shareit

Отвъд мас(к)ите

| от | |

Сборникът „Истории от бутилката“ е събрал откровения и житейски истории от различни популярни личности – актрисата Стефка Янорова, водещите Ива Екимова и Валентина Войкова, художниците Филип Попов и Ясен Григоров, пътешественика-фотограф Михаил Заимов, историка Андрей Пантев, астролога Марияна Добранова…

Първият разказ в книгата е на главния редактор на ELLE Мария Георгиева. Той преплита две истории за младоженци с неочакван край и с интересни взаимоотношения между хомо- и хетеросексуални, между българи и сирийци. Чест за нас е, че имаме шанса да го публикуваме само минути преди официалното представяне на книгата.

koritza-mini (1)

Беше гореща, задушна неделя. През прозореца на къщата в една от тихите улички в центъра на София, където отраснах, притихнала от ужас, наблюдавах слънцето, което бързо изчезваше зад черните облаци. Изведнъж притъмня. Вятърът засвири през пролуките на дървените прозорци, едрите капки зловещо забиха по ламаринените первази, пороят премина в градушка, но единственото, което чувах вече, бяха стоновете от моите сълзи…

По дяволите, това трябваше да бъде най-важният ден в живота ми! Бях само на 5, а щях да нося истинска бяла рокля от тафта и тюл. Първата сватба, първата ми бяла рокля, първата ми роля на шаферка… А пороят съсипа всичко! Отми надеждите ми, че слънцето ще блести ярко по тюлените драперии, ще гали белите панделки в къдриците ми и ще отразява още по-ясно златистите песъчинки върху сатенените пантофки, които една приятелка на майка ми беше изпратила с колет от Западна Германия (тогава имаше и такава държава). Уви, дъждът не спря цяла седмица…

В онази навъсена неделя все пак оженихме чичо Киро, нашия съсед, с когото баща ми е отраснал от дете. Не помня много от сватбата, освен калта по новите ми обувки, подгизналата тафта на роклята ми, лелките, които в тоалетната размазваха цикламено червило вместо руж по бузите си, мазните потни сервитьори и ужасната миризма на ракия и кюфтета, примесена с цигарен дим и влага в ресторанта. Не си представях сватбите така, честно!

Бегло си спомням и булката, защото след този ден не я видях повече. Беше руса, много красива в моите очи, различна от останалите жени на нашата улица, с интересен врачански диалект…

– Мамо, тя принцеса ли е? – попитах.

– Във Враца няма принцеси, миличка. Те са само в приказките – отвърна ми троснато тя, сякаш обидена, че не в нейно лице откривам принцесата.

– Но ти за мен си принцеса, защото в София трябва да има принцеси!

– Щом казваш… – съгласи се мама, вече с доволна усмивка.

За мен първата булка, която виждах в живота си обаче, си остана принцеса. Нищо, че във Враца нямало. Тя беше напълно истинска, в ослепително бяла копринена рокля и тюлен воал, обсипан с красиви розички. С бяла като мляко кожа и сини очи като онези, които имаха руските кукли по онова време. Спомням си, че нейната рокля също беше мокра от дъжда, а обувките й – опръскани с кал. И тя също се разплака в ритуалната зала, а после цяла вечер в ресторанта седеше на стола, посърнала като мен – сигурна бях, че е заради дъжда и изцапаната рокля. Каква друга причина може да има една булка да е тъжна?! Сигурно чичо Киро не я е харесал заради мръсните обувки… Бях убедена в това…

Три дни по-късно, рано сутринта аз пак стоях на прозореца. И пак гледах дъжда и листата от розовия храст, наронили се по пътеката в двора, и пак си мислех за сватбата… И се питах: ако един ден аз стана булка, дали пак ще вали…

Изведнъж мислите ми бяха прекъснати от пробягваща сянка на мъж с два големи куфара, които носеше към портата на съседния двор. Чичо Киро! Сигурно с жена му отиват на сватбено пътешествие. Сигурно й е простил за мръсните обувки и мократа рокля и сега ще заживеят щастливо!

Моята първа сватбена приказка обаче нямаше хепиенд. Чичо Киро изнесе багажа на жена си от къщата, но не се качи в таксито с нея. Седмица по-късно разбрах, че е подал молба за развод. Беше върнал жена си обратно във Враца толкова бързо, колкото я беше и довел.

Когато попитах татко защо, той ми каза: „Чичо ти Киро не е като другите мъже – той е различен, затова не може да живее с жена. И булката, и сватбата бяха насила за него“. Но така и не склони да ми обясни какво му е различното на чичо Киро.

Като дете родителите ми искаха да ме водят на още две-три сватби. Отказвах. Плаках, тръшках се и упорито отказвах! Сигурно затова и времето беше слънчево, и булките не бързаха да си тръгват. Или поне не веднага след сватбата.

