Оставете децата на мира

| от |

Говорили сме за това и преди. За майките, за родителството като призвание. За синовете и дъщерите, „добрите“ и „лошите“. Предъвквали сме темата и за психичните заболявания и стигмата, която у нас ги обгръща здраво. И отново ще говорим за тях. Не можем да не го направим, така както българинът не може да устои на сякаш патологичната си нужда да „даде акъл“ на някого, как да живее собствения си живот.

Не е тайна, че в България върлува схващането, че от порасналото дете се очаква безпрецедентна, безусловна благодарност към родителите. Благодарност, подобна на тази към чорбаджи Марко от „Под игото“, чиито потомци до гроб са длъжни да му подават вино и хляб на масата и да треперят под напора на чорбаджийската му ръка. Децата трябва до края на живота си да благодарят на онези хора… но забележете, за материалните неща – за образованието, за дома, за играчките, за дрехите… за всичко, което може да бъде пипнато и да донесе дивиденти. Благодарността към родителите у нас се приема като послушание. Цинично казано, но факт.

Всичко изброено по-горе е и причина мнозина потребители в социалните мрежи да не разбират мотивите на Микеле Коради – 20-годишен млад мъж, чиято история беше разказана в предаването „bTV Репортерите“ от Стоян Георгиев.

Момчето е родено през 1998 година в Плевенското село Бъркач, но още при раждането е оставено в дом за деца, лишени от родителски грижи. Когато е на две години, семейство италианци (загубили родния си син преди три години) го осиновяват. Има трудности с общуването още тогава.

Израства в среда, която за повечето хора е достатъчен мотив, за да няма право едно дете да надига вой: хубава къща, добро образование (Микеле завършва училище за обществено хранене), родители, които го обичат и го подкрепят, момчето дори си има собствен кон. През пубертета се появяват първите признаци на психично разстройство. Трудности в общуването, крайна интровертност. Години по-късно терапевти ще му поставят диагнозата „болестта на изоставения“, заради която в последните две години е на лекарства. Състоянието е характерно с постоянното усещане, че човекът не може да възприеме обичта на другите. Вследствие на някакви изначални житейски липси, той се чувства изоставен и има необходимост да намери смисъл в съществуването си.

Мисълта за истинската му майка и онези две първи, решаващи години от живота му, го карат да тръгне да търси биологичното си семейство. Осиновителите му, Адриана Такиа и Сандро Коради, му помагат в търсенето, което отнема години. Преди време идват с него в България, но не успяват да намерят биологичните родители. Посещават католически център, в който за Микеле се грижат няколко духовни наставници. Не се отричат от него и когато разбират за сексуалната му ориентация.

Та те са му дали всичко необходимо, ще кажат някои. Какво търси по родните си места?

Дали?

Дали наличието на всичко гореизброено, сякаш загърнато в диамантена опаковка, може да заличи липсата на съзнанието за собствен корен?  Може ли житейският комфорт да потисне въпроса „Откъде идвам?“.

Неосъществената връзка между майка и дете в първите години неминуемо оставя празнина, която всеки млад човек ще се опитва да запълни. Не можем да говорим от името на всички осиновени деца, нито имаме право да вадим като аргумент максимата, че „майка е тази, която те е отгледала, а не тази, която те е родила“. За някои осиновени деца тя може да не важи. И това не прави нещата „правилни“ или „грешни“. Макар и на пръв поглед това да се приема като родоотстъпничество. Връзката с биологичната майка е неразривна. Тя е друг живот. Всяко дете има правото да изживее тази история. Да се опита да открие онова, което търси. А ние, колкото и да искаме не можем да бъдем морални ориентири.

Дори то да доведе до разочарование или да се окаже приказка. Детето трябва да върви по своя път, и когато онези, които са го отгледали са до него, то ние можем само да си вземем поука. Защото ценностите отдавна не са затворени под асмата и опасани с двуметров дувар.

Не коментираме как реагира биологичната майка на Микеле, нито кой от какъв етнос е. Тук не това е центърът, а той. Момчето, върху което словоблудства народния съд на Facebook, пълен със злоба и лепящ етикети като „неблагодарен“, „манго“ и редица още.

