shareit

Петте века между пресата на Гутенберг и интернет

| от |

rollerpress

Препубликуваме текста от сайта на вестник „Сега“ поради изключителната му значимост. Катрин Вайнър, зам. главен редактор на „Гардиън“, в лекция пред Центъра за развитие на журналистиката:

Ще започна с един истински случай. Наскоро провеждах интервю за работа в „Гардиън“ и попитах кандидата, който имаше опит само в печатни медии, как смята да се справи с дигиталните новини. Той ми каза: „Ами имам компютър. Ползвам компютри от години“.

Отговорът му беше смешен, но казваше нещо важно за него: той очевидно смяташе, че дигиталното е само технологично развитие – просто нов начин за обработка на текст. В действителност дигитализацията носи със себе си огромна концептуална и социална промяна, тя е бомба, която прави на пух и прах целия ни свят и нас самите, разбива представата ни за света и начина, по който живеем. Още сме по средата на тази промяна, толкова сме близо, че понякога ни е трудно да я виждаме добре.

Интернет промени начина, по който организираме информацията: от ограничения физически формат на книгите и вестниците към нещо по-аморфно и свободно, с безкрайни възможности. Вестникът е нещо завършено. Точно обратното е с дигиталните новини – те непрекъснато се дописват, подобряват, променят, местят, развиват – това е непрекъснат разговор. Дигиталните новини са живи, безкрайни, безспирни.

Много хора смятат, че този преход от фиксираното към свободното не е съвсем нов, че ние всъщност се завръщаме към културата на устното народно творчество от едно време. Датският учен Томас Петит дори развива теорията, че целият период след изобретяването на пресата на Гутенберг – 500-те години на господство на печатния текст върху информацията между XV и XX век, е просто една пауза; прекъсване в обичайния поток на човешката комуникация. Петит нарича това Скобите на Гутенберг. Интернет, казва той, ни връща към времената отпреди Гутенберг, в които сме били формирани от устни традиции: живи и ефимерни.

В продължение на 500 г. знанието е било затворено във фиксирани формати, за които сме вярвали, че са достоверна версия на истината. Днес, в постпечатната ера, се завръщаме към времена, в които повечето информация – вярна или невярна, идва от хората около нас. Петит казва, че днес мислим по сходен начин със средновековния селянин – и нашата информация, както неговата, идва от клюки, слухове и разговори.

Нещо подобно казва и Дик Костоло, шефът на „Туитър“: „В Древна Гърция новините и информацията са се разпространявали на агората и всеки се е упътвал натам след обяд. Там, на градския площад, информацията се е обменяла без филтър и във всички посоки.“

Какво означава този свободен нов свят за журналистиката днес? Дигитализацията не е просто пускането на една новина в интернет. Тя тотално пренаписва отношенията на журналистите и читателите. Ние вече не сме всезнаещи репортери, които от висотата на своята осведоменост изсипват информация върху пасивната публика. Интернет събори тази йерархия и я замени с един равноправен свят, където реакцията е мигновена, а много читатели знаят далеч повече по определена тема от журналиста. Някои дори наричат читателите „хората, доскоро известни като публика“. В ерата на вестника имаше малко пишещи и много четящи. Днес разликата не е толкова отчетлива. Бившата публика не седи просто ей така – ако не я слушаш, ако не работиш с нея, ако не работиш за нея и не й даваш това, което иска, тя може да отиде на стотици други места.

Интернет освен това означава и общуване с читателите на нечувано досега ниво, сътрудничество по много нови начини. Да вземем петролния разлив от „Дийпуотър Хърайзън“ в Мексиканския залив през 2010 г. Ситуацията беше толкова излязла от контрол, че „Бритиш петролиум“ отправи зов за помощ към всички за овладяване на катастрофата. Нашият екип също призова всеки да изпрати своите идеи за спиране на теча в залива. Направихме специална онлайн платформа за събиране на предложения от читатели и за нула време в нея откликнаха професионални гмуркачи, морски инженери, физици, биохимици, машинни инженери, миньори, специалисти по петролни сондажи и т.н. Пресяхме най-добрите идеи и ги подложихме на сериозен анализ. Беше удивителна колекция от полезна информация, всичката събрана благодарение на хората, коитодоскоро наричахме само читатели.

