shareit

Отвъд мас(к)ите

| от | |

Сборникът „Истории от бутилката“ е събрал откровения и житейски истории от различни популярни личности – актрисата Стефка Янорова, водещите Ива Екимова и Валентина Войкова, художниците Филип Попов и Ясен Григоров, пътешественика-фотограф Михаил Заимов, историка Андрей Пантев, астролога Марияна Добранова…

Първият разказ в книгата е на главния редактор на ELLE Мария Георгиева. Той преплита две истории за младоженци с неочакван край и с интересни взаимоотношения между хомо- и хетеросексуални, между българи и сирийци. Чест за нас е, че имаме шанса да го публикуваме само минути преди официалното представяне на книгата.

koritza-mini (1)

Беше гореща, задушна неделя. През прозореца на къщата в една от тихите улички в центъра на София, където отраснах, притихнала от ужас, наблюдавах слънцето, което бързо изчезваше зад черните облаци. Изведнъж притъмня. Вятърът засвири през пролуките на дървените прозорци, едрите капки зловещо забиха по ламаринените первази, пороят премина в градушка, но единственото, което чувах вече, бяха стоновете от моите сълзи…

По дяволите, това трябваше да бъде най-важният ден в живота ми! Бях само на 5, а щях да нося истинска бяла рокля от тафта и тюл. Първата сватба, първата ми бяла рокля, първата ми роля на шаферка… А пороят съсипа всичко! Отми надеждите ми, че слънцето ще блести ярко по тюлените драперии, ще гали белите панделки в къдриците ми и ще отразява още по-ясно златистите песъчинки върху сатенените пантофки, които една приятелка на майка ми беше изпратила с колет от Западна Германия (тогава имаше и такава държава). Уви, дъждът не спря цяла седмица…

В онази навъсена неделя все пак оженихме чичо Киро, нашия съсед, с когото баща ми е отраснал от дете. Не помня много от сватбата, освен калта по новите ми обувки, подгизналата тафта на роклята ми, лелките, които в тоалетната размазваха цикламено червило вместо руж по бузите си, мазните потни сервитьори и ужасната миризма на ракия и кюфтета, примесена с цигарен дим и влага в ресторанта. Не си представях сватбите така, честно!

Бегло си спомням и булката, защото след този ден не я видях повече. Беше руса, много красива в моите очи, различна от останалите жени на нашата улица, с интересен врачански диалект…

– Мамо, тя принцеса ли е? – попитах.

– Във Враца няма принцеси, миличка. Те са само в приказките – отвърна ми троснато тя, сякаш обидена, че не в нейно лице откривам принцесата.

– Но ти за мен си принцеса, защото в София трябва да има принцеси!

– Щом казваш… – съгласи се мама, вече с доволна усмивка.

За мен първата булка, която виждах в живота си обаче, си остана принцеса. Нищо, че във Враца нямало. Тя беше напълно истинска, в ослепително бяла копринена рокля и тюлен воал, обсипан с красиви розички. С бяла като мляко кожа и сини очи като онези, които имаха руските кукли по онова време. Спомням си, че нейната рокля също беше мокра от дъжда, а обувките й – опръскани с кал. И тя също се разплака в ритуалната зала, а после цяла вечер в ресторанта седеше на стола, посърнала като мен – сигурна бях, че е заради дъжда и изцапаната рокля. Каква друга причина може да има една булка да е тъжна?! Сигурно чичо Киро не я е харесал заради мръсните обувки… Бях убедена в това…

Три дни по-късно, рано сутринта аз пак стоях на прозореца. И пак гледах дъжда и листата от розовия храст, наронили се по пътеката в двора, и пак си мислех за сватбата… И се питах: ако един ден аз стана булка, дали пак ще вали…

Изведнъж мислите ми бяха прекъснати от пробягваща сянка на мъж с два големи куфара, които носеше към портата на съседния двор. Чичо Киро! Сигурно с жена му отиват на сватбено пътешествие. Сигурно й е простил за мръсните обувки и мократа рокля и сега ще заживеят щастливо!

Моята първа сватбена приказка обаче нямаше хепиенд. Чичо Киро изнесе багажа на жена си от къщата, но не се качи в таксито с нея. Седмица по-късно разбрах, че е подал молба за развод. Беше върнал жена си обратно във Враца толкова бързо, колкото я беше и довел.

Когато попитах татко защо, той ми каза: „Чичо ти Киро не е като другите мъже – той е различен, затова не може да живее с жена. И булката, и сватбата бяха насила за него“. Но така и не склони да ми обясни какво му е различното на чичо Киро.

Като дете родителите ми искаха да ме водят на още две-три сватби. Отказвах. Плаках, тръшках се и упорито отказвах! Сигурно затова и времето беше слънчево, и булките не бързаха да си тръгват. Или поне не веднага след сватбата.

През годините понякога се присещах за чичо Киро и продължавах да се питам с какво толкова е бил различен. Вече се смеех над детската си теория за мръсните обувки на булката, но не ми идваше нищо по-правдоподобно от това, че баща му насила го е оженил, за да не остане стар ерген. Мислех си, че сигурно затова година след случката чичо Киро беше заминал за Швеция и повече нищо не чух за него. Когато майка и татко го обсъждаха, гонеха нас, децата, от стаята. Сякаш е направил нещо много лошо, срамно…

Трийсетина години по-късно, след като вече бях превъзмогнала ужаса си от сватбите и дори подготвях моята собствена, отново се сетих за чичо Киро. Пък и за всичкото това време бях изслушала толкова много истории за сватби, разводи и семейни войни, че нищо не можеше да ме учуди. Една вечер баща ми дойде вкъщи и се заговорихме за времето, когато бях дете:

– Помниш ли онази сватба, на която бях шаферка? – попитах го аз.

