shareit

Някои проблеми на трафика

| от |

Автор : Божидар Божанов (http://blog.bozho.net/)

Шофирането в България е неприятно. Задръствания, катастрофи, корумпирани катаджии, агресивни и опасни шофьори. Някои неща опират до манталитет. Но подобряването на останалите компоненти не е толкова трудно.

Паркирането в градовете, и особено в центъра на големите градове е проблем навсякъде и има различни подходи към решаването му. Всъщност, проблемите са няколко:

– липса на място за паркиране – в централната градска част е пълно с офиси, приемни на администрацията, магазини. През деня центърът се използва за работа. Но ако всеки може да си остави колата на улицата, за повечето коли просто няма да има място. На този проблем има три решения, които  действат паралелно – паркинги, т.нар. синя зона и популяризирането на градския транспорт.

sinq

  • Целта на паркингите е да осигурят допълнителни места в ограниченото пространство (най-често са подземни), а на синята зона – да ограничи престоя на автомобилите по улиците. Паркинги в България няма. В центъра на София има два – единият е пълен, другият е по-скъп от синята зона и стои празен. Това е крайно недостатъчно, но изглежда инвестиции не се правят. За сравнение, в западна европа често има знаци, показващи най-близкият паркинг и евентуално колко свободни места има там. Вярно е, че паркингът не винаги е точно там, където иска да отиде човек, което би било в конфликт със схващането на българина, че трябва да паркира точно пред блока си/заведението/офиса.
  • Синята зона не е непременно платена. Но задължително е ограничена по време. Тя се нарича така, заради синия картонен часовник, на който посочваш в колко си си оставил колата, така че проверяващите да знаят дали си надвишил максималното време за паркиране. Всъщност, до преди година в София го имаше само компонента с плащането за синя зона, и ако си плащаш, можеше да стоиш и цял ден. Синята зона в България е направена удобно – пращаш SMS с номера на колата и когато контрольор мине по улицата, проверява дали колите са с валидно заплатено паркиране. В момента проблем на синята зона е ефективността на проверките – по малките улички контрольорите минават веднъж на ден, и ако човек има достатъчно наблюдения, може да паркира безплатно за известно време.
  • Целта на популяризирането и качеството на градския транспорт е да направи ненужно използването на автомобил в центъра на града. Ако имаш бърз, редовен и непретъпкан автобус или метро, нямаш стимул да караш в задръствания и да търсиш места за паркиране. Въпреки разпространеното мнение, градският транспорт в България не е чак толкова зле – има немалко случаи, в които е по-удобен и определено по-евтин от използването на автомобил. Контрафакторът е отново манталитетът на българина, който нерядко се смята за нещо твърде възвишено за да ползва градски транспорт.

– задръствания – това не изглежда да е свързано с паркиране, но всъщност нерядко е. Крайните ленти на булевардите с по повече от една лента по правило са заети от паркирали или престояващи коли. Това де-факто значи, че една лента по-малко поема същия брой коли. Като добавим и ефекта причинен от изненадващо спрялата вдясно кола, паркирането и престоя по булварди са немалък фактор за задръствания. Знаците „забранено паркирането и престоя“ са напълно без значение както за шофьорите, така и за полицията. „Аз съм на аварийки и съм за малко, значи няма проблем“ е схващането не много хора, които обаче не отчитат, че с двуминутен престой в дясна лента влияят на 50 други автомобила, които трябва да си сменят лентата, като с това предизвикват задръстване. Изглежда и КАТ не е наясно с проблема, защото санкции за неправилен престой не само не съм виждал, а и самите полицаи постоянно спират колите си в нарушение.

– непроходимост на тротоарите – в България ако не реализираш една забрана с физически мерки, всеки я нарушава. Например ако няма колчета, хората паркират по тротоара. Ако няма мантинела, правят обратен завой. Това не е така дори в съседна Сърбия, където колчета по централните улици почти няма. Този проблем е решен в България на повечето места, но там, където по някаква причина липсват колчета или има оставено място за гараж, непременно има паркирала кола. Всъщност „някаква причина“ нерядко е изкъртване на колче от някой гражданин, който „там си паркира от 20 години, а тия от общината за какви с мислят“.