Глобалната мрежа дава възможност и за страхотни попадения. Любимият ми пример е от протестите срещу срещата на Г-20 в Лондон през 2009 г. Нашият репортер Пол Люис разследваше смъртта на Йън Томлинсън – продавач на вестници, починал, докато минава през протестиращото множество. Според заключението на патоанатома причина за смъртта беше инфаркт. Търсехме свидетели на случилото се. Пуснахме призиви в „Туитър“ и на сайта на вестника. Няколко часа по-късно с Пол се свърза наш читател от САЩ. Оказа се мениджър на инвеститорски фонд, който бил по работа в Лондон. Измъкнал се от срещите си, за да види протестите, и ги снимал с телефона си. Вече в Ню Йорк той попаднал на нашия призив, прегледал отново заснетото и открил ясен кадър, на който се вижда много добре как Йън Томлинсън пада на земята, блъснат от полицай. Можете да си представите каква новина беше това! Макар че беше оправдан по обвинението в убийство през 2012 г., полицаят загуби работата си, както и патоанатомът. Впоследствие полицията се споразумя извънсъдебно с близките на Томлинсън, извини се официално и им плати компенсация. Нищо от това нямаше да се случи, ако не беше нашият призив в интернет. Но този случай е добър пример и защо журналистите повече отвсякога трябва да търсят собствена информация.

За много издатели интернет означава да превърнат новината в стока втора употреба. Те пълнят сайтовете си с пренаписани агенционни дописки, прессъобщения и новини от други подобни сайтове. Според данни от 2009 г. 80% от статиите в качествените издания във Великобритания не са авторски, а едва 12% са собствена информация на репортерите. Естествено, донякъде дължим това на кризата, но не само. Нашата индустрия е пристрастена към преследването на едно и също нещо. Погледнете стотиците фотографи и репортери, струпани пред болницата за изписването на новия ни принц Джордж. Какво щеше да стане, ако всички те бяха някъде другаде и работеха по други истории, оставяйки пред болницата, да речем, трима свои колеги? Какви ли страхотни новини са изпуснали в този ден?

Големият шанс е точно в обратното – вместо да вървиш след тълпата, да правиш нещо различно. Както пише в едно чудесно есе за постиндустриалната журналистика, „истинските новини отличават журналистиката от останалите търговски дейности“. Или както казва лорд Нортклиф, „новината е нещо, което някой някъде не иска да бъде публикувано. Всичко друго е реклама“.

И тъй, помните ли Скобите на Гутенберг? Първо, имаше купища приказки, но липсваше ясна визия за истината. После имахме ясна представа за истината, но нямаше място за разговор. Днес разполагаме с истината, направена по-добра благодарение на разговора. Какво ще стане, ако съчетаем екосистемата на интернет и традиционните журналистически похвати с нови методи на разследване и съобщаване на новините? Ако се отворим? Ако поставим хората, наричани преди читатели, в сърцето на всичко? Ако обединим и елита, и улицата, че и „Туитър“? Не инстинкт или информация, а и двете. Не телефони или „Туитър“, а и двете. Не неутралност или коментари, а и двете. Не журналисти или блогъри, журналисти или активисти, журналисти или читатели. Бъдещето на журналистиката е всичко това едновременно.

 
 
Коментарите са изключени

Произходът на емоджитата и емотиконите

| от |

В исторически план писменият език винаги е бил доста ограничен в способността си да представя адекватно неща като жестикулации, изражения на лицето, промени в тона и други подобни. Хората се опитват да намерят начини за решаване на този проблем, изглежда откакто имаме писменост.

Поглеждайки към най-ранните писания, положението трагично – с пълна липса на малки букви, препинателни знаци и дори интервали между думите. Както можете да си представите, например, на древногръцки рядко се е случвало човек да разбере даден текст от първия път, или дори след няколко четения.

