Петте века между пресата на Гутенберг и интернет

| от |

rollerpress

Препубликуваме текста от сайта на вестник „Сега“ поради изключителната му значимост. Катрин Вайнър, зам. главен редактор на „Гардиън“, в лекция пред Центъра за развитие на журналистиката:

Ще започна с един истински случай. Наскоро провеждах интервю за работа в „Гардиън“ и попитах кандидата, който имаше опит само в печатни медии, как смята да се справи с дигиталните новини. Той ми каза: „Ами имам компютър. Ползвам компютри от години“.

Отговорът му беше смешен, но казваше нещо важно за него: той очевидно смяташе, че дигиталното е само технологично развитие – просто нов начин за обработка на текст. В действителност дигитализацията носи със себе си огромна концептуална и социална промяна, тя е бомба, която прави на пух и прах целия ни свят и нас самите, разбива представата ни за света и начина, по който живеем. Още сме по средата на тази промяна, толкова сме близо, че понякога ни е трудно да я виждаме добре.

Интернет промени начина, по който организираме информацията: от ограничения физически формат на книгите и вестниците към нещо по-аморфно и свободно, с безкрайни възможности. Вестникът е нещо завършено. Точно обратното е с дигиталните новини – те непрекъснато се дописват, подобряват, променят, местят, развиват – това е непрекъснат разговор. Дигиталните новини са живи, безкрайни, безспирни.

Много хора смятат, че този преход от фиксираното към свободното не е съвсем нов, че ние всъщност се завръщаме към културата на устното народно творчество от едно време. Датският учен Томас Петит дори развива теорията, че целият период след изобретяването на пресата на Гутенберг – 500-те години на господство на печатния текст върху информацията между XV и XX век, е просто една пауза; прекъсване в обичайния поток на човешката комуникация. Петит нарича това Скобите на Гутенберг. Интернет, казва той, ни връща към времената отпреди Гутенберг, в които сме били формирани от устни традиции: живи и ефимерни.

В продължение на 500 г. знанието е било затворено във фиксирани формати, за които сме вярвали, че са достоверна версия на истината. Днес, в постпечатната ера, се завръщаме към времена, в които повечето информация – вярна или невярна, идва от хората около нас. Петит казва, че днес мислим по сходен начин със средновековния селянин – и нашата информация, както неговата, идва от клюки, слухове и разговори.

Нещо подобно казва и Дик Костоло, шефът на „Туитър“: „В Древна Гърция новините и информацията са се разпространявали на агората и всеки се е упътвал натам след обяд. Там, на градския площад, информацията се е обменяла без филтър и във всички посоки.“

Какво означава този свободен нов свят за журналистиката днес? Дигитализацията не е просто пускането на една новина в интернет. Тя тотално пренаписва отношенията на журналистите и читателите. Ние вече не сме всезнаещи репортери, които от висотата на своята осведоменост изсипват информация върху пасивната публика. Интернет събори тази йерархия и я замени с един равноправен свят, където реакцията е мигновена, а много читатели знаят далеч повече по определена тема от журналиста. Някои дори наричат читателите „хората, доскоро известни като публика“. В ерата на вестника имаше малко пишещи и много четящи. Днес разликата не е толкова отчетлива. Бившата публика не седи просто ей така – ако не я слушаш, ако не работиш с нея, ако не работиш за нея и не й даваш това, което иска, тя може да отиде на стотици други места.

Интернет освен това означава и общуване с читателите на нечувано досега ниво, сътрудничество по много нови начини. Да вземем петролния разлив от „Дийпуотър Хърайзън“ в Мексиканския залив през 2010 г. Ситуацията беше толкова излязла от контрол, че „Бритиш петролиум“ отправи зов за помощ към всички за овладяване на катастрофата. Нашият екип също призова всеки да изпрати своите идеи за спиране на теча в залива. Направихме специална онлайн платформа за събиране на предложения от читатели и за нула време в нея откликнаха професионални гмуркачи, морски инженери, физици, биохимици, машинни инженери, миньори, специалисти по петролни сондажи и т.н. Пресяхме най-добрите идеи и ги подложихме на сериозен анализ. Беше удивителна колекция от полезна информация, всичката събрана благодарение на хората, коитодоскоро наричахме само читатели.

