Паралелни светове

| от | |

books-text

Натали Димитрова

Лежах, напълно загубила представа за времето. Наблюдавах, как клоните на дърветата се поклащат от вятъра, а облаците, които идваха от запад, ставаха все по-тъмни. Времето бе приятно за месец май, но въпреки това, неочаквано се разрази буря. Грабнах одеалото и книгата си и хукнах към къщата, което ме привикваше с обещание за горещ шоколад и сухи дрехи.

След като се преоблякох, седнах на един стол срещу прозореца в стаята ми и наблюдавах, как цял следобед небето рони сълзите си върху всичко.

Неусетно съм заспала. Препишете го на румолящия звук от дъжда или на свръхестествена сила, аз така и не не мога да кажа кое от двете е наистина.

Когато се събудих, първото нещо, което забелязах бе образът ми отразен в прозореца. Или пък не. Това, което виждах бе момиче, досущ като мен, но косите му бяха мокри и падаха около лицета му. Очите на момичето ме гледаха с любопитство. Понечих да се изправя, но двойничката ми се обърна и побягна в ноща. Не ми отне много време да се осъзная и да тръгна след нея. Излязох от стаята си, прекосих коридора, а след това и хола, и излязох през входната врата, която остана отворена зад гърба ми. Но в този момент това бе факт, който не можеше да се регистрира от съзнанието ми, понеже мозакът ми работеше само за това да движи крайниците ми и да си задава въпроси.

Навън бе доста тъмно, за това една негативна и неканена мисъл се прокрадна в главата ми: ами, ако не намеря момичето или пък, то изскочи и ме нападне. Побързах да отпратя мисълта и се завъртях, за да се огледам. Никъде около къщата не се забелязваше сянка или фигура наподобяваща човек, докато не се обърнах към обширната градина, където следобеда бях лежала и наблюдавала небето, сега имаше момиче. Седнало на земята с изправен гръб и крака присвити към гърдите. Приближих се тихо, надявайки се, че тъмнината ще ме скрие, поне докато не бъда готова да се срещна със себе си. Буквално.

– Добър вечер! Извинявай, ако съм те уплашила, преди малко. – гласът на момичето ми се стори едновременно странен и познат. Може би, защото това бе моят глас. Моят глас, но в устата на друг.

– Ъъъ.. Няма проблем. – успях да промълвя едва-едва.

– Между другото, приятно ми е да се запознаем. Аз съм София. – София ? Странно, защо, но очаквах двойницата ми, да има същото име, като моето.

– Аз съм Адриана.

– Знам това. – Шокирах се. Бях сигурна, че в този момент лицето ми показва само страх и сигурна бях бледа, като платно, докато София продължавашеда стой седнала кротко на земята , зареяла поглед в дълбините на нощта.

– Извинявай, но коя точно си ти  ? Тоест, какво си ? – събеседничката ми извъртя главата си към мен и тогава успях отново да видя себе си. Същата права коса обрамчваща продълговато лице с прав нос и пухкави бузи.

– Аз съм човек, но предполагам ме питаш, защо приличам на теб. – кимнах в отговор, но не бях сигурна, дали ме вижда добре в тъмнината, затова отговорих:

– Точно така.

– Аз съм от паралелен свят. И по-точно от седмия свят. – спуснах се бавно на земята и се вгледах в тревата. Нима това бе възможно ?

– Колко такива светове има ? Всички ли са, като Земята ? Имам ли други двойници ? – въпросите излязоха на куп от устата ми.

– Много въпроси задаваш, но предполагам и аз бих направила така, ако бях на твое място. – двойничката ми ми се усмихна добродушно и продължи –Земята е третата паралелна планета в Космоса. Общият брой на всички е петнадесет, но пет вече спряха да съществуват.

– Защо ? –страхът и объркването ми, бяха заменени от голяма доза любопитство.

– Да кажем, че човешката същност е виновна. –опитах се да задам още един въпрос, но моето друго аз вдигна ръка в жест да замълча . Тя се прокакашля, а сетне продължи.

– От както изчезна планета пет или петата Земя, както я наричахме ние, всички паралелни светове започнаха да се свързват помежду си и оформихме нещо, като мрежа.

