Пътят на незаконните оръжия до Франция

| от chronicle.bg, по Daily Beast |

 Франция е страна, която не толерира притежанието на оръжия, затова и повечето са забранени. По какъв начин тогава парижките нападатели са се сдобили с въоръжение?

Късно вечерта в петък въоръжени мъже откриха огън в ресторанти, барове и по зрители на концерт като част от координирана терористична атака в града, която включваше и няколко бомбени взрива с над 160 жертви.

С избухването на бомбите, паниката се разрасна, а един свидетел каза, че е видял през прозореца на ресторант Petit Cambodge нападателите с автомати тип „Калашников”.

Притежанието на повечето оръжия във Франция е незаконно и е почти невъзможно легално да се сдобиете с пушка тип AK-47 (Калашников, модел 1947), затова въпросът е откъде се появиха автоматите, с които беше проведена кървавата атака на 13 ноември? Да не споменаваме атентата от януари, когато ислямисти влязоха в редакцията на сатиричното издание Charlie Hebdo или стрелбата в Тулуза от 2012 година.

Отговорът: Източна Европа

Най-вероятно това е мястото, на което трафикът на малки смъртоносни оръжия е голям, сенчест бизнес, който местните власти се затрудняват да пресекат.

Френското правителство и Европейският съюз знаят, че имат проблем с нелегалния внос на оръжия. Веригата на атаките обаче показва, че опитите да се спре потокът на въоръжение към терористи до момента са се провалили.

Френската полиция е иззела над 1 500 нелегални оръжия през 2009 година и над 2 700 през 2010 година. Броят на незаконни оръжия във Франция обаче набъбва с двуцифрени проценти годишно в последните няколко години по данни на Националната обсерватория за борба срещу противообществените прояви.

Заловените оръжия вероятно са пробили само малка дупка в морето от налични въоръжения.

„Фактът, че „Калашников” или гранатомет може да бъде закупен за 300 или 700 евро в някои части на ЕС показва, че организираните престъпни групи, улични банди и организатори на опасни атаки имат готовност за нападения с висок брой жертви”, посочват от Европол.

Много от оръжията идват от Русия през балканските държави към останалата част от Европа, включително – Франция.

Руски фирми произвеждат оръжия и ги доставят до въоръжени групи в Босна, Сърбия и Косово. Когато конфликтите от 90-те в тези точки утихнаха, оръжията останаха – около шест милиона на брой според швейцарско проучване за ръчните огнестрелни оръжия.

Като се има предвид очакваното чуждестранно търсене на военно въоръжение, властите в района се опитват да затегнат законите, за да спрат трафика. Законодателството в сферата обаче е в твърде ранна фаза и все още не изпитано – нещо, от което трафикантите се възползват.

Пушките стават основен износен продукт на Балканите, а основен пазар е Западна Европа.

Много огнестрелни оръжия, пренесени нелегално в Европа, идват от бившите конфликтни зони в Западните Балкани. Европол съобщава за случай от 2014 година, при който словашката полиция е задържала камион с голямо количество гранати и огнестрелни оръжия, който се е опитвал да влезе в страната. Камионът се е движел от Босна и Херцеговина към Швеция.

Потокът от оръжия няма да спре дори след като дилърите в Западните Балкани изчерпят старите си запаси.

„Причината да виждаме много автомати „Калашников” и AK-47 е черният пазар, защото Русия тъкмо подобри „Калашников”, а това доведе до огромно струпване на оръжия от старите модели”, казва Кати Лин Остин, експерт по трафика на оръжия.

На 6 март 2012 година френските власти приеха закон, който затяга контрола над оръжията и повишава глобите за незаконно притежание. Само пет дни по-късно Мохамед Мера – френски джихадист с алжирски произход – застреля 7 души на три различни места в Тулуза, преди да бъде убит от снайперист.

Арсеналът на Мера включваше AK-47, картечен пистолет узи и автомат Стен, пушка и няколко пистолета – всички те – незаконни, закупени от черния пазар.

През октомври 2014 година френската полиция атакува няколко апартамента в страната, разбивайки интернет-мрежа за трафик, като 48 души бяха арестувани, а стотици нелегални оръжия – иззети. Три месеца по-късно – на 7 януари тази година, джихадисти с AK-47 откриха стрелба в редакцията на Charlie Hebdo в Париж и убиха 12 души.

