Подобряване на човешката раса

| от |

Автор: Лъчезар Христов

Следните две изявления са направени в една и съща година – 1925, от двама общественици. Смята се, че те едва ли имат нещо общо помежду си.

„Физическите  и психически болните, недъгавите не трябва да увековечеват страданията си, като ги предават на своите деца. Чрез образователна дейност, държавата трябва да накара отделните индивиди да разберат, че макар болестта да не е позор, а достойно за съжаление нещастие, в същото време е престъпление и позор да утежняваме страданието, като го предаваме на невинни създания от чисто егоистични чувства.”

 

„Вместо да екзекутира дегенериралите потомци за извършените  от тях престъпления, вместо да оставя невменяемите да умират от глад, обществото би трябвало да лиши непригодните от възможността да продължават рода. Така ще бъде по-добре за целия свят.”

Във втория параграф се цитира мнението на съдията Джъстис Оливър Уендъл Хоумз, член на Върховния съд на САЩ, изложил позицията на мнозинството по делото „Бък срещу Бел”.

Първият цитат е от „Моята борба”. Не само нацистите се интересуват от евгеника.

ParteiadlerВъзможно ли е да бъде създадено перфектното общество? Общество, съставено от по-висши индивиди. Не непременно по-добри, но поне по-силни, по-здрави, по-умни, по-красиви. Платон е вярвал, че е възможно. Глупак ли е бил да иска да се чукат и възпроизвеждат само хора, които са еднакви помежду си? Какво ще кажете да имате властта да изберете какво да бъде вашето дете – красиви очи, фини черти, изключителна интелигентност, свободата да не го е страх, че е дебело, глупаво или грозно? Сега отново е модерно светът да се стреми към съвършенство и темата за расата отново изплува.

Програмите за „расова хигиена” на нацистка Германия са най-катастрофалното приложение на евгеничната теория, но те не са нито първите, нито последните. В началото на 20 век, 14 държави приемат евегенични закони. През първите 30 години на века, 30 американски щата приемат закони за принудителна стерилизация. Според приблизителни данни, 60 хиляди души са били подложени на „законна” стерилизация. Никога няма да се разбере истинския им брой, защото няма официална статистика за операциите, извършени по затвори и лудници.

САЩ е първата от развитите страни, която издава закони за пречистване на расата. В края на 19 век в Мичиган и Масачузетс на кастрация са били подложени психично болни и млади момчета, проявили генетични недъзи, като „хронична епилепсия”, „имбецилност” и „съчетана с малоумие маструбация”.

Статусът „слабоумен” се определя чрез теста за интелигентност – една новост за онова време, както и въз основа на доста произволните оценки на учените за нормално поведение. Според тези критерии не само „идиотите, имбецилите и умствено недоразвитите”, но и цели етнически групи минават за „непълноценни”.

По време на индустриалната революция светът се радва на нарастващ просперитет, натрупват се огромни богатства. В същото време от само себе си възниква нуждата от създаването на класа нещастници, които да вършат тежката работа с машините. На собствениците се налага да намерят горе-долу прилично обяснение с какво са заслужили да живеят в грамадни къщи, докато всички други трябва да бъхтят в завода по 19 часа на ден и да внимават машината да не им откъсне някой крайник. Отговор на проблема предлага социалният дарвинизъм, концепция, според която някои са родени да дишат азбестов прах за шест долара на час, докато у други бентлито и вилата в Монте Карло са някак генетично заложени. Не е учудващо, че в такава епоха и Маркс се вихри доста обилно.

Още от самото начало най-ентусиазираните апологети на евгениката принадлежат към висшите слоеве на обществото. Дейвид Стар Джордан, ректор на Станфордския университет, става шеф на „Колд Спринг Харбър” първата биолаборатория в Америка, която работи върху подобряване качеството на човешката раса. На първата конференция по темата присъстват хора, като Рокфелер, Уинстън Чърчил, Александър Бел.

