shareit

Още веднъж за „тоя списък” и за обвиненията в болшевизъм

| от |

Публикуваме без редакторска намеса мнението на проф. Николай Слатински по друг наболял въпрос от последните дни – „онзи списък“, а много други анализи и коментари от него можете да намерите на сайта му : http://nslatinski.org 

slatinski

Като всеки човек, който изпитва почти физическа болка от това, че България върви назад и се разпада, че политическото у нея умира, че социумът ѝ се изражда постепенно във война на едни части на обществото срещу други, с тенденция това да се превърне във война на всеки срещу всеки,
аз постоянно мисля над въпросите : Какво се случва в страната ни? Защо се случва? Докога ще се случва? Колко още има да ни се случва? В този смисъл непрекъснато преживявам цялата разправия по „тоя списък”.

Колко неща се написаха, колко заклеймявания в болшевизъм, агресия, простотия, фанатизъм, фундаментализъм и какво ли още не, не се изляха по наш адрес – по адрес на подкрепящите протестиращите студенти и въобще подкрепящи протестите.

Докараха ни дотам най-напред публично да декларираме, да заявим, да се разграничим, да осъдим, да охулим, да заклеймим всякакви списъци. Вкараха ни в абсурдна политкоректност! Приписаха ни вини и подеха единен хор с някои талибани от левия партиен печат (защото там има и огромен брой нормално мислещи и пишещи, много свестни хора с леви убеждения – каквото и да означава „леви убеждения” във вестник на партия, в която лидерите до един са пожизнени изборни сенатори с огромни банкови сметки, отиващи повече на олигархични патриарси…).

Отново казвам ясно и категорично както преди няколко дни – аз съм, винаги съм бил и ще бъда срещу всякакви списъци, те са чужди на моята същност и дълбоко ме отблъскват и отвращават. Само че съм и срещу това под маската на борбата с болшевизма да се води по болшевишки война срещу всички, които са срещу това, което са писали 90% от попадналите в този глупашки списък!

Тук говоря за 90%, защото има 10%, дето са фанатици, тип политическа „Ал Кайда” на червената идея – идея отдавна покварена, обезчестена и изнасилена от една върхушка вечно присъстващи през тези 24 години на Прехода виновници за агонията, анемията, аномията и апатията на страната ни…

По болшевишки, точно по начина, за който ни обвиняват, оскверняват, заклеймяват, подозират, че щом подкрепяме студентските протести, ние сме виновни за „тоя списък”, точно така те воюват срещу нас.
Приписват ни всички смъртни грехове и ни осъждат за престъпването на всички Божи заповеди нас – мислещите различно от това, което за 3-4 месеца написаха 90% от попадналите в нелепостта на „тоя списък”! Ние сме виновни, ние сме грешни – заедно и поименно и заради какво? – заради един съставен анонимно и от все още анонимен автор списък!

Дали си дават сметка всички, които нададоха подобен вой с крясъци и в кресчендо – колко много ни обиждат и ни приписват несъществуващи грехове!?

Защо ни нападат? Заради собствените си грешки ли, а може би и заради вътрешните си усещания, че са произнесли думи и са написали слова, от които дълбоката им, искрена и истинска съвест се чувства леко нечиста?

В края на краищата нашата подкрепа за протестите – от януари досега, и за стачката на студентите от началото ѝ досега е ясна, публична, открита, заявена многократно, персонално – някои като мен в блога си, други във вестници, трети по телевизии и радиа. И в тази подкрепа няма нищо анонимно, тя не е базирана на някакви лични нападки, на каквито и да било разобличителни списъци, а е принципна – срещу статуквото, срещу олигархичното задкулисие, срещу наглото безсрамие на казуса „Пеевски”, срещу безумно изкористеното решение на Конституционния съд по този срамен казус, срещу нечестностите и нечистотиите на политическия елит…