До III в. пр. н. е. пунктуацията вече започва да се формира като идея. Основен тласък в тази посока прави Алдо Манутий Младши (1547-1597), който издава книга по този въпрос в началото на 60-те години, наречена „Orthographiae ratio“ (Система на ортографията). В книгата Алдо изказва резон за препинателните знаци – запетайката ще разделя фрази, двоеточието ще се използва за изреждане, „пълната точка“ ще бележи края на изречение и така нататък. Tой изрично отбеляза, че целта на тези знаци е по-голяма от просто помощ и че те са необходими, за да се изрази и запази значението на написаното.

Но все още дори най-изтъкнатите писатели се оплакват, че основните инструменти на писмения език са недостатъчни, за да се предаде смисъла на определени твърдения и думи в едно писмено произведение.

Noto Emoji KitKat 263aNoto Emoji KitKat 263aNoto Emoji KitKat 263a

Eмоджитата и емотиконите съществуват от доста отдавна, въпреки че едва в последно време се използват широко в комуникацията. Всъщност се оказва, че най-ранното известно ни смайли е на около 4000 години.

Оттам отиваме директно към 1635 г. за следващото смайли – от нотариуса Ян Ладисладес от град Тренчин в Словакия. Той добавя малката усмивка до подписа си в документ относно сметките на кметството.

На 7 август 1862 г. журналист на Ню Йорк Таймс включва смайлито в транскрипция на реч на Ейбрахам Линкълн: „Вярвам, че няма прецедент за появата ми пред вас по този повод, [аплодисменти] но също така е вярно, че няма прецедент да бъдете тук сами (аплодисменти и смях ;)…“

На 30 март 1881 г. редакторите на списание Puck създават набор от типографски емотикони, които да помогнат за по-ясното обозначение на някои емоции като радост, меланхолия, безразличие и удивление.

След това телеграфът ще помогне за напредъка в имитацията на реалния човешки разговор, но най-силният напън да се опитаме да уловим говора ни в текстова форма всъщност ще дойде чак през дигиталната ера. Тогава потребителите още на ранните компютърни системи, например, на системата PLATO IV през 1972 г., използват реално гъвкавостта й, за да създадат цял набор от първите емотикони.

Ако се чудите за разликата между двете – „емоджи“ произлиза от японската дума за „картина“ и „персонаж“. „Емотикона“ произлиза от английски и означава „икона с емоции“. Следователно, каквато и прилика да има между двете думи, тя е напълно случайна и нито една от тях не произхожда от другата.

В системата PLATO IV (каквато използва младото момче на снимката най-горе) потребителите могат да натиснат SHIFT + Space и така символът, който след това напишат, ще се появи върху предния символ. По този начин могат да се създадат всякакви малки изображения, които да внушават различни емоции и в крайна сметка потребителите правят стотици подобни символи.

На 12 април 1979 г. мъж на име Кевин Маккензи предлага „-)“ да се използва, когато нещо е написано на шега. Но нито потребителите на PLATO IV, нито Макензи се смятат за създатели на емотиконите, защото и в двата случая (както и в много други) те просто не са причината за популяризирането им.

Кой тогава е отговорен измислянето на емотиконите и емоджитата? Що се отнася до първото – професорът по компютърни науки д-р Скот Е Фалман от университета Карнеги Мелън.

Подобно на други преди него, вдъхновението му идва от бюлетин бордовите системи. Самият той разказва:

В Карнеги Мелън много използвахме бюлетин бордовите системи. Голяма част от постовете бяха хумористични (или опити за хумор). Проблемът беше, че ако някой направи саркастична забележка, някои читатели няма да успеят да схванат шегата и всеки от тях ще публикува дълъг отговор в грешната посока и скоро първоначалната тема на дискусията се отклонява.

Noto Emoji Oreo 1f192Noto Emoji Oreo 1f192Noto Emoji Oreo 1f192

На 1 ноември 1997 излиза J-Phone, който има, освен букви, и набор от 90 емоджита. Въпреки това, този телефон не се счита за мястото, откъдето произхождат емоджитата, преди всичко защото той е доста скъп и повечето хора не могат да си го позволят. Затова трябва да се обърнем към един служител на телекомуникационната компания NTT DoCoMo – Шигетака Курита. Година след като излиза J-Phone, през 1998 г., Курита получава задача да създаде набор от картинки, които да описват различни емоции и идеи, за мобилната интернет система на NTT DoCoMo.

