shareit

Петте века между пресата на Гутенберг и интернет

| от |

rollerpress

Препубликуваме текста от сайта на вестник „Сега“ поради изключителната му значимост. Катрин Вайнър, зам. главен редактор на „Гардиън“, в лекция пред Центъра за развитие на журналистиката:

Ще започна с един истински случай. Наскоро провеждах интервю за работа в „Гардиън“ и попитах кандидата, който имаше опит само в печатни медии, как смята да се справи с дигиталните новини. Той ми каза: „Ами имам компютър. Ползвам компютри от години“.

Отговорът му беше смешен, но казваше нещо важно за него: той очевидно смяташе, че дигиталното е само технологично развитие – просто нов начин за обработка на текст. В действителност дигитализацията носи със себе си огромна концептуална и социална промяна, тя е бомба, която прави на пух и прах целия ни свят и нас самите, разбива представата ни за света и начина, по който живеем. Още сме по средата на тази промяна, толкова сме близо, че понякога ни е трудно да я виждаме добре.

Интернет промени начина, по който организираме информацията: от ограничения физически формат на книгите и вестниците към нещо по-аморфно и свободно, с безкрайни възможности. Вестникът е нещо завършено. Точно обратното е с дигиталните новини – те непрекъснато се дописват, подобряват, променят, местят, развиват – това е непрекъснат разговор. Дигиталните новини са живи, безкрайни, безспирни.

Много хора смятат, че този преход от фиксираното към свободното не е съвсем нов, че ние всъщност се завръщаме към културата на устното народно творчество от едно време. Датският учен Томас Петит дори развива теорията, че целият период след изобретяването на пресата на Гутенберг – 500-те години на господство на печатния текст върху информацията между XV и XX век, е просто една пауза; прекъсване в обичайния поток на човешката комуникация. Петит нарича това Скобите на Гутенберг. Интернет, казва той, ни връща към времената отпреди Гутенберг, в които сме били формирани от устни традиции: живи и ефимерни.

В продължение на 500 г. знанието е било затворено във фиксирани формати, за които сме вярвали, че са достоверна версия на истината. Днес, в постпечатната ера, се завръщаме към времена, в които повечето информация – вярна или невярна, идва от хората около нас. Петит казва, че днес мислим по сходен начин със средновековния селянин – и нашата информация, както неговата, идва от клюки, слухове и разговори.

Нещо подобно казва и Дик Костоло, шефът на „Туитър“: „В Древна Гърция новините и информацията са се разпространявали на агората и всеки се е упътвал натам след обяд. Там, на градския площад, информацията се е обменяла без филтър и във всички посоки.“

Какво означава този свободен нов свят за журналистиката днес? Дигитализацията не е просто пускането на една новина в интернет. Тя тотално пренаписва отношенията на журналистите и читателите. Ние вече не сме всезнаещи репортери, които от висотата на своята осведоменост изсипват информация върху пасивната публика. Интернет събори тази йерархия и я замени с един равноправен свят, където реакцията е мигновена, а много читатели знаят далеч повече по определена тема от журналиста. Някои дори наричат читателите „хората, доскоро известни като публика“. В ерата на вестника имаше малко пишещи и много четящи. Днес разликата не е толкова отчетлива. Бившата публика не седи просто ей така – ако не я слушаш, ако не работиш с нея, ако не работиш за нея и не й даваш това, което иска, тя може да отиде на стотици други места.

Интернет освен това означава и общуване с читателите на нечувано досега ниво, сътрудничество по много нови начини. Да вземем петролния разлив от „Дийпуотър Хърайзън“ в Мексиканския залив през 2010 г. Ситуацията беше толкова излязла от контрол, че „Бритиш петролиум“ отправи зов за помощ към всички за овладяване на катастрофата. Нашият екип също призова всеки да изпрати своите идеи за спиране на теча в залива. Направихме специална онлайн платформа за събиране на предложения от читатели и за нула време в нея откликнаха професионални гмуркачи, морски инженери, физици, биохимици, машинни инженери, миньори, специалисти по петролни сондажи и т.н. Пресяхме най-добрите идеи и ги подложихме на сериозен анализ. Беше удивителна колекция от полезна информация, всичката събрана благодарение на хората, коитодоскоро наричахме само читатели.