От друга страна 90% от влезлите в този тъпашки списък (вижте как съм принуден на всеки ред да се разграничавам от всякакви списъци, за да не бъда заподозрян, че съм доволен от „тоя списък”!!!) наистина, наистина, наистина, наистина:
1. Насочват силата на своите пера само срещу протестиращите и единствено срещу тях.
2. С редица писания не просто критикуват протестиращите, а ги обиждат, окарикатуряват ги, иронизират ги, заливат ги със сатира и сарказъм, демонстрират презрението и надсмиването си над тях и отвращението си от тях.
3. Постоянно внушават, а значи лъжат де юре и де факто, че протестиращите са плащани от Бойко Борисов, в сговор са с него, действат съзнателно, за да го върнат на власт и са негови слепи марионетки.
4. Забравиха от 3-4 месеца изобщо да кажат и една критична дума срещу онези, срещу които се протестира, не виждат тяхната вина, а понякога дори правят междуредови внушения, че понеже са избрани законно (да припомним ли обаче как водещи фигури от Главна прокуратура в сговор с водещи фигури в БСП излъгаха обществото ни в деня за размисъл и изкривиха ненормално и неморално резултатите от вота) и затова срещу тях не е редно да се протестира.
5. Перманентно разпространяват спекулации за скрито соросоидно финансиране на протестите, забравяйки явно, че в момента в света протестират в 37 държави и вероятно според тях във всичките тях протестите се плащат от Сорос, а не защото светът е с единия си крак на площадите, готов да се бори срещу всяка неправда на властта.
6. Отказват да видят как под повърхността на събитията, под невярната представа за видимостта (а те също изкривяват представата и я правят невярна) протичат процеси на преразпределение на икономически територии, вземат се реванши от бизнесмени, онеправдани и „онеправдани” от мутрорежима на „ГЕРБ”, досъсипват се родни производства, ускорява се стагнацията на икономиката, набира сила отново притихналата временно контрабанда, назначават се ва ключови позиции ченгета и милиционери не само от „добри”, но и от гадни подразделения на бившата ДеСе и тогавашното МеВеРе, лансират се червени и депесарски калинки или корупционери от времето на Тройната коалиция, върви скрито договаряне с медийните олигарси – т.е. малко по-фино, по-културно, по-възпитано, по-образовано, но се повтаря същият този модел на управление, който превръща България в разпарчетосана държавица в насипно състояние с прединсултни синдроми и симпотоми, можещи да я доведат до летален изход.
7. На практика работят именно за циментиране на статуквото, смачквайки и смазвайки ссъс силните си пера дори най-плахите, най-отчаяни и най-последни опити това статукво да бъде дестабилизирано, ако може и дискредитирано, а защо не и променено.

Ето защо, вместо те да обвиняват толкова агресивно, осъдително и заклеймително заради някакъв анонимен списък с анонимен автор, нас – тези, които с имената си, с лицата си, с перата си, с дните и нощите си излизат на протест или подкрепят протеста, нека 90% от попадналите в „тоя списък” се замислят – какво и защо всъщност се случва и на практика какво и кого обслужват…
Не казвам, че го правят съзнателно или заради келепир, те могат да се заблуждават от най-искрени подбуди, да смятат, че са честни и почтени и да са такива, но в края на краищата позицията им е контрапродуктивна и контрапротестна.

Лимфните възли са система за ранно сигнализиране за опасни болести в организма. Когато лимифните възли са подути, те макар и да изглеждат грозно, неестетично, (вероятно) отблъскващо – сигнализират, че организмът се разяжда от патология. Твърде нелепо е да обвиняваш, лимфните възли, приписвайки им грозни неща и нелицеприятни прояви, затова че са подути – те са подути, защото организмът е болен.
Най-образно казано – когато с културтрегерски бяс и естетска пяна на уста осъждаш надуващия вувузели, помисли първо – какво иска да каже той с това неестетично надуване. Когато осъждаш този, който протестира, помисли – а може би има нещо много патологично в това, СРЕЩУ КОЕТО и у тези, СРЕЩУ КОИТО той протестира.

В края на краищата протестиращите и въобще тези, които тръгват за промяна на несправедливото общество, винаги са по-малкото, те са малцинството; докато онези, които са срещу тях винаги са повече, те са мнозинството, което винаги трепери срещу промяната. Това мнозинство злорадо или с безразличие чака първите да паднат в кърви, да бъдат изгорени на клада, обезглавени от гилотината или разпънати на кръст – та с това да му поднесат Свободата на тепсия, за да се радва то, мнозинството после на тази свобода и да преяжда с нея оригвайки се, а после вопейки, че виждате ли свободата не била свобода, а била свободия… Нищо, че точно това мнозинство е злоупотребило със свободата и я е изродило в свободия…

Затова не е истинската и не е гражданска позицията, която приглася на пасивното и страхливо мнозинство и е на принципа – сакън да не се случи нещо; по-добре така, отколкото с промяна, че може да стане и по-зле; долу всякакви нехранимайковци, които с тръби или вувузели бунят раята!