И така, само за 5 седмици Курита представя 176 броя емоджита в размер 12 × 12 пиксела. Що се отнася до неговото вдъхновение, той заяви: „И емоджи, и канджи (китайски знаци, използвани в японската система за писане) са идеограми, но не намерих вдъхновение за проектиране на емоджи в канджи… При създаването на емоджи намерих вдъхновение в пиктограмите, манга и разни други източници.“

 
 
Коментарите са изключени

Вера Петрунова – най-добрата и най-добре забравена родна тенисистка

| от |

През 2010 г. Северна Корея успява да се класира за световното първенство. Играчите от комунистическата република са добре запомнени, след като и предишни пъти са демонстрирали много вълнуващи качества. През 2010 г. обаче става ясно, че отборът няма да запази същата слава. Попадайки в група с Бразилия и Португалия, Северна Корея няма какво да представи и предложи от света на футбола. Нещо още по-притеснително е, че срещата с Португалия завършва с унизителното 7-0.

В следствие на позорното представяне, голяма част от футболистите са изпратени да работят в Гулаг, а на треньорът се пада най-тежката задача да служи една година по всички строежи на партията като общ работник. Човек би помислил, че това е твърде сурово наказание, особено от позицията на футболен турнир. За Северна Корея нищо не е просто спорт и нищо не е просто шега. Такива случаи липсват в нашата спортна история, нали? Грешите!

Грешите и ако мислите, че сестрите Малееви и Григор Димитров са единствените имена на родния тенис. Ако вярвате на това твърдение, най-вероятно архивите още цъкат критично с език. През 1910 г. в семейството на майор Асен Петрунов и неговата съпруга Елизабете (от немски произход) се ражда Вера Асенова Петрунова. Нейният брат Кирил Петрунов също оставя в историята и на олимпийските игри в Париж носи българския флаг. В дисциплинирано и интелигетно семейство, обградена от любовта на всички, малката Вера започва да се ориентира към спорта. Природният талант и физиката ѝ позволяват да бъде титуляр във всеки един спорт, до който се докосне. Първата по-силна страст в спорта е свързана с баскетбол и с фланелката на Левски става шампион през 1924 година. На толкова крехка възраст, младата Вера решава да се отдаде изцяло на спорта и според много нейни близки е демонстрирала невероятна отдаденост и строга дисциплина, когато тренира.

Нещо много интересно е, че Вера не може да бъде наречена волейболистка. Практически не може да бъде наречена и лекоатлетка, нито плувкиня, баскетболистка, хандбалистка и евентуално скиорка. Дамата се състезава в редица дисциплини и навсякъде оставя своя следа. Едва ли науката ще може да обясни какъв е този ген, който е позволил изграждането на завършен атлет, чийто участие винаги завършват с успех. Изреждането на титли в леката атлетика, плуването и ските не е достатъчно, Вера поставя рекорди. Жената-чудо демонстрира невероятна класа и сякаш за нея няма ограничения. В нейното спортно господство е имало предложение дори да бъде изпратена като състезател в огромна част от спортните дисциплини. Имайки предвид качествата на дамата е напълно нормално да се гласува такова доверие. Вера не заминава с отбора и според различни източници просто не стигат финансите за изпращането на пълната българска орда от таланати. За нея това не е толкова съкрушително, а и някъде по тази линия се появява една нова страст – тенисът.

Някои хора печелят една-две титли и бързо се отказват или пенсионират, но Вера има съвсем различни планове. В следващите години от 1934-1950 г. е владетел на корта като самостоятелен играч успява да вземе 11 титли. Този спортен феномен не се е повтарял никога повече. Нито една от сестрите Малееви няма такива успехи в родните шампионати. Дамата е толкова безкомпромисна на корта, че дори и на 40 години не може да бъде надмината от младите. Информационните източници обаче мълчат за този феномен. Ще откриете само няколко реда от историята на Вера. Отчасти това е решение на новата власт, която старателно се опитва да заличава поставените на този етап спортни рекорди. Версията за невероятната икономическа революция не би могла да съществува с присъствието на първата дама на родния тенис.