– А  моята планета ? До сега не сме чували за Вас ?- успях да задам въпросите си преди София отново да ме спре.

– Вашата планета остана последна. Опитвахме се по различни начини да се свържем с вас, но така и не се получаваше.

– До сега.- казах, като констатация.

– До сега. – повтори двойничката ми.

– Защо сте създали тази мрежа между световете ? – щом зададох въпроси си, в ума ми изникнаха сцени от „Междузвездни войни”. Дали това не беше скрита камера или момичета пред мен, наистина бе от друга планета, макар досущ, като нашата ?

– Защото другите пет паралелни свята загинаха, заради нас. Заради това, което причиняваме ние-хората. Независимо, на коя планета сме, как изглеждаме или как се наричаме, ние само разрушаваме. – в гласа на паралелната ми версия се чуваше тъга, болка и гняв, като успя да пробуди в мен същите чувства.

– Значи искате да се обедините и да се борите срещу себе си ? – не бях сигурна, дали е разбрала въпроса ми, понеже аз самата на успях.

– Да. Планът на първата планета е всеки човек да има връзка със свойте двойници и така да успеем да се контролираме.

– Дали ще проработи ?

– Затова съм тук. Нашата двойница от първата Земя е един от управниците и.- Аз-управник? Не можех да повярвам. Вярно, че не бях аз, а копието ми, но все пак не можех да си го представя. Обърнах се към София и се опитах да проследя мисълта и.- Та, затова съм тук. Да те взема.

– Какво ?

– Ти слушаш ли ме въобще ?

– Разсеях се за момент. – опитах да се оправдая, но София смръщи вежди. – Съжалявам, как искаш да реагирам при толкова много информация. – тя промени изражението си и каза:

– Избрани са седем човека, които заедно с техните двойници ще живеят една година на планета симулираща Земята.

– Една година ? – почти извиках от изненада, но София продължи без да ми обръща внимание.

– Това е тест, ако успеем да се разберем и да живеем в мир един с друг, а също и в хармония със заобикалящата ни среда, тогава ще има начин да опазим планетите си.

– Значи, дори и да не съм съгласна, ще ме отведете на сила.

– Предполагам.- двойничката ми махна с тъка и пред нас се появи огромен космически кораб. Имаше форма на подкова и освен големия прозорец отпред, през който се виждаше пилота, имаше три средно големи прозореца, приличащи на илюминатори на кораб, от двете страни на летящата чиния.

Виждах осем еднакви лица през единия от прозорците. Момичетата бяха същите, като мен и София, но всяка бе с различни дрехи, от различна епоха. Така примерно, едно от тях носеше бяла перука, направена на сложна прическа и бе облечена с дълга синя рокля, натруфена с много панделки, която се разкрояваше до земята.

„Аха, това трябва да съм аз през Ренесанса.”- обади се вътрешният ми глас, при което аз се разсмях на глас.

София ме погледна учудено, но след това ме дръпна за ръката и ме поведе към кораба. Последното нещо, което видях бе затварящата се метална врата.

След 24 часа или 2 години

Събудих се и се загледах в луничките, които бяха залепени по тавана ми.

„Ама, че шантав сън.” – казах си, щом най-различни и цветни спомени нахлуха в съзнанието ми.

Изправих се и погледнах през прозореца с надеждата да спра да мисля за съня и емоцията причинена от него.

И точно тогава видях промяната. Всичко бе зелено. Имаше много дървета. Улиците изглеждаха, като пътечки в някоя гора. Оградата, която ограждаше къщата ми я нямаше, нито пък някоя друга къща имаше ограда.

Хората се смееха и разговаряха. Някои от тях почивстваха градинките пред къщите си, други закачаха къщички за птички по дърветата. Всички изглеждаха безумно щастливи и не само, че се радваха на това, което имат, тя го и ценяха.

Забелязах едно момиченце да носи кофа с вода към един храст и от него с подскоци излезе заек. По нататък в гората, която изглежда бе нашият свят сега, имаше две деца, които си играеха с един вълк.

Усмихната се обърнах назад и видях София.