Плутократите се съюзяват с учените, много от тях с внушителна репутация. Те полагат неимоверни усилия да докажат неща, считани за аксиоми днес – че негрите са глупави, евреите – алчни, мексиканците – мързеливи, италианците – подли, жените – курви. От тук и изводът – богатите бели хора, които се държат възпитано на масата и получават добри оценки в училище, генетически превъзхождат останалите. Във викторианска Англия скучаещия антрополог и психолог сър Франсиз Голтън публикува бележки за своите наблюдения, според които „най-бележитите” членове на британското общество поначало имат бележити родители. Доста проникновено наблюдение.

urlСпоред думите на очевидци и оцелели от концлагера, както и според някои историци и психолози, д-р Менгеле не просто е бил в Аушвиц. Той бил Аушвиц. Противно на общоприетото мнение, неговите опити не са имали за цел създаването на висша раса, а по-скоро да се определят причините за “дефектите” на генно ниво при другите раси. Менгеле присаждал на хората органи от животни и документирал мъчителната смърт по време на отхвърляне на присадените органи. След редица опити дошъл до извода, че най-добрият способ за ограничаване на раждаемостта на нисшите раси е кастрацията.

За да определи дали е възможно цветът на очите да се променя по генетичен път, Менгеле инжектирал боя в зрителните органи на няколко двойки близнаци. Като резултат от това се получавали болезнени инфекции и понякога дори слепота. В случай, че някой от тези близнаци починел, Менгеле изваждал очите му и ги забождал на стената в кабинета си, точно както един биолог забожда насекоми за колекцията си. Самият той далеч не е бил пример за идеален нацистки ариец с руса коса и сини очи, напротив, малко на цигане биел. Преди две години неговите дневници, представляващи 31 тетрадки с около 3000 страници истории, стихове, размисли и рисунки, бяха продадени за 245 000 долара. Купувачът е евреин от Ню Йорк. Нещо като повик за прошка?

Konrad LorenzНо никой друг не въплъщава желанието на системата да оправдае съществуването си с научни термини така пълно, както Конрад Лоренц, пионер в областта на етологията – изучаването на предполагаемите генетично заложени модели на поведение. Роден в Австрия, Лоренц е приет за член на Германската  нацистка партия още през 1928 година. В най-известната му книга „За агресията” се съдържат и развиват идеите за „съзнателна, научнообоснована расова политика”, прилагана от „най-добрите представители на обществото”, с оглед на „по-голяма строгост при елиминирането на морално непълноценни хора”. Според журналистите  тя утвърждава „принципите на една модерна авторитарна десница”.През 1973 г. въпреки протестите на учени от цял свят, Конрад Лоренц отива в Стокхолм, за да си получи Нобеловата награда.

През 2010 година Китайските власти задържаха стотици души като част от кампания за стерилизиране на 10 000 мъже и жени, които са заподозрени, че се опитват да нарушат държавната политика, позволяваща на семействата да имат само по едно дете. След като през 70-те години на миналия век се въвежда политиката „една двойка, едно дете”, започват да се регистрират много случаи на аборти в напреднала фаза на бременността, стерилизация и дори убийство на новородени. В България се чуха предложения такава политика да бъде предприета спрямо циганите.

Населението на планетата се е удвоило от 3 до 6 милиарда за около 50 години въпреки всички опити за редуциране и идеята за расовите характеристики на тази или онази група хора, в опит да се обясни защо различните народи по света са в положението, в което се намират, отново добива популярност. Популацията! Цялата тази невероятна популация е плашеща не толкова със своя размер, колкото със своя “културен багаж” и претенциите за равни права. „Те са хора като нас, ние сме равни, тяхната култура е равнозначна по стойност на нашата”- тази теза звучи богохулно, извратено за все повече хора.

Изтъкнатият глобалист сър Дейвид Атънбъро, който миналата година обяви човечеството за „чумата на Земята“, сега открито призова развитите страни да прекратят изпращането на храни за гладуващите народи, за да се намали световната популация. Сър Дейвид е бивш главен директор на БиБиСи 2 и програмен директор на телевизия БиБиСи през 60-те и 70-те години на миналия век, избран е в стотицата на класацията 100 Greatest Britons. Той съвсем не е единственият, проповядващ въвеждането на лицензи за родители или насилствени стерилизации. Въпросът е – би ли следвало хората да имат различни права в зависимост от степента на своето развитие. И защо подобни въпроси се считат за расистки или най-малкото неуместни?

oie_211341260k53oIJOДействието на филма „Blade runner” се развива през 2019 година в Лос Анжелис. Могъща корпорация е разработила по-висша раса – андроиди. Те притежават интелект, равностоен на човешкия и многократно по-голяма физическа сила. Външно са едно към едно с хората. Малка подробност е, че нямат душа и не изпитват емоции и чувства. Предназначението им е да участват в проучвания и колонизация на нови светове. След избухването на бунт на андроиди, техният достъп до Земята е спрян. Всеки, промъкнал се на планетата, е осъден на смърт.