Глобалната мрежа дава възможност и за страхотни попадения. Любимият ми пример е от протестите срещу срещата на Г-20 в Лондон през 2009 г. Нашият репортер Пол Люис разследваше смъртта на Йън Томлинсън – продавач на вестници, починал, докато минава през протестиращото множество. Според заключението на патоанатома причина за смъртта беше инфаркт. Търсехме свидетели на случилото се. Пуснахме призиви в „Туитър“ и на сайта на вестника. Няколко часа по-късно с Пол се свърза наш читател от САЩ. Оказа се мениджър на инвеститорски фонд, който бил по работа в Лондон. Измъкнал се от срещите си, за да види протестите, и ги снимал с телефона си. Вече в Ню Йорк той попаднал на нашия призив, прегледал отново заснетото и открил ясен кадър, на който се вижда много добре как Йън Томлинсън пада на земята, блъснат от полицай. Можете да си представите каква новина беше това! Макар че беше оправдан по обвинението в убийство през 2012 г., полицаят загуби работата си, както и патоанатомът. Впоследствие полицията се споразумя извънсъдебно с близките на Томлинсън, извини се официално и им плати компенсация. Нищо от това нямаше да се случи, ако не беше нашият призив в интернет. Но този случай е добър пример и защо журналистите повече отвсякога трябва да търсят собствена информация.

За много издатели интернет означава да превърнат новината в стока втора употреба. Те пълнят сайтовете си с пренаписани агенционни дописки, прессъобщения и новини от други подобни сайтове. Според данни от 2009 г. 80% от статиите в качествените издания във Великобритания не са авторски, а едва 12% са собствена информация на репортерите. Естествено, донякъде дължим това на кризата, но не само. Нашата индустрия е пристрастена към преследването на едно и също нещо. Погледнете стотиците фотографи и репортери, струпани пред болницата за изписването на новия ни принц Джордж. Какво щеше да стане, ако всички те бяха някъде другаде и работеха по други истории, оставяйки пред болницата, да речем, трима свои колеги? Какви ли страхотни новини са изпуснали в този ден?

Големият шанс е точно в обратното – вместо да вървиш след тълпата, да правиш нещо различно. Както пише в едно чудесно есе за постиндустриалната журналистика, „истинските новини отличават журналистиката от останалите търговски дейности“. Или както казва лорд Нортклиф, „новината е нещо, което някой някъде не иска да бъде публикувано. Всичко друго е реклама“.

И тъй, помните ли Скобите на Гутенберг? Първо, имаше купища приказки, но липсваше ясна визия за истината. После имахме ясна представа за истината, но нямаше място за разговор. Днес разполагаме с истината, направена по-добра благодарение на разговора. Какво ще стане, ако съчетаем екосистемата на интернет и традиционните журналистически похвати с нови методи на разследване и съобщаване на новините? Ако се отворим? Ако поставим хората, наричани преди читатели, в сърцето на всичко? Ако обединим и елита, и улицата, че и „Туитър“? Не инстинкт или информация, а и двете. Не телефони или „Туитър“, а и двете. Не неутралност или коментари, а и двете. Не журналисти или блогъри, журналисти или активисти, журналисти или читатели. Бъдещето на журналистиката е всичко това едновременно.

 
 
Коментарите са изключени

Как Канпур стана най-замърсеният град на света

| от |

Според годишното измерване на средната концентрация на PM2.5 (атмосферни аерозолни частици), както е документирано от Световната здравна организация за периода от 2008 г. до 2017 г. най-мръсният град в света е Канпур, Индия.

Базата данни на СЗО за 2018 г. съдържа резултати от мониторинг на замърсяване на атмосферния (външен) въздух от почти 2700 града в 91 държави. Качеството на въздуха в базата данни се представя от средната годишна концентрация на прахови частици (PM10 и PM2.5, т.е. частици, по-малки от съответно 10 или 2,5 микрометра).

Cawnporeskyline

Някои от забележителностите на Канпур – стари и нови сгради

Малко история за града.

През 1207 г. Раджа Канх Део от клана Канхпурия основава Канхпур (тогава просто малко селце), което по-късно става известно като Канпур. Днес това е най-населеният град в индийския щат Утар Прадеш и един от най-населените градове въобще в Северна Индия с население от 2 768 057 жители към 2011 г. и площ от 1640 квадратни километра.