– неправилно паркиране – дори след поставянето на колчета, все още има опции за неправилно паркиране – паркиране на ъгъла на две пресечки, паркиране пред/върху пешеходна пътека. Паркирането на ъгъла е забранено от закона – колата трябва да е на минимум 5 метра от кръстовище. А забраната е такава, защото вземането на завой, особено с голяма кола в малка уличка, се затруднява много от ъглово-паркиралата кола. Пешеходците също са затруднени, защото трябва да я заобикалят. Паркирането пък точно пред прешеходна пътека ограничава видимостта към пътеката, и така шофьорите, идващи по булевард трудно могат да видят стъпилите пешеходци. Особено ако неправилно-паркиралата кола е по-висока (а концентрацията на джипове (SUV) в България е неприятно висока). Кой трябва да се грижи за решаването на този проблем? КАТ, за да на пише акт и общината (т.е. центъра за градска мобилност/паркинги и гаражи/..) за да премести колата с паяк. За съжаление това не се случва, защото служителите на общината (които обикалят централните улици заради синята зона) не са инструктирани да сигнализират за такива нарушения, а полицаите не обикалят да проверяват. Инцидентно, при особено липса на късмет, може да ви се случи да ви вдигнат колата за подобно нарушение, но това далеч не е достатъчно да породи у шофьорите мисленето, че на определени места не се паркира.

2003_07_2_web Докато паркирането е дразнител, то катастрофите са много сериозен проблем. Високият брой катастрофи у нас се дължи на много фактори, един от които е лошата инфраструктура. За всеки е очевидно как наличието на дупки и неравности може да е предпоставка за катастрофа, но това е само част от картината.

Всъщност от всякакви „екстри“ по инфраструктурата се пести (кой знае къде отиват предвидените пари…), като някои от компонентите са:

– маркировка – освен на чисто нови булeварди и отсечки, маркировката е в отчайващо състояние. Почти не се поддържа, а качеството на боята изглежда е ниско, защото не издържа дълго и не фосфоресцира в тъмното. Липсата на маркировка е особено опасно през нощта или при намалена видимост, когато е важно шофьорите да знаят къде точно свършва пътят и къде е тяхната лента.

– светлоотразители и осветеност – лампи на кръстовища и разклони (извън града), т.нар. „котешки очички“, светлоотразители по мантинелите. 1-вите две неща ги няма никъде. В тъмното изходите от магистралите са „ако го знаеш“. Разклоните от двулентови пътища са „ако го уцелиш“. По един ред лампи на такива места биха били много приятни за водачите, но не така смятат пътните ни строители. Дори в съседна Сърбия осветлението на разклоните е факт. Котешки очички са измислени през 33-та година, но до нас още не са стигнали. А светлоотразителите по повечето мантинели не светлоотразяват добре (ако ги има изобщо).

– колчета и огради за предпазване на пешеходци – при булвардите с ограничение над 50 км/ч. опасността от излитане на автомобил (особено с нашите пияни шофьори) е немалка. Вече има няколко смъртни случая по такива булеварди (в София – по бул.България, Цариградско шосе). Въпреки това колчета и огради на спирки и тротоари се слагат само след инцидент. Колчетата на спирките няма да предотвратят катастрофата, но могат да бъдат разликата между „починал на място“ и „тежко пострадал, но без опасност за живота“. Допълнителната полза от оградите пък е, че намаляват вероятността някой да се опита да пресече през шестлентов булевард.

– сигнализация на пешеходни пътеки – ако една пешеходна пътека не се вижда (особено в тъмното), то дори шофьорът да има желание да спре, може да е твърде късно. За щастие напоследък се направи доста по този проблем – къде с надигнати и боядисани в червено пътеки, къде със светещи елементи.

Много от тези проблеми могат да се решат от държавата и съответните ѝ администрации. За подобряване на средата като цяло обаче сме отговорни ние – както с правилна вътрешна настройка към трафика и към околните, така и като посочваме на общини и агенции къде нещо не е наред, и да настояваме те да го коригират. Когато видим липсваща маркировка, липсващи колчета, прекалено остарели светлоотразители, липсващо осветление, дупки, неправилно паркирали коли и какво ли още не, не ни струва много да сигнализираме на съответния орган (община, пътна агенция, КАТ). Колкото и да е изненадващо, понякога те си вършат работата.

 
 

Маргарет Тачър и пестеливостта й

| от |

Във Великобритания (а и по света) Маргарет Тачър е противоречива личност, но ние днес ще говорим повече за начина й на живот и ще засегнем едни по-малко известни факти за Желязната Лейди.