Ето защо искам да кажа на въпросните 90% от „тоя списък”, че сега те са с точно с този тип мнозинство – на примирените, на намиращите паникьорски, робски или на раята; естетски, идеологизирани или някакви други основания – да нападат малцинството, т.е. далеч по-малкото на брой хора, които са на практика лимфните възли на нашето общество.
Така че моля тези 90% – не ни обвинявайте нас в болшевизъм!
Защото когато си на страната на мнозинство, което не иска да е свободно, което не иска да се опитаме още веднъж да станем поне малко европейска, поне малко демократична, поне малко модерна, поне малко нормална държава, т.е. когато си на страната на точно такова уплашено, примирено, предало се, спихнало се мнозинство, приличащо на стадо, то ти си именно на страната („мнозинство” може да се нарече и „болшинство”) на болшинството! А когато си на страната на точно на такова болшинство, то може би именно ти си заразеният от болшевизъм… Болшевизмът не е преди всичко способност да се съставят списъци (защото много преди болшевизма е имало списъци – и по-малко или повече гнусни и повече или по-малко опасни).

Болшевизмът е много повече от това – той е съзнателно усилие да отречеш самата възможност да има свобода, което в частния случай на България и при подробностите от нашия обществен пейзаж означава – да отречеш самата възможност България да стане някой ден европейска, демократична, модерна и нормална държава. Точно това не ние – подкрепящите протеста или протестиращите, дори не обърканото наше общество, а техните деца – децата на 90% от „тоя списък” – не биха им простили… И биха ги попитали някой ден – как така се оказахте в една толкова реакционна и склеротизирала компания, в едно толкова схоластично и догматично обкръжение, в един толкова безпардонен и безценностен отбор с другите 10% от абсурдното, ментално изкривено творение на „тоя списък”?

И да го нямаше „тоя списък”, на практика дълбоко уважаваните от мен личности, съставляващи 90% от него, сами – неволно и никога няма да повярвам, че волно – допуснаха да се наредят в тази компания, в това обкръжение, в този отбор – заедно с дълбоко неуважаваните от мен останали 10%, които като две капки вода припяват с писанията си на делата на онези персони, дето 24 години поред пречат на България да си поеме глътка въздух, защото са се превърнали от самото начало на Прехода в кост, заседнала в нейното гърло…

 
 
Коментарите са изключени

Най-далечното убийство със снайпер

| от |

В цялата история на съвременната война, рекордът за най-дълго потвърдено убийство със снайпер бавно се увеличава все повече и повече с напредването на новите технологии. Към момента на писането на текста, носителят на този рекорд е британският снайперист Крейг Харисън, който дори чупи предишния рекорд два пъти в един ден, когато успява да порази две вражески цели с два последователни изстрела от невероятното разстояние от 2474 метра. Това са 20,6 футболни игрища. Изстрелите са от толкова далечно разстояние, че на куршума са му нужни около три секунди, за да достигне целта.

Крейг Харисън, CC BY 4.0

Ефрейтор на коня Крейг Харисън прави своя рекорден изстрел през ноември 2009 г., докато се намира в провинция Хелманд в южен Афганистан. Харисън разбра, че е поставил нов рекорд едва след като се връща вкъщи през 2010 г. Разстоянието, от което той стреля, което беше измерено и потвърдено чрез GPS, изумява до такава степен началниците му в Министерството на отбраната, че те публикуват подробностите за изстрела му почти веднага след като се прибра във Великобритания и дори му дават разрешение да прави интервюта по тази тема из всички световните медии.

Сега ще поговорим и за обстоятелствата около рекордния изстрел. На Харисън се налага да прикрива с огън командира си и членове на афганистанската национална армия, които в този момент са под засада от двама въстаници. Според Харисън бунтовниците са въоръжени с картечница ПКМ, с която са приковали войниците по такъв начин, че той има много малко време да прецени ситуацията и впоследствие да стреля, за да спре атаката им.

С помощта на своя спотър, Клиф О’Фаръл (който между другото не е никак обучен за позицията на спотър), и 9 пробни изстрела, за да добие по-ясна представа за точното разстояние, Харисън се прицелва и натисна спусъка за десети път, изстрелвайки куршум .338 Lapua Magnum, който улучва картечаря в корема и го убива. Другият бунтовник, които дори не чува, когато изстрелът се произвежда, се пресяга да поеме контрол над вече свободната картечница. Той обаче е ударени от втори куршум, изстрелян от Харисън. След като убива и двамата бунтовници, Харисън дръпна спусъка един последен път, за да счупи самата картечница.