През годините понякога се присещах за чичо Киро и продължавах да се питам с какво толкова е бил различен. Вече се смеех над детската си теория за мръсните обувки на булката, но не ми идваше нищо по-правдоподобно от това, че баща му насила го е оженил, за да не остане стар ерген. Мислех си, че сигурно затова година след случката чичо Киро беше заминал за Швеция и повече нищо не чух за него. Когато майка и татко го обсъждаха, гонеха нас, децата, от стаята. Сякаш е направил нещо много лошо, срамно…

Трийсетина години по-късно, след като вече бях превъзмогнала ужаса си от сватбите и дори подготвях моята собствена, отново се сетих за чичо Киро. Пък и за всичкото това време бях изслушала толкова много истории за сватби, разводи и семейни войни, че нищо не можеше да ме учуди. Една вечер баща ми дойде вкъщи и се заговорихме за времето, когато бях дете:

– Помниш ли онази сватба, на която бях шаферка? – попитах го аз.

– И реши, че чичо ти Киро е изгонил жена си, защото й е била мръсна роклята – засмя се баща ми.

– Не роклята, обувките! – прекъснах го аз. – Но ти така и не ми обясни защо той не можеше да живее с жена си…

– И сега ми е трудно… – отвърна смутено баща ми. За миг даже ми се стори, че се изчерви.

– Какво? С друга жена ли го хвана врачанската булка преди сватбата? – реших да се пошегувам, без да го вярвам.

– Ами… не… всъщност… как да ти кажа… всъщност беше… с мъж… – сега вече баща ми наистина се изчерви и аз реших да спра дотук с въпросите.

Той беше от онова поколение, което трудно приемаше хомосексуалистите. Те бяха „различни“. Неразбрани. Отритнати. Осмивани. Живееха като жигосани. Дори да са твоите приятели, с които си играл на стражари и апаши, пак не можеш да говориш на висок глас за тях. Срам те е да ги назовеш и пред децата си, защото години наред са ти втълпявали, че това са болни хора и обществото трябва да ги лекува. И да ги крие, като нещо срамно. Че то и сексът между мъж и жена навремето беше считан за срамен акт и като малки трябваше да живеем с полуидиотската илюзия, че ни е донесъл щъркелът!

За щастие аз случих на по-добри времена. И пак за щастие, имам много приятели гейове. И не се срамувам да говоря с тях и за тях. Но пред баща ми за пръв път изпитах неудобство, защото той самият се чувстваше дискомфортно с темата.

Побързах да го изпратя, налях си чаша фраголино и въпреки съблазнителната покана на залеза, който беше в апогея на своя огнен разкош, предпочетох да потъна в креслото на балкона и… в още „сватбарски“ спомени – за една друга булка, която не си тръгна, но дойде с експресна доставка от далеч и попадна директно във вихъра на маскарада на собствената си сватба. В буквалния смисъл!

Беше минало достатъчно много време от сватбата на чичо Киро и вече се чувствах готова за втората си битка с брачните ритуали, за която бързах да се прибера от Истанбул. Беше толкова рано сутринта, че още изпитвах болка при всяко повдигане на клепачите – от онази, която минава чак след третото кафе, когато си станал принудително по тъмно. Пътувах с весела компания от гримьори, фотографи и стилисти, които шумно припяваха ритмите на Таркан от снощната дискотека, но моята енергия още спеше. Сбогуването с Истанбул винаги ми е било мъчително, още повече преди изгрев. Тогава и тялото, и сърцето ми страдат!

Това, което ми помогна да отворя по-бързо очи, бяха група жени с бурки. В Истанбул може да ги видите на всяка крачка. С плътните черни доспехи, от които се подават само две очи. Представях си, че някоя от тях може да е нашата булка. Сигурна бях, че ще е с бурка! Защото сватбата, заради която се прибирах, беше на моя приятел Басам от сирйското посолство. От няколко дни той очакваше жена му да пристигне от Дамаск в София и най-после да вдигнем сватбата, която компанията от българи и сирийци подготвяхме задружно.

С Басам се познавахме от доста време. Той беше прекарал повече от половината си живот в България. Навремето дошъл от Дамаск, за да учи в София. Но му харесало и останал. Нямаше проблеми нито с българския език, макар че често се смеехме на произношението му, нито с българските жени. Нито дори със свинското. И с македонските истории беше много на „ти“. С една дума, почти побългарен. И беше твърдо убеден, че ще се ожени за българка. Но не му се получи. С нито една. Последната, за която знаех, решила да го зареже трийсетина километра преди Бургас. Тръгнали за морето, девойката се нацупила и почти в движение слязла от колата.

– До тук бяхме! – казала му тя, взела си сака от багажника и продължила пеша по магистралата.

– Върни се в колата. Не при мен, в колата… – молел й се Басам, който карал половин час в аварийната лента, за да не я остави сама на пътя. Накрая я убедил да влезе в стария мерцедес и се върнали в София като напълно непознати…

Майката на Басам, едра и властна сирийка, не го оставяше на мира и често идваше в София, за да провери дали той наистина си търси булка. Първороден син е, все пак, от него се чака наследник.

– Искам да видя жените, с които излизаш! – каза му веднъж тя, без да се притеснява от факта, че няколко приятели се бяхме събрали в дома му на чай. Напротив – сякаш използва случая и ние да потвърдим или отхвърлим нейните съмнения.

