Отидох в изоставено нацистко ранчо

| от |

2a66266cc08f788794a286cdb46a2ac3

Автор Дейв Шилинг/vice.com

Колегите ми винаги ходят по екзотични места и се занимават с опасни работи. Аз, от друга страна, много рядко ставам от бюрото, не обичам височините, плуването веднагически извиква в ума ми давене, и карането по някакъв пуст път ме кара да се подмокря. Трите ми най-големи страхове са импотентност, случайно поглъщане на пръст и Нацисти. И така, когато отидох да разгледам отблизо разкрито нацистко скривалище в каньона Рустик до Лос Анджелис, бях обзет от идеята най-накрая да направя нещо откачено.

b1761e049d0f3892fa06fbc4c3764e24

Наистина ми се иска да не го бях правил. Ранчото Мърфи, както се казва, е построено през 1933 от богатите американски последователи на Третия райх Уинона и Нормън Стивънс, за да приютят напълно автономна нацистка общност. Тези поддръжници на Хитлер са се занимавали с военна подготовка, в очакване войната в Европа да стигне до американския континент. Това не се случило и ранчото е било изоставено. Сякаш нямаше нищо от което да се притеснявам, но едно знаех със сигурност – точно аз ще намеря за какво да се притеснявам.

f28c3db123993f4ff5c3d719e1cf13c7

Карахме до края на една жилищна улица и стигнахме до входа на Кемп Жозефо, настоящото име на почивния район, където се намира ранчото. Бариерата стои там, за да пречи на неоторизирани превозни средства да стигнат до пътеката, която води към къмпинга. Ние оставихме колата и започнахме да обикаляме из каньона. Когато стигнахме до някакво разклонение оставих торбата ни с празни бирени бутилки на земята, като маркер в случай че се изгубим, което бях напълно сигурен, че ще се случи.

Понеже не беше достатъчно сдухващо да вървим в 40-градусова жега през шибана гора, взехме че намерихме пътеката към ранчото. Една наглед безкрайна серия от 500 зле направени стъпала беше нашият единствен начин да се доберем до нацисткия лагер.

e99733a7248a1b8060c8d783305cfa0f

Нямаше парапет и всяко стъпало беше широко, колкото половината ми крак. В главата ми, се разиграваше сложен сценарий, в който щях да се подхлъзна, да се търкалям 15 метра надолу, удряйки главата си във всяко стъпало , за да бъда после пренесен от хеликоптер и да ми се наложи да прекарам живота си на изкуствено дишане.

За щастие не паднах и не бях набутан в гигантско, метално бурито, но въпреки това имаше още много коварни терени, които трябваше да се обходят. Веднага щом стигнахме до ранчото видяхме навсякъде предупредителни знаци за кърлежи. Всичко, което знам за кърлежите е, че се залепват за тялото ти и ти смучат кръвта, плюс това пренасят Лаймска болест. Добре, че носех шорти, за да могат по-лесно да налазят шибаните ми крака.

ccf1de049fe61bb46dfcb90acef353a3

Първата забележителност, на която се натъкнахме, беше дизеловият електрически генератор. Първоначално си помислих, че това е някакъв вид олтар, където са правили жертвоприношения на еврейски девици на езическия нацистки бог (честно казано, и идея си нямам какво точно правят Нацитата). Вече знаех, че собствениците на ранчото са били убедени да го построят от някакъв немец, Хер Шмид, който твърдял, че има суперспособности и редовно провеждал сеанси в обширното си свободно време. Така че, изглеждаше доста вероятно да е навътре и с жертвоприношенията.

Историческите данни са неясни, но моята обиколка потвърди, че не е имало никакви жертвоприношения там. За това пък напоследък е имало много купонясване, за каквото говореха купчините от празни бири и спрейове с боя. Почти съм сигурен, че Фюрерът никак ни би бил доволен от всички тези хора, къркащи американска бира в неговата дупка.

826b90d60653793bb28b397ed66f7453

До електростанцията имаше огромен воден резервоар, който изглеждаше сякаш е бил обстрелван с артилерия. Имаше огромна пропаст в центъра на резервоара, което ме подтикна да го изследвам по задълбочено. Под задълбочено изследване имам предвид да търча в противоположната посока, крещейки, защото нещо ужасяващо може би се беше случило там. Отворихме капака на дъното на резервоара, и също както ТЕЦ-а, там беше пълно с бирени кенчета. Най-лошото, което се е случило там, е някой пич да се издрайфа.