През 19 век Канпур е важен британски гарнизон с казарми за 7000 войници. По време на индийския бунт от 1857 г. 900 британски мъже, жени и деца са обсадени в укрепленията си в продължение на 22 дни от бунтовници начело с Нана Сахиб Пешва. Те се предават с условието, че ще им бъде осигурено безопасно преминаване до близкото пристанище в Сати Чаура Гат, където ще се качат на баржи и ще им бъде разрешено да отплават до град Аллахабад.

The tugboat, Herbert P. Brake

Състав от баржа и тласкач

Въпреки че има спорове какво точно се е случило в Сати Чаура Гат и кой стреля първи, знае се, че скоро след това се е стреляло по заминаващите британци от бунтовническите сепои и са били убити или пленени. По-късно някои от британските офицери твърдят, че бунтовниците нарочно са поставили лодките в калта, за да ги забавят. Те също така казват, че хората на Нана Сахиб предварително са уредили бунтовниците да стрелят и убият всички англичани след като напуснат казармите. Въпреки че гигантската компанията Ийст Индия по-късно обвинява Нана Сахиб в предателство и убийство на невинни хора, досега не са намерени доказателства, които да сочат, че Сахиб действително е планирал или поръчал клането. Някои историци смятат, че събитията в Сати Чаура Гат са резултат от грешка, а не от някакъв целенасочен план, организиран от Нана и неговите съмишленици. Лейтенант Моубрей Томсън, един от четиримата оцелели от клането мъже, вярва, че сепоите не са знаели за предстоящото убийство.

Мнозина са убити, а оцелелите 200 британски жени и деца са върнати на брега и изпратени в сграда, наречена Бибигар (домът на дамите). След известно време командирите на бунтовниците решават да убият заложниците. Войниците обаче отказват да изпълняват заповедта и съответно командирите водят месари от близкия град, които да свършат работата. Това се случва 3 дни преди британските сили да влязат в града на 18 юли. Разчленените тела са хвърлени в дълбок ров наблизо. Британците, начело с генерал Нийл, завземат обратно града и извършиха серия от отмъстителни действия срещу сепоите и  цивилните граждани, заловени в района, включително жени, деца и старци. Клането в Канпур, както и подобни събития на други места, са представени от британците като оправдание за ответните кланета от тяхна страна. „Помни Канпур“ се превръща в боен вик за британците до края на бунта.

newplot (1)

Нивата на атмосферни аерозолни частици по години. Данни на база сателитни снимки и световни химични модели.
Тъмночервено – средното количество частици в Канпур. 
Светлочервено – стандарта за Индия
Зелено – препоръчително количество от Световната здравна организация

Кампур днес.

Днес Канпур е един от най-големите индустриални градове в Северна Индия. В града се намират най-големите сектори за обработка на текстил и кожа в региона. За кратко държавната администрация успява да въведе система за публично-частно партньорство с цел управление на твърдите отпадъци от индустрията. Първоначално изглежда, че този проект функционира добре – като продължава около 4 години – но различията между правителството и частната компания довеждат до разтрогване на договора, което от своя страна довежда до една от основните причини за проблеми със силното замърсяване на въздуха и водата с твърдите отпадъци в града.

През 2011 г. Държавният борд за контрол на замърсяването (Central Pollution Control Board, CPCB) публикува национален обобщен доклад за „Мониторинг на качеството на въздуха, проучване на емисиите и идентифициране на източниците“, базиран на данни от мониторинг върху 6 града (Делхи, Мумбай, Канпур, Пуне, Ченай и Бангалор). Според доклада, в Делхи и Канпур данните от мониторинга на почти всички места и през всички сезони са били по-високи от предписаните стандарти. Сред основните причини за замърсяване на въздуха в Канпур конкретно са индустриалният сектор, превозните средства, пътният прах и готвенето в частните домове. Промишленият сектор е най-голямата причина за замърсяването на в града (от всичките шест града).

Contented 01

Мъжки бенгалски тигър в индийски резерват

През октомври миналата година, загива 15-годишният Абхай – единственият кралски бенгалски тигър в зоопарка в Канпур (най-чистата и зелена част на града). Когато екип от лекари от града заедно с Индийския ветеринарен изследователски институт извършват аутопсия на Абхай, те намират отлагания на прах и въглерод в белите му дробове.

Предишни аутопсии на мъртви животни от зоологическата градина, в която живеят 1400 екземпляра от 120 вида, включително на елени и птици, също показват подобни резултати.