Глобалната мрежа дава възможност и за страхотни попадения. Любимият ми пример е от протестите срещу срещата на Г-20 в Лондон през 2009 г. Нашият репортер Пол Люис разследваше смъртта на Йън Томлинсън – продавач на вестници, починал, докато минава през протестиращото множество. Според заключението на патоанатома причина за смъртта беше инфаркт. Търсехме свидетели на случилото се. Пуснахме призиви в „Туитър“ и на сайта на вестника. Няколко часа по-късно с Пол се свърза наш читател от САЩ. Оказа се мениджър на инвеститорски фонд, който бил по работа в Лондон. Измъкнал се от срещите си, за да види протестите, и ги снимал с телефона си. Вече в Ню Йорк той попаднал на нашия призив, прегледал отново заснетото и открил ясен кадър, на който се вижда много добре как Йън Томлинсън пада на земята, блъснат от полицай. Можете да си представите каква новина беше това! Макар че беше оправдан по обвинението в убийство през 2012 г., полицаят загуби работата си, както и патоанатомът. Впоследствие полицията се споразумя извънсъдебно с близките на Томлинсън, извини се официално и им плати компенсация. Нищо от това нямаше да се случи, ако не беше нашият призив в интернет. Но този случай е добър пример и защо журналистите повече отвсякога трябва да търсят собствена информация.

За много издатели интернет означава да превърнат новината в стока втора употреба. Те пълнят сайтовете си с пренаписани агенционни дописки, прессъобщения и новини от други подобни сайтове. Според данни от 2009 г. 80% от статиите в качествените издания във Великобритания не са авторски, а едва 12% са собствена информация на репортерите. Естествено, донякъде дължим това на кризата, но не само. Нашата индустрия е пристрастена към преследването на едно и също нещо. Погледнете стотиците фотографи и репортери, струпани пред болницата за изписването на новия ни принц Джордж. Какво щеше да стане, ако всички те бяха някъде другаде и работеха по други истории, оставяйки пред болницата, да речем, трима свои колеги? Какви ли страхотни новини са изпуснали в този ден?

Големият шанс е точно в обратното – вместо да вървиш след тълпата, да правиш нещо различно. Както пише в едно чудесно есе за постиндустриалната журналистика, „истинските новини отличават журналистиката от останалите търговски дейности“. Или както казва лорд Нортклиф, „новината е нещо, което някой някъде не иска да бъде публикувано. Всичко друго е реклама“.

И тъй, помните ли Скобите на Гутенберг? Първо, имаше купища приказки, но липсваше ясна визия за истината. После имахме ясна представа за истината, но нямаше място за разговор. Днес разполагаме с истината, направена по-добра благодарение на разговора. Какво ще стане, ако съчетаем екосистемата на интернет и традиционните журналистически похвати с нови методи на разследване и съобщаване на новините? Ако се отворим? Ако поставим хората, наричани преди читатели, в сърцето на всичко? Ако обединим и елита, и улицата, че и „Туитър“? Не инстинкт или информация, а и двете. Не телефони или „Туитър“, а и двете. Не неутралност или коментари, а и двете. Не журналисти или блогъри, журналисти или активисти, журналисти или читатели. Бъдещето на журналистиката е всичко това едновременно.

 
 

Какво се е случило онази нощ: историята зад поредния кадър

| от chronicle.bg, по Getty Images |

Само за няколко дена един кадър, уловен от фотографа Джон Мур, обиколи целия свят. На снимката е показано 2-годишно момиче от Хондурас, което плаче на границата между САЩ и Мексико, докато на сантиметри от него претърсват майка му. Образът вече се превърна в тежка за гледане препратка към политиката на Тръмп към мигрантите – политика, която доведе до разделянето на поне 2 000 деца от семействата им, откакто беше пусната в действие през април.

Мур, носител на награда „Пулицър“ за фотография и кореспондент на платформата Getty Images, документира пътят на мигрантите от десетилетия като се движи заедно с патрулиращите по границата американски власти или в емигрантските влакове, за да разказва истории през обектива. Пред „FOTO“ той разказва за случката, довела до заснемането на смразяващия кадър от 12 юни, както и за останалите, на които е показана и майката на детето.