Както знаете, премиерът на Англия традиционно живее на Даунинг Стрийт 10 в Уестминстър. Сградата не е много впечатляваща отвън, но отвътре е гигантска с над 100 стаи, достатъчно картини и изкуство за цял музей и разбира се, най-различни охранителни системи и средства.

10 Downing Street. MOD 45155532

Даунинг Стрийт 10 в Уестминстър

Когато Тачър става премиер през 1979, едно от първите неща, които прави, е да поиска разбивка на парите, които се харчат в подготовка на новия й дом – и никак не е доволна от видяното. (Всички суми в текста са приравнени към днешни пари). Според документи, излезли през 2011, Тачър е шокирана от това, че цялата подготовка на жилището е $14 000. Тя не разбира защо спалното бельо трябва да се сменят навсякъде ($3500) при условие, че ще използва само една спалня.

Премиерът никак не е доволен от картинката и взима нещата в свои ръце като оспорва нуждата от всички тези грижи и настоява харчовете за Даунинг Стрийт 10 да са „възможно най-икономични“. Маргарет Тачър дори сама си купува дъска за гладене, след като вижда, че цената за нея е $150 на ден. 

Трябва да отбележим, че тези разходи няма да костват лично на Тачър нищо – една от ползите на това да си лидер на цяла държава е, че парите на данъкоплатеца плащат за голяма част от режийните ти. Тя просто не иска пари да се пръскат за безсмислени неща.

По време на службата си, Маргарет също така не тегли цялата си заплата и съветва останалите министри да постъпват по същия начин.

Екстремната й, чак трогателна пестеливост се предполага, че се дължи на детството й, което един биограф описва като скромно и в известна степен мрачно, заради кофти характера на баща й. Въпреки че е успешен бакалия, който има два магазина, той е пестелив до крайност и избира да живее заедно със семейството си над един от магазините, в малък апартамент без вътрешна тоалетна или топла вода.

Maison natale de Margaret Thatcher, Grantham

Бакалийката на баща й, Алфред Робъртс, и апартаментът над нея

Убеждението на баща й, че „никога не трябва да се губи дори минута“ (любимо негово казване) и че не трябва да се харчат пари излишно, явно остава с Тачър през целия й живот и довежда до чести сблъсъци с някои от по-охолните й колеги в политиката. Например, по-голямата част от работата си Тачър върши на един стол в кабинета си. С годините токчетата й правят дупки в килима на пода, но тя отказва да го смени. Чак след като колегите й обръщат внимание колко зле би изглеждало това за позицията, която заема, в очите на други лидери и официални лица, тя склонява… да сложи на дупката кръпка от друг килим.

В друг случай, държавният секретар на Уелс пише до Тачър с искане за пари, с които да направи „малки подобрения“ на офиса си, които той самият изчислява, че ще струват около 26 000 паунда. Отговорът й е просто „Направи си други изчисления“. След това Тачър иска ценоразпис как точно се е стигнало точно до тези пари и не щеш ли сумата пада на 11 000 паунда.

Вероятно най-върховният пример за пестеливостта на Маргарет Тачър идва след като мандата й изтича – тя изпада в притеснение както ще яде съпругът й, докато тя пътува по работа (държи речи и лекции). Според книгата „Not for Turning: The Life of Margaret Thatcher“, вместо да наеме готвач, който тя абсолютно може да си позволи, Тачър пише на Meals on Wheels – услуга, която доставя храна на бедни или хора, неспособни да си сготвят сами. Идеята й в крайна сметка отпада след като колега й посочва очевидния морален проблем. Докато си е вкъщи, диетата й се гради основно от замразени храни. Когато е премиер на държавата, менюто й е по-добро, но отново изненадващо спартанско и простичко – предимно консерви и замразена храна, приготвени от готвача й.

Любопитно е да разкажем, че един от редките пъти, в които Тачър сваля желязната си фасада, с която е известна, става, когато неин политически опонент я обвинява в запасяване с храна (по време, което цялата държава е на дажби). Побеснялата Маргарет вика журналисти в дома си, за да видят шкафа й за храна, след което пуска публично опис на съдържанието му както и опис колко точно е спестила, купувайки някои неща на едро.

Тачър е пестелива дори и след смъртта си на 8 април 2013. Тя оставя в завещанието си изрични инструкции някои официалностти да се пропуснат като така спестява на държавата 800 000 паунда. 

