shareit

Оставете децата на мира

| от |

Говорили сме за това и преди. За майките, за родителството като призвание. За синовете и дъщерите, „добрите“ и „лошите“. Предъвквали сме темата и за психичните заболявания и стигмата, която у нас ги обгръща здраво. И отново ще говорим за тях. Не можем да не го направим, така както българинът не може да устои на сякаш патологичната си нужда да „даде акъл“ на някого, как да живее собствения си живот.

Не е тайна, че в България върлува схващането, че от порасналото дете се очаква безпрецедентна, безусловна благодарност към родителите. Благодарност, подобна на тази към чорбаджи Марко от „Под игото“, чиито потомци до гроб са длъжни да му подават вино и хляб на масата и да треперят под напора на чорбаджийската му ръка. Децата трябва до края на живота си да благодарят на онези хора… но забележете, за материалните неща – за образованието, за дома, за играчките, за дрехите… за всичко, което може да бъде пипнато и да донесе дивиденти. Благодарността към родителите у нас се приема като послушание. Цинично казано, но факт.

Всичко изброено по-горе е и причина мнозина потребители в социалните мрежи да не разбират мотивите на Микеле Коради – 20-годишен млад мъж, чиято история беше разказана в предаването „bTV Репортерите“ от Стоян Георгиев.

Момчето е родено през 1998 година в Плевенското село Бъркач, но още при раждането е оставено в дом за деца, лишени от родителски грижи. Когато е на две години, семейство италианци (загубили родния си син преди три години) го осиновяват. Има трудности с общуването още тогава.

Израства в среда, която за повечето хора е достатъчен мотив, за да няма право едно дете да надига вой: хубава къща, добро образование (Микеле завършва училище за обществено хранене), родители, които го обичат и го подкрепят, момчето дори си има собствен кон. През пубертета се появяват първите признаци на психично разстройство. Трудности в общуването, крайна интровертност. Години по-късно терапевти ще му поставят диагнозата „болестта на изоставения“, заради която в последните две години е на лекарства. Състоянието е характерно с постоянното усещане, че човекът не може да възприеме обичта на другите. Вследствие на някакви изначални житейски липси, той се чувства изоставен и има необходимост да намери смисъл в съществуването си.

Мисълта за истинската му майка и онези две първи, решаващи години от живота му, го карат да тръгне да търси биологичното си семейство. Осиновителите му, Адриана Такиа и Сандро Коради, му помагат в търсенето, което отнема години. Преди време идват с него в България, но не успяват да намерят биологичните родители. Посещават католически център, в който за Микеле се грижат няколко духовни наставници. Не се отричат от него и когато разбират за сексуалната му ориентация.

Та те са му дали всичко необходимо, ще кажат някои. Какво търси по родните си места?

Дали?

Дали наличието на всичко гореизброено, сякаш загърнато в диамантена опаковка, може да заличи липсата на съзнанието за собствен корен?  Може ли житейският комфорт да потисне въпроса „Откъде идвам?“.

Неосъществената връзка между майка и дете в първите години неминуемо оставя празнина, която всеки млад човек ще се опитва да запълни. Не можем да говорим от името на всички осиновени деца, нито имаме право да вадим като аргумент максимата, че „майка е тази, която те е отгледала, а не тази, която те е родила“. За някои осиновени деца тя може да не важи. И това не прави нещата „правилни“ или „грешни“. Макар и на пръв поглед това да се приема като родоотстъпничество. Връзката с биологичната майка е неразривна. Тя е друг живот. Всяко дете има правото да изживее тази история. Да се опита да открие онова, което търси. А ние, колкото и да искаме не можем да бъдем морални ориентири.

Дори то да доведе до разочарование или да се окаже приказка. Детето трябва да върви по своя път, и когато онези, които са го отгледали са до него, то ние можем само да си вземем поука. Защото ценностите отдавна не са затворени под асмата и опасани с двуметров дувар.

Не коментираме как реагира биологичната майка на Микеле, нито кой от какъв етнос е. Тук не това е центърът, а той. Момчето, върху което словоблудства народния съд на Facebook, пълен със злоба и лепящ етикети като „неблагодарен“, „манго“ и редица още.

Кой от коментиращите обаче има представа какво се случва в съзнанието на това момче в продължение на години? И ако престой от един месец, няколко години дори, при биологичното му семейство, на негова собствена отговорност, донесе търсените отговори, има ли право изобщо някой да го напада?

И ако излезем от конкретния казус, има ли право някой изобщо да напада изборите на друг, когато те са показател единствено за това, че човекът следва своя собствен път?

 
 
Коментарите са изключени