– Видя ли, че се получи. Колкото и да сме различни, когато се убединим можем да постигнем много неща. Защото смисълът е в това да живеем в хармония не само с тези, с които си приличаме, но и с тези, които са напълно различни от нас. – усмихнах се и казах:

– Да, София, мисля че вече го разбирам.

 
 

Какво да скрием от европредседателството

| от |

Шест месеца са много. Толкова време е достатъчно дори сезоните да се сменят, представяте ли си! 

По принцип мотото „Да не се изложим пред чужденците“ е доста тъпо. Но все пак е кофти да се изложим пред чужденците и затова, докато се правим, че не ни интересува, трябва да помислим как все пак да не го направим.

За щастие можем да избегнем излагане с далеч не толкова мащабна операция. На първо време – много добре знаем какво не ни е наред, защото го въртим всеки ден. Да, за първи път в историята на света хроничното ни мрънкане ще влезе в употреба.

Лесно е! Представете си, че някой ви идва на гости – какво правите? Всичко, което не харесвате отива или заметено под килима, или прибрано по шкафове, гардероби и детски стаи. Тази метода е толкова проста, че ни отблъсква, защото не е ни отива на егото да си решаваме проблемите толкова елементарно. Но днес ще ни отива.

На първо време трябва да се лишим от уличните дупки, уличните кучета и хората, които живеят на улицата, за да си помислят чужденците „Брей, тези българи колко луксозно живеят“. Да запълним дупките по улиците е морално, за разлика от това просто да разкараме останалите две. Оставете това, ами си е и доста работа.

Сега е моментът да падне един хубав, полуапокалиптичен сняг! Да покрие всичко, само НДК да се вижда. Освен очевидните ползи от бедствието, като бонус резултат хората няма да имат избор освен да се пречупят и да заискат още лифтове. 

Следва интернет и телевизиите. Пълно информационно затъмнение! Никой чужденец не бива да вижда какво правим и казваме в интернет или по телевизията. Единственият канал, който дават по телевизията, е Discovery, а единственият сайт в интернет – Wikipedia. Но не искаме да изглежда така все едно хората нямат мнение. Искаме да изглежда така все едно хората имат мнение, но си го базят за себе си и се образоват преди да го изкажат.

Накрая е нужно да прикрием самият факт, че много ни интересува какво мислят другите. Не знам дали гледахте репортажа за готвачите, които се грижат за нашите евро гости. Всички традиционни блюда бяха сервирани по специален изключително красиво подреден начин, който няма нищо общо с този, които сме свикнали.

Никакви такива повече! Шопската салата вече се прави в леген, сипва се с черпак и се сервира така. Пред хората. 

Какъв пиар само би било това!

 
 

Том Пети е починал от неволна свръхдоза от седем лекарства

| от |

Рокпевецът Том Пети е починал през октомври вследствие системно нарушение на работа ан органи, предизвикано от неволно свръхдоза със седем лекарства, съобщи службата по съдебна медицина на Лос Анджелис, цитирана от Ройтерс.

Смята се, че кончината на Пети на 66-годишна възраст се дължи на комбинирана токсичност от фентанил, оксикодон, темазепам, алпразолам, циталопрам, ацетилфентанил и деспропионил фентанил.

Причината за смъртта се категоризира като „злополука“.

Пети, сред чиито хитове са „Refugee“, „Free Fallin'“ и „American Girl“, бе намерен в безсъзнание в дома си в Малибу на 2 октомври м.г. и почина броени часове по-късно в болница.

 
 

“Убийството на Джани Версаче“: двете страни на монетата

| от Дилян Ценов |

Този текст съдържа спойлери за епизод 1 на American Crime Story: The Assassination of Gianni Versace. 

Раян Мърфи е велик. Велик в правенето на сериали, но още по-велик в тяхното промотиране.

Досега почти винаги предварителните тийзъри и трейлъри бледнееха пред майсторството на същинските епизоди. Затова имахме основание да му се доверим, когато един след друг излизаха видеата за новия сезон на American Crime Story: The Assassination of Gianni Versace (“Убийството на Джани Версаче“). Е, този път Мърфи стъпи леко накриво – рекламата не е всичко.