– И реши, че чичо ти Киро е изгонил жена си, защото й е била мръсна роклята – засмя се баща ми.

– Не роклята, обувките! – прекъснах го аз. – Но ти така и не ми обясни защо той не можеше да живее с жена си…

– И сега ми е трудно… – отвърна смутено баща ми. За миг даже ми се стори, че се изчерви.

– Какво? С друга жена ли го хвана врачанската булка преди сватбата? – реших да се пошегувам, без да го вярвам.

– Ами… не… всъщност… как да ти кажа… всъщност беше… с мъж… – сега вече баща ми наистина се изчерви и аз реших да спра дотук с въпросите.

Той беше от онова поколение, което трудно приемаше хомосексуалистите. Те бяха „различни“. Неразбрани. Отритнати. Осмивани. Живееха като жигосани. Дори да са твоите приятели, с които си играл на стражари и апаши, пак не можеш да говориш на висок глас за тях. Срам те е да ги назовеш и пред децата си, защото години наред са ти втълпявали, че това са болни хора и обществото трябва да ги лекува. И да ги крие, като нещо срамно. Че то и сексът между мъж и жена навремето беше считан за срамен акт и като малки трябваше да живеем с полуидиотската илюзия, че ни е донесъл щъркелът!

За щастие аз случих на по-добри времена. И пак за щастие, имам много приятели гейове. И не се срамувам да говоря с тях и за тях. Но пред баща ми за пръв път изпитах неудобство, защото той самият се чувстваше дискомфортно с темата.

Побързах да го изпратя, налях си чаша фраголино и въпреки съблазнителната покана на залеза, който беше в апогея на своя огнен разкош, предпочетох да потъна в креслото на балкона и… в още „сватбарски“ спомени – за една друга булка, която не си тръгна, но дойде с експресна доставка от далеч и попадна директно във вихъра на маскарада на собствената си сватба. В буквалния смисъл!

Беше минало достатъчно много време от сватбата на чичо Киро и вече се чувствах готова за втората си битка с брачните ритуали, за която бързах да се прибера от Истанбул. Беше толкова рано сутринта, че още изпитвах болка при всяко повдигане на клепачите – от онази, която минава чак след третото кафе, когато си станал принудително по тъмно. Пътувах с весела компания от гримьори, фотографи и стилисти, които шумно припяваха ритмите на Таркан от снощната дискотека, но моята енергия още спеше. Сбогуването с Истанбул винаги ми е било мъчително, още повече преди изгрев. Тогава и тялото, и сърцето ми страдат!

Това, което ми помогна да отворя по-бързо очи, бяха група жени с бурки. В Истанбул може да ги видите на всяка крачка. С плътните черни доспехи, от които се подават само две очи. Представях си, че някоя от тях може да е нашата булка. Сигурна бях, че ще е с бурка! Защото сватбата, заради която се прибирах, беше на моя приятел Басам от сирйското посолство. От няколко дни той очакваше жена му да пристигне от Дамаск в София и най-после да вдигнем сватбата, която компанията от българи и сирийци подготвяхме задружно.

С Басам се познавахме от доста време. Той беше прекарал повече от половината си живот в България. Навремето дошъл от Дамаск, за да учи в София. Но му харесало и останал. Нямаше проблеми нито с българския език, макар че често се смеехме на произношението му, нито с българските жени. Нито дори със свинското. И с македонските истории беше много на „ти“. С една дума, почти побългарен. И беше твърдо убеден, че ще се ожени за българка. Но не му се получи. С нито една. Последната, за която знаех, решила да го зареже трийсетина километра преди Бургас. Тръгнали за морето, девойката се нацупила и почти в движение слязла от колата.

– До тук бяхме! – казала му тя, взела си сака от багажника и продължила пеша по магистралата.

– Върни се в колата. Не при мен, в колата… – молел й се Басам, който карал половин час в аварийната лента, за да не я остави сама на пътя. Накрая я убедил да влезе в стария мерцедес и се върнали в София като напълно непознати…

Майката на Басам, едра и властна сирийка, не го оставяше на мира и често идваше в София, за да провери дали той наистина си търси булка. Първороден син е, все пак, от него се чака наследник.

– Искам да видя жените, с които излизаш! – каза му веднъж тя, без да се притеснява от факта, че няколко приятели се бяхме събрали в дома му на чай. Напротив – сякаш използва случая и ние да потвърдим или отхвърлим нейните съмнения.

– Аааа, не може така! Тук традициите са други – бащите на жените са върли македонци и ще ме убият, ако показвам дъщерите им на майка си. Това е забранено, македонската религия не позволява! – отвърна й Басам толкова убедително, че тя почти се хвана, особено при споменаването на думата религия.

Но понеже аз бях единствената жена в този следобед в компанията, майка му на Басам реши да нарочи само мен за свидетел. Башар, българин от сирйски произход и най-близкият приятел на Басам, пое ролята на преводач, защото въпреки че отдавна бях в компанията, познанията ми по арабски се свеждаха до това да броя до три. „Така е, така е…“, само кимах аз пред майката на Басам, за да не влизам в подробности за несъществуващата „македонска религия“.

И малко преди Басам да стане на 40, чудото се случи! Както всяко лято той потегли за Дамаск, за да види семейството си, а и да оженят един от шестимата му братя – най-малкия Махмуд. Естествено, щеше да изслуша всички тиради на властната си майка как първородният й син ще остане стар ерген и ще предизвика гнева на Аллах. Но Басам беше свикнал – и със сватбите в голямото си семейство, и с тирадите на майка си. Тя вече имаше 16 внука, но нито един от Басам… И точно тогава в София получихме съобщение от нашия приятел в Дамаск: „Ще се забавя малко, женя се!“. SMS-ът обиколи цялата компания от българи и сирийци и всички до един се смяхме на глас.