– Аааа, не може така! Тук традициите са други – бащите на жените са върли македонци и ще ме убият, ако показвам дъщерите им на майка си. Това е забранено, македонската религия не позволява! – отвърна й Басам толкова убедително, че тя почти се хвана, особено при споменаването на думата религия.

Но понеже аз бях единствената жена в този следобед в компанията, майка му на Басам реши да нарочи само мен за свидетел. Башар, българин от сирйски произход и най-близкият приятел на Басам, пое ролята на преводач, защото въпреки че отдавна бях в компанията, познанията ми по арабски се свеждаха до това да броя до три. „Така е, така е…“, само кимах аз пред майката на Басам, за да не влизам в подробности за несъществуващата „македонска религия“.

И малко преди Басам да стане на 40, чудото се случи! Както всяко лято той потегли за Дамаск, за да види семейството си, а и да оженят един от шестимата му братя – най-малкия Махмуд. Естествено, щеше да изслуша всички тиради на властната си майка как първородният й син ще остане стар ерген и ще предизвика гнева на Аллах. Но Басам беше свикнал – и със сватбите в голямото си семейство, и с тирадите на майка си. Тя вече имаше 16 внука, но нито един от Басам… И точно тогава в София получихме съобщение от нашия приятел в Дамаск: „Ще се забавя малко, женя се!“. SMS-ът обиколи цялата компания от българи и сирийци и всички до един се смяхме на глас.

Съмненията продължиха и седмица по-късно, когато Басам пристигна в София… сам! Никой не повярва на разказа му как на сватбата на Махмуд се влюбил в сестрата на булката и веднага поискал ръката й. Когато майка му разбрала, а Басам не чакал повече от минута преди да я ощастливи с новината, за пръв път от години насам усмивката й не слязла от лицето й цяла вечер. Следващите дни двете семейства обсъждали не сватбата на малкия Махмуд, която ги сродила – минало свършено, а как по-голямата сестра на булката – Сухра, ще се омъжи за първородния Басам. Но възникнал проблем – гражданският брак не можело да се случи в рамките на една седмица, а нашият човек трябвало да се връща в София заради работата си в посолството. „Няма проблем – казал бъдещият младоженец – баща ми ще подпише със Сухра и после ще ми я изпратите.“

Когато Басам ни разказваше точно тази част, онемях! Баща му се жени за булката вместо него и я изпраща като колет?! Доставка по домовете на булки?! Спомних си жените с бурки от Истанбул. Дали и тях ги бяха пращали като колети по света? Дали и те бяха избрани набързо, подписали набързо, забулени набързо…?

Сватбата беше насрочена за нощта на Хелоуин. Просто така съвпадна. Басам искаше да е във Военния клуб, за да е тежко и изискано тържество. В последните дни преди събитието всички бяхме в очакване на гостите от Дамаск и разбира се – на булката. Изненадващо, младоженецът обяви, че роднините му няма да дойдат от Дамаск, защото ще е много скъпо.

– Как така? Нали заради тях правим сватбата? – изненада се кумът Башар.

– Поне сто души са, ти ли ще плаща тях билети и хотел? – кършеше ръце Басам на разваления си български. – Дори най-близки, пак ще са над петдесет. Абсурд!

Та остана да чакаме само булката. Но с отказа на Басам да доведе роднините си у всички започна да се прокрадва съмнението дали той наистина ще се жени или ни подготвя някаква нелепа шега за Хелоуин. В последното всички вече вярвахме два дни преди сватбата, когато самолетът на булката не кацна. За втори път Басам се връщаше от летището сам, а ние трябваше да повярваме, че той наистина ще се жени. Дори и Башар, който пое нелеката роля на кум, започна да се съмнява. Провери и установи, че полетът наистина е бил отложен заради буря в Дамаск. Посрещането на булката се отменяше за след няколко часа, които можеха да бъдат фатални.

Но булката взе, че дойде. В последния момент, няколко часа преди сватбената вечеря, Басам се появи с жена. Неговата вече законна съпруга, която той си избра, но помоли баща му да я заведе в гражданското и да се разпише вместо него. А след това да му я изпрати по самолета, като сватбен подарък! Не очаквах да е вързана с бяла панделка, но си мислех, че като булка трябва да пристигне с бяла бурка. Но Сухра нямаше нито панделка, нито бурка. И беше по дънки и с кецове! И въобще не приличаше на жената, която си представях, че точно тази вечер ще е арабската булка!

Когато с Басам прекрачиха прага на дома му, където се бяхме събрали най-близките приятели, всички искаха да я пипнат, а после да се ощипят, за да проверят дали не сънуват. Сухра от героиня в един невероятен разказ на Басам най-после стана реалност. Момичето поздрави на английски и плахо последва мъжа си към спалнята. Сириецът се върна сам.

– Защо ѝ свали бурката? – попитах го директно.

– Бурка? Защо ти иска бурка? Има булка, няма бурка! Точка! – избухна на развален български Басам, погледна ме изпод вежди и се направи, че не е обърнал внимание на въпроса ми. Наведе се над наргилето, за да го разпали, но си личеше, че нарочно го прави по-бавно от обикновено, за да помисли какво да ми отговори. И изведнъж се върна на въпроса ми: – Как така ти за бурка пита ме?