Bodrov

Снимка: Автор: Moshe Pridan – This is available from National Photo Collection of Israel, Photography dept. Goverment Press Office (link), under the digital ID D761-079.This tag does not indicate the copyright status of the attached work. A normal copyright tag is still required. See Commons:Licensing for more information., Общественное достояние, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=12258360

Другата причина за заличаването на това име от историята е г-н Михаил Фьодорович Бодров. Той е назначен за посланик на СССР. Освен изключително злобен човек с огромна власт в ръцете, Миша иска да бъде и тенисист. И така един прекрасен ден се среща с Вера, която трябва да го учи на този елитен спорт, чиято английска аристокрация обожава. Бодров обаче е некадърен и с две леви ръце, които трудно биха могли да се справят с местене на шахматни фигури, а да не говорим за тенис ракетата.

Може да е некадърен, но упоритостта на посланика не спира до тук. След редица измъчени уроци, в които само той виждал някакъв смисъл, Вера заявява най-спокойно, че тази личност трябва да намери друго хоби, защото тенисът очевидно се намира на друга вселена от неговите възможности. И така с майка от немски произход, редица гладни и овълчали колеги са толкова щастливи, че тяхната най-голяма съперница ще се озове в Белене и цели две години ще бъде унижавана и унищожавана, за да може останалите да израстнат в своята красива илюзия, макар и никога да не достигат постиженията, изковани с много труд и талант.

Две години ще бъдат напълно достатъчни, за да може Вера Петрунова да бъде заличена и освен това да остане далече от любимия спорт. Трагедията тук е, че тази жена не приключва спортната си кариера с контузия, не се пенсионира с почести и не успява да приложи онези тънкости в спорта, които са били толкова необходими. Впрочем трябва да добавим и още 7 допълнителни титли от алпийски дисциплини и няколко от тенис турнири по двойки и смесени двойки, за да може картината да има завършен вид.

 
 
Коментарите са изключени

Ангелът на смъртта: Йозеф Менгеле

| от |

Йозеф Менгеле израства в богатo семейство в Гюнцбург, Германия. Баща му, Карл Менгеле, се сражава в Първата световна война, а през това време майка му поема фамилния бизнес за производство на вършилки. Когато войната приключва, компанията, наречена просто Karl Mengele, се възползва изцяло от пика в икономиката в мирно време и става третата по големина компания в своя отрасъл в Германия. Според книгата на Джералд Поснър „Mengele: The Complete Story“, фабриката става най-големият работодател в Гюнцбург и прави Менгеле най-богатото семейство в града. Някои твърдят, че тя все още съществува.

Като най-голям син, очаква се именно Йозеф да поеме фамилния бизнес. Той обаче не иска, поради собствените си амбиции и както казват някои биографи, недоволството към „студенината на родителите му“. Вместо това, през 1930 на 19-годишна възраст пътува до Мюнхен, където ще следва медицина. До 1930 г. нацистката партия вече е втората по големина политическа партия в Германия и Хитлер започва възхода си. В своята автобиография Менгеле отбелязва, че като студент е бил много заинтригувван от Националсоциалистическото движение:

В дългосрочен план беше невъзможно да останем настрана в тези политически размирни времена, ако искаме Отечеството ни да не се поддаде на марксистко-болшевишката атака. Тази проста политическа концепция стана решаващият фактор в живота ми.

Междувременно самият Карл Менгеле се присъедини към нацистката партия, защото смята (и както се оказва, не погрешно), че това ще бъде печеливш ход за него и компанията му. Асоциирането му с бързо развиващата се политическа партия не само поддържа семейството Менгеле в бизнеса, но му позволява да се развива.

Josef Mengele, Richard Baer, Rudolf Hoess, Auschwitz. Album Höcker

От ляво надясно: Рихард Байер, Йозеф Менгеле и Рудолф Хьос, 1944

Книгата на Поснър отбелязва, че е доста трудно да се определи точно кога Йозеф Менгеле се извръща към злото. Това, че е бил отдаден на политика още от млада студентска възраст, вероятно е било голям фактор. Той също така има „силен интерес към генетиката и еволюцията“ и учи на място, където професорите изповядват теорията на т. нар. „живот, недостоен за живот“ (на немски: Lebensunwertes Leben), известна още като „нацистка евгеника“. (По това време евгениката е изключително популярна в целия свят, дори подкрепяна от самия Уинстън Чърчил, а до 1936 г. в САЩ 31 от 48 щата имат някакъв вид политика на евгеника или принудителна стерилизация на „нежелателни индивиди“.)