Съмненията продължиха и седмица по-късно, когато Басам пристигна в София… сам! Никой не повярва на разказа му как на сватбата на Махмуд се влюбил в сестрата на булката и веднага поискал ръката й. Когато майка му разбрала, а Басам не чакал повече от минута преди да я ощастливи с новината, за пръв път от години насам усмивката й не слязла от лицето й цяла вечер. Следващите дни двете семейства обсъждали не сватбата на малкия Махмуд, която ги сродила – минало свършено, а как по-голямата сестра на булката – Сухра, ще се омъжи за първородния Басам. Но възникнал проблем – гражданският брак не можело да се случи в рамките на една седмица, а нашият човек трябвало да се връща в София заради работата си в посолството. „Няма проблем – казал бъдещият младоженец – баща ми ще подпише със Сухра и после ще ми я изпратите.“

Когато Басам ни разказваше точно тази част, онемях! Баща му се жени за булката вместо него и я изпраща като колет?! Доставка по домовете на булки?! Спомних си жените с бурки от Истанбул. Дали и тях ги бяха пращали като колети по света? Дали и те бяха избрани набързо, подписали набързо, забулени набързо…?

Сватбата беше насрочена за нощта на Хелоуин. Просто така съвпадна. Басам искаше да е във Военния клуб, за да е тежко и изискано тържество. В последните дни преди събитието всички бяхме в очакване на гостите от Дамаск и разбира се – на булката. Изненадващо, младоженецът обяви, че роднините му няма да дойдат от Дамаск, защото ще е много скъпо.

– Как така? Нали заради тях правим сватбата? – изненада се кумът Башар.

– Поне сто души са, ти ли ще плаща тях билети и хотел? – кършеше ръце Басам на разваления си български. – Дори най-близки, пак ще са над петдесет. Абсурд!

Та остана да чакаме само булката. Но с отказа на Басам да доведе роднините си у всички започна да се прокрадва съмнението дали той наистина ще се жени или ни подготвя някаква нелепа шега за Хелоуин. В последното всички вече вярвахме два дни преди сватбата, когато самолетът на булката не кацна. За втори път Басам се връщаше от летището сам, а ние трябваше да повярваме, че той наистина ще се жени. Дори и Башар, който пое нелеката роля на кум, започна да се съмнява. Провери и установи, че полетът наистина е бил отложен заради буря в Дамаск. Посрещането на булката се отменяше за след няколко часа, които можеха да бъдат фатални.

Но булката взе, че дойде. В последния момент, няколко часа преди сватбената вечеря, Басам се появи с жена. Неговата вече законна съпруга, която той си избра, но помоли баща му да я заведе в гражданското и да се разпише вместо него. А след това да му я изпрати по самолета, като сватбен подарък! Не очаквах да е вързана с бяла панделка, но си мислех, че като булка трябва да пристигне с бяла бурка. Но Сухра нямаше нито панделка, нито бурка. И беше по дънки и с кецове! И въобще не приличаше на жената, която си представях, че точно тази вечер ще е арабската булка!

Когато с Басам прекрачиха прага на дома му, където се бяхме събрали най-близките приятели, всички искаха да я пипнат, а после да се ощипят, за да проверят дали не сънуват. Сухра от героиня в един невероятен разказ на Басам най-после стана реалност. Момичето поздрави на английски и плахо последва мъжа си към спалнята. Сириецът се върна сам.

– Защо ѝ свали бурката? – попитах го директно.

– Бурка? Защо ти иска бурка? Има булка, няма бурка! Точка! – избухна на развален български Басам, погледна ме изпод вежди и се направи, че не е обърнал внимание на въпроса ми. Наведе се над наргилето, за да го разпали, но си личеше, че нарочно го прави по-бавно от обикновено, за да помисли какво да ми отговори. И изведнъж се върна на въпроса ми: – Как така ти за бурка пита ме?

– Нали си ми разказвал за плажовете от детството ти, когато сте гледали забулените жени как плуват на гуми от камиони в морето?

– Те друга работа. Пингвини, знаиш ти, нали? – засмя се Басам, след като му върнах спомените за забулените жени, излизащи с мокри бурки от морето. Разказвал ми е как момчетата се тълпяли по тези плажове, защото мокрите черни дрехи на арабските жени били по-прозрачни от всяка друга дреха. Наричали ги пингвини. – Моя жена не пингвин! – продължаваше да ми се ядосва Басам. След това седна кротко на една възглавница на пода, димеше мълчаливо с наргилето и отпиваше на бавни глътки чая си…

Оставаше по-малко от час до старта на сватбеното тържество, а булката още не беше отворила вратата на спалнята. Не знаехме дори дали има бяла рокля. Но това ни най-малко не притесняваше Басам, който както обикновено, нищо не знаеше. Той живееше на принципа: каквото стане, както стане, все ще е добре! А сега беше доволен, че е в центъра на внимание. Освен това майка му не беше звъняла от два дни. Цели два дни! Веднъж в живота си и той да се види в спокойствие.