Пътуването на Мур с граничните патрули го отвежда на брега на река Рио Гранде в покрайнините на Тексас. Водният басейн, дълъг 2000 хиляди мили съставлява половината мексикано-американска граница и е финално препятствие за мигрантите преди да стъпят на американска земя. „Поисках достъп (до тези места – бел. ред) преди няколко седмици, заради политиката на нулева толерантност на администрацията на Тръмп.“ обяснява Джон Мур. „По време на пътуването ми снимах властите, как преследват бежанци в полетата и как имигранти прекосяват реката на салове. Видях и как властите прибират много семейства от Централна Америка, дошли да търсят политическо убежище.

jjgf

Едно от тези семейства е 2-годишното момиче и неговата майка, които пътували близо 1 500 мили в търсене на убежище. „Майката ми каза, че са пътували от месец и са напълно изтощени. Били арестувани заедно с група от 20 имигранти, повечето жени и деца, около 11 вечерта.“

Но преди да бъдат транспортирани до митницата и до Центъра за гранична защита (където вероятни биха ги разделили, докато се решава съдбата им), граничните полицаи трябва да претърсят майката. „Казаха й да остави детето, докато я претърсват. Малкото момиче моментално започна да плаче. Тъй като не е обичайно за малките да изпитват тревога от разделянето, това би било стресиращо за всяко дете.“ Всичко това се случва само на сантиметри от майката, както се вижда и от снимката.

fs

„Бяха нужни само няколко кадъра и бях разтресен.“ обяснява фотографът. „После много бързо двете се качиха в буса и спрях да си поема няколко дълбоки глътки въздух.“

Много политически бежанци идват от „триъгълника“ от Централна Америка  Салвадор-Хондурас-Гватемала, където насилието властва. Салвадор и Хондурас са сред топ 5 на държавите с най-висок процент на насилствената смърт през 2016 г. И не само, че молбите  за убежище намаляват в последните години, но и това ще продължи вследствие на новата политика на министъра на правосъдието на САЩ, Джеф Сешънс. „След като тези семейства са пътували близо месец, едва ли са имали възможност да чуят коментарите на Джеф Сешънс, че бандите и домашното насилие вече не са достатъчни причини за искане на политическо убежище в САЩ.“ допълва Мур.

Untitled

Фотографът не знае какво се е случило по-късно с 2-годишното момиче, но вероятно то е откарано в някой от затворите (като онзи в който Мур заснема още едно дете от Хондурас през 2014 г.) „Винаги е деликатно да снимаш деца. Опитвам се да уважавам личното пространство и достойнство на тези неспоменавани деца, точно както бих постъпил и с децата, които са американски граждани.“ Кадърът от преди няколко дена предизвика широк отзвук сред американците, които призовават правителството да спре да настанява децата на имигрантите в затвори.

bc

За съжаление, последната снимка на Мур не изчерпва историята, защото фотографът става свидетел на много други малки деца и родители, сблъскали се със страха и отчаянието през онази нощ на 12 юни. „Повечето от тези семейства бяха много уплашени. Едва ли някой от тях е преживявал нещо подобно до онзи момент – да избяга от родния си дом и родина с детето си, да пропътува хиляди мили в опасни условия и да потърси убежище в САЩ, пристигайки по средата на нощта. Виждах в лицата им, че нямат никаква идея какво ще се случи занапред.“

 
 

Ева Лонгория роди първото си дете

| от chronicle.bg |

На 43 години актрисата Ева Лонгория най-накрая тръгва по-стъпките на най-известния си персонаж, Габриел Солис, която след дълъг период на безгрижен семеен живот роди прекрасните Хуанита и Силия. Преди два дена Лонгория роди първото си дете, съобщава списание „Хелоу!“.

Бебето е момче и се казва Сантяго Енрике Бастон. То се е родило на 19 юни в медицинския център „Сидърс-Синай“ в Лос Анджелис. Тежи 3 кг.

„Толкова сме благодарни за тази красива благословия!“, споделиха Ева Лонгория и съпругът ѝ пред американското списание „Hola“. Те споделиха и снимка на бебето, на която актрисата го държи близо до лицето си.

Съпругът на Ева Лонгория – Хосе „Пепе“ Бастон, е мексикански медиен магнат. Двамата сключиха брак преди две години.

