Неща, които политиците не трябва да правят

| от |

Бисер Манолов (bissermanolov.com)

Според вас кое е по-правилно да кажем – че политиците ни са такива, каквито сме ние, или че ние сме такива, каквито са политиците ни? Според мен директният отговор е грешен. Основният проблем е, че от началото на прехода ние не сме едно. С малки изключения всеки, яхнал депутатското кресло, претърпява моментална метаморфоза. Имам чувството, че от първия ден на „депутатстването“, още на входа на парламента на всеки от народните избраници биват инжектирани отровни дози големеене и безкрайно самочувствие. Полунеграмотни правоимащи изведнъж придобиват самочувствието на ядрени физици.

stop

Драмата започва от това, че „главозамаялите“ се някак си традиционно са най-активни по темите, от които имат най-малко понятие. Отстрани погледнато, започвам да си мисля, че има някакъв невидим играч, който кара земеделеца да се изказва по бюджетни проблеми или педагози да пишат правната уредба на държавата. Видим е принципът, който се спазва, и той е: „Всеки да коментира само и единствено теми, от които не разбира.“ Нали ви е ясно обаче по кои теми всички депутати имат винаги категорично становище?

Енергетика и финанси, разбира се

Има ли депутат в пленарната зала, който да не може да обясни „защо токът е скъп“ и как „бюджетът не достига за нищо“. Като правило също така се набива на очи, че колкото си по-неграмотен, толкова си по-настървен. Заслушайте се само за малко в „експертните“ дебати в пленарната зала и ще ви се наложи да си потопите главата в кофа със спирт за дезинфекция на мислите.

През последните дни полуграмотното говорене на тема „финансова стабилност“ ми дойде малко в повече. Представяте ли си как звучат в ушите на хората изказвания от типа „България е фалирала държава“ или „чака ни Виденова зима с банковата система“. Как е възможно български политик да си позволи да атакува директно която и да е българска банка в името на собственото си оцеляване? Дава ли си сметка до какви последствия в дългосрочен план може да доведе това? Наистина ние, българите, много се мразим, бих казал неистово. Първо, защото българите си избираме такъв „типаж“ политици, и второ, защото впоследствие се гърчим от страх и ужас от „леещата се експертиза“ от трибуната на Народното събрание.

Винаги съм смятал, че всеки политик задължително трябва да премине кратък курс по финанси. Всички знаем прекалено добре, че кой каквото и да говори, на финала става въпрос за пари. Не мисля, че след такъв курс съответният политик ще стане финансов експерт, но поне със сигурност ще разбере, че по тази тема ще трябва да замлъкне и това не е никак малко. Ако трябва да се напише „Кратък финансов наръчник за български политици“, смятам, че в него трябва задължително да се започне с няколко забранителни принципа.

Първият е: На българския политик се забранява да говори за финансовото здраве на страната преди емитиране на държавен дълг. Още повече, ако става въпрос за емитиране на близо 1,5 млрд. евро външни облигации. Знаете ли защо? Как ще ви прозвучи, ако сте международен инвеститор, а становището на родни политически лидери е, че „България е една фалирала страна“? Или ще се откажете да инвестирате в български дълг, или ще поискате от емитента значително по-високи лихви. Отговорното политическо говорене изисква следното – принципно становище, даже и да си в опозиция: „Като национално отговорна партия ще коментираме публичните финанси на страната, след като бъде пласирана успешно облигационната емисия, което е в интерес на нацията.“ Как ви звучи? Знаете ли, че само поради последните събития инвеститорите вече повишиха цената на финансиране на страната ни между 0,5 и 0,75%? Да ви кажа ли директно какво означава това за бюджета? Допълнителни разходи за годишни лихвени плащания над 20 милиона лева. За десет години това представлява

200 милиона допълнителни разходи

Хората, които се занимават професионално с финанси, ме разбират добре. Вие разбрахте ли ме, господа политици?

А ето какъв е според мен вторият принцип: на българския политик се забранява да коментира под каквато и да е форма състоянието на банковия сектор, камо ли състоянието на дадена банка. Драмата става двойно по-голяма, когато се използва депутатският имунитет за безотговорни коментари за решаване на лични конфликти. Знаете ли защо? Хората още помнят 1996 година и опашките пред банките. Разбрахте ли, господа народни избраници? Само за ваша информация ще ви дам следните числа. В момента нивото на валутните резерви на БНБ е над 28 млрд. лева. В чисто исторически план това са най-високите нива на валутни резерви в страната. Нивото на активите на банковата система е около 86 млрд. лева при прогнозно ниво на БВП на страната за 2014 г. около 82 млрд. лева. Казано с други думи, съотношението между нивото на БВП и нивото на активите на банковата система се движи около 1 към 1. Това означава, че банковата система има голям потенциал за повишаване на кредитната си активност, но при условие че спешно бъдат раздадени лепенки за устите на „експертите“ от Народното събрание. Когато депутат говори за банковата система, тогава и камъните започват да плачат.