На минутата, в която трябваше да тръгнем за сватбената вечеря, вратата на спалнята се отвори. Сухра изглеждаше прелестна! Гъстата й коса с цвят на орех беше сръчно прибрана в кок, устните й – подсилени с плътно червило, а очите й – толкова изразителни, че почти не се нуждаеха от грим. Ами роклята? Едва ли някой би повярвал, че арабска жена ще се омъжи със семпла сатенена рокля, едва покриваща коленете й. Сухра ме спечели завинаги! Да пристигне като багаж в чужда държава и да има куража да облече къса рокля на сватбата си? Това си беше истинско геройство от една арабска булка, която аз очаквах да е с бурка. Големият героизъм обаче тепърва предстоеше…

Вечерята мина спокойно. До мига, в който кумът предложи сватбата да продължи в един нощен клуб наблизо. Когато чух името на заведението, изтръпнах. Щяхме да водим сирийската делегация в гей бар! Какво толкова, казах си, щом булката е без бурка, може и да го преживеят…

Реших, че може би барът е предварително планиран от Башар и запазен само за сватбарите. Двайсет минути по-късно разбрах, че съм в голяма грешка. Навръх Хелоуин в бара нямаше къде игла да падне. Управителите на клуба, наши познати, веднага разчистиха една маса в ъгъла и тъй като столовете не бяха достатъчно, настанихме само сирийските съпруги. Някои от тях бяха забулени и макар че мъжете им нямаха маски, останалите в бара решиха, че  бурките и фереджетата са част от маскарада на компанията ни. Само булката ни изглеждаше странно – нито прекалено помпозна като торта, каквито обикновено са арабските булки, нито прекалено маскирана като за Хелоуин. Затова, когато по трасето към масата срещнах един от известните травестити и му казах, че сме сватбари, той първо реши, че се шегувам, огледа внимателно булката, след което се обърна към мен:

–  Не може така! Трябва да поздравя младото семейство, облечен в официалната си рокля! – изстреля набързо травеститът и след две минути ни откри, пременил мъжките дънки с дълга зелена рокля. Поздрави Сухра с нещо като танц, целуна я по бузата и изчезна. В първия момент тя недоумяваше коя е жената и защо я целува, но когато й обясних на английски (между другото, Сухра го говореше перфектно), тя почервеня толкова много, че чак в тъмното се забеляза.

– Искаш да кажеш, че целувката е от мъжа, който срещнахме на входа и той се преоблече заради Хелоуин? – смутено попита Сухра.

– Не се притеснявай! Не е мъж, травестит е. И не се преоблича заради Хелоуин, а защото работи в бара като танцьорка – опитах се да я успокоя, но се сетих, че по-голямо неудобство за една прясно омъжена сирийска жена от това да те целуне чужд мъж на сватбата ти е това да го направи травестит.

Сухра се смути още повече. Опитваше се да не го показва. Наведе поглед надолу, а аз я оставих за малко сама с мислите й. Погледнах останалите сирийски съпруги – те също бяха притихнали в странни пози, сякаш се молят на Аллах. Това и правеха. Тези клети женици никога не бяха виждали разголени мъже освен своите, а ги бяхме довели в клуб, където задръжките остават до входа. Край „маскираните“ с бурки и фереджета жени се разхождаха полу-голи мъже, хванати за ръце, впили устни в страстни целувки и размятащи светещи фенери във форма на пениси…

Различни култури, религии, сексуалности бяха събрани под един покрив, в един бар. И в този микросвят никой не показа омраза към другия, към различния. Никой! Дори сирийските мъже за пръв път в живота позволиха на съпругите си да присъстват на сцени, които иначе не биха им пуснали дори по телевизията. Направиха го въпреки себе си, въпреки своите принципи, въпреки каноните на религията си, за да демонстрират уважение към своя приятел Басам. И сега, когато го разказвам, настръхвам, защото знам колко е тежко да вървиш срещу себе си, но с цената на всичко да заявиш своето приятелство.

Няма такъв филм, в който ни вкара кумът Башар! С любезното съдействие на младоженеца, разбира се. „Поне всички ще запомним тази сватба!“, повтаряха и двамата с доволна усмивка. Не беше от алкохола, който никой от компанията не докосна. Получи се спонтанно, както и цялата случка с намирането на булка на Басам и нейната доставка.

Останахме в бара почти до сутринта. Така пожела младоженецът. Когато излязохме навън, слънцето напираше да пробие есенната мъгла. Очите ни шареха уморени по тротоара, където проблясваха захвърлени маски след Хелоуин. А ние дори не бяхме слагали нашите…

Посвещавам този разказ на моите добри приятели от Сирия и на една компания хомо момчета, които много ценя и обичам! Мария Георгиева

 
 
Коментарите са изключени

Да наредиш огън по собствената си база – историята на Джон Фокс

| от |

Роден в Синсинати, Охайо на 18 май 1915 г., Джон Р. Фокс израства в родния си щат, а след това отива да учи в Университета в Уилбърфорс – висше учебно заведение за афро-американци,. Там се запознал с бъдещата си съпруга Арлин, докато изучавал биологични науки. Двойката се преместила в Броктън, Масачузетс, след което се жени и приветства дъщеричка, Сандра. На 26-годишна възраст Фокс се присъединява към американската армия в края на февруари 1941 г. и завършва пехотно училище във Форт Бенинг, Джорджия през август, малко преди нападението на японците над Пърл Харбър през декември същата година да принуди САЩ да започнат участието си във Втората световна война.

Три години и половина по-късно, през декември 1944 г., лейтенант Фокс се оказва, че работи като оператор на оръдия в 366-и пехотен полк, 92-а пехотна дивизия. Той заедно с поделението си се намират в град Сомоколония, Италия, когато германски войници, дегизирани като цивилни, се промъкват в града на Коледа.

Има и втора германската атака – в 4:00 сутринта на 26 декември. Вражеските войници, които са проникнали в града предния ден, започват още по-ожесточено нападение, и двете групи успяват сравнително бързо да надделеят над американските сили.

Когато обаче по-малобройните американски войници започват паническото си отстъпление, лейтенант Фокс доброволства заедно с още няколко италиански войници да останат в града, за да следят врага. Задачата на Фокс е да насочва огъня на артилерията, която е разположена извън града, срещу германските войски и така евентуално да забави тяхното настъпление за достатъчно дълго време, че американците да могат безопасно да се оттеглят и прегрупират. И докато американските войници правят това, лейтенант Фокс се настанява на втория етаж на сграда, на място, което му позволява да вижда добре приближаващия враг.