Интересен момент от филма е самото начало, когато градът се отразява в окото на Рутгер Хауер… Макар още да не се знае за какво става въпрос, се вижда, че това е окото на някой, който е постигнал целта си… и тя е пред него.

 
 

Нискотарифен опит за летене

| от Мария Касимова |

Събота вечерта, летище София, Терминал 1. Противно на обичайното, четирите близки по час полети с нискотарифни компании не са произвели библейско стълпотворение пред проверката за сигурност и с огромна изненада преминавам през лабиринтната пътека с бодра крачка.

Безсловесна дама проверява бордната ми карта и личната такава и с поглед ми указва да мина навътре. Там, разбира се, уцелвам поредната тунингована хубавица, която не е чувала, че не може да лети, прегърнала любимия си дезодорант с размерите на лак са коса и която държи да си изясни правилата за безопасност на борда лично от “който ви и шефа на вас тук, сичкити”. Леко приповдигнатият й децибел набира скорост още повече, когато девойката обяснява, че със същия “тоз дизидорант” е летяла насам от Валенсия точно преди един месец. Тогава никой нищо не й бил казал на летището. Тъкмо я въдворяват с професионално отработен вежлив и хладен тон, когато току до мен на съседната лента един чичо се е запънал, че каквото и да става, той без домашната си ракия няма да излети!

Служителката зад скенер машината му сочи табелата, на които пише, че с течности над 100 мл не можеш да минеш, а той настоява, че това тука не е точно течност – то е ракия, а и го няма нарисувано! Следва емоционален разяснителен монолог на тема колко трудно се прави домашна ракия. После полунасълзен майсторът на домашняка гушва пластмасовото шише от кока-кола и драматично отстрелва коравосърдечните униформени от терминала с въпроса “Как сега, заради вас дъщеря ми в Германия няма да посрещне Коледа с ракията на татко си?!”. Видимо лека човешка тъга преминава през челата на отговорните за бордната сигурност, но дългът, както знаем, е по-силен. Така че ракията, заедно с гигантския дезодорант на момичето от съседната лента, преминават във владение на летищните власти.

После идва салонът…

За салона на Терминал 1 на Софийското летище могат да се напишат книги от всякакъв жанр. Претъпкано е като в селска автогара след събор. До полета за Валенсия има още час, но пред гишето, въпреки проветрението и студа, се е образувала опашка. Когато накрая и стюардеса застава до вратата, опашката набъбва двойно, а подстъпът към т.нар. редица за хората с прайорити бординг е блокиран. Плахо питам къде се редят те, тъй като съм платила подобна услуга, а двойка здравеняци ме измерва от глава до пети и ми изтърсва, че тука всички сме с предимство.

Докато със свито сърце очаквам да премина през зоркото око на стюардесата, забелязвам как една трета от непривилегированите пътници тъпчат по чанти и в пазви разни неща, за да могат да минат през контрола на вратата изрядни и с по една чанта. Леля навлича всичките си пуловери и жилетки и в освободеното място в сакчето си натъпква найлонов плик с някакви неща. Младеж набутва лаптопа си под ризата си на гърба, а приятелката му уж небрежно го придържа за кръста, докато стигнат до въртящата се врата преди автобуса. Била съм свидетел на всякакви етюди на тема “Как да прецакаме нискотарифна компания с багажа”. Но този път пък присъствах на това как една леля разпределя сред пътниците цяла кутия тунквани вафли, които после, някъде на десет хиляди метра над земята, лично си прибира, преминавайки като цветарка през всеки ред в самолета.

Не знам каква ще да е психологията на пътуващите с този вид по-евтини полети, но със сигурност те не са разбрали, че местата са запазени, има достатъчно за всички и правостоящи или тичащи след самолета не се допускат. Затова и юрушът, с който се изсипва тълпата от автобусчетата, не ми е понятен. Още по-непонятно ми е тоталното спокойствие, което гражданите имат, когато се настаняват по местата си.