Въпреки че Абхай умира от естествена смърт, както потвърждава д-р Р. К. Сингх, щатният ветеринарен лекар в зоопарка, здравето на животните е представително за проблема с лошия въздух.

Между 11 и 19 ноември 2019 година индексът на качеството на въздуха в града се издигна над 300 и два пъти пресича 400. Ниво над 300 се счита за много лошо, а над 400 – за тежко. От 4 октомври въздухът на Канпур премина от лоша към много лоша и след това към тежка категория.

Според собствено проучване, което Индийският технологичен институт прави през май, твърди частици като прах и сажди представляват 76% от замърсяването на въздуха в Канпур през зимата.

През май 2018 година Световната здравна организация обяви Кампур за най-замърсеният град в света.

Класирането се основава на данните на Централния борд за замърсяване (от 2016 г.) за прахови частици под 2,5 микрограма. Въпреки това градът няма достатъчно сензори за измерване качеството на въздуха (Air quality index, AQI).

Държавният борд за контрол на замърсяването е инсталирал четири сензора за наблюдение на качеството на въздуха на ключови места, а Централния съвет за контрол на замърсяването, само един – напълно неадекватно количество за град, чието население от 2,7 милиона през 2011 година се е скочило на около 3,1 милиона души днес. Но това е редовна практика в Индия. Дори Гуруграм, град с около 2 милиона души население и дом на много компании от Fortune 500, има само един сензор.

Diwali Festival

В Канпур, за да станат нещата още по-красиви, всички сензори спират да функционират два дни преди Дивали и не работят през следващите четири дни. Това заявиха служители на Борда за контрол на замърсяването на държавата, които поискаха да запазят анонимност. Дивали е най-големият индийски и индуистки празник, равносилен на нашата Коледа. Той се празнува 5 дни и е известен като „фестивал на светлината“, защото според традицията  индийците украсяват домовете си с много свещи…

 
 
Коментарите са изключени

Един от най-великите учени, за който никога не сте чували

| от |

Има популярно схващане, че религията и науката не вървят заедно. И в някои случаи това може би е вярно, но в един типично топъл януарски ден в Южна Калифорния през 1933 г. в Калифорнийския технологичен институт в Пасадина религията и науката доказват, че не трябва да са врагове.

В този ден някои от най-великите научни светила от цял свят по онова време, хора като Едуин Хъбъл и Алберт Айнщайн, се събрат, за да чуят поредица от лекции. Но един конкретен човек и една конкретна лекция карат Айнщайн да заяви: „Това е най-красивото и удовлетворяващо обяснение на създаването на света, което някога съм чувал.“

Известно е, че в навечерието на възхода на Третия райх Айнщайн напуска родината си Германия и заминава за САЩ. Но малцина знаят, че с него пътува белгийският католически свещеник Жорж Льометър – човек, който Айнщайн много уважава. Освен вярващ, Жорж Льометър е и велик учен космолог. Той изучава Вселената и най-вече нейното начало. Неговите изследвания, убеждения и заключения силно влияят върху начина, по който разбираме самото ни съществуване днес.

Още откакто е малко момче, той приема религията и разбра връзката, която може да има тя с науката. Той подражава на бившия си учител, кардинал Дезире Мeрсие, който има прогресивни убеждения по философия и космология. Така, вместо да навлезе в академичния свят, той става свещеник – ръкоположен на 23 септември 1923 г. от своя духовен учител.

През свободното си време отец Льометър продължава научните си изследвания, особено върху теориите за обща и специална относителност. Кардинал Мeрсие, разпознал талантите на своя подопечен, му позволи да учи в престижната обсерватория в Харвард и паралелно с това Льометър изкарва докторска степен по физика от MIT. По време на разнообразните си проучвания се среща с други забележителни астрономи и космолози, включително Джордж Хейл и Весто Слайфър, което оказва страхотно влияние върху по-късните му открития.

Някъде по това време Льометър измисля теория, която и до днес влияе върху изследването ни на Вселената. През 1927 г. той публикува труд, озаглавен „A Homogeneous Universe of Constant Mass and Increasing Radius accounting for the Radial Velocity of Extra Galactic Nebulae“.