 
 
Коментарите са изключени

Франсоа Митеран и „Френският Уотъргейт“

Франция винаги е обичала да се хвали със своята история, както и с добре изкованата си свобода. Историята помни и някоя друга величествена армия, като тази на Наполеон, но на практика спомените от Втората Световна война ще заличат всичко това. В началото на новото хилядолетие ще стане ясно, че Франция не е точно толкова либерална и демократична, колкото ни се представя.

Френският Уолтъргейт, както го наричат мнозина, изплува в средата на 90-те години и хвърля сериозни кални петна по Франсоа Митеран.
Бившият президент на Франция, заемащ престижната позиция от 1981 до 1995-а г. ще бъде запомнен с един от най-грандиозните скандали в правителството. Подслушването очевидно се превръща в дежурна практика за френската власт и някои от първите сигнали за подобни нерегламентирани действия изплуват в издания като New York Times още през 1974-а година.

Във въпросното издание се говори, че непознати личности са се опитали да инсталират няколко бръмбара в новия кабинет на тогава все още само лидер на социалистическата партия Франсоа Митеран. Интересното е, че години по-късно ще се говори за този случай, но този път виновен ще бъде именно Митеран.

??????????????

Снимка: By SPC 5 James Cavalier, US Military – File:Reagan Mitterrand 1984.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4003832

Изборите на 1994-а година ще маркират един сериозен трус за социалистическата партия. Само седмица по-рано ще избухне скандал, поставящ президента в много неизгодна позиция. Митеран е официален поръчител на серия незаконни телефонни подслушвания. Сред имената на подслушваните е и френската журналистка Едуи Пленел, известна с това, че разкрива участието на френски чуждестранни разузнавачи, допринесли за потъването на легендарния кораб на Грийн Пийс през 1986-а година. Корабът потъва, защото е насочен към бреговете на Франция, където възнамерява да протестира срещу провеждането на ядрени опити.

Журналистката е била обект на сериозни интереси, но изобщо не е била сама. В списъка с пострадали се крият и имена като Франсоа Фромент-Меурис (лидерът на социал демократите), актрисата Карол Буке, адвокатът Антоан Конт и още много други. Еврпейският съд по правата на човека осъжда френското правителство за този вид нелегални операции, но това е само повърхността на един много дълбок скандал. Авторът Питър Швайзер споделя, че Франция е обичала да хвърля по едно ухо и на чуждестранните компании, опериращи на френска земя. Никой не е подозирал, че френското правителство може да провежда държавен индустриален шпионаж, който по-късно да се предлага на родни компании. Според Швайзер, компании като IBM били задължавани да изпращат нелегална информация до своите колеги, за да могат да бъркат работата на разузнавачите.

Близо 20 години историята ще се развива в определена посока, но без резултат. Причината за всичко това е, че Митеран винаги държи последната карта. Повече от 12 души ще се озоват в съда за нарушаването на личното пространство на ключови фигури в страната. В съда ще седнат близо 12 подсъдими. Сред тях са личности като Жил Менаж, Лу Швайцер (в онзи момент вече директор на Renault) и Кристиан Пруто (бивш директор на анти-терористичните сили във Франция). Микрофоните са поставени още в началото на 80-те години след серия детонирани бомби в еврейския квартал на Париж.

Микрофоните трябвало да помагат за битката срещу тероризма, но според всички останали са създадени, за да пазят извънбрачната връзка на Митеран с Ан Пингет и да държат журналистите на страна от дъщеря им Мазарин. В архивите на Митеран присъстват повече от 3000 разговора, а на повечето досиета е написано ръчно „Видяно“. Един от хората с особен интерес за разглеждане е Жан-Едерн Халиер. Бивш довереник на френския президент, който тайно се надявал за добър пост в администрацията. След като се разминал само с горчивите очаквания, Халиер се превърнал в добре разследван човек.

In Data Center Two Military Men Work with Open Server Rack Cabinet. One Holds Military Edition Laptop.

Причината се крие в това, че подготвя книга на име „Тонтон и Мазарин – изгубената чест на Франсоа Митеран“. Тонтон означава на френски „чичо“ и очевидно е прякорът на президента. Френската демокрация очевидно работи доста добре, след като авторът заплашва тогавашната власт, че ще публикува всичко написано и след това ще го представи в различни телевизионни предавания, Халиер получава студеното потупване по рамото. Предаването е спряно, ушите на властта са навсякъде, всяка следваща стъпка е известна, преди да бъде направена. Писателят умира през 1997-а година, запазвайки цялата тайна за себе си.