L115A3 sniper rifle

Далекобоен снайпер модел L115A3

И така Харисън не само счупи предишния рекорд от 2,42 километра (поставен през 2002 г. отново в Афганистан), постигнат от канадеца Роб Фурлонг, който ползва снайпер McMillan-Tac 50, но и го прави на практика 3 пъти подред, без да пропусне – по двамата бунтовници и накрая по техния картечница.

Tac50white1

McMillan-Tac 50

И ако това не е достатъчно впечатляващо – оказва се, че тези изстрели са около 914 метра извън бойния обхват на пушката на снайпериста. Харисън коментира ситуацията със скромното и сравнително лаконично: „Условията бяха перфектни, нямаше вятър, времето беше меко, видимост беше ясна“.

Интересното е, че въпреки интервютата, които дава по тази тема, всъщност не трябва да знаем истинското име на Харисън. В официалните правила на Министерството на отбраната се посочват, че самоличността на снайперистите (независимо колко интервюта дават и колко стават известни), никога не трябва да се разкрива публично, тъй като те бързо могат да станат основни на хора, решили да отмъстят. Харисън, разбира се, е добре запознат с това правило и се съглася да говори с медиите само при условието, че самоличността му няма да бъде разкрита и че ще му дадат псевдоним. Въпреки това, по причини, които не са особено ясни, МО никога не прилага това ограничение върху нито един от медиите, с които Харисън говори, и съответно всички пускат материалите си, в които Крейг Харисън е назован с истинското му име, като някои от тях дори пишат къде живее…

Полицията бързо предупреждава снайпериста и семейството му, че са изложени на опасност след като историята излиза. За да защити жена си, дъщеря си и себе си, на Харисън, не му останал друг избор, освен да се премести. Това от своя страна, разбира се, изисква съпругата му да напусне работата си, а дъщеря му да напусне училище в средата на годината. 

Съвсем разбираемо, Харисън доста се разстройва от това, че името му е по новините и по вестниците, при условие изрично му е казано, че няма да стане така. Затова той си търси правата и иска от Министерството на отбраната компенсация за това, че по тяхна грешка мерниците на лошите в момента са насочени към семейството му и за покриване на разходите по преместването. По-късно той получи награда от 100 000 паунда (около 156 000 долара) за бедите си.

 
 
Коментарите са изключени

Лошите момичета на историята: Екатерина Арнаудова – Безстрашната Комитка

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Берлинският договор е едновременно едно от най-щастливите и едно от най-тъжните събития в новата българска история. България отново се появява на политическата карта, но не както българите са си представяли, увлечени от предварителното споразумение в Сан-Стефано. Българските земи са разделени без оглед на интересите на народа, а с едничка цел – да се намали влиянието на Русия над Балканите. Този важен епизод от националната ни история е само ход в голямата игра на Великите сили. Когато на 13 юни 1878 г. представителите на държавите се събират в Берлин, за да обсъдят края на поредната Руско-турска война (1877-1878), на „кръглата“ маса не присъстват български делегати. След един месец решението е взето, Великите сили си стискат ръцете, а резултатът е един народ разпокъсан в различни територии, който ще посвети десетилетия от съществуването си да сбъдне своята мечта за национално обединение. Съгласно клаузите на Берлинския договор се създава Княжество България (обхваща земите между р. Дунав и Стара планина и Софийска област) и автономната провинция Източна Румелия, а Македония, Източна и Западна Тракия остават под османска власт.

Ответният отговор на това решение не закъснява и още същата година избухва Кресненско-Разложкото въстание, което е предшествано от молби и петиции на българите от тези земи да бъдат присъединени към Княжеството. В края на XIX в. в Солун се създава Вътрешна македонска революционна организация (ВМРО), а през ХХ в. освободителната борба продължава с още въстания и организирани атентати. В българската историография тези въоръжени действия се разглеждат като етапи от освободителното движение на българите в Македония и Одринско, докато западните ни съседи ги представят като част от своята национална борба, тълкувание, което успешно се лансира и в англоезичните издания. Този въпрос си остава спорен и не се очертава да приключи в близките години, но един съществен факт остава верен, а той е, че тези сражения са били насочени срещу Османската империя. Подвизите срещу омразния враг са възпявани в песни и легенди, а подтисничеството и произволите от страна на османците са карали стотици хора да се записват в редиците на най-различни чети и дружини. Не само мъжете са грабвали оръжието и са избирали пътят на въоръжената съпротива, но и жени са се присъединявали към освободителното движение, залагайки живота и честта си на карта. Една от тези бойни дами е Екатерина Арнаудова.