Последната голяма сграда, на която се натъкнахме, бяха жилищните помещения. Установих, че са такива, съдейки по всички счупени мивки и въргалящи се печки в района. В апогея си, сигурно е било голяма работа, но в сегашното му състояние, не толкова. Освен ако не те кефи да прекарваш нощите си близо до изтърбушен хипарски бус Фолксваген.

488dac77f927d6be018d7f44502f5fda

Вместо да се обърна и да се върна по обратния път, беше решено (против моята воля) да изследваме още по-навътре в лагера, но в обратната посока. Бях убеден, че сме видели всичко, и да поема по нов път ще значи да ме изядат мечки. Също така, оставихме една торба с празни бири на разклонението, а аз така мразя да правя боклук. Както можеш да видиш на горната снимка, стигнах дотам, че изхвърлих чифт използвани гащи, които някое потайно копеле беше оставило след себе си. Мръсен нацистки двор е нещо, което не мога просто да подмина.

Всичко ме сърбеше. Чувствах буболечки върху всеки един сантиметър от тялото си, макар да не виждах такива никъде. Те бяха в ума ми. Дори подскочих половин сантиметър във въздуха (скокът ми на височина е зверски), когато един гущер се промуши изпод една заебана врата на кола. Гущерът на беше по-голям от кутрето ми, но със сигурност беше фрашкан с отрова. Можех да го видя в очите му. Беше гущер-убиец.

b07e7d2d6b08792bd124bcd00b0bb540

След още 20 минути спиране на всеки няколко крачки, за да си поема въздух, се натъкнахме на гигантска желязна порта. Това беше истинският вход на ранчото. Нямаше опасни стълби, просто приятен път, който водеше обратно към пътекага, от която дойдохме. Ако още в самото начало просто бяхме продължили още няколко метра след стълбите, нямаше да получа серията от мини-паник атаки и горещи вълни. Въпреки това, предполагам, че изживяването от поемането по тези стълби и скитането из каньона ми помогна да превъзмогна стаховете си от падане, мечки и най-важното- американски нацистки поддръжници. Ето за това ще съм вечно благодарен.

 
 

Какво (още) не трябва да казваме и правим през 2019 г.

| от Вучето |

Когато бях малка и четях Жул Верн и джобните издания на библиотека “Галактика”, си представях как в далечното бъдеще (а в моите представи това беше, когато човек е на 40 години), ще живеем във фантастичен нов свят.

Ще има летящи коли, а заради променения климат хората ще ходят омотани само в ластични бинтове, като героинята на Мила Йовович в научнофантастичната класика “Петият елемент”. Само че “далечното бъдеще” дойде, колите все още се движат по земята, а хората дефилират разсъблечени само в ревютата на Готие и на прайдовете.

На практика начинът, по който живеем, не се промени драстично.

Промени се обаче начинът, по който говорим, или по-скоро по който не говорим. От напълно резонните в зората на политкоректността призиви да не се дискриминира една цяла етническа общност, назовавайки представителите й “негри”, се стигна дотам, че вече едва ли не всяка втора дума, всеки анекдот, всяка волна или неволна закачка се считат за също толкова обидни и унизителни, колкото думата с Н. Вече всички са “негри” – белите, зелените, латиносите, азиатците, бременните, хомосексуалните, хетеросексуалните, третият пол, жените, мечките. Прекалената загриженост за индивида и неговите права превърна политическа коректност от либерална интерпретация на солидарността в конюктурно средство за манипулация. Всеки се сърди за нещо на някого, а накрая нароченият излиза в социалните медии и се извинява за прическата си, че го хванали да яде суджук в присъствието на вегани или задето е казал нещо на ученически лагер през 92-а.

През миналата седмица Кевин Харт доброволно се отказа да бъде водещ на наградите “Оскар” заради злепоставящ го пост в Twitter отпреди едва ли не сто години. Злопаметни представители на LGTBQ общността припомниха, че Харт си позволил да се пошегува, казвайки, че се надява синът му да не стане гей комик.

