shareit

„Плажът е само за гости на хотела“: добре дошли в Несебър

| от Стефан Генадиев |

10:30 сутринта. Шестима млади български туристи търсим чадър, под който да прекараме първия ден от предстоящата ни почивка. На плажа в Несебър ни посреща огромна тълпа, в която последната реч, която се чува, е българската. Почти всеки сантиметър от плажната ивица, на пръв поглед, е окупиран. Незаета сянка няма, а в свободната зона имам чувството, че всеки момент някой ще си закрепи чадъра върху вече забит чадър. За наше щастие скоро откриваме зона с изкушаващи треперещи сенки, в която повече от половината чадъри са свободни. Разполагаме се нищо неподозиращи и след малко чувам глас.

„Виждате ли табелките на чадърите? Тука е само за гости на хотела. По – нататък има още чадъри.”

Продължаваме, леко раздразнени, но обнадеждени, че това ще е първият и последен абсурд на тази почивка. Ситуацията в следващите близо 100 метра обаче, е същата. Зоната от плажа, която е пред няколко хотела на първа линия, е запазена само за гости на тези хотели. Третият ни опит е под празен чадър с прилежащите му два шезлонга.

„Не можете да платите само чадъра. Той върви с шезлонгите и шалтетата. 30 лева.“

Половин час по-късно заемаме може би единствения свободен чадър, който е за обществено ползване, не върви с два шезлонга, две шалтета и лична прислужница, която да ти маже гърба.

Може би реалността нямаше да бъде толкова цинична, пошла и нелепа, ако плажната ивица беше 4 километра, а градът не беше един от най-посещаваните черноморски курорти. В конкретния случай обаче тя е далеч по-малка от 4 километра, туристите са десетки хиляди, а сянката (без шезлонга) струва колкото един приличен обяд.

Обичам Несебър. Не само защото това е мястото, където съм прекарвал летата си още преди да проходя. Не само защото там са били първите ми почивки. Не само защото свързвам мястото с любимите хора. Не само защото се върнах там 16 години по-късно.

Обичам Несебър заради гайдаря на портите на стария град, от когото ме побиваха тръпки, когато бях на 3 и плачът ми се чуваше по-силно от гайдата му. Обичам го не само аз, а хиляди български туристи, които си спомнят закусвалните на почивните станции, баничките с вкус на пясък и циганката с кошницата плодове на плажа.

Несебър е десетките тесни улички, по които те заболяват краката заради калдъръма.Той е мостът между двата града и тихата вятърна мелница, която те посреща на влизане. Той е котка, която се изкачва по назъбената стена на църквата „Св. Спас”.

Несебър е и онова прекрасно кътче при фара, до което малко хора стигат. Там ходят тези, които знаят за каменния парапет, от който сякаш можеш да тръгнеш по лунната пътека. Или онези, за които туристическата дестинация не свършва там, където свършват сергиите, преливащи от морски кич.

Несебър е късче земя, побрало векове история в себе си. История, която мнозина прекрачили бариерата, никога не пожелават да открият. Те са дошли за друго. Затова влизат в тревата, за да се снимат до каменната плоча, обозначаваща територията на обект от Световното наследство на ЮНЕСКО. Те са дошли за да консумират това, в което градът се е превърнал.

Несебър не е редицата заведения с дървени мотиви, рай за чужденците и златна мина за ресторантьорите. Той не е кичозните магазини, които застрашаваха вписването на града в списъка на ЮНЕСКО преди време (но местните не се отказаха от тях, дори при тази заплаха). Несебър не е лошото обслужване на цена, която далеч не отговаря на качеството на предлаганата услуга или стока. Не е и лъскавата кола, която профучава през моста, по чиито тротоари се движат десетки малки деца. Не е истинска туристическа дестинация – в сегашния си вид той по-скоро прилича на средство за изкарване на още и още пари от летовниците.

Гореизброеното е симптоматично за опорочаването на идеята за туризма. Във високата цена няма нищо лошо, напротив. Но стига да има равна на нея стока или услуга. Другото отвращава. Омерзява туриста, за когото не цената е проблем, а това, че не знаеш как да се отнасяш с него. Това не е туризъм, нито бизнес нюх, а обикновено печалбарство. Такова, което отива на места като Слънчев бряг, но не и на съседния нему град.

Напук на кича, който заслужава най-червения флаг, все още има едно място, където Несебър е Несебър. При Гайдаря, който те посреща и изпраща. Единствената константа в последните повече от 16 години на това място, където печалбарството отдавна е висше верую за сметка на предлагането на качествена туристическа услуга. Едно от малкото места, където и млади и стари, и чужди и свои, и мъже и жени се спират, не за да си купят царевица, чанта, очила, сувенир… а за да послушат Несебър.

 
 
Коментарите са изключени