Най-доброто, което можем да кажем за целия епизод е, че той е потенциална загрявка за нещо по-добро в следващите осем епизода. Разглеждани самостоятелно, тези 52 минути, отрупани с пищни и въздействащи кадри, могат да бъдат обобщени в петминутно видео, което би направило останалите 47 излишни.

Не знаем дали равния ход и дупките в сценария (Том Роб Смит) ще продължат до края на сезона, но що се отнася до пилотния епизод, то той бледнее пред някои от останалите проекти на Мърфи. Не може да се сравнява с „Народът срещу О Джей Симпсън“, чийто първи епизод отбележи двоен на сегашния рейтинг. Някои сезони на American Horror Story също започнаха много по-силно. Изобщо не поставяме под въпрос FEUD: Bette and Joan. Надяваме се в следващите епизоди режисурата да се съвземе и да върне характерните за всички продукции на Мърфи съспенс и дълбочина.

Разбира се, монетата има две страни и не можем твърдо да кажем, че стартът на „Убийството на Джани Версаче“ е лош.

Едно от нещата, за които поздравяваме екипа е, че той наистина умее да създава атмосфера. Най-хубаво е, когато в добрата атмосфера се случват интересни неща – нещо което тук по-скоро отсъстваше. Иначе и тук, както и в предишните проекти, всичко от режисурата до звуците работи, за да бъдат изградени онези деветдесетарски похот и блясък, на фона на които се случва едно от най-значимите убийства на епохата, случило се на 15 юли 1997 г.

Версаче е неприлично богат, неприлично известен и обичан от всички. Къщата му говори за самия него. Мрамор, каменни облицовки, ефирна коприна, слуги наредени като гвардейци на всеки ъгъл и двор, който наподобява градините на Версай. Тук добавяме и работата на операторите и на дизайнерите на костюмите, които придават на персонажите онази меко казано странна визия от 90-те. Изключение правят Джани и Донатела, които се обличат с десетилетие напред, което да си признаем, ни хареса.

убийството на джани версаче, сериал, раян мърфи, донатела версаче, дарън крис, дизайнер, мода, дарън крис

Епизодът започва с дълга сцена, в която виждаме Джани Версаче (в ролята е Едгар Рамирес) и неговата сутрешна рутина под знака на изобилието, пищността и яркото слънце на Маями бийч. Страхотният старт задава тонът, който присъства навсякъде при Мърфи – дълги кадри, в които нищо не се случва, но именно те рисуват фона, на който ще се развива действието. Съспенсът е усилен от редуването на кадрите с Версаче и Андрю Кънанан (в ролята е Дарън Крис, Glee). Вторият е The Man Who Could Be Vogue (името на епизода). Патологичен лъжец с неистово желание да живее живота, за който няма нито характер, нито пари, нито късмет. Пълният антипод на дизайнера. На края на сцената Версаче е прострелян на прага на дома си. От там започва ретроспекцията и сцените ни пренасят от настояще в минало, и обратно, на няколко пъти в епизода.

Силата на този епизод е именно в ретроспекциите, и в частност на сцената в операта, в която Версаче и Кънанан разказват един на друг за себе си. Единият е премерено откровен и заинтригуван, другият реди лъжа след лъжа. Сцени като тази ни дават индикации, че занапред нещата няма да бъдат толкова равни, с незапълнена атмосфера, и Мърфи ще се завърне в пълния си блясък. Обещаваща за нататъшни попадения е и сцената на Дарън Крис в пикапа, минути след извършването на убийството – най-силната в епизода по наше мнение.

убийството на джани версаче, сериал, раян мърфи, донатела версаче, дарън крис, дизайнер, мода,, пенелопе круз

Другото, за което „Убийството на Джани Версаче“ заслужава адмирациите ни, са някои от актьорите. За Пенелопе Круз знаехме, че освен красавица е и добра актриса, но тя надмина очакванията ни. Най-доброто нещо в първия епизод беше именно тя в ролята на Донатела Версаче. Дори с пропуските в сценария, в който ключовите събития минават като миг, тя успява да даде плътност на персонажа си и да не изглежда нелепо във финалната сцена. Честно казано вместо да ни показват кадри на мъртвия Версаче на масата в болницата, можеха да ни разкрият какво се случва с пряко засегнатите от смъртта му. Пенелопе Круз успява да прескочи този трап, защото е страхотна актриса. Рики Мартин в ролята на дългогодишния партньор на Версаче, Антонио Д’Амико, не. Много обещаващо изглеждаше на снимките, на малкия екран не му вярваме.