– Нали си ми разказвал за плажовете от детството ти, когато сте гледали забулените жени как плуват на гуми от камиони в морето?

– Те друга работа. Пингвини, знаиш ти, нали? – засмя се Басам, след като му върнах спомените за забулените жени, излизащи с мокри бурки от морето. Разказвал ми е как момчетата се тълпяли по тези плажове, защото мокрите черни дрехи на арабските жени били по-прозрачни от всяка друга дреха. Наричали ги пингвини. – Моя жена не пингвин! – продължаваше да ми се ядосва Басам. След това седна кротко на една възглавница на пода, димеше мълчаливо с наргилето и отпиваше на бавни глътки чая си…

Оставаше по-малко от час до старта на сватбеното тържество, а булката още не беше отворила вратата на спалнята. Не знаехме дори дали има бяла рокля. Но това ни най-малко не притесняваше Басам, който както обикновено, нищо не знаеше. Той живееше на принципа: каквото стане, както стане, все ще е добре! А сега беше доволен, че е в центъра на внимание. Освен това майка му не беше звъняла от два дни. Цели два дни! Веднъж в живота си и той да се види в спокойствие.

На минутата, в която трябваше да тръгнем за сватбената вечеря, вратата на спалнята се отвори. Сухра изглеждаше прелестна! Гъстата й коса с цвят на орех беше сръчно прибрана в кок, устните й – подсилени с плътно червило, а очите й – толкова изразителни, че почти не се нуждаеха от грим. Ами роклята? Едва ли някой би повярвал, че арабска жена ще се омъжи със семпла сатенена рокля, едва покриваща коленете й. Сухра ме спечели завинаги! Да пристигне като багаж в чужда държава и да има куража да облече къса рокля на сватбата си? Това си беше истинско геройство от една арабска булка, която аз очаквах да е с бурка. Големият героизъм обаче тепърва предстоеше…

Вечерята мина спокойно. До мига, в който кумът предложи сватбата да продължи в един нощен клуб наблизо. Когато чух името на заведението, изтръпнах. Щяхме да водим сирийската делегация в гей бар! Какво толкова, казах си, щом булката е без бурка, може и да го преживеят…

Реших, че може би барът е предварително планиран от Башар и запазен само за сватбарите. Двайсет минути по-късно разбрах, че съм в голяма грешка. Навръх Хелоуин в бара нямаше къде игла да падне. Управителите на клуба, наши познати, веднага разчистиха една маса в ъгъла и тъй като столовете не бяха достатъчно, настанихме само сирийските съпруги. Някои от тях бяха забулени и макар че мъжете им нямаха маски, останалите в бара решиха, че  бурките и фереджетата са част от маскарада на компанията ни. Само булката ни изглеждаше странно – нито прекалено помпозна като торта, каквито обикновено са арабските булки, нито прекалено маскирана като за Хелоуин. Затова, когато по трасето към масата срещнах един от известните травестити и му казах, че сме сватбари, той първо реши, че се шегувам, огледа внимателно булката, след което се обърна към мен:

–  Не може така! Трябва да поздравя младото семейство, облечен в официалната си рокля! – изстреля набързо травеститът и след две минути ни откри, пременил мъжките дънки с дълга зелена рокля. Поздрави Сухра с нещо като танц, целуна я по бузата и изчезна. В първия момент тя недоумяваше коя е жената и защо я целува, но когато й обясних на английски (между другото, Сухра го говореше перфектно), тя почервеня толкова много, че чак в тъмното се забеляза.

– Искаш да кажеш, че целувката е от мъжа, който срещнахме на входа и той се преоблече заради Хелоуин? – смутено попита Сухра.

– Не се притеснявай! Не е мъж, травестит е. И не се преоблича заради Хелоуин, а защото работи в бара като танцьорка – опитах се да я успокоя, но се сетих, че по-голямо неудобство за една прясно омъжена сирийска жена от това да те целуне чужд мъж на сватбата ти е това да го направи травестит.

Сухра се смути още повече. Опитваше се да не го показва. Наведе поглед надолу, а аз я оставих за малко сама с мислите й. Погледнах останалите сирийски съпруги – те също бяха притихнали в странни пози, сякаш се молят на Аллах. Това и правеха. Тези клети женици никога не бяха виждали разголени мъже освен своите, а ги бяхме довели в клуб, където задръжките остават до входа. Край „маскираните“ с бурки и фереджета жени се разхождаха полу-голи мъже, хванати за ръце, впили устни в страстни целувки и размятащи светещи фенери във форма на пениси…

Различни култури, религии, сексуалности бяха събрани под един покрив, в един бар. И в този микросвят никой не показа омраза към другия, към различния. Никой! Дори сирийските мъже за пръв път в живота позволиха на съпругите си да присъстват на сцени, които иначе не биха им пуснали дори по телевизията. Направиха го въпреки себе си, въпреки своите принципи, въпреки каноните на религията си, за да демонстрират уважение към своя приятел Басам. И сега, когато го разказвам, настръхвам, защото знам колко е тежко да вървиш срещу себе си, но с цената на всичко да заявиш своето приятелство.