Нейните побратими по оръжие я наричат „Арнаудката“ или „Катина“, а хората от народа – „Комитката“. След боя при Кресна (1902 г.) й се носи славата на „безстрашната пиринска четничка“. Описват я като здрава и стройна, но не особено женствена и споделят, че се държи по-скоро като мъжкарана. Както самата Екатерина казва веднъж: „Ах, защо не ме е създал Бог мъж, та да чуете и видите, какво бих извършила над тия проклети агаряне! Днес макар и жена, дай Боже сила, ще видя да им платя каквото заслужават“. По височина не отстъпва на мъжете и е сравнително едра. Характерът й е ведър и весел. Косите й са тъмни и дълги, но когато избира четническия живот ги отрязва без да се замисли. Тя започва бойната си кариера през 90-те години на XIX в. и се включва в няколко чети, взема участие в Илинденско-преображенското въстание (1903) и в Балканската война. Смята се, че за подвизите си, конкретно в Кресна, е наградена от самия български цар, а нейните другари са така пленени от характера и силата й, че дори съчиняват стихотворение за нея, което макар и да няма особена поетична стойност е искрено и цели да възхвали качествата й. Екатерина успява да спечели сърцата на мнозина и да изпрати в гроба не малко врагове, а историята й води началото си от с. Либяхово (дн. Илинден), Гоцеделчевско.

Doncho_Zlatkov_Ekaterina_Arnaudova_and_Dedoto_SMAC_members

Снимка: By Неизвестен – [1], [2], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=13335664

Там, в подножието на планината Стъргач се ражда Екатерина, според краеведа Атанас Панчелиев – на 20 февруари 1870 г., а според други сведения – през 1874 г. Корените на семейството й са от Западна Македония, откъдето нейните предци бягат още през XVIII в. и се заселват в Неврокопския край. Тя е второто от пет деца в семейството на Щерю Воденичаров Арнаудов и Мария Плячкова. Братята й се казват Илия, Димитър и Пандо, а сестра й – Магда. За ранните й години сведенията са оскъдни и не се знае дали успява да завърши училище. Предпочита да играе с момчетата и да се състезава с тях на всякакви игри, които изпитват физическата сила, а типично женските занимания като шиене и плетене избягва. Дали заради характера си или по друга причина, но Екатерина не намира достойна половинка в родното си село, а решава да спре своя избор на скромен младеж от съседното село Гайтаниново, чието име не е известно.

Почти легендарно са предадени и обстоятелствата, около които тя загърбва спокойния си живот и буквално – хваща гората. През 1893-1894 г., скоро след сватбата, докато обработва семейната нива близо до планината Славянка, Екатерина среща двама четници и ги моли да я вземат с нея. За причините, които я провокират да избере нелекия боен път не съществува еднозначно мнение. Самата тя споделя, че турците са навредили на семейството й, но не дава конкретни подробности. Други източници посочват, че тя решава да следва стъпките на своите братя, които също хващат оръжието. Изглежда, че каквото и да им казва в онзи ден, то има нужния ефект и те я приемат в своите редици, но я карат да се предреши като мъж.

Съгласно Удостоверение № 138 от Задграничното представителство на Вътрешната македоноодринска революционна организация (ВМОРО), през 1895 г. Екатерина участва в четата на Георги Христов Златков (Маламата). Той е бил другар на капитан Петко войвода. Броят на четниците под ръководството на Маламата е между 70-130 души, според различните сведения, предимно изселници от Македония. В редиците й има 3-4 души от Либяхово, сред които Екатерина и брат й – Илия. През юли 1895 г. четата действа в Неврокопския край и иска да се съедини с тази на войводата Атанас Тешовски. Около Либяхово те са нападнати от башибозуци и битката продължава над три дни. Маламата е убит, а малцина от четниците, сред които и самата Екатерина, се спасяват и преминават нелегално през Пирин във вътрешността на българските земи.