Оръжията все още стигат до ръцете на ислямистите във Франция.

В петък тежко въоръжени терористи откриха огън отново. В страната може и да има малко законни пистолета, но тя има нещастието да бъде заобиколена от държави, в които закони няма, но има много оръжия.

 Анализът е на The Daily Beast.

 
 

Верни ли са вицовете за чукчите?

| от Радослав Тодоров |

Чукчите са ни известни най-вече от вицовете, където винаги са представяни като недодялани, прости или в най-добрия случай крайно наивни персонажи. Поредицата от анекдоти за тях с времето се е превърнала едва ли не в жанр. Трябва ли обаче непременно да й се доверяваме?

Тяхната изключително сурова родина, Чукотка, определено не е място, където един глупав и нескопосан човек би оцелял.

„Чукча” всъщност е прозвище, с което местното население е станало известно на запад. То идва от туземното „чаучу”, означаващо „собственик на огромни еленови стада”. Така са се представили вождовете на номадските племена от вътрешността на Чукотка пред първите руски пътешественици, стигнали дотам.

В същото време обитателите на крайбрежните райони занимаващи се предимно с лов на морски животни са носели названието „анкалу”. Така се получило, че и двете групи били обединени под общото наименование „чукчи”, както по подобен начин и племената от групата на евенките били кръстени „тунгуси”. Самите чукчи се самоназовават „ораветлат”, означаващо „хора”, като в миналото са предпочитали да се именуват с по-горделивото „луораветлат” – „истинските хора”. А всички останали племена, те едва ли не считали за хора едва и ги търпели единствено в ролята на взети във война пленници. Затова техните съседи не знаели покой, освен в редките години, когато чукчите пропускали да се отправят на военен поход поради някакви причини. По отношение на появилите се там през 17 век руснаци, чукчите в крайна сметка се съгласили, че и те са „истински хора”, които може да бъдат уважавани, но докато се стигне до това били необходими 150 години непрестанни руско-чукотски войни.

Като цяло колонизацията на Сибир от руснаците протекла сравнително гладко и с доста по-малко битки и оказана съпротива отколкото колонизацията на Америките от европейците.

чукчи

Казаците – паравоенно формирование служещо на руския цар, се били като сибирския еквивалент на американските конкистадори и трапери. Те се придвижвали из тайгата предимно с лодки по реките и пристигайки на територията на някое ново племе тържествено му предлагали да „паднат под ръката на великия бял цар”. След което от туземците се изисквало единствено да произнесат някаква клетва на развален руски и да се съгласят да плащат налог за да станат руски поданици. Руснаците искали от тях да плащат налога в животински кожи. Именно това изискване станало и една от основните причини за толкова лесното и бързо завземане на Сибир. Ценните кожи от белки, самури, видри, мечки и друг дивеч, били конвертируема валута за руснаците още от княжеските времена. Но докато в европейската част дивите животни вече били доста изтребени, то в Сибир и най-бедните туземци се разхождали целите в кожи, поради което плащането на въпросния данък не представлявало никакъв проблем за тях.

Така за близо половин век казашките отряди преминали почти целия Сибир, в повечето случаи туземците веднага склонявали на условията им, ако някъде се случело някое войнствено племе да откаже и да ги нападне, бързо го склонявали само с няколко пушечни изстрела да се разбяга. В този дух протичала колонизацията докато казаците не достигнали до Чукотка. Чукчите се оказали изключително корави воини, дори и на фона на това, че били на съвсем примитивно материално и технологическо ниво спрямо новопоявилите се европейски врагове. Техните щитове и доспехи били единствено от кост и дърво, а в бой те влизали под звуците на тъпани направени от изпъната човешка кожа. Всеки мъж чукча от малък преминавал през невъобразимо тежки тренировки, като например трябвало да свиква да отбягва редовно внезапен замах към главата му с горяща цепеница и въобще да изгради светкавични рефлекси против всякакви опасности.

Подрастващият чукча вече трябвало да може да дочува полета на пусната в гръб по него стрела и да отскача от пътя й. Ако издържел всички тези опасни изпитания той ставал воин, ако загинел при някое от тях, то баща му дори не си спомнял повече, че е имал някога такъв недостоен син. Въпреки че чукчите били сравнително малък народ, едва около 10 000 души, те успявали да всеят голям смут и страх на доста обширна територия. Освен страх, те предизвиквали и огромна ненавист у съседните им племена, поради което и не било трудно за руснаците да ги склонят да се бият на тяхна страна против омразните си врагове. В средата на XVII век дотам за първи път достигнали казашки военни подразделения със задачата да покорят чукчите под скиптъра на руския цар.