През 1937 г. работи като научен сътрудник в Института за наследственост, биологична и расова чистота на Третия райх към Франкфуртския университет. Там е взет под крилото на Отмар Фрайхер фон Вершер, който се интересува от изследванията на близнаци и казва, че Хитлер е „първият държавник, признал наследствена биологична и расова хигиена“.

Със задаващата се война Менгеле преминава основно военно обучение и е назначен в полк като медик. Той се бие за Третия райх в първите години на войната, като паралелно продължава медицинската си изследователска работа с проучване на наследствени връзки, открити в ушни гънки. Успява и да се ожени – за Ирен Шонбейн, след като първо, понеже има такова изискване при членство в СС, се уверява, че тя е с „чиста кръв“. И въпреки че не може да се определи дали майката на прадядо й не е имала еврейска кръв, Ирен е била одобрена заради свидетелствата от нейни приятели, които казват, че тя е „много нордична“.

През 1942 г. Вершер урежда Менгеле да се махне от фронта и да отиде в Института за антропология, човешка генетика и евгеника Кайзер Вилхелм. Там Вершер и Менгеле продължават работата си заедно. През 1943 г., с благословията на Отмар, той кандидатства за работа в Аушвиц, за да се възползва от затворниците там. Приет е и така започва най-известната работа на Ангелът на смъртта.

Auschwitz I (22 May 2010)

Менгеле пристигна в Аушвиц, когато в него са настанени близо 140 000 затворници. Лагерът е огромен и ако не се използваше за неописуемите ужаси, организацията му би била за възхищение. Има няколко библиотеки, футболни игрища, театри, басейни и градини. Менгеле бързо се възползва от новата си позиция, когато лагерът бушува епидемия от коремен тиф. Вместо да лекува болестта, той праща всички болни в газовата камера.

Менгеле, подобно на наставника си, прояви голям интерес към медицинските качества на близнаците, особено на децата. Обикновено ги отделя един от друг, а понякога убива единия, за да види дали другият може да го „усети“. Той изучава разликите и приликите между близнаците, често очите.

С настъпването на войната „работата“ му се разширява отвъд близнаците. Както пише в доклад от 1992 г., който отнема 7 години да се изготви от Службата за специални разследвания на САЩ: „в гротескно извращение на позицията на лекар, така нареченият „Ангел на смъртта“ в Аушвиц впряга знанията си за устройството на живота, за да го унищожи.“ Докладът като цяло описва очевидната му пълна липса на угризения за всичко, което прави, и непрекъснатите гнусни експерименти, които прави.

Child survivors of Auschwitz

Дечица, оцелели от лагера

Когато Съветските въоръжени сили (Червената армия) превземат Аушвиц на 27 януари 1945 г., Менгеле вече бе избягал. Той първо обикаля окупираните германски територии, като избягва съветските и американските сили, докато носи със себе си няколко кутии медицинска документация. Известно време работи като земеделски производител, докато през 1949 г. не заминава за Генуа, а след това, няколко месеца по-късно, и за Аржентина. Съпругата му Ирен отказа да отиде с него и в резултат се развеждат. Той избира Аржентина, както много от неговите нацистки колеги, тъй като президентът Хуан Доминего Перон е застъпник на фашистите. Тогава също така немският език се преподава в много аржентински училища. С отворени обятия Перон приема нацистки бегълци, не само по идеологически причини, но и по финансови. Много от тях носят със себе си богатство, заграбено от еврейските затворници.

WP Josef Mengele 1956

Снимката от аржентинските документи на Менгеле

В Аржентина Менгеле прекарва следващите пет години от живота си под фалшиво име, работи като собственик на малък фармацевтичен бизнес и като фермер. След инцидент, в който момиче, на което се опита да направи аборт, почива, той замина за Парагвай. През май 1960 г. Мосад (Израелската разузнавателна агенция, чиято задача тогава е да издирва нацистките военни престъпници и да ги изпраща в Израел за разпит) успява да залови Адолф Айхман. Следващият в списъка им е Менгеле.