След това Арнаудова става част от четите на петричкия войвода Дончо Златков (1865 – 1918), на капитан Йордан Стоянов Трифонов, наречен Разлогов (1869 – 1910). Самата Екатерина описва първият като истински хайдутин, винаги с оръжие в ръка, но със слабост към чашката, докато за втория споменава, че обича да се разпасва. С четата на Йордан Трифонов, Арнаудова участва в сражения из Пирин и Осогово по време на Горноджумайското въстание (1902). Когато му се представя за първи път и моли да бъде допусната в неговия отряд тя казва: “Аз ще бъда може би първата жена четничка при вас, но вие ще видите, как знае да воюва македонката; вие ще видите, че аз не ще бъда бреме на четата ви и, в никой случай, не ще засрамя македонката.“ Екатерина особено ярко се отличава в битката при Кресна по време на Горноджумайското въстание. Там, в тежки зимни условия се разгаря сражение между четниците и турците. По думите на очевидци Екатерина е била „настървена“, като „тигрица“. По време на битката се подиграва на врага и го кълне с възможно най-цветисти епитети като същевременно окуражава своите бойни другари. Тя стреля почти без почивка като убива не малко турци. Благодарение на дадения отпор, четниците се измъкват и продължават пътя си.

След това въстание Екатерина се завръща за кратко в София, където работи при руския дипломат Юрий Бахметиев. Същевременно от юни до август 1903 г. тя учи в Александровска болница и накрая й е издадено удостоверение за преминато базисно обучение по оказване на медицинска помощ. Когато избухва Илинденско-Преображенското въстание, тя не се замисля, а се записва в четата на поручик Сотир Атанасов. Тя успява да докаже медицинските си умения, но се включва и в някои сражения като това при местността „Меркез“ в Кумановско. Това не е последният й боен подвиг. Вече четиридесет и няколко годишна тя взема участие и в Балканската война (1912-1913). Екатерина е знаменосец в Неврокопска опълченска дружина, която по-късно е преименувана на Трета рота на Одринската опълченска дружина. По-късно тя отново е в четата на Дончо Войвода, която наброява около 50 души. През есента на 1912 ротата влиза тържествено в гр. Неврокоп (дн. Гоце Делчев), който става свободен без битка. Първият кмет на града става Пейо Яворов. С участието си в изпълнената с военни успехи и слава за българската армия Балканска война Екатерина прекратява своята бойна кариера.

378px-Ekaterina_Arnaudova_SMAC_Libyahovo

Снимка: By Неизвестен – Museum of the Macedonian Struggle, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=12532498

В личен план се смята, че има двама съпрузи: първият е от с. Гайтаниново, а вторият се казва Петър и е от гр. Прилеп. Първият й брак е с мекушав мъж, а вторият – с човек, който я тормози и прави живота й нещастен. Тя няма свои деца, но осиновява няколко дори от родното й село Либяхово. Екатерина неведнъж се завръща в родния си край, където винаги я посрещат с много любов и уважение, дори подпомага финансово и някои местни предприемачи. Когато в края на 30-те години посещава Божи гроб, нейните съселяни започват да я наричат „баба Хаджийката“. По време на едно от посещенията си в Либяхово тя дори се шегува, че сигурно женските й дрехи още висят на дървото, където ги е захвърлила преди да се отдаде на четнически живот.

Екатерина се занимава активно и с дарителство. Въпреки опитите на някои недоброжелатели да я очернят като обвързват финансовото й състояние с кражба на четнически пари, тя участва в Илинденската организация още от учредяването й. Целта на тази просветно-културна организация е да подпомага българите-бежанци от Македония. Организацията е създадена през 1921 г. от ВМРО, а дружествата й са разпределени в различни градове, сред които София, Пловдив, Варна и Русе. Екатерина помага за настаняване на бежанците в София и им осигурява купони за хляб. Освен това тя прави дарение на храма „Св. Никола Софийски“ в София и на църквата в родното си село.

Екатерина затваря завинаги очи през 1958 г. За своя близо 80-годишен живот тя преживява възстановяването на българската държава, участва активно в борбите за освобождение на Македония и в Балканската война, преживява и двете световни войни. Макар да няма паметна плоча, ако днес в София пресичате кръстовището на бул. „Тодор Александров“ и ул. „Опълченска“ и погледнете в посока Банишора може да видите мястото, където е живяла, когато не е била с любимата си униформа и пушка.

 
 
Коментарите са изключени

Произходът на емоджитата и емотиконите

| от |

В исторически план писменият език винаги е бил доста ограничен в способността си да представя адекватно неща като жестикулации, изражения на лицето, промени в тона и други подобни. Хората се опитват да намерят начини за решаване на този проблем, изглежда откакто имаме писменост.