По същото време една друга силна организация в САЩ, тази на защитниците на животни PETA, започна нова кампания под наслова “Да спрем анти-животинския език”. Действията им обаче няма да бъдат насочени против хората, които наричат половинките си “крава”, “прасе” и “говедо”, а против използването на конкретни идиоматични изрази, които според тях нараняват чувствата на животните и нарушават правата им. Сред тези изрази са, например, “Да хванеш бика за рогата”, “Да убиеш с един куршум два заека” и “Да вадиш пръчка на умряло куче”. Любителите на животни предлагат тези изрази да се заменят с други, по-малко зловещи: “Да хванеш розата за тръните”, “Да нахраниш две птици с един хляб” и “Да даваш салам на сито куче”.

Така както вървят нещата, ето какво можем очакваме, че ще се случи на бойното поле на политкоректността у нас и в световен мащаб през 2019 година.

След като от новите издания на “Пипи Дългото чорапче” отпаднаха изрази, които се считат за дискриминационни, напълно логично е заглавието на “Снежанка и седемте джуджета” да се промени на “Снежанка и седемте мъже с хипофизен нанизъм”. Много възможно е и главната героиня да бъде преименувана, понеже Снежанка е прекалено показателно за принадлежността й към бялата раса, а политическата коректност, както знаем, се стреми към обезличаване на расовите белези. “Десет малки негърчета” на Агата Кристи официално става “Десет малолетни афро-американеца”, а фразата “Мечо, ти нямаш никакъв мозък”, която Зайо казва на Мечо Пух в едноименната детска книжка, ще бъде премахната, за да не се правят непристойни алюзии с ниския коефициент на интелигентност на хората с определени генетични синдроми.

Думата “пол” ще отпадне от всички формуляри, в които се вписват лица до 18-годишна възраст, тъй като за официално валиден ще се признава пола на индивида, избран от него самия след навършване на пълнолетие.

Заради все повече разрастващото се движение на хората, които се борят срещу т.нар. “културна апроприация” (терминът означава присвояване на елементи от културата на малцинствена група от страна на доминантната такава в едно общество) през 2019 г. ще се счита не само за скандално и неприлично, а направо за престъпно, ако:

носиш фон-дьо-тен в по-тъмен нюанс от твоята кожа
ходиш с прическа раста
увиваш кърпата за баня като тюрбан на главата си
пиеш чай точно в пет следобяд
казваш “мерси” вместо “благодаря”.

Освен това на строги санкции ще бъдат подлагани лица за следните нарушения на кодекса на политкоректност:

Изказвания от типа на “Днес на автобусната спирка бяхме само аз, един човек и една жена.”

Ако в кафене в чужбина те попитат какво кафе ще поръчаш, да отговориш с “black” (чисто).

Ако направите забележка на жена, която кърми на обществено място. Дори ако кара градски автобус.

Да напишете слаба оценка на ученик или студент, само защото не може да чете и пише. Неграмотността, както и алкохолизмът и наркозависимостта, ще се считат за заболявания, заради които човек няма вина.

За финал ето и моя приятелски съвет: Мерете си думите! Защото в този наш “фантастичен нов” свят, в който политическата коректност е приела формата на познатия ни до болка от епохата на комунизма “дух, който броди из Европа” (а и много извън нейните предели!), вече не само всяка безобидно подхвърлена забележка или шега могат да се превърнат в камъчето, което прекатурва каруцата на социалното статукво. На практика всяко малко нещо, което си направил и е станало достояние на обществеността, може да ти лепне етикета “расист”, “сексист”, “фашист” или най-малко претенциозното “простак”.

 
 

Тази Коледа подарете по един гей на всеки хомофоб

| от chronicle.bg |

Да мразиш не само гейовете, а въобще всички хората, заради секса, който си правят у тях си, е все едно аз да ви мразя вас заради това, че сте закусвали нещо, което не обичам. Стига сексът да е с пълнолетни и съгласни хора, какво те интересува теб кой как си мачка чаршафите.