С настъпването на деня (а и на вражеските войници) Фокс кара артилерията да насочва оръжията си все по-близо и по-близо до неговата позиция, което насочване е паралелно с приближаването на германците.

JohnRFox

Лейтенант Джон Р. Фокс

Накрая, малко преди обяд на 26 декември, Фокс се обажда по радиото на командния пункт с искане артилерията да бъде насочена точно към неговото местонахождение. Войникът, който е на радиото в този момент, лейтенант Отис Закъри, както и командирът му питат Фокс дали е наясно, че този снаряд ще унищожи сградата, в която е. Отговорът на Фокс е: „Изстреляйте го!“

Тогава лейтенант Закъри издава на артилерията заповедта „Приближи, готови“, което нарежда на войниците, които са на оръдията, да насочват огъня си в една линия като я приближават към позицията на Фокс, докато не стигнат до сградата му. По-късно Закъри казва: „Последваха силни експлозии и повече никога не видях Джон Фокс.“

В крайна сметка атаката принуждава германците да забавят напредъка си през града. Тогава американските войници имат време да се реорганизират и да започнат мащабна контраатака, с която успяват да си върнат града от германския враг. Когато войниците отидоха да вземат тялото на лейтенант Фокс и осемте италиански войници, които също загиват, сред останките те намират и телата на около 100 германски войници.

За този безкористен акт на храброст командирът на лейтенант Фокс го номинира за отличието Медал за изключителна служба. Въпреки това военните в САЩ пренебрегват жертвата му, както пренебрегват приноса и на много други войници от афроамерикански произход през Втората световна война. Например, американските военни връчват Медал на честта – най-високото отличие, което може да бъде присъдено на военнослужещ, мъж или жена – общо 464 пъти за заслуги в битките през Втората световна война, като 324 са присъдени на войници в армията. Никой от тези войници обаче не е афроамериканец – а расовите пристрастия ги има и с другите награди.

Наградите в крайна сметка се присъждат на Фокс. През 1982 г., 38 години след като е номиниран, той най-накрая е и награден с Медала за изключителна служба. И още повече – проучване, проведено от Университета Шоу в Северна Каролина, поръчано от американската армия, има за цел да анализира това дали на афроамериканските войници са били отказани отличия несправедливо или не. Резултатите сочат, че: „Екипът на Шоу… препоръча на армията да разгледа група от 10 войници за присъждане Медал на честта“. Полковник Фокс е сред посочените 10 войници, 7 от които в крайна сметка са избрани от армията и 6 са посмъртно наградени с медала от президента Бил Клинтън през 1997 г. (Единият от тях, Върнън Бейкър, все още е жив и приема наградата си лично.) Що се отнася до Фокс, неговият медал беше приет от вдовицата му Арлин Мароу.

 
 
Коментарите са изключени

Човекът, който създаде пианото

Хората, за които се сещаме, когато говорим за италианския Ренесанс, са най-често Медичи, Да Винчи и Галилео. Малцина обаче знаят Бартоломео Кристофори, изкусен майстор, живял и работил именно през тази епоха. И дори да не името му да ни е познато, може да не знаем най-голямото му изобретение – клавесинът, по-известен днес като пианото.

Pianoforte Cristofori 1720

Едно от пианата на Бартоломео Кристофори от 1720 г. в музея на Метрополитън 

Знае се малко за семейството и детството на Кристофори, освен че е роден през 1655 г. и расте в град Падуа, Република Венеция. Като голям, освен че работи над различни инструменти, той по-конкретно е бил производител на клавесин. С работата си конкретно по тях, когато е на 33 години, привлича вниманието на Фердинандо де Медичи, син и наследник на Козимо де Медичи, херцог на Тоскана. Фердинандо наема Кристофори да поддържа инструментите в огромната му колекция, както и да опита да измисли нови.

Кристофори обаче първоначално не бил заинтересован. В един от малкото документи, които имаме за майстора, той отбеляза, че „Казах на принцът, че не искам да се занимавам, а той ми отговори, че ще ме накара да искам…“ И наистина, на Кристофори е предложена заплата, по-голяма от на предшественика му (който е починал скоро) – 12 скуди на месец – и му е дадена напълно обзаведена къща, както и работните инструменти, които ще му трябва, за да прави и поддържа музикалните инструменти. Получава също и своя собствена работилница заедно с двама асистенти, а не работи с други занаятчии, които са на щат при семейство Медичи.

Преди Кристофори да измисли пианото, имаше осезаема липса на струнен инструмент с клавиши, с който могат да се свирят много разнообразни типове музики и е подходящ за изпълнения пред публика. Основните опции по това време са клавесинът и клавикордът. И двата инструмента работят с клавиши, което води до вибрация на съответната струна. Основният проблем при тях обаче е, че нивото на звука на клавесина не може да бъде увеличаван или намаляван по време на свирене, а клавикордът просто е прекалено тих, за по-големи концерти (затова и се използва от музикантите основно за композиране и репетиции/упражнения). Дизайнът на пианото преодолява и двата проблема.

Относно когато точно Кристофори изобретява това, което днес зовем пиано – един опис на музикалните инструменти на Медичи от 1700 г. разкрива, че първото пиано вече е създадено, макар и първоначално да се нарича „арпикимбало“:

Голямо „арпикимбало“ от Бартоломео Кристофори, е ново изобретение, което произвежда високи и слаби тонове, с два набора струни, настроени в унисон, с тяло от кипарис…

Арпикимбалото малко или много наподобява клавесина – името му в превод буквално означава арфа-клавесин. Смята се, че реалната дата на неговото създаване е между 1698 и 1699, а Бартоломео може да е работил върху инструмента и още през 1694 г. Въпреки това той е показан пред обществото много по-късно, през 1709 година.