Няма такъв филм, в който ни вкара кумът Башар! С любезното съдействие на младоженеца, разбира се. „Поне всички ще запомним тази сватба!“, повтаряха и двамата с доволна усмивка. Не беше от алкохола, който никой от компанията не докосна. Получи се спонтанно, както и цялата случка с намирането на булка на Басам и нейната доставка.

Останахме в бара почти до сутринта. Така пожела младоженецът. Когато излязохме навън, слънцето напираше да пробие есенната мъгла. Очите ни шареха уморени по тротоара, където проблясваха захвърлени маски след Хелоуин. А ние дори не бяхме слагали нашите…

Посвещавам този разказ на моите добри приятели от Сирия и на една компания хомо момчета, които много ценя и обичам! Мария Георгиева

 
 
Коментарите са изключени

Великите авантюристи: Цуненага Хасекура – един японец в двора на Фелипе III

| от Александър Стоянов |

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

 

В края на XVI век, Япония преживява един от най-бурните периоди в своята история – краят на т.нар. ера „Сенгоку“. Двама пълководци – Нобунага Ода и Хидейоши Тойотоми успяват да обединят по-голямата част от разкъсваната от феодални войни държава. В последствие, японците отправят поглед отвъд моретата и организират кървава кампания за завладяване на Корея. Същевременно, близо до сърцето на империята се създават няколко търговски колонии на европейците, които носят със себе си както нови стоки, така и ценните огнестрелни оръжия, с които Ода печели своите кампании. За японците става жизнено важно да си гарантират вноса на безценната нова технология и също така да регулират търговските апетити на португалци и испанци, които освен стремеж към доминиране на вноса, се опитват да разпространят своята чужда за местните вяра – християнството.

В началото на XVII век, властта в Япония преминава в един от доверените хора на Ода – Йейасу Токугава. Той, осланяйки се на своя благороден произход, взема върховната военна титла шогун и окончателно налага властта си над японския архипелаг. Новият господар на Изгряващото слънце не харесва християните и всячески се опитва да пресече разпространението на тази странна и пацифистична вяра, която според него застрашава устоите на японското общество. Политиката му е продължена особено ревностно от наследника му – Хидетада Токугава. Ограниченията скоро се превръщат в открити гонения (1613-1632г.), в хода на които няколко стотин новопокръстени японци намират смъртта си. Първите гонения започват още в края на управлението на Тойотоми, но при шогуните Токугава натискът на властите срещу новата вяра достига своя връх.

Hasekura_in_Rome

Снимка: By Claude Deruet – Unknown, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=308065

В тази сложна обстановка, през 1613 г., даймьо-то на Седнай – Масамуне Дате организира посланичество, което да подпомогне търговията с европейците и да потърси начин за преодоляване на напрежението около гоненията. Целта е да се организира дипломатическа мисия, която да достигне Европа и да занесе основните предложения на японците до главите на християнския свят. Макар това да не е първата японска експедиция (първата е през 1582 г.), настоящата мисия ще бъде първия опит за дипломатическо регулиране на взаимоотношенията с краля в Мадрид, който по това време, управлява и Испания и Португалия.

Мисията е поверена на високо уважаван самурай и потомък на императорската династия – Цуненага Рокуемон Хасекура. Цуненада е от среден по значимост местен род – Хасекура, чийто владения днес са част от град Кавазаки. От поколения, мъжете от рода Хасекура служат на даймьо от рода Дате и Цуненага вероятно израства редом с Масамуне, на когото служи предано. Имайки предвид бойната слава на Масамуне като един от най-храбрите командири в армиите на Тойотоми. За разлика от своя сюзерен и наследника му Токугава, господарят на Дате не е така скептичен към християните и вярва че разпространението на новата вяра не е така вредно за империята. Поради тази причина, той инвестира лични средства и изгражда един от първите японски галеони (яп. нанбан-сен – „кораби на южните варвари“), кръстен „Дате Мару“. Построен за около два месеца от над 4000 майстори, корабът трябва да отведе 180 души през бурните океани до Рим, където Хасекура да се срещне с папата.

През 1610 и 1612 г., японците изпращат две експедиции до Мексико през Тихия океан, но техните резултати са доста ограничени и именно на Цуненага се пада честта да потърси решителен дипломатически пробив. Редом със 100 търговци и 40 самураи от хората на Токугава и Дате, на борда плават и 40 испанци и португалци от мисиите на Испания в Япония. Тяхната първа цел е Акапулко.