Хомофобите са като дебелите радикални феминистки – и двете групички очакват хората да променят какво ги възбужда волево (?!), за да им е добре на тях (?!). Не знам вие какво мислите за това…

Във Варна вандали са заляли с боя и нарязали билборд, който е част от кампания за повече разбиране и толерантност към ЛГБТ общността. Това е повод и за текста ни, за една-две нови мисли по този страхотен проблем кой с кого спи.

Според мен, целият проблем не е в характера на ЛГБТ любовта, а в непренебрежимата сексуалена тематика на тази любов. Заради него, всеки път, когато говорим по ЛГБТ теми, представата за секс се появява в главите на хората. Някои от тези хора са по-консервативни и не обичат мисълта за секс между непознати в съзнанието си. И това съответно ги отблъсква, съответно смятат гейовете са лоши. Разбира се, и сред гей хората има неприятни, но те с когото и да правеха секс, пак щяха да са неприятни. Както има много хетеро противняци. Един мой приятел гей нарече онези, които се разсмърдяха срещу туитовете на Кевин Харт, цитирам, „педерастки фашуги“. Та това си е просто фактор сред човешката популация.

Според мен, това е проклятието на ЛГБТ общността – че не може да се говори по темата без сексуалния нюанс да отблъсква консервативните по темперамент хора. Затова, за да акцентираме върху личността повече за сметка на секса, предлагам на за Коледа до всеки хомофоб да застане по един гей. Не за да прави секс с него, не намеквам това, спокойно. Без агресия. Ей така, просто да прекарат някакво време заедно. По-дългичко – месец поне. За да видят и двете страни, че няма нищо лошо по природа в това да си гей и в това да си консервативен.

 
 

Apple строи нов кампус за 1 милиард долара

| от chronicle.bg |

Apple съобщи повече детайли за плана си да създаде още 20 000 работни места в САЩ през следващите 5 години. 

Компанията ще инвестира $1 милиард в строежа на нов компус в Остин, Тексас. Градът вече е дом на един кампус с 6 200 служители, който е и най-големия след щаба на Apple в Купъртино, Калифорния.

Новата сграда ще е на около километър от сегашната и ще заема площ от 0,5 кв. км. Очаква се така технологичния гигант да стане най-големият работодател в града с още 5 000 работни места и потенциала за допълнителни 10 000. Плановете включват и нови офиси в Сиатъл, Сан Диего и Кълвър Сити, които ще отворят през следващите 3 години. Те ще имат капацитет от над 1 000 служители всеки.

Разрастването идва след приемането на новите закони за данъците в САЩ, което спира Apple да не плаща данъци върху приходите от други държави.

През януари компанията съобщи, че ще инвестира $30 милиарда в сгради и ще създаде 20 000 нови работни места в Щатите до 2023. Тя също така ще създаде и стотици нови длъжности във вече съществуващи офиси в цялата страна, включително Ню Йорк, Бостън, Питсбърг и Портланд. Предвижда се офисът в Маями да удвои размерите си.

След последното увеличаване на служителите си с 6 000 тази година, Apple вече има над 90 000 само в САЩ.

 
 

Главната роля, която никой в Холивуд не иска

| от chronicle.bg, по The Hollywood Reporter |

Вече сме в най-интересния период от годината за всички киномани.  Почти няма да има седмица в следващите два месеца, в която да не се раздават награди, да не се обявяват номинации за награди, или изобщо да се говори за награди. Най-доброто, което видяхме през 2018 г. впряга всичките си усилия в добрата реклама и очаква с нетърпение кулминацията. 

Тази година тя ще се състои на 24 февруари, както повелява обичаят, в Долби тиътър в Лос Анджелис. Наградите „Оскар“ ще бъдат раздадени за 91-ви път след по-малко от три месеца. А кой ще ги води? Все още не е ясно. Кевин Харт се отказа. Академията, по думите на медиите, е в паника. Домакинът обикновено е ясен половин година по-рано, за да могат да започнат репетиции и подготовка на церемонията. В момента оттеглянето на Харт е поредният минус за и без това намаляващата популярност на „Оскарите“.

Най-престижните награди в киното се намират в период на криза, каквато не ги е сполетявала от десетилетия. И най-голямата криза към този момент е липсата на домакин, който да води церемонията. Заради намаляващия рейтинг на „Оскарите“, обществения натиск и още ред причини, на практика в момента това е главната роля, която никой в Холивуд не иска.