По време на Нюрнбергските процеси през 1945/1946 г. името на Менгеле се споменава няколко пъти, но съюзническите сили смятат, че е мъртъв. Мосад обаче има друга информация. Много по-късно почти всички смятат, че Мосад успява да намери Менгеле в Сао Пауло, Бразилия, през 1962 г. Но поради бюджетни проблеми и продължителния конфликт с Египет, агентите на Мосад са принудени да се върнат у дома.

Йозеф Менгеле живее още 17 години в относително уединение, но здравето му се влошава. Наскоро публикувани записи от дневниците му сочат, че той никога не променя политическите си виждания, нито проявява угризения за действията си. Ангелът на смъртта получава инсулт през 1976 г. и почина 3 години по-късно. Погребан е под фалшивото име „Волфганг Герхард“ в Бразилия. Едва през 1992 г. властите ексхумират тялото му и ДНК тест доказа, че Волфганг всъщност е Йозеф Мангеле.

 
 
Коментарите са изключени

Актрисите, които играха Wonder Woman

| от |

Тя лесно е най-известният женски супергерой на всички времена. Тя е Wonder Woman и от първата си поява на DC Comics през 1941 г. винаги се движи сама. Въпреки че Гал Гадот я играе при голямото й представяне на големия екран в „Wonder Woman“ през 2017, най-известното изображение на Жената Чудо вероятно е това на Линда Картър, която често е смятана за първата актриса, която се преобразява в персонажа – на 7 ноември 1975 г.

Само песента е в състояние да накара някои хора да станат и да се завъртят, както Жената прави, когато магически се преоблича в супергеройския си костюм. Картър пък успява да вложи в образа на Wonder Woman всичко, което трябва да бъде той през 70-те. Дотолкова, че дори днес, години по-късно, тя все още получава въпроси за ролята си. През 2014 г., малко след като Гадот я предизвика на Айс бъкет чалъндж, Картър говори пред сайта Nerdist за това, което прави нейната версията на героинята толкова любима.

Не ставаше въпрос за мускули. Ставаше въпрос за мозък. И да, беше красива по случайност, беше мила по случайност, беше по някакъв начин необикновена, но не беше човек. И аз мисля, че често пъти, когато се опитват да лансират женски герой, всичко, което правят, е просто да вземат мъжкия костюм и да го дадат на жена. Но всъщност и мъж можеше да играе същата роля; те не показват никоя от огромните дихотомии, които жените носят като, например, твърдост и нежност, сладост и упоритост, вътрешна и външна сила.

Нейният сериал, който излиза на 21 април 1976 и има три сезона, „The New Original Wonder Woman“,  дава и телевизионен филм, озаглавен просто „Wonder Woman“. Но Картър всъщност не е първата Жена Чудо на екрана.

Днес ще разглеждаме някои от по-известните актриси, играли ролята по един или друг начин, и колко забележително близки са до Жената чудо.

Davy Jones Maureen McCormick Brady Bunch 1971

Дейви Джоунс и Морийн Маккормик от сериала „The Brady Bunch“, 1971

Вярвате или не, цялата история започва със сериала „The Brady Bunch“ и по-специално „The Brady Kids“ – анимираният спиноф към ситкома, в който братята и сестрите се впускат във вълшебни приключения с говорещи животни. Именно тук Wonder Woman се появява за първи път от страницата на комиксите. Озвучена е от Джейн Уеб, която вече беше озвучила Batgirl в „The Batman/Superman Hour“. Малко след това Жената Чудо се появи в сериала „Superfriends“, както и в още анимации, в които е озвучена от редица различни актриси (за които ще научим след малко). Разбира се, това не са игрални роли, но е твърде странно да не споменем, че Wonder Woman започва своята кариера в шоубизнеса с „The Brady Kids“, както и да не направим чест на жените, които я озвучават.