Поглеждайки към най-ранните писания, положението трагично – с пълна липса на малки букви, препинателни знаци и дори интервали между думите. Както можете да си представите, например, на древногръцки рядко се е случвало човек да разбере даден текст от първия път, или дори след няколко четения.

До III в. пр. н. е. пунктуацията вече започва да се формира като идея. Основен тласък в тази посока прави Алдо Манутий Младши (1547-1597), който издава книга по този въпрос в началото на 60-те години, наречена „Orthographiae ratio“ (Система на ортографията). В книгата Алдо изказва резон за препинателните знаци – запетайката ще разделя фрази, двоеточието ще се използва за изреждане, „пълната точка“ ще бележи края на изречение и така нататък. Tой изрично отбеляза, че целта на тези знаци е по-голяма от просто помощ и че те са необходими, за да се изрази и запази значението на написаното.

Но все още дори най-изтъкнатите писатели се оплакват, че основните инструменти на писмения език са недостатъчни, за да се предаде смисъла на определени твърдения и думи в едно писмено произведение.

Noto Emoji KitKat 263aNoto Emoji KitKat 263aNoto Emoji KitKat 263a

Eмоджитата и емотиконите съществуват от доста отдавна, въпреки че едва в последно време се използват широко в комуникацията. Всъщност се оказва, че най-ранното известно ни смайли е на около 4000 години.

Оттам отиваме директно към 1635 г. за следващото смайли – от нотариуса Ян Ладисладес от град Тренчин в Словакия. Той добавя малката усмивка до подписа си в документ относно сметките на кметството.

На 7 август 1862 г. журналист на Ню Йорк Таймс включва смайлито в транскрипция на реч на Ейбрахам Линкълн: „Вярвам, че няма прецедент за появата ми пред вас по този повод, [аплодисменти] но също така е вярно, че няма прецедент да бъдете тук сами (аплодисменти и смях ;)…“

На 30 март 1881 г. редакторите на списание Puck създават набор от типографски емотикони, които да помогнат за по-ясното обозначение на някои емоции като радост, меланхолия, безразличие и удивление.

След това телеграфът ще помогне за напредъка в имитацията на реалния човешки разговор, но най-силният напън да се опитаме да уловим говора ни в текстова форма всъщност ще дойде чак през дигиталната ера. Тогава потребителите още на ранните компютърни системи, например, на системата PLATO IV през 1972 г., използват реално гъвкавостта й, за да създадат цял набор от първите емотикони.

Ако се чудите за разликата между двете – „емоджи“ произлиза от японската дума за „картина“ и „персонаж“. „Емотикона“ произлиза от английски и означава „икона с емоции“. Следователно, каквато и прилика да има между двете думи, тя е напълно случайна и нито една от тях не произхожда от другата.

В системата PLATO IV (каквато използва младото момче на снимката най-горе) потребителите могат да натиснат SHIFT + Space и така символът, който след това напишат, ще се появи върху предния символ. По този начин могат да се създадат всякакви малки изображения, които да внушават различни емоции и в крайна сметка потребителите правят стотици подобни символи.

На 12 април 1979 г. мъж на име Кевин Маккензи предлага „-)“ да се използва, когато нещо е написано на шега. Но нито потребителите на PLATO IV, нито Макензи се смятат за създатели на емотиконите, защото и в двата случая (както и в много други) те просто не са причината за популяризирането им.

Кой тогава е отговорен измислянето на емотиконите и емоджитата? Що се отнася до първото – професорът по компютърни науки д-р Скот Е Фалман от университета Карнеги Мелън.

Подобно на други преди него, вдъхновението му идва от бюлетин бордовите системи. Самият той разказва:

В Карнеги Мелън много използвахме бюлетин бордовите системи. Голяма част от постовете бяха хумористични (или опити за хумор). Проблемът беше, че ако някой направи саркастична забележка, някои читатели няма да успеят да схванат шегата и всеки от тях ще публикува дълъг отговор в грешната посока и скоро първоначалната тема на дискусията се отклонява.

Noto Emoji Oreo 1f192Noto Emoji Oreo 1f192Noto Emoji Oreo 1f192

На 1 ноември 1997 излиза J-Phone, който има, освен букви, и набор от 90 емоджита. Въпреки това, този телефон не се счита за мястото, откъдето произхождат емоджитата, преди всичко защото той е доста скъп и повечето хора не могат да си го позволят. Затова трябва да се обърнем към един служител на телекомуникационната компания NTT DoCoMo – Шигетака Курита. Година след като излиза J-Phone, през 1998 г., Курита получава задача да създаде набор от картинки, които да описват различни емоции и идеи, за мобилната интернет система на NTT DoCoMo.