Кой от коментиращите обаче има представа какво се случва в съзнанието на това момче в продължение на години? И ако престой от един месец, няколко години дори, при биологичното му семейство, на негова собствена отговорност, донесе търсените отговори, има ли право изобщо някой да го напада?

И ако излезем от конкретния казус, има ли право някой изобщо да напада изборите на друг, когато те са показател единствено за това, че човекът следва своя собствен път?

 
 

Дейвид Хаселхов ще се ожени за прекрасната Хейли Робъртс

| от chr.bg |

Актьорът Дейвид Хаселхоф ще се жени за трети път след две седмици за годеницата си Хейли Робъртс.

Сватбата е насрочена за 31 юли в Пулия, Италия. Церемонията ще бъде в тесен кръг. След нея младоженците ще заминат на меден месец на Малдивите.

Хейли Робъртс е бивша продавачка. Дейвид Хаселхоф се запознава с нея през 2011 г., когато е съдия в телевизионния конкурс „Британия има таланти“. Сгодени са от две години.

Това ще е трети брак за 65-годишния актьор, който дължи популярността си на сериала „Спасители на плажа“. Той има две дъщери на възраст 28 и 25 години от втората си съпруга Памела Бак, с която се раздели през 2006 г.

Хейли Робъртс е на 37 години. Дейвид Хаселхоф е казвал, че тя е единствената жена, на която е направил предложение за женитба „от сърце“, защото я обича. При предишните си бракове се е чувствал по-скоро задължен.

 
 

Откриха музей на Джеймс Бонд… в Алпите

| от chronicle.bg |

Къде другаде, ако не в Алпите, би бил издигнат музей на най-известния таен агент в историята? В най-новия филм за Джеймс Бонд мъжът рискува живота си в Австрийските Алпи. На въпросната снимачна площадка, на над 3000 метра надморска височина нов музей с футуристичен дизайн пресъздава света на прочутия секретен агент на Нейно Величество, предаде Франс прес.

Бетонна сграда с форма на паралелепипед, издигната върху планински склон, очаква посетителите, които трябва да ползват лифт, за да стигнат до нея. От новия музей „007 Елементи“ в областта Тирол, който отвори врати тази седмица, се открива гледка към планинските върхове наоколо. В ски-курорта Зьолден в района Йоцтал в Алпите са заснети редица сцени от „Спектър“ – 24-ия филм от поредицата за Бонд.

В музея, проектиран в тясно сътрудничество с продуциралата филмите за Бонд британска компания, посетителите могат да се потопят визуално и звуково в атмосферата, която цари зад кулисите на поредицата. Сградата с площ 1300 кв.м е построена на 3050 метра надморска височина.

Температурата в залите е отрицателна дори през лятото. На посетителите се предлага 9-етапно филмово пътуване в тъмни зали и тунели, в които са инсталирани огромни екрани и огледала. Поредицата е представена чрез редица актьори, превъплътили се в образа на Бонд, и чрез митични места от филмите за агент 007. Посетителите могат също да видят екшън сцени от поредицата и да научат тайни, свързани със заснемането им. „Искахме да създадем усещането, че посетителят преживява случващото се във филмите за Бонд посредством ефекта от архитектурата, звука и светлината“, поясни Нийл Калоу, който е сценограф на редица филми от поредицата и е допринесъл за създаването на музея.

 
 

Изнесете се, не е сложно

| от |

Вече преваляте 38 лазарника и усещате, че е време да живеете сам? Няма проблеми, изнасянето не е никак сложно. То е все едно си на „Градина“, само че за цял живот. И има баня с тоалетна.

Първото нещо, което трябва да свършите, след като си намерите място, е да съберете цялата си покъщнина – дрехи, неща за спане, неща за ядене и някоя книжка да създава атмосфера в стаята. Този процес е тясно свързан с осъзнаване колко малко неща всъщност притежавате; колко малко неща всъщност са истински ваши. Това е горчиво осъзнаване. На този етап обаче сте свикнали на житейските бичове, така че това е просто поредното преглътнато свидетелство за липсата ви на реализация. Изтикано е от съзнанието ви настрана при останалите.