В него той обяснява своята теория, според която вселената се разширява. Използвайки теорията на Айнщайн за относителността като основа, Льометър твърди, че пространството непрекъснато се разширява и следователно разстоянието между галактиките също се увеличава. По-късно Хъбъл ще демонстрира същото нещо и до ден-днешен заслуга за тази идеята се отдава именно на него. Освен това, Льометър откри това, което на нас днес ни е известно като „Законът на Хъбъл“ – за скорост на разширяване спрямо разстоянието на галактиките от Земята. Льометър също така дефинира и „Константа на Хъбъл“. И в двата случая той направи това, преди Хъбъл да публикува своите трудовете по тази тема. Истинският принос на Хъбъл в този случай беше да предостави базата от наблюдения за предимно математически базирана теория на отеца.

Пета конференция на Солвей

За съжаление на Льометър, неговият труд имаше слабо въздействие върху научната общност, защото беше публикуван в списание, което почти не се чете извън Белгия. Но един човек го прочита – Алберт Айнщайн. Льометър и Айнщайн се срещат за първи път през 1927 г. на прочутата Пета конференция на Солвей в Брюксел. Алберт е доста впечатлен от откритията на Льометър, но му каза: „Вашите изчисления са правилни, но физиката ви е абсурдна“. На практика Айнщайн смяташе, че математиката на Льометър е правилна, но това, което изглежда да показва тази математиката, не е.

През 1931 г., желаейки да популяризира теориите си по-широко четени, Льометър изпраща статията си до сър Артър Едингтън, британски астрофизик и някой, който иска да направи научните теории достъпни за всички. (Той беше този, който обяви и помогна да обясни на англоезичния свят теорията на относителността на Айнщайн, когато той беше все още немски учен.)

Едингтън превежда работата на Льометър и я публикува в „Месечни известия на Кралското астрономическо общество“ – журнал, който съществува и до днес. След тази публикация става ясно както за критиците, така и за самия Льометър, че нещо липсва в тази теория. Вселената непрекъснато се разширява, но кога и как започна разширяването?

Това смущава Льометър, но като добър учен, той продължаваше да си задава въпроси. Само няколко месеца по-късно, използвайки лекция на Едингтън от 1931 г. за края на Вселената, озаглавена „За края на света от гледна точка на математическата физика“ като ръководство, Льометър прави нова теория. В писмо от 9 май 1931 г. до сп. Nature (също все още публикувано днес, от 1869 г.) той пише:

Ако светът е започнал с един-единствен квант, понятията за пространство и време изобщо няма да имат някакво значение; те биха започнали да имат значение, само когато този кван е разделен на достатъчен брой кванти. Ако това предложение е правилно, началото на света се случи малко преди началото на пространството и времето.

Тези думи ще бъдат публикувани по-късно, през 1950 г., в сборник с есета под името „Първоначалният атом“, където той също така ще предели началото на всичко като „сега без вчера“. Така се поставя основата на „Теория на големия взрив“, след като няколко други учени ще развият още теорията на Жорж Льометър.

 
 
Коментарите са изключени

Колко видео касети са необходими за 30-годишен запис на телевизия

| от |

Колко видео касети ще ви бъдат необходими, за да запишете 30 години време. Това е един интересен въпрос, чийто отговор може да откриете при Марион Стоукс. Отговорът е 71 000 видео касети. Физическият архив на дамата се намира в специален склад в Ричмонд, Калифорния и много скоро ще бъде дигитализиран. Касетите не са подредени в хронологичен ред. При транспорта е имало малко размествания, но все пак няма пълно щастие за онзи, който реши да ги изгледа. Първият запис е направен във Филаделфия.

Хобито на Стоукс започнало да изисква повече пространство и жената закупувала апартаменти, където да складира касетите си. По тази причина има около 9 апартамента. Жилищата за закупувани единствено и само по тази причина. Наследствието е предадено на децата ѝ, които преценили, че могат просто да наемат склад и да използват имотите по предназначение. За периода от 1975 до 2012 година, жената е записвала отбрани предавания с единствената цел да запази този специален времеви период.

'The Ikea House Party' Celebrates 30 Years Of The Brand In The UK

И всичко започва със закупуването на видео плеяр Betamax. След като разбрала, че новата придобивка може да записва филми, било време да се колекционират серии на комедийни сериали, научнопопулярни филми, политически новини, специални събития и още много други. От една страна е напълно нормално, имайки предвид липсата на всякакви стрийминг услуги, както и по-достъпно съдържание. През 1979 година дори се озовава в документален филм, където тя разказва как един ден е натиснала бутона за запис и просто никога повече не е спряла. Основен мотив на хобито ѝ е създаването на база данни, с които човек може да вземе правилните решения. Нека не забравяме, че Айнщайн някога е споделил как цялото знание в света е много добре синтезиран опит.