чукчи

Нищо обаче не се получило.

Още при първия сблъсък, чукчите обсипали казаците с дъжд от стрели, след което се пръснали из тундрата, откъдето периодично се появявали само за да им нанасят изтощаващи удари и да ограбват обоза им, след което отново изчезвали. Новината за крахът на тази операция не се харесала в Кремъл и през 1727 г. оттам решили да изпратят нова експедиция от 400 души редовна войска и казаци, която окончателно да покори този войнствен народ. Отрядът пътувал цели две години през дивия Сибир докато успее да се добере до Анадирски Острог, където да попълни редиците си със съюзници от жадните за мъст към чукчите племена на якутите и коряките.

Започнала Голямата Руско-чукотска война продължила близо 30 години, през която из пустошта на Крайния Север се водели битки от по няколко хиляди души и от двете страни. Руснаците се оказали в невъзможност да противодействат на партизанската война, която чукчите предприемат против тях с внезапни набези, ограбвания на обозите им и разрушаване на фортовете им. Тази война била не по-малко мащабна и ожесточена от знаменитите „индиански войни” в Дивия Запад, но за разлика от своите американски събратя, чукчите я спечелили.

През 1763 г. руснаците окончателно свили знамената, изоставяйки фортовете си в този район, и напуснали Чукотка. Веднага след това победоносните чукчи се нахвърлили на поселенията на руските съюзници – коряките, и нанесли страшни опустошения на селищата им. Те заграбили всичките им еленови стада, което принудило коряките занапред да се препитават от лов на морски зверове.

Чукчите не били глупави и с времето започнали да оценяват предимството на стоките, пристигащи покрай руснаците, като железни сечива, пушки, кибрит, водка и накрая сами преценили, че присъединяването им към Русия не е чак толкова лоша идея. Така през 1778 година решили да приемат предложението за поданичество, но при условие че и занапред разполагат с пълно самоуправление и не плащат никакви данъци и налози. Подобни условия никое друго племе не е успявало да договори. С това проточилият се близо век и половина конфликт приключил.

Чукчите формално станали поданици на империята, но реално не признавали никаква власт чак до ХХ век и се срещали с руснаците само за да търгуват. Дори и по времето на Сталин, когато цели класи и народи били жестоко репресирани от властта, чукчите останали напълно незасегнати и от колхозите и от лагерите. Нещо повече, руснаците даже им плащали да отстрелват избягали от ГУЛАГ затворници из тайгата. Интересен факт е, че през 1947 г. те едва не забъркали международен скандал между СССР и САЩ, когато нападнали ескимосите от съседните Алеутски острови, които са част от щата Аляска. На практика тогава въоръжени съветски граждани нахлуват на територията на САЩ, в момент в който вече е започнала Студената война и при огромно напрежение покрай течащото ядрено превъоръжаване. Цяло чудо е, че и тази тяхна лудория остава безнаказана и за щастие на всички нас, не води до фатални последствия.

Та с няколко думи, за да отговорим на въпроса от заглавието, най-добре е да го направим с въпрос… Дали са верни вицовете за чукчи? 

 
 

Новото издание на „Часовете“: лек против губене на часове е студените зимни вечери

| от chronicle.bg |

Отново се връщаме към клишето с четенето на книги в студена зимна вечер. И колкото и да не искаме да го употребяваме, когато става въпрос за „Часовете“ на Майкъл Кънингам, няма как да го пропуснем. Защото именно сега е времето да превърнете идиличната картинка в реалност с новото издание на романа, което от днес е в книжарниците у нас.

„Часовете“ (за която Кънингам получава „Пулицър“) е първото от поредицата предстоящи заглавия на Locus Publishing за 2019 г. и е част от библиотека LUX IN TENEBRIS, посветена на книгите с хитови филмови екранизации.

Почитателите на добрата литература могат да се насладят на разтърсващата история, която свързва Клариса Вон, Лора Браун и Вирджиния Улф, в брилянтния превод на Иглика Василева, която е един от най-добрите преводачи от английски език в България. В биографията й, чиято върхова точка е преводът на „Одисей“ на Джеймс Джойс, присъстват редица творби на Вирджиния Улф.