Приятелят ви с комбито е на море, какво правим. Викаме си по-голямо такси – довечера ще пиете 3 бири по-малко. Набивате всичките си вещи на задната седалка и сядате. Докато се возите си мислите, аз наистина нямам много вещи, гледайки ги до вас на задната седалка.

Влизате си в стаичката, която сте си договорил, и хвърляте всичко на леглото. Хоп, готово! Вече сте преместен! Излизате да гръмнете по една бира, че утре сте на работа.

Прибирайки се няколко часа по-късно, усещате се, че нямате нищо за ядене вкъщи. Ах, проклятие!… Но проклятие ли е всъщност? Не би било отговорно и пораснало от ваша страна да готвите, докато сте кирка пиян. Затова на драго сърце минавате през дюнерите.

Прибирате се и заварвате всичките си принадлежности върху леглото. Оф, къде ще чистите сега, дюнерът ще изстине, лягате директно отгоре. Докато облагородявате дюнера, нещо ви убива в гърба. Бъркате и хоп – намирате чиния. Идеално.

Ставате едвам на сутринта, че нали сте на работа, както казахме. Отивате да си измиете устата от белия сос и очите също от белия сос, защото си заспал в чинията. Обаче проблем – кое е банята и кое е стаята на съквартиранта? Няма значение, защото се усещате, че не сте си взели паста и четка за зъби. Измивате си устата в кухнята, оставяте чинията и пердашите към работа.

Тъкмо се поосвестявате и то станало 6:00 часа, време за тръгване. Директно се прибирате, никакви барчета, никакви пейки, никакъв Народен – трябва да си разтребите. Аре за малко ще минете през Нардония да видите кой е там.

Прибирате се, но е късничко за перални вече. А и нямате прах за пране. И паста за зъби не си взехте. Имате обаче дежа вю – тази чиния в мивката сте я виждал някъде. А, да, тя е вашата… Премествате си нещата кое на пода, кое на столчето в стаята ви и си лягате, друг ден ще е санитарен явно.

Идва събота. Не знаете от какво ви е по-лошо – от дюнери или от петъка. Подреждате си най-накрая дрешките и предметите и квартирата ви изглежда празна. Отивате да си сготвите нещо – шкембе ви идва на ум. Хубаво, обаче не знаете как се прави шкембе чорба. А и единствената чиния, която отмъкнахте от родителите си, е плоска. Шкембе в плоска чиния, макар и хипстърско, не е много удобно.

Слизате до долу до бакалийката да си купите някакви яйца. Връщате се с три торби – паста за зъби, четка за зъби, перилен препарат, гъби за миене, веро, тоалетна хартия, белина. Разпределяте всичко по съответните места, но сте забравили яйцата. Слизате пак до бакалийката и се връщате с един хляб, шунка и майонеза. Сандвичи ще си правите, не ви се пържат яйца.

Сядате на балкона и отхапвате от мокрия сандвич върху току-що измитата чиния. Рай е. Една биричка само да имаше, ама не ви се слиза трети път. Балконът ви е гледа към прозорците на друга сграда, но зад нея и зад сградата зад нея е Народния. Усещате го! Колко е хубаво да се изнесеш. И не е сложно.

 
 

Даян Крюгер е много, много красива

| от chr.bg |

Диане Хайдкрюгер е родена на в Алгермисен, Германия.

От малка успешно се занимава с балет и даже е приета в елитното балетно училище Royal Ballet School. За жалост кариерата й приключва реждевременно заради контузия.

По-късно се мести в Париж, където работи като фотомодел. Паралелно започва и да се снима в епизодични роли във френски филми. Дебюта на голям екран прави през 2002 г., когато се снима с Денис Хопър и Кристоф Ламбер в „The Piano Player“. Големият пробив обаче идва през 2004 г. с участието в хита „Троя“, където играе Хубавата Елена.

През 2009 г. се снима в „Гадни копилета“ на може би единственият по-красив от нея човек на земята – режисьора Куентин Тарантино. За тази роля е номинирана за Най-добра поддържаща женска роля на Screen Actors Guild Award.