През 1980 г. CNN става 24-часова телевизия и Стоукс започнала да използва по 8-9 касети на ден, за да може да записва всичко. И така всичко било записано от новинарските емисии до рекламите. На кого би била необходим този архив, след като телевизията трябва да го запазва. Оказва се, че не е точно така. Повечето студиа изтривали старите предавания и така пестели пари за нова лента, докато Стоукс е използвала всички налични ресурси, за да записва. Не може да си мислите, че героинята в тази история е лентяй, който записвал стари предавания, за да има какво да гледа. Нищо подобно! Жената е била активист, библеотекар и след близо 20 години на работното си място е уволнена в обвинение, че организатор на комунистически сбирки. За 3 години е продуцент на предаването „Input“.

Продукцията събирала различни професори, хора от обществото, религиозни лидери, активисти, учени и дори артисти, които да говорят върху различни социални теми. Някъде по тази линия се появила идеята за създаването на много сериозна база данни с всичкото необходимо знание. Създаването изисквало жертви и целият живот се формирал около времето на една видео касета и колко точно време ще е необходимо за поставянето на следващата. С времето се включили роднини, личната ѝ асистентка, както и още много други близки. През по-голямата част от времето трябвало да говорят за събитията и случките в определено предаване.

Islamic Madrassa Students Burn DVDs And Music Videos In Capitol

Коментирали какъв точно щеше да е животът им, ако им възложат да въртят телевизия. След като дошли комунистическите обвинения, дамата наистина се замислила дали да не избяга в Куба. С напредването на технологията е започнала да използва и други устройства като Tivo. След това решила да инвестира парите си в акции на Apple.

Освен това накарала и роднините си да направят същото. С времето се оказало дяволско добро решение. Друг е въпросът, че през целия си живот не е използвала нито един път модерна технология и не е изпратила нищо по електронната поща. В момента семейството се бори да дигитализира целия архив и да го направи достъпен за света. Въпросът е да се провери хронологията за последните 30 години.

 
 
Коментарите са изключени

Изкуството на бизнеса: Дейвид Огилви – Бащата на съвременната реклама

| от Десислава Михайлова |

Томас Карлайл е казал, че „Историята на света не е нищо друго освен биография на великите личности“. В средата на XIX в. шотландският философ е предизвикал съвременниците си със своята теория, че заобикалящият ни свят е плод на идеите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали влияние в обществото. Това не са само политиците и владетелите, но също така хората на перото, религиозните водачи и предприемачите.

Някои личности са оказали глобално влияние върху икономиката и бизнес отношенията, докато други са оставили траен отпечатък върху националната си история. В поредица от текстове ще ви запознаем с предприемчивите хора, които благодарение на своите идеи и действия са изиграли водеща роля в икономиката и историята на своята държава.

Мрачни каубои, яздещи коне и пушещи примамливи цигари, коледен камион, който пали празничното настроение и радостта в сърцата на всички, бира, на която се изрязва бухналата пяна и веднага ти се допива, близък приятел, който не е той, когато е гладен, са само част от добрите примери за телевизионни реклами. Понякога си мислим, че тези сирени на консуматорското общество са се появили от нищото през ХХ в., но това съвсем не е така. Още древните египтяни са изписвали примамващи постери върху папируси, в Китай са използвали бамбукови флейти, за да разпространяват своите калиграфски обяви.

През Средните векове, тъй като почти всички са били неграмотни, рисунките се утвърждават като средство за афиширане на дадена стока или услуга. Рекламата изминава дълъг път, за да достигне до XIX в., когато се появяват съвременните обяви. От кратко съобщение с търговска цел, което има основно локален характер, този занаят прераства в по-глобално начинание, което цели да привлече по-обширна аудитория и да постигне по-големи печалби. Бумът на Индустриалната революция води и до бум на рекламния бизнес.

Първо вестниците и брошурите, а впоследствие радиото и телевизията стават основни средства за разпространение на рекламните съобщения. Всеки с хъс и идеи мисли, че е готов за този занаят. През ХХ в. една от легендите в рекламния бизнес извежда няколко основни постулата на занаята, които днес се приемат за фундаментални в рекламния бизнес:

1. Това, което казваш е по-важно от начина, по който го казваш

  1. Ако кампанията не е изградена върху страхотна идея – ще потъне
  2. Уповавай се на фактите. Потребителят не е глупак.
  3. Не може да накараш хората да купуват.
  4. Рекламата трябва да е в крак с времето.
  5. Никога не правете реклами, които не искате Вашето семейство да види.

