Оставете децата на мира

| от |

Говорили сме за това и преди. За майките, за родителството като призвание. За синовете и дъщерите, „добрите“ и „лошите“. Предъвквали сме темата и за психичните заболявания и стигмата, която у нас ги обгръща здраво. И отново ще говорим за тях. Не можем да не го направим, така както българинът не може да устои на сякаш патологичната си нужда да „даде акъл“ на някого, как да живее собствения си живот.

Не е тайна, че в България върлува схващането, че от порасналото дете се очаква безпрецедентна, безусловна благодарност към родителите. Благодарност, подобна на тази към чорбаджи Марко от „Под игото“, чиито потомци до гроб са длъжни да му подават вино и хляб на масата и да треперят под напора на чорбаджийската му ръка. Децата трябва до края на живота си да благодарят на онези хора… но забележете, за материалните неща – за образованието, за дома, за играчките, за дрехите… за всичко, което може да бъде пипнато и да донесе дивиденти. Благодарността към родителите у нас се приема като послушание. Цинично казано, но факт.

Всичко изброено по-горе е и причина мнозина потребители в социалните мрежи да не разбират мотивите на Микеле Коради – 20-годишен млад мъж, чиято история беше разказана в предаването „bTV Репортерите“ от Стоян Георгиев.

Момчето е родено през 1998 година в Плевенското село Бъркач, но още при раждането е оставено в дом за деца, лишени от родителски грижи. Когато е на две години, семейство италианци (загубили родния си син преди три години) го осиновяват. Има трудности с общуването още тогава.

Израства в среда, която за повечето хора е достатъчен мотив, за да няма право едно дете да надига вой: хубава къща, добро образование (Микеле завършва училище за обществено хранене), родители, които го обичат и го подкрепят, момчето дори си има собствен кон. През пубертета се появяват първите признаци на психично разстройство. Трудности в общуването, крайна интровертност. Години по-късно терапевти ще му поставят диагнозата „болестта на изоставения“, заради която в последните две години е на лекарства. Състоянието е характерно с постоянното усещане, че човекът не може да възприеме обичта на другите. Вследствие на някакви изначални житейски липси, той се чувства изоставен и има необходимост да намери смисъл в съществуването си.

Мисълта за истинската му майка и онези две първи, решаващи години от живота му, го карат да тръгне да търси биологичното си семейство. Осиновителите му, Адриана Такиа и Сандро Коради, му помагат в търсенето, което отнема години. Преди време идват с него в България, но не успяват да намерят биологичните родители. Посещават католически център, в който за Микеле се грижат няколко духовни наставници. Не се отричат от него и когато разбират за сексуалната му ориентация.

Та те са му дали всичко необходимо, ще кажат някои. Какво търси по родните си места?

Дали?

Дали наличието на всичко гореизброено, сякаш загърнато в диамантена опаковка, може да заличи липсата на съзнанието за собствен корен?  Може ли житейският комфорт да потисне въпроса „Откъде идвам?“.

Неосъществената връзка между майка и дете в първите години неминуемо оставя празнина, която всеки млад човек ще се опитва да запълни. Не можем да говорим от името на всички осиновени деца, нито имаме право да вадим като аргумент максимата, че „майка е тази, която те е отгледала, а не тази, която те е родила“. За някои осиновени деца тя може да не важи. И това не прави нещата „правилни“ или „грешни“. Макар и на пръв поглед това да се приема като родоотстъпничество. Връзката с биологичната майка е неразривна. Тя е друг живот. Всяко дете има правото да изживее тази история. Да се опита да открие онова, което търси. А ние, колкото и да искаме не можем да бъдем морални ориентири.

Дори то да доведе до разочарование или да се окаже приказка. Детето трябва да върви по своя път, и когато онези, които са го отгледали са до него, то ние можем само да си вземем поука. Защото ценностите отдавна не са затворени под асмата и опасани с двуметров дувар.

Не коментираме как реагира биологичната майка на Микеле, нито кой от какъв етнос е. Тук не това е центърът, а той. Момчето, върху което словоблудства народния съд на Facebook, пълен със злоба и лепящ етикети като „неблагодарен“, „манго“ и редица още.