Piano forte Cristofori 1722

Друго пиано на майстора, от 1722 г.

С времето изобретението става известно като пианофорте, по италианските думи за „мек“ и „силен“. Заради тази му способност да издава по-тихи (меки) или по-силни ноти по време на свирене, инструментът добива популярност. По-късно, разбира се, името е съкратено на „пиано“.

През 1711 г. са публикувани рисунки и описания на оригиналния дизайн на пиано, а производителите на инструменти в цяла Европа се опитват да пресъздадат иновативния инструмент на Кристофори, най-вече Готфрид Силберман от Германия. Силберман бил толкова известен с работата си по пианото, че понякога грешно е наричан негов изобретател. Той все пак играе важна роля в историята на инструмента (измисля предшественика на педалите), но когато създава своята собствена версия на инструмента, разчита силно на плановете на Кристофори, . Тази първа версия също така изглежда е направена около година след смъртта на Кристофори.

Според музиканта от 18 век Йохан Фридрих Агрикола, ранната работа на Силберман по пианото не е много добра. След като създава първия си протоп, Силберман кара Йохан Себастиан Бах да го изпробва, но получава не особено положителни отзиви. Критиката на Бах към инструмента подтиква Силберман да направи по-добра версия и за целта копира по-късните дизайни на Кристофор от 20-те години на 18 век (които описват повечето функции в съвременното пиано). След като копира тази версия и накара Бах да я изпробва, великият композитор изцяло променя мнението си за творението на Силберман.

CristoforiPiano1726LeipzigKeyboardView

Трето пиано от Кристофори – 1726 г.

След като измисля пианото, смята се, че Кристофори продължава да работи за семейство Медичи, въпреки смъртта на своя благодетел Фердинандо де Медичи през 1713 г. Самият той пък умира през 1731 г. на 76 години, посвещавайки последната част от живота си в опити да усъвършенства великият инструмент.

 
 
Коментарите са изключени

Трагичният живот на сестрата на Джон Кенеди

На 20 януари 1961 г. новоизбраният президент на САЩ Джон Ф. Кенеди при встъпването си в длъжност казва на всеобщия американски народ: „Не питайте какво може да направи държавата за вас, питайте какво може да направите вие за държавата“. На 1000 километра от него, в Джеферсън, Уисконсин, в училище за специални деца „Св. Колета“ живееше 43-годишна жена, която може би слуша речта по радиото. Тя се казва Розмари Кенеди и е малката сестра на президента.

Никой не знае точно защо Роуз Мари има проблеми, но те са очевидни от много ранна възраст. Както сега знаем, може да има няколко фактора за нарушеното й развитие – генетични, инфекциозни, излагане на токсини от околната среда, както и други. Майката на Розмари, например, няколко пъти казва, че медицинските сестри, поради закъснението на лекаря, се опитват да спрат раждането й и в процеса нараняват бебето. Дори в ранна възраст, за Розмари се твърди, че „по-бавно започва да пълзи, по-бавно започва да ходи и да говори, отколкото двамата й интелигентни братя“. Тя трудно „се храни с лъжица и управлява шейната си“, а в първи клас изпитва трудности с ученето.

В известната си книга „The Kennedy Women: The Saga of an American Family“ Лорънс Лиймър пише, че Розмари беше „красива млада жена, снежна принцеса със зачервени бузи, блестяща усмивка, плътна фигура и със сладко привлекателен маниер към  почти всеки, който срещне.“

Coat of Arms of John F. Kennedy

Гербът на семейство Кенеди

Розмари си води дневник, който е показан чак през 1995 г. Смята се, че обхваща годините от 1936 до 1938, когато Розмари е на възраст 18-20. Този  дневник е написан в проста, кратка проза и не се различава от това, което бихме прочели в дневника на една обикновена тийнейджърката:

Бяхме на обяд в балната зала на Белия дом. Джеймс Рузвелт ни заведе да видим баща му, президента Рузвелт. Той ни каза: „Време беше да дойдете. Как мога да прегърна всички ви? Кой е най-голям? Всички изглеждате толкова големи.“

Този дневник кара някои историци и биографи на семейството да смятат, че Розмари може и да не е била болна или поне не толкова тежко, колкото се твърди. Съществуват теории, че тя просто е имала дислексия (на база на определени белези в писането й) или депресия.

През 1941 г. обаче типичната добронамереност на Розмари изчезва. В мемоарите си майка й, Роуз Кенеди,  пише за „забележима регресия в умствените й способности, които тя (Розмари) работи толкова усилено да развие“ и „обичайната й кротка природа залязваше все повече за сметка на напрежение и раздразнителност“.

Moniz

Доктор Антонио Мониз

Същата година баща й, Джо Кенеди, се консултира с лекари в опит да помогне на дъщеря си (макар че някои спекулират, че той просто се притеснява Розмари да не излага семейството). Натъква се на „обещаваща“ нова процедура, разработена от португалския лекар Антонио Мониз, наречена „левкотомия“ или както я знаем ние с вас – лоботомия. Тогава на нея се гледа като последна надежда за страдащите от нелечими психически разстройства и се смята, че дава на пациента „надежда за удовлетворение“. Идеята на процедурата е чрез разкъсване на нервните връзки към и от челния лоб да се „оправят“ определени психични заболявания като депресия и множество нарушения в развитието. Разбира се, правейки това, потенциално се губи характерът на пациента и до известна степен интелекта му. По онова време обаче потенциалните ползи се виждат компенсиращи за потенциалните рискове поради липсата на алтернативни лечения на по-тежките психични болести. През 40-те години изпълнението на лоботомии освен това е било на границите на науката. Всъщност Мониз печели Нобелова награда през 1949 г. „за откриването на терапевтичната стойност на левкотомията при определени психози“.