Уважаеми господа депутати, представяте ли си колко умни ще изглеждате в очите на хората, ако млъкнете поне за малко? Само ако знаехте, Народното събрание щеше да се превърне в храм на мълчанието. Ако бяхте прочели отчетите на БНБ за състоянието на банковата система, щяхте да откриете, че поради високата ликвидност в системата и слабото търсене на кредити лихвените проценти са започнали да падат. Да, но задължително трябва да млъкнете, за да се успокои системата.

Ето го и третия принцип: на българския политик се забранява да участва в процеса по ценообразуване в който и да е сектор. Не ви ли стана ясно, че всяка намеса на държавата в този процес води или до дефицит на съответната стока, или до нарастване на сивия сектор.

Това е като един основен закон във физиката, че на всяко действие има еднакво по сила и продължителност противодействие.

И четвъртият основен принцип е: на българския политик се забранява чрез подставени фирми и лица да участва в провеждането на публични търгове. Ще кажете, че това и в момента е така. Да де, ама не е. Има ли бизнесмен в страната, който да не се е сблъсквал с конкуренцията на „политическите“ фирми. Няма, разбира се. Гнусното е, че всички го знаем и всички сме с наведени глави, защото просто така са го наложили политическите партии. Нали разбирате защо през следващата година ще търсим чуждите инвеститори със свещ?

За голямо съжаление този „Финансов наръчник за политици“ трябва да има не четири, а четиридесет забранителни условия за родните политици. Ситуацията изглежда толкова безнадеждна, че хората остават в очакване на поредния месия да ги спаси. Никога не съм си представял, че бидейки член на Европейския съюз, финансовата стабилност на страната ще зависи от… устите на политиците. Предсрочните избори до голяма степен играят ролята на филтър за обществото ни като цяло. Не се ли събуди общественото съзнание, ще станем свидетели на поредното загубено десетилетие. Не знам дали осъзнавате с каква огромна скорост се отдалечаваме от принципите на класическата демокрация! Не знам дали самите политици осъзнават, че в България избори се печелят само с пари и страх. Не знам дали политиците осъзнават, че хората приемат това за непреодолимо статукво. Сега разбирате ли какъв е отговорът на въпроса ми в началото на статията?

 
 

МОТИВ: ЗИМЕН ПЪТ – камерна вечер за ценители в ново арт пространство

| от chr.bg |

На 24 ноември в „Къщата на София“, ул. „Миджур“ 12, българската публика за първи път ще има възможността да чуе на живо класически романтизъм в изпълнение на баритона Айвън Лъдлоу, акомпаниран от пианиста Даниел Тонг в първия за сезона концерт МОТИВ: ЗИМЕН ПЪТ от известния, вече 3 годишен, цикъл за камерна музика, който тази година стартира с нова артистична концепция.

Музикантите ще разгърнат красотата на чувствата в едно от най-забележителните произведения на Франц Шуберт – “Зимен път”, композирано по стиховете на Вилхелм Мюлер. Романтичното настроение ще пренесе зрителите в епоха, в която чувствата са били музика, а думите – страст.

Самият  Шуберт е твърдял, че тези песни са го завладявали повече от всичко, което е написал, защото напълно се е сливал с поетичните образи.

Ivan-Ludlow

Айвън Лъдлоу солира на едни от най-престижните европейски оперни сцени като Неапол, Сполето, Париж, Лион, Атина, Тулуза, Уелска Национална Опера, Страсбург, Марсилия, Бордо, Лозана и много други. Роден в Лондон, но израсъл в Брюксел, той е възпитаник на Гилдхол Скуул и Националното оперно студио. Айвън е изнасял рецитали из цяла Европа и САЩ, като често си партнира с Даниел Тонг – пианист на Лондонския Бридж ансамбъл.

DanielTong

Събитието в „Къщата на София“ е само първият от шестте камерни концерта от цикъла МОТИВ 2018. Всеки месец българската публика ще има щастието да преживее по едно събитие с изпълнители, наградени от престижни европейски и световна конкурси, които концертират на легендарни световни сцени. Неподражаемите по рода си камерни вечери ще дадат нов облик на музикалната сцена – изпълнителите ще представят изкуството си пред камината, в артистичната среда на елитната галерия, в непосредствено общуване с публиката по особено емоционален начин. Местата в залата ще бъдат не повече от 50, а организаторите ще допълнят специалната атмосфера на вечерта с комплимент за всеки гост.

Kashtata-na-Sofia

Билети: на касите на Eventim в страната, онлайн на www.eventim.bg или преди събитието в „Къщата на София“, ако има останали свободни места.

