shareit

Почивката на Макюън („Почивка в чужбина”)

| от | |

Това заглавие на Макюън създава читателско усещане, че белетристът с ”Букър” е решил да си почине с  „разказ за двoйка c дългoгoдишна връзка, кoятo oтива на пoчивка във Вeнeция, за да възпламени потушените си чувcтва”.

1

Така „Колибри“ представи книгата у нас с обещанието ,че  и за читателя е оставено лениво удoвoлcтвиe от прочита. Макюън започва  пестеливо тази почивка. В  нейния  център поставя двама души и спасението на тяхната връзка. Мери и Колин са свободна двойка, за чиято история не помага настройката нито от „Събота, нито от „ Неутолима любов”, нито обещанието за лежерно четиво на Колибри. Историята е ужасяваща и това се постига с всеки детайл, който вписва в сюжета Макюън. За този похват самият писател би казва, „че си играе с детайлите и това го помни от Набоков”. Играта в литературното творчество е добре позната от херменевтиката. Още Гадамер визуализира играта като „поведение или душевно състояние на твореца”. Това е битието на  художествената  творба, чийто преобразен свят е поставен фигуративно. Познанието в тази творба изпълнява централния мотив на платонизма – „истинното битие на представяното е по- висше от битието на представения материал, но то се открива само чрез опознаване. Точно за награждащо опознаване дава възможност „почивката” на Макюън.

С модерното писане отдолу – нагоре, Макюън прави история с фатален край за недоверието, което основополага  изгубен свят.

Със стария маниер на писане, Макюън  стартира и тази история -с резерва. Читателят е поставен на дистанция, писателят задържа развръзката до последно, за да постигне максимално разтърсване от този душевен ужас. Все пак оставя една читателска възможност – да се гради кулминацията чрез действията на образите.

Описанията са поднесени в емоционален план, за да оформят образ на буксуващата любов. В съзвучие с кризата, която витае в „ почивката” на Макюън, той съвсем избирателно поставя Венеция в унисон с вътрешния свят на лутащите се герои. Градът на могъществото е  с призрачно лице, което ни среща от всеки ъгъл.  Тук туристите не са в захлас от разцвета на града. Гондолната романтика и изящната архитектура са притъпени от перото на писателя и са удавени в популярната лагуна. Макюън смело и без притеснение разбива Венецианския мит с „Почивка в чужбина” като нарушава традиционното естетическо възприятие за града.

Вместо „сакрализираната хармония на Венеция между държава, граждани, изкуство, икономика, търговия, образование, който създава мита за идеалното удоволствено място, побрало човека и неговата съдба” /Бойко Илиев/, тук виждаме град обсебен от загадъчен страх, мистерии по улиците и всичко това постигнато  чрез добре използвана тайнствената символика.

 

Мери и Колин  са в център на почивката, която избира за тях Макюън. Двамата подсказват ,че не са на правилното място, което са търсили за сплотяването си. Градът се слива с техния свят и тръгва по същата инерция, която е довела тях в него. В интуитивното съмнение за града  алюзира дефицит във взаимното  доверие. Опитът им   да засекат световете си и да наваксат липсите стои също толкова равнопоставено и на изгубването им в града, който витае като сянка на любовта.  Венеция тук се отразява във водите си, градът губи романтичния си цвят.

Лабиринтът на  отношенията им придобива и физическа форма – омагьосаният  кръг се задвижва около тяхното изгубване и те не просто търсят хотела , а спокойствие на чувствата. Така по пътя към изхода, когато предполагаме, че Макюън все пак ще помогне да героите си, те се озовават в нова пропаст и ново изпитание. Доверието им в  първия cрeщнат, в който виждат хепи енд, превръща почивката им в кошмарна, а спасението на любовта им  изгубва бледите си следи. И всичко това, защото  е изместен центърът, гравитацията е насочена към   чуждата травма, към съчувствието, за  което обаче Мери и Колин се оказват подготвени. Всичко това става някак тайно и прикрито от художествения субект, но точно това писателско поведение градира усещането за  ужас.

Когато всички са наясно ,че това е маниакално спасение на шизофренична любов , злoвeщата игра вече има своя край , а  пoчивката се превръща във вечен покой.

Как се стига до всичко това? Този път Макюън не пише като дете, но пак е  пестелив. Обира всички излишни думи, отваря пространство за тези, които внушават разрез на отношенията между Мери и Колин.

Неподходящите граници фронтирани в действията на двамата герои ги правят жертва на тяхното сляпо доверие къч непознатия град и хората в него.

Макюън засилва това впечатление като в скромните 120 страници представя детайлно изтъканите граници  в ежедневието на Мери и Колин – техните навици, проблеми и компромиси. Романистът използва смешен език, за да ни запознае с битовизма на тяхната любов, който тласка чувствата им в отегчение. Заради постигнатата с времето криза, двамата решават да търсят помощ в една почивка, към която препускат, бягайки от отегчението си.

Макюън устоява това внушение докрай и брани всеки ред, за да удържи на своите психологически търсения за човека и научния извод, че „най- добрият начин да измамите някого е първо да измамите самия себе си”.

Макюън е познавачна страшното, но и майстор на тихото му настъпване. Верен в себе си като любител на дългите разходки в « Почивка в чужбина», той подарява на  читателя  една дълга раходка в скритата душвност на двамата си герои. Тук читателят има и още едан функция – да изследва отново човешките отношения, като събира данните , които Макюън му подава от всяка страница. Почивката се оказва едно голямо безпокойство, но от онова приятните, които те държат в напражение и не ти позволяват да оставиш книгата. Тук сюжетът няма нужда от почивка, нито от време за размисъл. Действието бърза  към развръзката, но го бави, защото Макюън се враща , за да допълни елементите на  пълния ужас. И в този роман Макюън залага на прикритата информация и разказване на напрежението. Това забавяне на темпото може да се схване като мъчение за читателя, но то е задължително за претенциозния познавач на литература, който няма нищо против психологизма в творчеството. Макюън не е само национален автор на Англия, защото се изправя срещу

«надутият, задръстнен от мебели английски роман» и това  изнася четивата му  в одушевени пространства. Той е познавач на  климата на човешките отношения и ги допълва с висока степен на съпричастност и чувство «вътре в себе си».

Изкуството на неудобството, което създава Макюън напомня музиката на «Пинк флойд»- разтегнати пиеси с фийдбек и електронен саунд , в която се търсят не сладникавите хитове, а емоционалната дълбочина.

Англия си има  техния литературен еквивалент, който тръгва от модерната готика и стига до реалистичния стил,  с  намигване към  хуманистичните пиеси за човека на Пинк Флойд. Фийдбекът с Макюън влиза в литературата като детайла, който постига ефект на внушението, тъй както електронния саунд на Пинк Флойд озвучава всяка история, която разказва в дълбочина Макюън. Краят на 20 век и за групата и за белетриста е тъжно време. За Пинк Флойд тогава излиза последния им албум,  с който търсят мъдрост в тъгата. В същото това време Макюън пилотира в литературата със същото търсене- родено през  средата на 60-те и преродено в края на миналия век.

Няма нищо случайно в това английско съвпадение на музика и литература  – това е нестихващият опит да бъде открит човека в злокобния и  безсилен свят с цената на реалния и модерен поглед в изкуството.

„Почивка в чужбина” се оказа книга без почивка, която взема и последния дъх, за да не те остави чужд в съпреживяването на една фатална любовна история, която можеше да бъде спасена ако човек знае как да не се губи или ако е чувал: KEEP TALKING

Автор: Добрина Добрева

 
 
Коментарите са изключени