Защо?

Някои от нас все още помнят гафа на „Оскарите“ през 2017 г., когато погрешно беше обявено името на „La La Land“ за най-добър филм, а победителят беше „Moonlight“. Тогава домакинът на церемонията, популярният водещ Джими Кимъл каза: „Не знам какво стана. Обвинявам себе си за това. Знаех си, че ще прецакам шоуто и наистина го направих.“

Кимъл може и да се е шегувал. Въпреки това думите му породиха мисли, че дори опитен водещ на вечерно предаване като него, е застрашен от подобен безпрецедентен провал.

Ако се обърнем назад, страхът на Джими Кимъл далеч не е неоснователен. Достатъчно е да погледнем изпълнителите, нагърбвали се с най-трудната задача в Холивуд и ще разберем защо. Откакто легендарният Били Кристъл предаде щафетата през 2004 г. (и се завърна по изключение през 2012 г., когато не беше приет с големи овации), Американската академия за филмово изкуство и науки не спира да се опитва да намери своя домакин. Но никой не пожелава да поеме ролята повече от два пъти. Сред смелчагите, осмелили се да водят „Оскарите“ два пъти са Кимъл, Елън Дедженеръс, Хю Джакман, Крис Рок и Джон Стюарт – и повечето от тях казват, че никога не биха го направили втори път. Контрастът със славните дни на „Оскарите“  е очевиден. Наградите помнят няколко култови свои домакини сред които Джони Карсън (5 пъти), Били Кристъл (9 пъти) и рекордьорът Боб Хоуп със 19-те церемонии, които води. Последните трима поемат тази задача във време, когато има само три големи телевизии, конкуренцията е слаба и „Оскарите“ са задължителна част от програмата на повечето американски семейства.

Днес от домакинът се изискват редица неща. Да вдигне рейтинга на церемонията. Да е известен. Да е забавен без да обижда. Да е актуален, но не и провокативен. Да е политически коректен. Да е млад, но не прекалено, за да не „изплаши“ управителния съвет на Академията. И да е удобен както за президента на Академията, така и за телевизията, която излъчва „Оскарите“ – ABC.

Изискванията отказват дори най-добрите кандидати, които не желаят да рискуват седмици от живота си за ниски шестцифрени суми, след като накрая обикновено медиите ги критикуват, а самата дейност рядко вдига рейтинга им.

Едва ли някога ще видим отново Джеймс Франко и Ан Хатауей, които са домакини през 2011 г., както и Сет Макфарлън през 2013 г., който беше критикуван заради песента „We Saw Your Boobs“. Единствено Нийл Патрик Харис е казвал, че би го направил, но предвид слабото му изпълнение , това едва ли ще се случи.

Мнозина, които се идеални за тази работа, вече са я отхвърлили. Опра Уинфри. Джъстин Тимбърлейк. Джулия Луис Драйфус. Джери Зайнфийлд. Колкото са по-подходящи, толкова по вероятно е да откажат. Дори Тина Фей и Ейми Полър, който направиха фурор на церемониите по връчването на наградите „Златен глобус“ през 2013, 2014 и 2015 г. са отказали да водят „Оскарите“. Споменава с за имена като Стивън Колбърт и Джеймс Кордън, но ABC не биха позволили звезди от конкурентни телевизии да водят това шоу.

Всъщност кой е подходящ за ролята? Кой е подходящ да води церемонията във време, когато една погрешно казана дума може да струва рейтинг, репутация, пари?

В своята същина обаче, проблемът е естествено следствие от политиката на Академията от няколко години насам. Тя иска да играе на сигурно във време, което възнаграждава риска. Време, което признава тези, които приемат противоречията, а не си затварят очите за тях. Защото ако последните години ни научиха нещо, то е че колкото по-безличен е домакинът, толкова по-безлично е и шоуто. Затова Елън Дедженръс беше толкова добра и се шегуваше с възрастта, парите, произходът на хората. И вдигна летва, която изисква поемането на голям риск, за да бъде прескочена. Но пък ако някой се осмели да направи скока, „Оскарите“ могат да влязат в нов „златен период“.