Turning the Mind Inside Out Saturday Evening Post 24 May 1941 a detail 1

Доктор Уолтър Фрийман (ляво) и доктор Джеймс Уотс (дясно) изучават рентгенова снимка преди да изпълнят лоботомия на пациент

През ноември 1941 г. Розмари получава лоботомия в болница Джордж Вашингтон. Тя е извършена от д-р Джеймс Уотс и д-р Уолтър Фрийман, който е силен привърженик на процедурата и я нарича „хирургия на душата“. Джо дава съгласие без одобрението на дъщеря си; по-късно тя казва, че никога не е била питана. Що се отнася до самата процедура, един от хирурзите пояснява: „Минахме през горната част на главата… Тя беше под лека упойка. Направих хирургичен разрез в мозъка през черепа… Направихме само малък разрез, не повече от 3 сантиметра… Сложихме инструмент вътре…“ След което те правят разрези на мозъка й с инструмент, подобен на кухненски нож. В крайна сметка спират с унищожението на мозъка, когато тя става некомуникативна и спира да отговаря на въпросите им.

Операцията наистина я прави спокойна, но и я лишава от способността да говори, да ходи и въобще да общува по какъвто и да е начин. Тя също така вече е със значително занижен умствен капацитет. Розмари много по-късно в живота си ще успее да възстанови някои двигателни способности, като например да ходи с помощта на проходилка. Резултатът остава Джо Кенеди съкрушен. Процедурата, която трябваше да помогне на дъщеря му, в крайна сметка я прави напълно нефункционална.

След като прекарва 7 години в болница в Ню Йорк, тя е изпратена в „Св. Колета“ в Уисконсин, където „ще се чувства много по-добре като е на място, където може да бъде с хора с нейния умствен капацитет“.

Твърди се, че след като Розмари заминава за Уисконсин през 1949 г., Джо никога не я посещава, нито въобще я вижда отново. Той почива през 1969 г. Майка й, Роуз, я посещава веднъж годишно, както и някои от братята и сестрите й. Първоначално Джо и Роуз казват на медиите, че Розмари „преподава на изостанали деца в Уисконсин и иска да живее усамотен живот“. Роуз по-късно ще признае пред известната биографка Дорис Киърнс Гудуин, че никога не прощава на Джо за решението за операцията на Розмари, „Това е единственото нещо, с което някога ме е огорчавал“.

John F. Kennedy, White House color photo portrait

Що се отнася до отношенията между Джон Ф. Кенеди и сестра му – по време на предизборната му кампания поддържа твърдението, че тя е „твърде заета“ за публични изяви. Едва след избирането на Джон през 1961 г. семейството признава, че Розмари е „умствено изостанала“. На 31 октомври 1963 г. президентът подписва законопроект за работа в областта на психичното здраве, опитвайки се да предотврати пациентите да бъдат забравяни по лечебни заведения. Това е и последният законопроект, подписан някога от него.

Eunice-Kennedy

През 1962 г. Юнис Кенеди написва сърдечна и невероятно искрена статия за сестра си, която се публикува в няколко списания. Тя никога не споменава неуспешната лоботомия, но казва, че нейното семейство (имайки предвид най-вече майка й) е направило най-доброто, което е могло за Розмари. Тя я нарича мила, красива и говори за тъгата, която изпитват близките й за нея, признавайки, че действително е „умствено изостанала“ и че „грижите на изостанало дете у дома са много трудни“. Юнис продължава да говори за Розмари до края на живота си и създава Специалната олимпиада, посветена на на сестра й.

Розмари Кенеди живее до 86-годишна възраст и почива на 7 януари 2005 г. във Форт Аткинсън, Уисконсин.

 
 
Коментарите са изключени

Как 200 жени се изправиха срещу своя насилник – отмъщението се сервира студено

| от |

Легендата разказва, че отмъщението е много сериозно ястие, което винаги трябва да се сервира студено. Много важна подробност е, че добрият готвач избира перфектния момент за тази цел и знае как да поднесе това ястие. Този социален акт на възмездие винаги успява да допринесе за ответен удар. Има и изключения, особено ако някой иска да изпрати съобщение в името на справедливостта. Прехвърляме се в Индия, където престъпността винаги е била символ на изпуснатото зло от кутията на Пандора.

Индия винаги е оперирала по някакви много странни закони и за всеки чужденец е особено трудно да открие логиката на съществуване. Герой на тази история е Аку Ядав. Аку е известен като един от най-жестоките и върлуващи изнасилвачи в Нагпур.

Градът има популация от 2,4 милиона души и сериозно количество бедни жители. Най-ниската част от обществото не можело да използва услугите на властта. Много често линейките не се разхождали до гетата, а полицията изобщо не се интересувала от съдбата на жителите. Социалната картина е много идентича и в много други индийски полиси. Аку имал едно много интересно забавление през последните години на своя живот – изнасилвания.

След като полицията не си мърдала пръста, а дори ням адвокат можел да накара жалбите в управлението да изчезват, Аку бил спокоен и осъзнал, че е недосегаем. Легендата разказва, че насилника има в досието си поне 24 жалби, сред които и показания за три извършени от него убийства, но не е виждал вътрешността на съда, нито шансовете да попадне в затвора. Не е ясно колко точно години г-н Ядав е имал възможност да се възползва от безплатните сексуални услуги, но легендата разказва, че почти във всеки дом или барака от гетото Кастурба Нагар има по една негова жертва.