David Ogilvy

Тези съвети са извлечени от книгите „Изповедите на един рекламодател“ и „За рекламата“, написани от един от доайените на маркетинга – Дейвид Огилви.

Британско излъчване, задълбочен поглед и неизменна лула, така биха го описали неговите съвременници. Списание „Тайм“ го определя като магьосник в рекламната индустрия. През 1967 г. той получава почетното звание „Командир на Британската империя“, Франция го дарява с Орден за изкуства и писмено слово, САЩ го включва в Залата на славата на рекламодателите. Огилви е уважаван както от своите колеги и подчинени, така и от опонентите си в бизнеса. Той се занимава с най-различни начинания до 40-те си години, когато стартира самостоятелния си бизнес, който ще му донесе световна слава, значително богатство и рекламно наследство за поколенията.

Дейвид Огилви се ражда на 23 юни 1911 г. в Уест Хорсли, Великобритания. Майка му – Дороти Феърфийлд е ирландка, а баща му – Франсис е шотландец. Фамилното име произхожда от старо-уелски и означава „високи земи“ и е възможно да има далечно родство с едноименната благородническа фамилия, чийто барони населяват Англия още от XII в. Баща му е се занимава както с научна дейност, изучавайки Античността, така и с финансово брокерство, за да издържа своето седемчленно семейство. Дейвид е четвъртото от пет деца и колкото и да е странно рождената му дата е същата като на баща му и на дядо му. Той израства в имение, датиращо от XIV в., сред прислуга и охолство. В личен план, Дейвид се възхищава от студения си, но успешен дядо и го смята за свой модел за поведение. Голямата депресия бележи семейството и то се разорява.

Като ученик Дейвид не е сред отличниците. Учителите му признават, че има буден ум, но често оспорва мнението им, както и написаното в учебниците. Той учи първо в Единбург, а след това в Оксфорд, благодарение на спечелена стипендия. Въпреки това, така и не завършва и прекратява своето следване. През 1931 г., двадесетгодишният младеж заминава за Франция, за да търси късмета си. Той става помощник готвач в един от най-големите и известни хотели в Париж – „Маджестик“, разположен недалеч от Триумфалната арка. Огилви е впечатлен от своя шеф – главен готвач Питар и неговите уроци по дисциплина, трудолюбие и отлично качество се запечатват в съзнанието на младия мъж. Когато се издига до позицията – готвач, Дейвид губи интерес към професията и е готов за нови начинания.

По това време по-големият му брат – Франсис заема водеща позиция в една от големите рекламни компании в Лондон – „Мейтър и Краутър“. Той му дава работа като пътуващ търговец, представител на готварски печки „Ага“, които по това време са едни от най-скъпите на пазара. Тази първа работа в сферата на търговията оказва силно влияние върху Дейвид и предначертава бъдещото му професионално развитие. Той пише наръчник за пътуващи търговци, озаглавен „Теория и практика при продажбата на печки Ага“, което му носи успехи и уважение в търговските среди. Той е одобрен за стажантска програма в щабквартирата на рекламната агенция „Мейтър и Краутър“ в Лондон. След това той се издига до поста акаунт мениджър.

През 1938 г. Огилви емигрира в САЩ. Там започва работа в компанията „Галъп“, която се занимава с изследвания, анализи и консултантски услуги. Основателят й – Джордж Галъп става известен със своите анкети за проучване на общественото мнение. Това е вторият работодател, който оказва силно влияние върху изграждането на бъдещият рекламен гуру. От Галъп, Дейвид взима – методът на работа, свързан с щателни проучвания, както и идеята за придържане към реалността и фактите.

David Ogilvy

По време на Втората световна война (1939-1945), Огилви е вербуван и става част от британското разузнаване към посолството във Вашингтон. Основната му работа се състояла в това да анализира вредна и полезна за интересите на Великобритания информация. Неговата висока ефективност води до привличането му към американския екип, чиято задача е създаването на Бюро за стратегически разследвания, от което впоследствие се ражда – ЦРУ. По време на войната той заема и поста Втори секретар в Британското посолство в САЩ.