Намери си бай Пешо номерчето на седалката, застане на пътеката и отдели едни пет минути от общия ни предполетен живот да си свали якенцето, да помисли дали да го сложи в багажа или да си го държи за всеки случай, а накрая вземе да се разтъпче, да се подготви за дългото седене. През това време опашката недоволства и дава съвети, но минута по-късно най-сърдитите от бавния бай Пешо правят точно като него. В крайна сметка стюардите, обучени да могат да се справят и с хора с поведение на деца в детска ясла, наместват нещата. Като се има предвид горното, може би е излишно да се възмущавам, че думи като извинете, моля и благодаря в тази среда не съществуват.

Когато идва моментът с храната обаче пътниците истински се оживяват. За моя огромна изненада на борда явно има хора, които пътуват само, за да опитат нудъл супата и сандвичите с шунка, които очевидно се предлагат единствено в този вид полети. Така започва едно смятане на валути, прехвърляне от евро в лева и обратно, вадене на кредитни карти, ядене и пиене и шумно коментиране на “безбожните цени”, които така или иначе съвсем доброволно току що са платили.

След насищането на стомаха идва ред и на насищането на нуждата от социални контакти. Мисля, че само в български самолет се качват съвършено непознати хора, които в края на първия час във въздуха се тупат по рамената дружески и емоционално си слушат биографиите. В средата на трите часа до Валенсия една трета от самолета вече е в изправено положение и с леко зачервени бузи и енергично лашкане между седалките циркулира по тесния коридор. Заедно с тях, разбира се, има и две-три току що проходили дечица, които лазят или едва пристъпят в краката им по същата тази пътека. По традиция и тоалетната е заета от първия миг, в който изгаснат светлините за коланите и остава такава до края на полета, като пред нея опашката почти константно е не по-малка от трима-четирима човека.

Дали заради този толкова народняшки дух в самолета или поради някакво тайно състезание за най-неразбираемо говорещ стюард, нашият казва някакви неща на английски и български език, които абсолютно никой не разбира. Толкова е бърз, че думите му ме зашлевяват като неочаквани плестници и ми звучат като диалект на ескимоско племе. Същият този суперскоростен лингвистичен феномен обаче проявява завидна способност да дава ясни, отчетливи и напълно разбираеми команди, когато по стара българска автобусна традиция самолетът се приземява и след задължителните аплаузи, част от пътниците скачат да си вадят багажа и да се приготвя за слизане.

Веднага седнете на мястото си, докато не сте наранили хората около вас!” се процепва тежкият тембър на стюарда и непослушковците тутакси си сядат на столчетата. Това трае, разбира се няколко минутки – толкова, колкото пилотът да изгаси двигателите. Тогава се става целокупно в името на това всички да се надръндим един в друг на пътеката и да си стоим така полузадушени, докато предната врата се отвори и ни закачат с ръкав за летището. Имам късмета да съм на един от последните редове и на място до пътеката, така че моите двама спътника отстрани вече са изправени и с накривени глави под багажното ме гледат с омраза.

Когато им казвам, че просто няма къде да застанем, защото пътеката е за по един човек, а сега на неговото място са шест, с неохота си сядат и започват разпалено да обясняват по телефона с чакащите ги отвън, че се бавят, заради “една тука”…

Логично, напускам борда последна. Минавам покрай бързоговорящия стюард и се изкушавам да го попитам защо му е така важно да говори толкова неразбираемо и бързо. Тъкмо да си отворя устата обаче, и зад мен се материализира възпълна госпожа в рокля с леопардова шарка.

Ай мърдай, кво си се запречила тука, за обратно ли искаш да го хващаш?ми изкрещява в упор. Дишам дълбоко, подхващам си куфарчето и тутакси прощавам скороговорката на стюарда. Все пак, каквото и да каза, някак звучеше интелигентно…

 
 

Леа Седу и Рами Малек в „James Bond“ #25

| от chronicle.bg |

Леа Седу се завръща отново като Маделин Суан в следващия филм за Джеймс Бонд след като участва в „Spectre“. Тя и Бонд може да се изправят срещу персонажа на Рами Малек, който в момента е в преговори да играе антагониста в следващият филм от за агента.

Беше трудно за „Bond 25″ да се задвижи. Първоначално Даниъл Крейг не искаше да участва отново в следващия филм. След това възникват творчески различния между него и Дани Бойл, който в крайна сметка си напуска, а на негово място идва

Кари Фукунага („True Detective“). Именно новият режисьор потвърди завръщането на Леа.

Леа Седу е едва второто момиче на Бонд, което играе в два филма. Първото е Юнис Грейсън, която участва като Силвия Тренч в „Dr. No“, а след това и в“From Russia with Love“. Мод Адамс също се появява два пъти – като Андреа Андерс в „The Man with the Golden Gun“ и след това в „Octopussy“ – но играе различни роли.