В повечето случаи се използвали и услугите на помощници, които да помагат или да държат мъжа на жертвата. В един момент трябва да сметнем за логично, че когат случаите зачестили и полицията нямало как да игнорира повече жалбите, някаква демонстрация на действие би била адекватна. И такава наистина имала, Аку започнал да дава подкупи. Скромни символични дарения в полза на полицията винаги са добре дошли. И докато имало пари, всяка жалба била потулвана. Да не говорим, че редица от жертвите просто не вярвали, че има смисъл да ходят в полицията, след като стават свидетели на бездействието. Липсва точна хронология на всички извършени зверства, както и списък на всички пострадали.

Ако някой се опитал да наддигне глава и да се изправи срещу ужасите и неправдата, Аку започва да използва заплахи като заливане с киселина, да изнасили отново жертвите или да нарани друг член на семейството. Колективният страх очевидно може да властва дълго сред най-ниските слоеве на обществото. Има само една подробност – понякога и на най-бедните им писва от безредиците. Щом някой спре да вярва на страха и възможностите, идва време за нещо много страшно и ядосано. На една от изнасилените ѝ омръзнало да чака някакво чудо и благодарение на друг член от семейството решава да се възползва от всички закони. Вместо да подава жалба, дамата прескочила полицията и веднага стигнала до комисаря на полицията.

След като униформеният разбрал за първи път каква е картината в гетото, веднага решил да разпореди разследване, гарантирайки, че никой повече няма да пострада. С нови сили и достатъчно побеснели граждани, същата вечер към дома на насилника тръгва цяла талпа от побеснели хора. Те много добра знаели къде да намерят Аку. След като вратата му буквално се отделя от пантите, извергът е изкаран навън със сила. Не е ясно колко точно е бил налаган от жертвите, но полицията успява да възтанови реда и да го прибере в килия. Според очевидци, това е бил единственият начин да го спасят и да го изправят пред съда. Само няколко дена след запознаването на съда с провиненията на Аку, до гетото се чува нова по-страшна новина – изнасилвачът може да бъде пуснат под гаранция. Това била последната искра в тубата с бензин, последвалата експлозия от гняв била нещо невиждано до този момент. Около 200 жени се въоръжили с камъни, ножове и всякакви подръчни материали. Почти всички били жертви на изверга, а някои просто били добри приятелки, които искат да участват във въргала. Докато всички стоят мирно и тихо в съда и чакат появата на Аку, той не влиза като смирен престъпник, а като герой. Може би това допълнително нагнетява обстановката. Докато се разминава с една от жертвите я нарича простутка и обещава, че след като излезе ще я изнасили отново. Придружаващият полицай се разсмива и всички следващи събития се случват твърде бързо. Една от всички 200 жени в залата се разкрещява „Ти или аз“ и всички нападат с ножове изнасилвача. Политат камъни, започват да се нанасят множество прободни рани. Пазачите били изумени и нямало как да реагират, а и честно казано не са искали да влизат в този кръстосан огън. Остриета летели във всички точки от тялото и щом 200 гневни жени не могат да се спрат, можете да си представите какво е щяло да се случи с пазачите. След като гневът най-накрая бил предаден по тялото на подсъдимия, лекарите установили , че една от всичките 200 жени е успяла да отреже дори достойнството на Аку – явно е искала да бъде сигурна. Някои от дамите така или иначе успяват да влязат в ареста, но през 2012 всички са освободени поради липса на доказателства.


View this post on Instagram

. ⏩SERANGAN WANITA YANG MEMATIKAN⏪ ➡Akku Yadav adalah penjahat kelas teri di Desa Kasturba Nagar, India. Dia tak segan merampok bahkan membunuh, dan sering keluar masuk penjara. Namun di penjara ia tidak pernah kapok karena selalu dijamin bos besarnya dari New Delhi. ➡Aksi kekejaman Akku yang tidak bisa ditolerir lagi adalah saat dia bersama gengnya menyeret paksa gadis 12 tahun dari rumahnya. Bahkan dia memerintahkan gerombolan penjahat untuk memerkosa korban beramai-ramai. Tidak terima dengan tingkah Akku yang kelewat batas, sebanyak 200 wanita mengeroyok akku ➡Pertama Akku disiram bubuk cabai dan dilempari batu hingga tak berdaya. kemudian ada seorang wanita mengeluarkan pisau dan memotong kemaluan Akku,tidak sampai disitu kemudian akku di tusuk beramai-ramai sebanyak 70 kali ➡Akhirnya polisi hanya bisa menetapkan beberapa wanita seabagai tersangka, setelah sebelumnya mereka meminta dibui bersama-sama. #CMIIW #deepweb#scarygame#deepwebindo#deepwebindonesia#creepypasta#creepy#creepypastaindo#creepypastaindonesia#pemakaman#deepwebid#gore#infantdeath#darkwebindo#darkwebindonesia#ritual#disturbing#dafulove#disturbingvideo#redroom#lfl#fff#l4l#f4f#psyco#story#tibet#creepyvideos#akkuyadav -ck

A post shared by Deepweb (@deepweb.indo) on

Няма как да се знае коя жена е нанесла фаталния удар. Реакцията успява да подобри работата на полицията значително. Никой не е искал да види 200 гневни жени втори път да побеснеят отново. Историята на Аку продължава да се разказва като много вълнуваща легенда. Всички са доволни, че най-накрая с демонстрация на сила индийските жертви се превръщат в активни борци за справедливост. Цялата женска инквизиция напомня много за легендарната песен на Eagles, в която всички гости на хотела с малки ножчета се борят да победят чудовището. Годините се разминават, за да кажем, че аудиторията наистина

 
 
Коментарите са изключени