Sanjuanbautista

Реплика на един от корабите
Снимка: By No machine-readable author provided. Per Honor et Gloria assumed (based on copyright claims). – No machine-readable source provided. Own work assumed (based on copyright claims)., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=308057

Флотът напуска Япония от град Ишиномаки в края на октомври, 1613 г. След тежко пътуване през огромния Пасифик, японския галеон достига нос Мендосино в дн. Калифорния през януари, 1614г., а на 25-ти същия месец, мисията благополучно пристига в Акапулко. Тук се случва и първият инцидент, причинен от културните различния. Испанците се отнасят непочтително към даровете, пратени от шогуна за европейците. Самураите не губят време в приказки, а набързо се вкопчват в ръкопашна схватка, завършила с неколцина ранени. В крайна сметка след два дни на несигурност е въдворен ред. Японците, освен осмина, предават оръжията си за продължителността на престоя си в Мексико, а испанските власти издават прокламация, че всеки, който ги обиди на думи или дело го чака сериозно наказание. Така, в относително спокойствие Цуненага и хората му прекарват два месеца в Акапулко преди да заминат за град Мексико.

В столицата на Нова Испания, японската делегация прекарва още два месеца преди да поеме към Веракруз. Цуненага е приет с почести от вицекраля на Нова Испания – Диего Фернандес де Кордоба, маркиз на Гуадалказар и граф на Посадас. Тук 63-ма японци приемат християнството от архиепископа на Нова Испания и част от тях, най-вече търговци, остават в Мексико за да тъгуват и да създадат основа за бъдещ износ на стоки от Япония. Останалата част от експедицията достига Веркруз и в началото на юни, 1614 г. поема към Европа.

След тежко плаване и борба с бурния Атлантически океан, японците пристигат в Санлукар в средата на октомври, 1614г. Според описание на тогавашен испански хронист, свитата се състояла от тридесет войни с техните остриета, както и 12 стрелци с лъкове и алебардисти с оцветени копия и церемониални остриета. До края на годината, Цуненага и свитата му остават гости на херцога Медина-Сидония – Алонсо Перес де Гузман и де Сунига-Сотомайор. В края на месец януари, 1615 г., те пристигат в Мадрид, където Хасекура се среща с крал Фелипе III и му предава специалните писма, изготвени от Дате. Кралят се запознава с тях и обещава да удовлетвори желанията на японските благородници.

Японците остават в Мадрид половин година, през което време и Цуненага приема християнството под името Фелипе Франсиско Хасекура (среща се и като Факсикура – б.а.). По план, през лятото делегацията продължава пътя си към Италия. Заради буря в Средиземно море, японците се отбиват в Сен Тропе. Престоят им във френското пристанище е паметен, а местна хроника дава следната информация:

„Те [японците] никога не докосват храната с ръце, а вместо това използват две пръчици, с които се хранят, държейки ги с три пръста. Издухваха си носа със странни меки салфетки (т.нар. японска хартия, направена от растителни микрофибри – б.а.). След като ги използваха веднъж ги хвърляха на земята и се забавляваха много докато гледат как нашите сънародници вървят след тях и ги събират с почуда. Мечовете им с атака остри, че ако поставиш парче хартия върху острието и духнеш срещу нея, тя ще се среже на две“.

Фактически, посещението на Цуненага в Сен Тропе е първия път в историята, в който японци контактуват с французи.

Oldmexicocity

Как изглеждало Мексико през XVII век.

Снимка: By Juan Gómez de Trasmonte, 1628 (d. 17th century) – Mexico Maxico, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3791225

След този забележителен за времето си престой, японската мисия пристига във Ватикана, където е приета от папа Павел V през ноември, 1615 г. Цуненага предава позлатените писма от Дате – едното написано на японски, а другото на латински. Папата се съгласява да изпрати още мисионери към Япония, но оставя окончателното решение на търговските въпроси на краля на Испания. Междувременно, Хасекура е провъзгласен за патриций и почетен гражданин на Рим – двете грамоти и до днес се съхраняват в архива на префектурата Сендай.

След като прекарват зимата в Рим, през пролетта на 1616 г., японците се завръщат в Испания, където отново Хасекура се среща с краля. Фелипе съвсем не е така гостоприемен. Покрай последния бунт на клана Тойотоми през 1614 г. (скоро след заминаването на Хасекура), шогунът Токугава е забранил делото на християнските мисионери във владенията си и е започнал поредица от гонения, които сериозно нарушават добрия тон по отношение на испанците и португалците. Без да успее да постигне окончателен дипломатически успех, но не и преди да обиколи Пиренеите, Цуненага започва дългото си завръщане към Япония през юни 1616 г. Неколцина от самураите остават да живеят в Испания. Техните потомци, носещи фамилията Japón и до днес живеят в град Кориа дел Рио край Севиля. Днес, родът Japón наброява над 650 души, а една от предците им дори носи титлата мис Испания.

Групата на Хасекура прекосява Атлантика за пореден път и достига Нова Испания, където японците прекарват следващите две години, преди отново, през Акапулко, да поемат към дома. Отново на борда на своя японски галеон, Цуненага и хората му достигат Манила през юни 1618г. Корабът им е откупен от местните испански власти, които го използват като добавка към силите си, с оглед зачестилите нападения на холандци и англичани. Хасекура прекарва повече от година във Филипините и в крайна сметка се прибира у дома едва през 1620г., след като е прекарал седем години в странстване, отвело го на над 55 000 километра на три континента и през два океана.