Хосе има още три деца – две момичета и момче от предишната си съпруга Наталия Есперон. Голямото момиче Наталия е на 22 години, а близнаците Мариана и Хосе – на 14.

Ева Лонгория е на 43 години. През март тя каза, че вече е подготвена за майчинството.

„Вече имаме три деца. Аз имам три доведени деца, така че това няма да е нищо ново. Харесва ни“, заяви актрисата пред американското списание „Hola“.

 
 

Личното мнение е ОК. Стига да не е различно от нашето.

| от Вучето |

На Славея Сиракова, а.к.а. Шайла, й се повръщало от майките, дето се събират на групички, облечени в еднакви тениски с назидателни надписи, искат оставки на министри и правителство, а под сурдинка проклинат всички, които не са на тяхна страна дано да седнат в инвалидните колички на децата им.

Естествено, постът й моментално взири социалните мрежи. Дъщерята на Наско Сираков и Илияна Раева беше обвинена , че се е изказала грубо по отношение на майките на деца с увреждания.

Ама защо? Нали уж всеки вече има право свободно да си изрази мнението, без да бъде:

а) пребит с камъни насред площада,
б) изгорен на клада,
в) обръснат до голо и затворен в психиатрична институция!

Аз самата съм родена с тежко генетично заболяване, заради което понасям физически и емоционални страдания през целия си живот. Не си спомням обаче нито веднъж през детските си години родителите ми да са се оплакали и веднъж, че семейството ни е жертва на Системата. Единственото което получавахме от нея, от Системата, беше половинпроцентно намаление на билет за БДЖ веднъж годишно – благоденствие свише, от което нашите се възползваха само по време на семейните ни пътувания до Созопол през лятото. Билетът ми струваше 12 вместо 24 лева. И това беше. Но не съм чула баща ми да пропсува, задето стълбите до класната ми стая бяха 150, нито пък съм видяла майка ми да реве, докато се опитва да дотъркаля донякъде количката, в която ме возеха.

Години по-късно, когато вече водя пълноценен самостоятелен живот и, държа да отбележа, благодарение на усилията, любовта и подкрепата на семейството ми, а не на Системата, мога да живея където си искам по света. И в това “където си искам” ставам свидетел ежедневно на това какви сериозни социални грижи се полагат за хората с психически и физически недъзи. И се възхищавам от цялото си сърце, а и няма как да бъде другояче, понеже темата е много лична за мен. И знам какво е, защото I’ve been there*. Завиждам им на тези общества, които могат да улеснят живота на своите хора в неравностойно положение до степен, че почти да не усещат, че са изтеглили късата клечка още в момента на зачеването си.

Обаче.

Заедно с реалната грижа за тези хора някак естествено върви и обществената, дълбоко вкоренена нагласа за разбиране и толерантност. Докато при нас всичко е парлама! Помня как преди няколко години загрижени майки бяха съставили комитет срещу преместването на деца с увреждания от крайните квартали на София в сграда в техния престижен квартал. Мотивът за протеста им беше: “Не искаме нашите деца ежедневно да виждат тези другите деца, проблемните, наоколо и да ни питат защо са такива. Ние какво да им обясняваме?”

Сигурна съм, че същите тези майки сега са проклели Славея Сиракова да си роди изродче. И след като вече са изпълнили християнския си дълг да заклеймят инакомислещия и по този начин са осигурили благоденствието и здравето на своите собствени деца, вече спокойно могат да продължат спокойното си безметежно съществуване под удобния чадър на обществения конформизъм.

 *Имам опит, преживяла съм го – бел. ав.

 
 

Най-секси селфитата за Деня на селфито

| от chr.bg |

Телефоните и социалните мрежи преобърнаха живота ни за добро. А не както скоро бяха казали някакви писатели, че социалните мрежи били парадоксални, защото хем сближавали хората, хем ги правили по-самотни. Фантасмагории!

Но нека не си разваляме доброто настроение, защото днес е празник! Днес, приятели, е Денят на селфито!

„Ама, Хроникъл, аз мразя селфита!“ Ти мразиш селфита, защото не си ни разглеждал галерията, скъпи читателю! Днес събрахме едни от най-секси селфитата от Instagram. Можеш да им се порадваш по-горе, а ако сме изпуснали някое – напиши ни коментар във фейсбук.