След 1945 г. Огилви завърта живота си на 180 градуса и се оттегля във ферма за отглеждане на тютюн в Пенсилвания. Там той заживява със семейството си в общността на Амишите. По това време той е женен за първата си съпруга – Мелинда и заедно отглеждат своя син – Дейвид Джуниър. Въпреки че след години, когато е попитан кои са нещата, които му се е искало да има, Огилви отговаря – „голямо семейство“ и „рицарско звание“, това се оказва единственото биологично дете на известния рекламодател. По-късно синът му развива успешен бизнес с недвижими имоти в Кънектикът. След Мелинда, Дейвид се жени още два пъти – за Ан Кабо и за Херта Ланс, която е с него до смъртта му.

Фермерският живот в Пенсилвания се оказва приятно приключение, но не отговаря на амбициите на Огилви. През 1948 г. с финансовата подкрепа на лондонската агенция „Мейтър и Краутър“, Дейвид полага основите на своята компания. Впоследствие тя е наречена „Огилви и Мейтър“. Още от самото начало той иска да покаже, че привнася нещо ново на пазара. Основните принципи върху, които изгражда и крепи своя бизнес са: щателно изследване, професионална дисциплина, креативност и успешни резултати.

Според Огилви трябва да ползваш продукта, за да можеш да го рекламираш. Той въвежда имиджа на брандовете в света на рекламата. Без марката потребителите не биха правили голяма разлика между отделните продукти. Брандът се свързва с продукта, често чрез отличим рекламен трик. Рекламата трябва да обещава облаги, да информира, да предлага дадена услуга, да цитира думи на доволен клиент, да разпознава даден проблем или да разказва интересна история. С годините той се убеждава, че известните личности не са най-доброто за бизнеса, тъй като отнемат вниманието от продукта.

Първият му огромен успех идва с рекламната кампания на една фирма за производство на ризи от щата Мейн, наречена „Хатауей“. Собственикът й не разполага с големи средства за реклама и с Огилви се договарят, че ще му остави пълна творческа свобода. При успех, и двамата ще спечелят и ще продължат съвместната работа. Така и става. Докато правят снимките на изтънчен модел, облечен с ризите, Дейвид пристига, носещ черна превръзка за око и предлага да я сложат на рекламното лице. Рекламата се появява за първи път през 1951 г. в списание „Ню Йорк“. Успехът е мигновен и искането надскача наличностите на фирмата. Репутацията на Огилви се разнася.

Следващата марка, която успява да направи популярна на американския пазар е тази на „Швепс“, които дотогава действат само във Великобритания. Отличните резултати тук се дължат на присъствието на ветеран от британските военноморски сили, неговата брада и насладата, с която консумира газираната напитка. Само за 5 години, Швепс продават над 30 млн. бутилки. Друг голям клиент е компанията „Ролс Ройс“ и известното изречение: „Със сто километра в час, най-силният шум в новия Ролс Ройс е този от електрическият часовник“. Други големи брандове, с които работи и популяризира продуктите им са: Dove, Американ Експрес, Шел, Форд, IBM и Кодак.

David Ogilvy with Smoking Pipe

През 1973 г. Огилви се оттегля от поста креативен директор на „Огилви и Мейтър“ и заживява във френския замък Тофу, преустроен в шато, което се намира в близост до Поатие. Въпреки това остава пословичен с множеството си факсове, които изпраща в компанията. Кореспонденцията му е толкова обширна, че в близкият пощенски офис настояват за увеличение на заплатите. През 80-те години Дейвид се връща на активна служба като председател на клона на компанията в Индия, а впоследствие и като временно заемащ същата длъжност в германското крило на фирмата. През 1989 г. „Огилви и Мейтър“ са купени от WPP plc, която в момента е най-голямата рекламна компания в света. Дейвид получава поста „почетен член на борда“. В началото на 90-те години Огилви се оттегля вече окончателно от активна работа. През юли 1999 г. той издъхва в своето френско имение.

Ако запитате специалисти по маркетинг, особено на Запад, кой рекламодател е оказал най-голямо влияние върху тяхното обучение и идеи, повечето ще посочат без колебание именно господин Огилви. Върху неговия образ е базиран героят на Джон Хам – Дон Дрейпър от „Момчетата от Медисън авеню“. Той е бил и продължава да бъде вдъхновение за другите. Рекламите и идеите му надживяват своя създател.

 
 
Коментарите са изключени