, той си спомня: „Погледнах изненадан и видях, че символът ND е закачен на ревера ми. Чувствах се доста странно и притеснено да го нося. „О, това е новият символ на мира“, й казах. „Колко интересно, разпространен ли е?“ „Не все още, но очаквам, че скоро ще има доста.“

Ранните версии, направени за CND, приличат малко на стилизирани хора – когато приближават кръга, линиите се разширяват, което прави знака да изглежда като глава и тяло с насочени напред ръце. Те също са направени от глина и са раздадени с тъмното послание: „В случай на ядрена война, това може да ви надживее.“

CND badge, 1960s

CND продължи да използва логото във Великобритания, но то се по света и в крайна сметка ще започне да символизира и мира в най-широкия смисъл. В Съединените щати протестиращи пацифисти ползват и популяризират символа през 1958 – те го слагат на малка лодка и я пускат в зона за ядрена опити. Няколко години по-късно, делегат от Американския студентски мирен съюз (СПУ) се завръща от пътуване до Великобритания и убеждава групата си да вземе символа и да го разпространи в университетите.

Логото няма авторски права и с времето популярността му продължава да се развива. В следствие на това то е описано като „може би най-мощното, запомнящо се и разпознаваемо изображение, създадено някога за светска кауза“.Холтом обаче се притеснява за негативния аспект на фигурата, която прилича на рунически символ за „смърт“ (инверсия на руната за „живот“). Но той също и осъзнава нещо – ако символът се обърне, би могъл да изглежда като „дърво на живота“, представляващо надежда и оптимизъм. От семафорна гледна точка  „разпънати ръце нагоре“ означават буквата U и заедно с буквата D тази нова обърната фигура може да означава и „unilateral disarmament“, от англ. „едностранно разоръжаване“. А това е най-голямата мечта на Холтом.

 
 
Коментарите са изключени