Кой от коментиращите обаче има представа какво се случва в съзнанието на това момче в продължение на години? И ако престой от един месец, няколко години дори, при биологичното му семейство, на негова собствена отговорност, донесе търсените отговори, има ли право изобщо някой да го напада?

И ако излезем от конкретния казус, има ли право някой изобщо да напада изборите на друг, когато те са показател единствено за това, че човекът следва своя собствен път?

 
 

Ето защо финалът на „Game of Thrones“ се бави толкова

| от chr.bg |

Борбата за Железния трон продължава, а в понеделник „Game of Thrones“ напомни за господството си и на Емитата въпреки празната година. Продукцията спечели награда за драматичен сериал, за поддържаща мъжка роля на Питър Динкъл, както и за креативни изкуства: костюми, дизайн, грим, музикална композиция, миксиране, специални ефекти и каскади.

„Game of Thrones“ има един последен сезон да приключи епичната си история и един от създателите на сериала Давид Бениов обяснява защо се бави толкова.

„Финалният сезон отнема толкова време, защото е най-голямото нещо, което сме правили някога. Въпреки че е само 6 епизода ни отне доста повече снимачни дни от обикновено. Само подготовката за снимките в Белфаст беше около година. Мисля, че това, което създадоха актьорите и екипа, е изключително. Мисля, че когато хората го видят, ще разберат защо се проточи толкова дълго. Никой не е във ваканция, никой не се размотава. Просто този последен сезон има много повече, отколкото сме опитвали досега. Надявам се да си струва.“

И преди феновете да се затъжат за земята с дългите зими, Джордж Р. Р. Мартин напомня, че „приключват със сериала, но има 5 прикуъла в различен етап на развитие. Не се съвсем приключили все още.“

Последният 8 сезон ще се появи през 2019 година.

 
 

Пълен трейлър на Mary Poppins Returns: любимата ни бавачка пак е тук

| от chronicle.bg |

Тази зима ще бъде една идея по-топла, защото очакваме любимата на милиони деца и възрастни бавачка отново да слезе от небето с чадъра си. Вчера излезе официалният трейлър на предстоящия „Mary Poppins Returns“, в който Емили Блънт ще играе героинята на Памела Травърз.

Филмът е продължение на класиката от 1964 г., която е сред най-известните филми на актрисата Джули Андрюс.  За ролята си на Мери Попинз тя печели „Оскар“ за най-добра женска роля.

Действието в новия филм се развива през 30-те години на миналия век, 25 години след събитията от първия филм, а Мери Попинз се завръща, за да спаси порасналите вече Джейн (Емили Мортимър) и Майкъл Банкс (Бен Уишоу), след като те преживяват семейна трагедия.

На режисьорското място застава Роб Маршал, доказал се с мюзикъли като „Чикаго“ и „Ани“. Към Емили Блънт в актьорския състав се присъединяват Лин-Манюъл Миранда, Пикси Дейвис, Джоел Доусън,  Джули Уолтърс, Колин Фърт, Анджела Лансбъри и Мерил Стрйп, която се появява за кратко като братовчедката на Мери Попинз, Топси. Дик Ван  Дайк се завръща във втората част, но в друга роля – на господин Доус. За разлика от него, екранната му партньорка от първия филм, Джули Андрюс, няма да се появи на екрана.

Премиерата на „Mary Poppins Returs“ е на 19 декември.

 
 

Силвестър Сталоун се готви за Рамбо 5

| от chr.bg |

Силвестър Сталоун може и да е на 72 години, но догодина отново ще играе любимия на милиони Рамбо и нищо не може да го спре. За последно видяхме виетнамския ветеран през 2008 година, но ето че другата есен ни очаква и Рамбо 5. Сталоун ни показа в Инстаграм как се подготвя за снимки:

Екшън героят ще трябва да помпа яко, ако иска да се справи с мексиканските картели през 2019 година.