Michael-Cunningham-c-Photograph-by-Richard-Phibbs

Книгата „Часовете“ е модерна класика, а за популярността ѝ помага екранизацията от 2002 г. с участието на холивудските величия Никол Кидман (спечелила „Оскар“ за ролята си на Вирджиния Улф), Мерил Стрийп (Клариса), Джулиан Мур (Лора), Ед Харис (Ричард) и др. С 9 номинации за „Оскар“ и 7 за „Златен глобус“ лентата на режисьора Стивън Долдри определено е сред най-запомнящите се филми от началото на века.

„Часовете“ не е просто книга, вдъхновена от друга велика книга – „Госпожа Далауей“. Майкъл Кънингам отдава заслужена почит към британската писателка Вирджиния Улф и приноса ѝ към световната литература. Книгата му е наситена с директни препратки към едно от най-добрите ѝ произведения – „Госпожа Далауей“ от 1925 г. Като дори самото заглавие („Часовете“) е работният вариант на романа на Улф.

Вирджиния Улф е емблематична фигура за британската и световна модерна литература на 20 век. Като изявена феминистка тя смело прокарва ексцентричните си разбирания в едно консервативно общество. Улф оставя след себе си няколко романа, множество разкази, есета, 4000 писма, 30 тома дневници.

Chasovete_Michael Cunningham

„Часовете“ е драматична, завладяваща и дълбоко разтърсваща история на три жени: Клариса Вон, която в една нюйоркска утрин се занимава с организирането на прием в чест на любим човек; Лора Браун, която бавно започва да се задушава под тежестта на идеалния семеен уют в предградията на Лос Анджелис от петдесетте; Вирджиния Улф, която се възстановява в компанията на съпруга си в лондонското предградие и започва да пише „Мисис Далауей“. Историите на трите героини се преплитат, за да достигнат финал, болезнено изящен в своята цялост.

 
 

На крачка сме от практичен летящ костюм

| от chronicle.bg |

От години във военните среди се полагат усилия за развитие на технологиите, които да помагат на войниците, в най-разнообразни посоки. Ричард Браунинг, основател и изпълнителен директор на Gravity Industries, разходи реактивния си костюм по тренировъчната площадка на UK Royal Commando в Лимпсоун, Великобритания

Браунинг започва компанията през 2017 година. Костюмът се казва Daedalus Mark 1 и използва 6 малки реактивни двигателя – 2 на гърба и по 2 на всяка ръка – които позволяват контролиран полет.

В момента костюмът изглежда като от филм на Marvel. Костюмът има и специална каска с дисплей, на който се вижда информация за горивото и други данни.

Технологията все още не е готова за ползване от армия или цивилни, но не изглежда далеч от финалния си вид. Шумът от двигателите е един от най-забележимите проблеми за изглаждане, например. Очакваме съвсем скоро подобна играчка да се появи и на „цивилния“ пазар.

 
 

Дедпул се закача с Хю Джакман за #10YearChallenge

| от chronicle.bg |

Шегите на гърба на Хю Джакман от страна на Дедпул (и респективно на неговия приятел и колега Райън Рейнолдс) продължават. Уолварийн е емблематичен образ още от началото на X-Men като Джакман се появява в ролята общо 11 пъти. Дедпул – не чак толкова.

Официалният акаунт на филма „Deadpool“ в Twitter също участва в предизвикателството #10YearChallenge, в което хората пускат две свои снимки – от сега и отпреди 10 години. В поста виждаме снимка от „X-Men Origins: Wolverine“ с Логан в цялата му екшън красота, а до нея – снимка на гроба му, маркиран с X от Лора – негов клонинг и дъщерна фигура.

За сега Джакман не е отговорил на закачката, но сме сигурни, че отговорът се подготвя. Шегите между него и Рейнолдс не са от вчера. Дедпул обаче не спря с Уолварин. Следващият пост е насочен директно към добродушния гигант Колосъс:  

Хю казва, че с радост би играл друг супер герой, но никога няма да се завърне в ролята на Уолварийн. Това, разбира се, не спира Рейнолдс и много други да се опитват да променят мнението му – най-често чрез шеги. Дедпул често се подиграва на на колегата си като веднъж носи негова маска, а във втория филм имаше музикална кутия със сценката от смъртта на му.

Deadpool-Movie-Hugh-Jackman-Mask