В един от малко по-смразяващите случаи става ясно, че Митеран е получил бележка от своя подчинен Пруто. Там е написано, че екипът е открил бившия проблемен телохранител на лидера на Националния фронт Жан Мари Льо Пен в Парагвай. Пруто предлагал арестуването на човека, както и алтернативи на неговото изчезване.
Разкриващият цялата информация се казва Жан-Пол Валат. Магистратът прекарва времето си в сериозна битка с онази част от френската администрация, предпочела да се скрие в така наречената „държавна тайна“. Валат разследва целият случай, но на финала получава забрана за разглеждането на архива.

Заподозреният, отговорен за всички видове разговори и записани архиви умира в странни обстоятелства, но няколко дни след случилото се, Валат получава по пощата една кутия с дискове, които ясно показват имената и адресите на подслушваните.
Делото все пак стига до съда, но закъснява достатъчно, позволявайки на Митеран да напусне този свят, без никой да му потърси отговорност за извършените престъпления. Неговите подчинени плащат символични глоби и сякаш всичко се забравя. Случаят остава в историята с двойствения живот на френския президент, както и с интригуващото име „Френският Уотъргейт“.

 
 
Коментарите са изключени

Ашли Ревел – идиотът, който заложи всичко на рулетка и спечели

| от |

Представете си един ден да ви щукне да продадете всичко, което имате, да отидете в Лас Вегас и да заложите абсолютно всичко на едно завъртане на рулетката. Рискът да загубите е много реален и като нищо можете да си тръгнете само с дрехите на гърба си (или дори с по-малко). Всъщност, шансът да спечелите залог от типа всичко или нищо на американска рулетка е 47,3% – същият залог на европейска рулетка има шанс за печалба 48,6%. Ашли Ревел от Великобритания решава да поеме този риск – през април 2004 той продава всичко, което притежава, взима получените 76 840 паунда (105 400 паунда днешни пари, всички суми от тук нататък ще са в днешни пари).

Ашли, тогава на 32 години, започва пътешествието си, както сам той признава, на по питие с момчетата в една кръчма. Един от тях излага идеята да се заложи всичко, което човек притежава, на едно завъртане на рулетката и леко подпийналата компания се съгласява, че тази идея е доста велика. Въпреки че огънят на разговора се поддържа до значителна степен от алкохола, на следващият ден въпросната идея се оказва залостена стабилно в главата на Ашли. По-късно той ще каже пред The Telegraph: „Помислих си, какво невероятно преживяване би било. По това време не бях женен, нямах деца, бях напълно ерген. И реших: сега или никога.“

Roulette wheel

Рулетка

Не е изненадващо, че не всички се радват от решението на младия мъж – родителите му имат особено мнение по въпроса. Бащата на Ревел, Мик, казва на сина си, че е „лошо момче“, че не трябва да постъпва така и „Трябва да работиш като другите деца“. Ашли прекарва известно време в опит да ги убеди в начинанието си. Баща му пръв се съгласява, но психологическото обработване на майка му отнема малко повече време.

Следващата стъпка е да започне с продаде собствеността си и да припечели и малко странични пари, колкото може. Колата му, часовник Rolex, стикове за голф и дори сантиментални предмети са продадени или на аукцион, или на улицата. Съвсем естествено, с някои предмети човекът се разделя по-трудно – като футболните трофеи и пуловера за крикет, който получава в гимназията. След това Ревел ще съжалява, че продава тези неща.

Хора от британския телевизионен канал Sky One надушват за ситуацията и пращат екип кой до снима мини сериал със заглавие „Double or Nothing“ (Двойно или нищо).

Подготовката приключва, парите са събрани от всякакви места (един онлайн букмейкър и спонсор предлага мъжът да смени името си на Ашли Blue Square Ревел) и в крайна сметка общата сума е 105 400 паунда. С парите в банката, той се качва на полет до Лас Вегас заедно със снимачния екип, приятелите си и (накъде без) родителите си. На този етап технически дори дрехите на гърба му не са негови, защото костюмът, който носи, е под наем специално за случая.

Плановете да прави залога в Hard Rock Hotel пропадат след като проговорите не стигат до никъде. Собствениците на Plaza Hotel and Casino обаче виждат възможност за малко пиар и се съгласяват да са домакини на събитието. Точно преди рулетката да се завърти, те отправят послание, в което се казва, че не съветват никого, дори и него, да прави такова нещо.