Hasekura_Travels

Снимка: Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1605729

Япония, в която Хасекура се завръща е доста променена. Рода Токугава е смазал християнството със своите гонения, а даймьото Дате се дистанцира от своя подопечен самурай за да избегне гнева на шогуна. Изолиран, но верен на своята нова вяра, Цуненага Хасекура умира от болест през 1622 г. – едва петдесет годишен. Неговия син и слуги са преследвани и избити от японските власти. Внукът му Цуненобу оцелява и наново създава рода Хасекура, който съществува и до ден днешен – вече тринадесет поколения. Самото пътуване до Европа е забравено. Когато през 1862 г., японците изпращат дипломатическа мисия към Европа, тя остава в историята като „Първата японска дипломатическа мисия“. Едва десет години по-късно, при поредното дипломатическо посещение на японци в Италия, в архива на Венеция са открити документи, показващи че в началото на XVII век, техни предци вече са посещавали европейските държави. Така започва преоткриването на Хасекура и неговата мисия. Днес, великото пътуване на Цуненага е ознаменувано с редица негови паметници – в Манила, Хавана, Акапулко и Читавекия. В самата Япония има три негови паметника – два в Осато и един в Ишиномаки, от където самураят и неговите спътници потеглят към изгрева на своето седем годишно пътуване.

 

 
 
Коментарите са изключени

Направи си сам бомбоубежище

| от |

Преди няколко години, когато пенсиониран китайски изобретател показа своето устойчиво на земетресения легло, реакциите разбираемо бяха смесени. То изглежда като нещо средно между малък бункер и камери за изтезания. В представените анимации леглата се спускат в метални кутии и метални капаци се плъзгат отгоре над тях, за да ги покрият, което леко ни кара да се притесняваме за крайниците си. Вътре в металния ковчег има вода, храна, пожарогасители, противогази и медицински принадлежности.

Тази идея да превърнем пространствата, в които прекарваме близо една трета от живота си, в контейнери, устойчиви на бедствия, съществува от десетилетия. Вероятно новите модели биха могли да научат нещо от старите.

Morrison Shelter on Trial- Testing the New Indoor Shelter, 1941 D2294

„Клетката на Морисън“ („Morrison Shelter“)

Проектиран от Джон Бейкър и кръстен на министъра на сигурността на Великобритания, така наречената „Клетка на Морисън“ е създадена да бъде алтернатива на стандартните бомбоубежища в мазета и други бункери. Тези клетки се закупуват и човек сам си ги сглабя като в комплекта има стоманени плочи, метални мрежи и необходимите инструменти. Освен това, комплектите са предоставяни безплатно на домакинства с ниски доходи. През деня клетките могат да служат като маси, а през нощта те се превръщат в място за спане за британците. Над половин милион бройки се появяват по време на Втората световна война. Проучване сред домакинствата, в които хората използват тези клетки, стигна до заключението, че ако са сглобени и поставени правилно, те положително спасяват живота на човек.

Бейкър взима пример от живота, за да направи своите клетки. Той изследва истински срутени и повредените след бомбардировки сгради и решава, че нараняванията или смъртите от падащите стени и тавани често биха могли да бъдат избегнати. В същото време подсилването на цели здания или изработването на изцяло бомбозащитни убежища е скъпо и нерентабилно. По-късно Джон казва, че „беше непрактично да се създаде нещо за масово производство, което да издържа на пряк удар. Ние решихме да се съсредоточим върху създаването на нещо, което да спаси възможно повече животи във възможно повече случаи на щети – от взривове на гранати до бомбардировка на къщи.“

 
 
Коментарите са изключени

Сара Брийдловър – първата афро-американка, която стана милионер

| от |

Сара Брийдловър започва своя живот като една от най-бедните жителки на САЩ. Не се е надявала, че един ден ще бъде милионерка, а и по-сериозният поглед показвал, че в този момент афро-американците били третирани като хора втора и понякога трета ръка. В този лош свят е трудно да мечтаеш и Сара не се надявала на нищо. Брийдловър се ражда в Луизиана с бивши роби за родители през далечната 1867 г.  и понеже животът не е добър с никого, тя остава сирак на 7-годишна възраст.

Заедно със сестра си започват да работят и да осигуряват поне прехраната си. Нейната по-голяма сестра се омъжва, но за жалост избира насилник за съпруг и това кара двете сестри да се разделят завинаги. Сара се омъжва на 14-годишна възраст, а на 17 години вече има дете. След още 3 години ще бъде вдовица. Самотната майка решава да смени адресната регистрация и се мести в Сейнт Луис и заедно с дъщеря си започват да работят здраво, за да получат правото да се смятат за средна класа на афро-американците. Въпросната класа изисква работа и плащане на всички сметки.

