shareit

Плажът на човешките спомени

| от | |

books-text

Ася Тушева-Караиванова

– Ннннеееееее!!! – изпищя нещо под крака ми и аз отскочих уплашено назад, разпилявайки хавлиите и торбата с детски играчки из пустия плаж.

– Нннеее туууккк! – обади се същия глас, вече по-тихичко.

Грабнах лопатката на дъщеря ми и започнах трескаво да копая златистия пясък, за да видя кой е заровен в него и има ли нужда от помощ.

-Моля ви, идете другате…- прошепна гласецът.

-Кой говори? – въртях се в кръг и се взирах в пясъка, но наоколо беше безлюдно. – Кой си ти?

-Виж долу до краката си…там съм.

Наполовина заровена в пясъка, там намерих единствено пожълтяла от слънцето чашка от кафе.

-Ти говориш??? – изумена попитах.

– Нима мислиш, че вещите нямат душа? Не говорим с когото и да е, но сега се налага.

– Обясни ми, моля те, защо искаш да се махна – любезно запитах, без да се замислям много-много върху факта, че разговарям с пластмасова чаша.

– Преди много, много време ме купи един прекрасен принц…е, всъщност не беше принц, а младеж, но това няма значение. Косата му беше…златиста, а устните му, които се допираха до мен, бяха по-меки от нощния бриз, усмихваше се нежно и се наслаждаваше на кафето, което му дадох. После…

-Какво „после”?

-После ме захвърли в пясъка и си замина. Но аз вярвам, че ще се върне за мен, затова те моля, иди някъде другаде и ме остави да чакам на спокойствие. – чашата се извърна срамежливо и се опита да се зарови в пясъка.

Въздъхнах, събрах разпилените играчки и се отместих метър встрани.

-НЕ!!! – моментално осъзнах, че това не е нежният глас на малката чашка.

-Кой ми говори? – огледах се изпитателно наоколо.

-Тук съм – изръмжа отново някой и видях спретната купчина фасове с един по-голям, забучен в средата на мъничка дюна.

– Ще ви преча ли, ако се настаня до вас? – подкупващо се усмихнах, горда с възможността да покажа доброто си възпитание.

– Ти вече пречиш, махай се! Този плаж е наш! – изрева генералският фас под аплодисментите на опърпаните си редници.

-Но какво става тук? – проплаках в недоумение – Някой ще ми обясни ли?

-Скъпа, нима не разбираш? – ветрецът довя тих шепот до мен. – Обърни се, аз съм точно зад теб.

Усетих, че говоря с нежната тръстика, закрепила се като по чудо в края на пясъка.

– Онзи фас – каза ми тя – беше оставен от един военен. Той събра около себе си останалите и сега е вожд на малка армия. Самотният чехъл ей там беше изхвърлен от една девойка, която загуби другия във водата. На северния край има предимно чашки и още фасове, но по-миролюбиви, те бяха собственост на голяма група младежи. В южната част живее комуна от бирени бутилки и кенове, които се пълнят с морска вода и си представят как някой отново ще пие от тях… В централната зона преди имаше най-много загубени детски играчки, но те са късметлии и бързо си намират нови стопани. Чашките от кафе вече превземат целия плаж и мислят да изгонят бирените бутилки. Чакат есента, когато ще имат абсолютен превес над останалите.

– Значи се пие повече кафе, отколкото бира? – невярващо попитах.

– Горе-долу еднакво – въздъхна тръстиката. – Обаче бирените бутилки са по-скъпи, а и по-големи, затова повечето гледат да ги изхвърлят където трябва. Чашките лесно ги заравят в пясъка, за да не се виждат.

– Там виждам каишка на куче?

-О! Собственикът я изхвърли, когато тя се заплете в плаващите по водата боклуци и кучето се удави.

-Господи! – възкликнах аз, събрах припряно вещите ни, хванах децата си за ръце и забързах далеч от плажа на неприбраните човешки спомени.