CSPJteRWwAA3isF

С Рами нещата още не са сигурни. Ролята на врага на Бонд е много отговорна и съответно се избира много внимателно. Очакваше се Кристофър Уолтс, който игра антагониста в „Spectre“, да се върне, но актьорът не оправда очакванията. Бойл искаше Саид Тагмауи от „Wonder Woman“ за ролята, но плановете му очевидно напуснаха заедно с него. Ако господин Робот вземе ролята, графикът на снимките трябва да бъде съобразен с графикът му в едноименни сериал. Именно там, в ролята си на хакера Елиът в продължение на три сезона (с четвърти и финален, който се снима в момента), Реми показа, че може да играе и мрачни образи.

Малек е първи в списъка с възможности за ролята на Фукунага. Филмът обаче все още няма дори сценарий. Както може да отсъдите по начина, по който го наричаме, няма и заглавие.

„Bond 25″ ще излезе през някъде през 2020.

 

 
 

Как се прави коледен хит?

| от chronicle. bg |

От сензационни класики като „Do They Know It’s Christmas“ от 1989 година до малко необичайните песни като „Killing In The Name“ от 2009 състезанието за коледен хит винаги е било разнообразно. Но как точно се прави коледен хит?

Екип експерти от британски музикален лейбъл смятат, че са открили печелившата формула. Те я създават след като анализират коледни хитове от последните 50 години и определят характеристиките им.

Според получената информация, песента трябва да бъде 3 минути и 57 секунди, в тоналността сол, темпото трябва да е 114 bpm, а самата песен да се изпълнява от 27-годишен солов изпълнител. Също така голяма част от коледните песни са били балади, а половината са кавъри.

И нещо забележително – почти всички песни са били за нещо друго, а не за Коледа. 

„Мисля, че сме далече от алгоритмичното създаване на коледен хит“, казва Хауърд Мърфи, основателят на лейбъла. „Но определени характеристики наистина правят песента по-лесна за приемане.“ Той също така сподели, че „Always On My Mind“ Pet Shop Boys (която е на върха на празничните чартове през 1987) е най-близо до иконичния коледен хит.

Това е така, защото е идеалната дължина и тоналност – също така е и кавър. Темпото обаче е 125 bpm, а не 114, и е записано от дует, чиято средна възраст е 31,5 година. „Mary’s Boy Child“ на Boney M идва на второ място.

„Можеш да направиш хит по всяко време на годината. Като сложиш звънчета в началото на една песен, няма да я направиш по-добра, ако вече не е добра“, казва Мърфи.

 
 

Панаир на суетата: Гости със 100 чартърни полета, Приянка Чопра и Бионсе за сватбата на дъщерята на най-богатия човек в Индия

| от chr.bg |

Суперзвездата Бионсе се е съгласила да пее на сватбата на дъщерята на най-богатия мъж на Индия – Мукеш Амбани.

Сватбеното тържество на 27-годишната Иша Амбани и на 33-годишният Ананд Пирамал ще се състои във вторник във финансовата столица на Индия – Мумбай. Но тържествата ще включват три дни песни, танци и предбрачни ритуали.

Гостите на сватбата ще бъдат докарани с над 100 чартърни полета. Сред ВИП гостите са и звезди на Боливуд, сред които Приянка Чопра, която самата се омъжи миналата седмица.

Индийски медии спекулираха, че на тържеството ще присъства и бившият американски президент Бил Клинтън, заедно със съпругата си Хилари, но засега това не е потвъдено.

Все още не е ясно на каква сума се е съгласила Бионсе, за да приеме предложението да пее на партито.

Мукеш Амбани е начело на компанията Релиънс индъстрийс, специализирана в нефтохимическата промишленост и има нетно състояние от 47 милиарда долара.

Кланът Пирамал, от който произхожда младоженецът, има акции във фармацевтичната промишленост и в бизнеса с недвижими имоти и е предоставил на бъдещото семейство жилище с изглед към морето в Мумбай с площ от близо 5000 квадратни метра.

Двойката се сгоди в луксозен хотел на италианското езеро Комо пред 600 гости. Поканите за сватбата пък включваха колиета и скъпоценни камъни, поставени в кутии с цветя на стойност 300 000 рупии (4236 долара) всяка.