Сара работила ден и нощ, за да може да изпрати детето си в училище и не отказвала нито една професия от чистачка до слугиня. Животът не бил толкова добър към нея, а щом стресът се натрупал, самотната майка вече осъзнавала, че нещо трябва да се промени. Години по-късно в интервю пред Ню Йорк Таймс, Сара ще признае, че е седяла пред легена с прането, обвита в сапунени мехури и мислела какво ще прави, когато остарее и гърбът я боли. Покрай стреса и липсата на нормални условия за живот, Брийдловър започнала да плаща още по-тежка цена. Водопроводът в сградата бил стар и често липсвала вода, с която дамата да измива косата си. Това довело до косопад. Проблемът е, че никой не искал да има плешива слугиня, затова Сара започнала да търси решение на проблема и попаднала на Ани Търнбо Малоун и нейното „Велико чудо за растеж на косата“.

The_Childrens_Museum_of_Indianapolis_-_Madame_C.J._Walkers_Wonderful_Hair_Grower

Снимка: By The Children’s Museum of Indianapolis, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=14524728

 

Вместо да стои пред легена, дамата започнала да обикаля и да предлага продукта от врата на врата, демонстрирайки резултата върху собствения си скалп. В последствие се преместила в Денвър, Колорадо и се оженияла за Чалрз Джоузев Уолкър, рекламист на въпросния продукт. Докато работила в Денвър, Сара не пропуснала възможността да разработва и свои продукти, които пък довели до създаването на нейна изцяло подобрена серия продукти за коса. Дамата изобретила серия за коса, която комбинирала всичко необходимо във време, в което липсвали всякакви козметични продукти по темата. Сара Джей Уолкър се превърнала в пионера на този пазар и предлага решение за всяка коса. Освен от врата на врата, Сара потърсила и божествената помощ на някои църковни лидери, които пък извикали мирянките, за да им бъде представена продуктовата гама и сами да тестват продуктите.

След това дошли и фризьорите, а когато проявили желание да закупят по-големи количества, Сара ги превръщала в търговски агенти, които също да продават козметичната серия. Жената изграждала сериозна мрежа от търговски представители и в един момент просто спряла да пътува. Вместо това започнала да използва пощата, а нейната дъщеря се оправяла с всички отчети и писане на адреси. Скоро бизнесът се разраснал до такава степен, че Уолкър дарила около 1000 долара на местна организация в подкрепа на младите жени. В историята на САЩ остава първата афро-американка, която дарява толкова голяма сума. Изстрадалата жена не приключвала с това и често империята ѝ била раздавана. Всяка година плащала по 10 000 долара, за да позволи на студенти от южните щати да посещават колеж.

Дарила и 5000 долара, с които да подкрепи конференцията, която се опитвала да спре публичния линч като наказание. През 1919 година умира от хиперактивност на 51 години, но пък всички нейни близки казват, че е постигнала всичко, което е поискала. Това е историята на детето родено в семейство на бивши роби, историята на сиракът, самотната майка, слугинята и пътя към една от най-богатите американки. Нейният пример доказва, че оправданията са удобен начин да се самозалъгваме и да не постигаме това, за което мечтаем. Все пак трябва да бъдем честни, нима всяко зло не е за добро? 

 
 
Коментарите са изключени

Тайната зад игрите Solitaire, Minesweeper и Hearts

| от |

Всеки човек, който някога е виждал купчина карти се разпръскват по екрана, знае невероятната тръпка и чувство на удовлетвореност от това да победи на някоя от игрите с карти, които идваха със старите компютърни (по-скоро със старите операционни системи Уиндоус). Но за разлика от Typing Tutor и други програми с единствена цел образование, игри като Solitaire, FreeCell, Minesweeper, Hearts всъщност крият по-практична цел зад фасадата на забавни и прости начини за убиване на време.

Въпреки че играта с карти, на която се основава Solitaire, съществува под различни форми от стотици години, добавянето й към операционната система на компютъра е доста новаторско. Винаги само само на един клик разстояние, доста лесно можеш да просто да спреш каквото вършиш и да разцъкаш няколко игри – дори докато пишем този текст, се чудим дали пък няма време за 1-2 максимум 10 игри. Но репетативният й характер, свързана с местенето на карти, всъщност има и още една цел: да накара играчите да влачат и пускат (drag and drop) картите, за да свикнат с тази функция на компютъра, защото много дейност може да я изискват. По онова време, за непознатите с устройството мишка и неговите функции, това е било гениална тренировъчна програма.

Minesweeper е създадена сравнително от по-скоро, но нейните предшественици също намират двойствено приложение в компютърния свят и отново по отношение на мишката. Microsoft добавя играта, за да научи потребителите, които досега са свикнали само с въвеждането на команди или с използването на мишки с един бутон, как плавно и безпроблемно да оперират с левия и десния бутон, или понякога и с двата едновременно. Малките квадратчета на играта пък карат потребителите да се научат да управляват мишката по-ловко, докато елементът на ограничено време в играта насърчава по-бързи действия, което води до по-голяма сръчност с новия компютърен инструмент.

Hearts, друга игра с карти, показва мрежовите възможности на компютрите преди интернет да стане популярен. Подобно на останалите игри, и тази е по-добре приета, отколкото може би някой е очаквал.

И не на последно място интересното е, че тези игри предлагат лесна опция за забавяне на иначе ориентирана към работа машина и така остават популярни дълго след като хората вече научиха техническите им уроци.

 
 
Коментарите са изключени