Снимките започват този месец. Слай загатваше на няколко пъти за завръщането на 36-годишния франчайз. В миналото обаче актьорът е заявявал, че се отказва от ролята, защото „сърцето му го иска, но тялото му вече не може да се справи с физическата работа, изисквана от войникът армия“.

След добрият отзвук от Роки Балбоа в „Creed“ на Райън Куглър, който му спечели Златен глобус и номинация за Оскар през 2015 година, мотивацията му май се е върнала, защото очакваме „Creed 2″. И в двата филма обаче Майкъл Б. Джордан върши по-голямата част от бъхтането. В този контекст дали петият Рамбо ще бъде физически интензивен, не можем да предположим.

За разлика от другите старчета в Холивуд, Сталоун поддържа тялото си и успява да участва в още филми. Освен „Creed 2″, който ще излезе през ноември, но се направи „The Expendables“ и се появи в „Guardians of the Galaxy Vol. 2″.

 
 

София е дом

| от Антония Антонова |

Когато бях на 20, си мислех, че никога няма да заживея в този голям град, в който можеш да се изгубиш, можеш да изчезнеш или още по-страшното – да бъдеш незабележим.

Всеки 20-годишен човек е забележителен, всеки 20-годишен е огън и блясък, дори да е затворен, умълчан, проклет и тъжен, дори да бъде плах. Особено тогава. Да си на 20 е звезди и вечност само по себе си.

После спрях да пътувам всеки ден за лекции с влака от съседния малък град и се нанесох в празния люлински апартамент с една раница живот на рамо. Баба ми и дядо ми ми подариха пералня, събрах пари за легло.

Гледката от прозореца беше абсурдна, зловеща, постсоциалистическа, кафява, нямаща нищо общо с гледката ми дотогава, с планините ми, с дърветата ми, с живота ми, с любовите ми.

Харесвах я. Исках да викна една приятелка художник да ми я нарисува на стената в хола – всички тези панелни блокове – по-високи и по-ниски. Да гледа през прозореца, да попива цветовете и балконите им, прането, телевизорите, коледните лампички, цветните мушката, семейните скандали, литрите ракия, кучета и котки, всичко и да го налива у дома ми, да го рисува с шарена ръка, за да го прегръщам по-бързо и да го чувствам по-близък този град, в който ще живея.

После забелязах Западен парк – той се вижда като погледнеш надясно от балкона ми – зелен, огромен, страшен, влажен. Днес тичам там и го обичам, както обичам пазара „Димитър Петков” и всички малки улици в центъра на София от март до октомври, както обичам шумните барове в тъмните безистени, в широките подземия на града от ноември до февруари. И всички хора, които срещнах и останаха, и онези, които още не съм срещнала, но ще срещна в градския безкрай.

София е болезнено красива. Красотата – тя невинаги е пищна, нито нагласена, нито винаги зелена, нито винаги чиста или скромна, или някаква конкретна. Тя е красота и без грим, и без филтър, и без ред и с бетон, и с каруци, и с арматура и стъкло, и с лошия злокобен смог, от който искаме да я спасим, да я изтръгнем и да я притиснем към гърдите си, София, с отворени обятия и дробове, с пулсиращи сърца.

Никога не се превърнах в пребиваващ тук човек, който „си се прибира“ всеки уикенд, за да помъкне буркани, макар че само на 35 минути с влака от Централна гара е градчето ми – онова с другите гледки – в което обичам да се завръщам.

Не мисля, че мога да понесе да живея на място, което не обичам и не знам как хората с години прекарват работните си седмици и тревожните си нощи в град, който не ги приютява, който не им е дом.

Домът – той не е даденост. Човек може дълго време да се чувства бездомен у дома си.

Домът не е нито град, нито къща, нито човек, нито семейство. Домът усмихва и приспива като люлка. В него се случват неща, които не се случват другаде. Той пази тайни и сближава сърца. Ухае на храна и винаги нещо му е повредено, винаги нещо трябва да му се ремонтира. Защото домът не е изряден, нито конкретен, но е дом и това ни стига. Даже е много. Достатъчно.

София е дом.