shareit

Невчесани мисли, но не от Йежи Лец

| от |

Днес е Международен ден на преводача. Отбелязва се от 1991 г. по решение на Съвета на Международната федерация на преводачите. Решихме да поздравим всички истински професионалисти и помолихме един от тях (Весела Прошкова) да ни разкаже няколко интересни истории. Хванахме я леко неподготвена, но мисля, че крайния резултат си заслужава. 

Преводач ли? Фасулска работа, ще кажете. Май така си мислят всички, които прохождат в тази професия. Да, професия. При това хич, ама хич нелека. За сметка на което зле платена. Затова – шапки долу за майстори на словото като Иглика Василева,  Любомир Николов и Адриан Лазаровски (от младите), за Кръстан Дянков, за Владимир Мусаков, Алексанъдр Шурбанов, Владимир Свинтила и… списъкът заплашва да стане предълъг, а и рискуваме да пропуснем мнозина.

Тези хора работят (работеха) за чест и слава. Те мислят. Те никога няма да нарекат (като една мила дама) мъжкия полов член „неогъваем жезъл”. Доста оригинално и образно впрочем. Но за хумористичен вестник. Никога няма да напишат, че еди кой си бил „облечен с джинси, бейзболна шапка и с тъмни очила”. И още: „Вдигни си килограмите, че приличаш на ходещ скелет.” Да не са гири тези килограми, бе?

А филмовите преводи? Там бисерите са безценни. I’ll take a rain check” е преведено „Отивам да проверя дали не вали.” (Дързост и красота). Брей, че метеоролог се извъди този Ридж, а? I used to climb up to the roof of our first apartment and flash the traffic helicopters обаче бие всички рекорди на преводаческата дивотия, защото преводът гласи: „Качвах се на покрива на апартамента ни и святках с фенерчета на хеликоптерите.” (Американски прелести). Блазе на пилотите впрочем – младо гадже ексхибиционистка.

А сега сериозно – след 1989 настъпи бум в книгоиздаването. И бум на ужасните, смехотворни преводи. За щастие напоследък нещата започват да си идват на мястото. „Цедката” на читателите – тези най-строги критици, постепенно отхвърли пясъка и остана само златото. Traduttore, traditore… Нека няма предатели-преводачи. Защото предателството не се забравя и не се прощава.

20120209PHT37727_original

Ето нещо за размисъл на начинаещите колеги: през далечната 1983 се явих на конкурс за преводачи в издателство „Народна култура”. Сериозен конкурс, мили деца. Затварят ви в библиотеката на издателството, връчват ви двутомния Англо-български речник, пишеща машина J, и трудна книга. Няма интернет, няма Google Translator. (Малко отклонение: наскоро млада „майсторка” беше използвала тази опция, за да „преведе” прочутата реч на Кенеди по повод Карибската криза. Вероятно се досещате за резултата.) Падна ми се „Пътуване към Икстлан” от Карлос Кастанеда. В първия момент – стъписване и ужас. После всичко си дойде на мястото – когато авторът е добър, работата наистина е фасулска – от нас се иска да пресъздадем максимално вярно мислите му. И да сме в час с фразеологията. И да я използваме при работата върху даден текст, защото това е солта на езика. Думите на съответния език ги има в съответния речник, но живата реч е съвсем друга работа. Има родени преводачи, например младите Весела Еленкова и Павел Боянов. Има други, за които важи поговорката „От всяко дърво свирка не става.” И за всички нас е важно да знаем добре български език. А това според мен се научава с четене (но не на вестници и на списания еднодневки). Да, телевизията и Фейсбук изяждат от свободното време, но удоволствието да разгърнеш книга от любим автор е… като удоволствието от хубавата музика или чудесната театрална постановка.

 
 
Коментарите са изключени