И така, само за 5 седмици Курита представя 176 броя емоджита в размер 12 × 12 пиксела. Що се отнася до неговото вдъхновение, той заяви: „И емоджи, и канджи (китайски знаци, използвани в японската система за писане) са идеограми, но не намерих вдъхновение за проектиране на емоджи в канджи… При създаването на емоджи намерих вдъхновение в пиктограмите, манга и разни други източници.“

 
 
Коментарите са изключени

Средновековна слава: Обсадата на Константинопол

| от |

Обсадата на Константинопол, която завършва с разгром за силите на Халифата, е едно от най-значимите сражения от сревновековната история на България. Тя е във фокуса на втория епизод на новата анимационно-документална поредица „Средновековна слава“ на „Българска история“ и ЗАД „Армеец“. Подвигът е голям и печели на Тервел прозвището „Спасителят на Европа“.

Историята можеше да бъде много по-различна, ако през през 674 г. войските на Арабския халифат, не бяха достигнали за пръв път до столицата на Византия – Константинопол. След четиригодишна борба, Константин IV Погонат успява да се справи с надвисналата заплаха. Четиридесет години по-късно, арабският владетел – халифът Сюлейман ибн Абд ал Малѝк решава да победи там, където дедите му се провалят и да завладее най-великия град в тогавашния свят. Носело се поверие, че „новият Рим“ ще бъде превзет от халиф с името на древен пророк, в случая на Соломóн.

Арабите избират момента за действие правилно – Византия се намира в постоянна династическа криза близо две десетилетия. Василевсите се сменят един след друг в кървава игра на дворцови преврати. В тази надпревара за трона дейно участие взема и българския владетел Тервел, който ловко манипулира имперските велмóжи, подкрепяйки различни фракции и извличайки максимална полза за своята държава.

През 716 г., в Сирия се събира огромна армия начело с братът на халифа – Маслáма ибн Абд ал Малѝк, за която Михаил Сирийски пише: “Маслáма събра 200 000 войници и 5 000 кораба, които напълни с войници и провизии. Събра 12 000 работници, 6 000 камили и 6 000 магарета, които да носят храната на камилите и пътните провизии на работниците. На камилите натовари оръжията и обсадната техника. Накара  хората си да приготвят храна за много години напред и постави начело им като генерал Омáр, син на Хубейра. Сюлейман се закле така: „Няма да спра да се сражавам срещу Константинопол докато не разоря Арабия или не завладея града.“  Макар арабската армия да не надвишава 120 000 души като реална численост, тя остава най-голямата стъпвала на Балканите от векове.

Арабите зимуват в Мала Азия през 716 г., и се договарят със стратега на Амóрион – Лъв Сириец, който привидно им обещава помощта си. През пролетта на 717 г., Лъв успява да надхитри арабите, използвайки техен отряд за да влезе в Константинопол и да се обяви за император, след което веднага се заема да укрепява града. Разгневеният Маслáма веднага повежда силите си към византийската столица, за да накаже Лъв за предателството му. Основната част на арабската армия навлиза в Тракия през месец юли. Един авангарден корпус, начело с  Ухайда, е изпратен на север, вероятно по течението на Тунджа, за да подсигури тила на армията. Арабите нахлуват в българските земи, провокирайки Тервел да изпрати своята редовна армия в размер около 12 000 души и да ги пресрещне.

Българите разбиват арабският контингент, след което навлизат в Тракия в началото на август. Те успяват да изненадат Маслáма и личният му отряд от 4 000 елитни бойци и ги разгромяват. Маслáма се спасява на косъм и бяга при основните си сили, които блокират Константинопол по суша. Междувременно, Тервел и Лъв III започват преговори и между България и Византия е оформен съюз за справяне с арабската заплаха. Какъв е техният план –гледайте във видеото.

Документалната поредица „Средновековна слава“ е третият образователен проект на ЗАД „Армеец“ и сдружение „Българска история“. Неговата мисия е да помогне за популяризирането на родната история и да послужи като полезен инструмент за учителите, които искат да оцветят часовете си по история. „Средновековна слава“ разказва за десет от най-славните битки в средновековната история на България. Всеки епизод може да гледате премиерно по Bulgaria ON AIR – всяка неделя, от 16,30 часа, в предаването „Операция История“ с Росен Петров.

 

 

 
 
Коментарите са изключени