Harrison and franciscus bpota

Линда Харисън в кадър от „Beneath the Planet of the Apes“, 1967

Но Картър също така не е първата жена, която играе персонажа на живо. В пилотния епизод на сериала „Who’s Afraid of Diana Prince?“ от 1967 г., Ели Ууд Уокър играе Диана Принс, която (само наум) се превръща в Жената Чудо, играна от звездата на „Planet of the Apes“ Линда Харисън.

Cathy Lee Crosby1984

Кати Лий Кросби

През 1974 г. Кати Лий Кросби, която днес е най-известен с това, че е водила реалити предаването „That’s Incredible!“, изиграва блондинка Wonder Woman в едноименен филм на телевизия ABC, който в крайна сметка ще помогне и за създаването на телевизионния сериал с Линда Картър на следващата година. Ето и откъс от филма с Кати:

Wonder Woman, озвучена от Сюзън Айзенберг, намира място за по-траен период от време (години наред) в анимационния сериал „Justice League“. След нея персонажът отново се появява чак през 2008 г., когато е озвучен от Люси Лоулес. И това е малко смешно, защото ако по това време има подходяща актриса, която може да изиграе Wonder Woman в игрален филм, то тя щеше да е самата Люси.

Lucy Lawless by Gage Skidmore 2

Люси Лоулес

Години преди да играе съветски агент на „The Americans“, Кери Ръсел упражнява тогава момичешкия си глас в анимационния филм „Wonder Woman“ през 2009 г. – първото пълнометражно солово приключение от супергероинята от години. И за протокола искаме да отбележим, че Кери също би направила сполучлива игрална роля.

MaggieQSmileSDCCJuly10

Маги Кю

Нейната колежка от „Mission: Impossible III“ – Маги Кю – пък озвучава Жената Чудо в сериала на Cartoon Network „Justice League“, който се фокусира върху по-младите герои от Лигата.

AdriannePalickiCCJuly09

Ейдриан Палики 

Създателят на „Ally McBeal“ Дейвид Е. Кели заснема пилотен епизод на ТВ проект с Жената Чудо за NBC, но в крайна сметка телевизията решава да не го вземе. Пилотката обаче се появява в интернет и феновете остават малко озадачени от това колко фабулата се отклонява от истинската история на героинята. Повечето от тях обаче се съгласяват, че Ейдриан Палики има дарба за ролята. Палики по-късно ще се присъедини към отбора на Marvel с ролята си в „Agents of S.H.I.E.L.D.“.

Michelle Monaghan (42734734175) (cropped)

Мишел Монахан

Мишел Монахан, още една актриса от „Mission: Impossible III“, е и още една от онези актриси, които дават гласа си на ролята в анимация и се справи много добре. Тя звучи някак толкова силна и готова за битка, колкото феновете биха искали и очаквали. Мишел е също така и от онези актриси, които лесно можем да си представим да размахват ласото в игрален филм.

Cobie Smulders & Neil Patrick Harris (9448384172)

Коби Смълдърс и Нийл Патрик Харис

И стигаме до версията на Wonder Woman от филма „Lego“. Тя е озвучена от Коби Смълдърс, която е онази Коби Смълдърс, да… Кастингът й също не е произволен. Първоначално за известно време продуцентът Джос Уедън обмисля да направи игрален екшън филм за Жената Чудо като иска Смълдърс да бъде в главната роля. Тази й роля във филма „Lego“ е малък начин Джос да реализира идеята си. Междувременно Смулдърс обаче също се присъединява към филмовата вселена на Marvel с ролята на командир Мария Хил в поредицата филми „Avengers“.

Вероятно сте забелязали, че много от тези изпълнения на Wonder Woman са в анимационни филми. Така е. Докато продължението на „Man of Steel“ не излиза по кината, минават близо 36 години, преди Жената Чудо отново да се появи на екран в игрален филм. Лентата също така бележи и първия път, когато героинята се появи в официален филм по кината – макар и само с поддържаща роля.

Lynda Carter2 (cropped2)

Линда Картър 

Филмът с Линда Картър все пак остава иконична класика за персонажа. Надяваме се обаче, че днес научихте нещо интересно по приятен начин за екранната история на Жената чудо.

 
 
Коментарите са изключени