убийството на джани версаче, сериал, раян мърфи, донатела версаче, дарън крис, дизайнер, мода, дарън крис, рики мартин

Вече споменахме за сцената в пикапа и колко харесахме Дарън Крис и ще го повторим. Той е другото попадение сред актьорите. Несъмнено ролята на нереализиран хомосексуален творец, който ще направи всичко, за да се издигне, му пасва като ръкавица. А с Едгар Рамирес за екранен партньор тандемът е завършен. Струва си да гледате сериала дори само заради Дарън, Едгар и Пенелопе.

Най-доброто, което ви съветваме да направите, е да гледате „Убийството на Джани Версаче“ без да очаквате много от първия епизод. Той няма да ви хване за гърлото, нито ще ви накара да настръхнете, но със сигурност ще ви накара да продължите да следите втория сезон на American Crime Story. Защото има история за разказване, която е интересна, макар разказът да натежава от залитането към грандомания на Мърфи, когато снима в епоха.

В България премиерата е на 23 януари в ефира на FOX. Вторият епизод излиза в САЩ на 24 януари. Режисьор ще бъде не Мърфи, а Нелсън Краг (FEUD, American Horror Story), a сценарият отново е на Том Роб Смит.

 
 

Джордж Оруел и няколко случайни мисли за антиутопиите

| от chronicle.bg |

Джордж Оруел е от писателите пророци. Тези, за които винаги си казваме, „трябва да внимаваме да не попаднем в този свят“, но не усещаме как той бавно става реалност. Уж го четем, препрочитаме, а накрая пак си казваме за определени ситуации – „точно като в „1984““.

Естествено, това не е причина да спрем да го четем, а точно обратното – да продължим да го четем. Да го четем непрекъснато, докато думите му не отекнат дълбоко в съзнанието ни. Не само като добър художествен продукт, а като подтик към някакви малки стъпки, за да не се случи това, което никой не иска.

На днешната дата, преди 68 години, Ерик Артър Блеър, по-известен като Джордж Оруел, напуска този свят на 46 години. Ето малко от онова, което успя да ни предаде.

джордж оруел, 1984
Getty Images

Нищо не ти принадлежи освен няколкото кубически сантиметра в черепа.

Ако искате картина на бъдещето, представете си ботуш, който стъпва върху човешкото лице и остава там завинаги

Като цяло, хората искат да бъдат добри, но не твърде добри и не през цялото време.

Когато започне, или преди началото си, всяка война, не бива представена като война, а като самозащита срещу убиец маниак.

Но беше наред, всичко беше наред, борбата бе свършила. Беше спечелил победа над себе си. Той обичаше Големия брат.

George Orwell - an seiner Schreibmaschine
Getty Images

Тайната на управлението е в съчетаването на вярата в собствената непогрешимост със способността да се извлича поука от минали грешки.

Свобода е свободата да кажеш, че две и две правят четири. Приеме ли се това за дадено, оттук следва всичко останало.

Целта на шегата е не да унижи човек, а да му напомни, че вече е унизен.

Той беше огорчен атеист. Това е този вид атеист, който не толкова не вярва в Бог, колкото просто не Го харесва.

Най-бързият начин да спреш войната е да я загубиш.

George Orwell
Getty Images

Обществото изглежда винаги е изисквало от хората повече, отколкото на практика някога ще получи.

Всяко поколение смята себе си за по-умно от предишното и за по-мъдро от следващото.

Да оцелееш често означава да се бориш, а за да се бориш, трябва да се поизцапаш.

Всички писатели са суетни, егоистични, мързеливи и в дъното на мотивите им лежи загадка.

Понякога първото задължение на интелигентните хора е да потвърдят очевидното.

Хората спят спокойно, само защото силните крачат в нощта.