Въпреки риска и тежестта на всичко, нощта преди залога Ревел спи спокойно и по-късно ще каже, че никога не се колебаел дали да го направи. Въпреки че шансовете му са макар и в малка степен срещу него, той казва: „Когато сега се върна назад, изглежда ми лудост, но бях силно убеден, че ще спечеля. Буквално отивах, за да си събера печалбата.“

large_Ashley-Revel-winner-roulette

Епичният момент! Изотчник: „Double or Nothing“, IMDB

Сутринта преди залога Ашли има да реши още един последен и може би най-важен въпрос: черно или червено? Той се оглежда за някакъв знак от съдбата, но съдбата явно още не е събудила. В крайна сметка, както Ревел разказва, точно когато топчето се завърта върху рулетката „Първото нещо, което ми дойде наум беше червено и тогава избутах всичките си чипове напред.“

Тогава всички – семейството му, приятелите му, както и зрителите на Sky One – виждат как топчето се завърта, завърта и накрая пада върху числото 7 – червено число. Многолюдието полудява, а Ашли Ревел удвоява печалбата си и взима 210 800 паунда. 

След преживяното той споделя „… беше ненормално нещо. И сега мисля какво ли щеше да стане, ако бях загубил. Нямаше да има къде да се върна или какво да облека. Все още обаче щях да имам семейството и приятелите си, които никога няма да ме оставят, така че те ми дадоха необходимата сигурност, която ми позволи да направя това.“

За разлика от повечето комарджии, които печелят големи пари, Ашли решава да не залага повторно и се оттегля с печалбата си. С част от нея впоследствие Ашли ще плати за обиколка с мотор из Европа. Но късметът му не свършва дотук – по време на обиколката, докато е в Холандия, той среща момиче. „Взех я с мен в Англия, оженихме се и сега имаме две деца. Може да се каже, че заради залога успях да си намеря жена.“

 
 
Коментарите са изключени

Къде ли щяхме да сме, ако не бяха спрели Dymaxion от производство

| от |

Представете си кола, която побира 11 човека, завива много рязко, има прекрасен разход на горива и вози спокойно с 200 км/ч. Човек на име Ричард Бъкминстър „Бъки“ Фулър измисля именно такава кола през 1933 и дори успява да създаде няколко напълно работещи прототипа. Този елегантен, аеродинамичен автомобил е наречен Dymaxion.

Хенри Форд дава на Бъки няколко от по-ранните си V8 двигатели, с които да експериментира и които в комбинация с капковидната и лека каросерия на автомобила са причината за високата скорост. Разходът на колата е 12 километра на литър, което за времето си е забележително. Колата е с предно предаване и е дълга 6 метра, но въпреки това може да маневрира изключително рязко, защото всъщност отпред има две статични колела, но отзад има едно колело, с което завива. Тази конфигурация обаче ще направи колата и доста проблемна за управление, особено при компенсиране на страничен вятър. Тя ще е причината и за затриването на целия проект.

BuckminsterFuller1

 

Ричард Бъкминстър „Бъки“ Фулър

Бъки има големи планове за Dymaxion – основният от които е да й сложи крила и да я направи летяща, когато се разработят подходящи материали и двигатели, но това никога няма се случи.

През 1933 един от прототипите може да бъде забелязан да обикаля на показ из Чикаго. Именно там автомобилът ще участва във фатален инцидент, който първоначално се смята, че се дължи на задната му гума и заради който инвеститорите ще си вземат парите и ще се оттеглят от целия проект. Впоследствие Dymaxion е оневинен, когато разследване разкрива, че другият водач е виновен, но щетите от черния пиар вече са нанесени и няма връщане назад.

Dynamaxion 1933

Копие на Dymaxion от 2010 

По-късно, в книгата „The Age of Heretics“, авторът Арт Клайнър ще напише, че истинската причина колата да бъде зарязана е банкерите, които заплашват Chrysler, че ще спрат заемите, ако не зазими проекта, защото смятат, че колата ще превземе пазара и ще навреди на продажбите на другите коли, които вече са по магазините. Дали това е така и дали са били прави, никога няма да узнаем.

Наистина впечатляваща машина за времето си. От трите оригинални прототипа само един е запазен и се намира в Националния автомобилен музей в Рено, Невада.

 
 
Коментарите са изключени