 
 

Интервю с госпожица Юлия

| от Цветелина Вътева |

Отдавна следим с интерес и отразяваме какво се случва на сцената на единствения у нас лабораторен театър „Сфумато“. И съвсем закономерно в една от любимите ни актриси се превръща талантливата Албена Георгиева.

Но не просто и не само, защото е една от ученичките от експерименталния клас на основателите на „Сфумато“ професрорите Маргарита Младенова и Иван Добчев, а заради таланта си, заради завлядяващото си присъствие на сцената, заради външната лаконичност и вътрешната огненост, с които извайва героините си.

Вече сме писали за играта й в „Жули, Жан и Кристин“ от А. Стриндберг и в „Стъклената менажерия“ от Т. Уилмяс, предстои ни да я гледаме в „Идиот“ по едноименния роман на Ф.М. Достоевски.

Поводът за днешния ни разговор е малко по- различен. На 29.11. 2017 г от сцената тя и колегите й Христо Петков и Мирослава Гоговска ще кажат сбогом на публиката на един изящен спектакъл, играл се на български и европейски сцени едно цяло десетилетие, и чествал наскоро юбилейното си стотно представление – „Жули, Жан и Кристин“. Спектакъл, който не спира да вълнува, и за който ще се говори дълго време.

албена георгиева

В последните десет години госпожица Юлия е била част от живота Ви поне веднъж месечно, няма да е пресилено, ако кажа, че не си представям друга актриса да я играе. С какви чувства се разделяте с тази мечтана от всяка актриса, и вероятно знакова за вас, роля?

Толкова дълго сме били заедно със Жюли, че имам чувствтото, че тя е пуснала корени в мене. Така че аз се разделям не с Жюли, а с възможността да съм нея в релаността на спектакъла и на сцената, иначе тя си остава с мене. Странното е, че толкова много пъти, над сто, пък и повече, абсолютно хладнкокръвно на финала вдигам ръката си с бръснача към шията ми/й, толкова пъти съм изричала тази фраза „Аз съм последната“ и сега, колкото повече наближава 29.11 се улавям, че изпитвам някакъв странен смут, вълнение, което трудно овладявам, и естествено- тъга. Но Жюли е момиче, а актрисата вече не е, уви. Закономерно.

Поразява силата на общото изпъление, ансамбловата работа в представлението. Нито един от тримата герои не изпъква над останалите. Как постигнахте тази почти музкална хармония в играта си с колегите Ви Мирослава Гоговска и Христо Петков?

Когато започнахме репетиции ние с Мира и с Христо се познавахме като партньори от два предишни спектакъла, в които бяхме работили заедно, но този път имахме действително редкия шанс да сме част от един наистина творечески процес, който ни даде време без да бързаме да се открием по друг начин един друг, да открием език, на който да говорим на сцената. Работейки по цял ден ние тримата на сцената, Грети (Маргарита Младенова) и Дани (Даниела Олег Ляхова) в залата, беше трудно, естествено, но смислено – да се караме, да се обичаме, да си вярваме, да не си вярваме, да си имаме доверие. А по – нататък във времето, в годините, в които сме били заедно, ние минахме оттатък представата за актьорско партньорство. Аз мисля, че ние сме повече от това. И сега позлвам случая да кажа, че много ги обичам и съм им безкрайно благодарна.

23376256_531143450557696_1241563254635714243_n

Визията на спектакъла също е един от компонентите, за които си заслужава да се спомене. Хиперреалната среда и костюмите са дело на наистина талантливата, многократно награждавана, и за съжаление, рано напуснала ни художничка Даниела Олег Ляхова. Разкажете малко за работата си с нея.

Дани имаше уникалната човешка способност да присъства едновременно тихо и твърдо. Това, което се нарича твърда ръка с нежни пръсти. Спомням си как ден преди премиерата на „Жюли, Жан и Кристин“ в цялата лудница тя беше намерила време да ми направи, да ми подари тениска със снимка от спектакъла. Помня как ме убеждаваше, че именно това е роклята на Жюли и никоя друга. Помня как с малките си пръстчета правеше мехурчето с кръвта на птичката, която Жан убива. Помня турнетата, в които сме били заедно с нея в една стая, и как в едно от тях ме извади от тотален човешки и актьорски срив, само с няколкото думи, които ми каза. Рядко талантлив и скромен човек…А, спомям си как отидох в болницата и й занесох домашно приготвен шоколад, и тя ми се обади да ми каже колко е вкусен. Много тънък човек, винаги съм й се доверявала на усещането за театър, питала съм я какво мисли и тя ми е казвала. И винаги е била страшно точна. Дани…Дани липсва.

DSCF0119

Трудно ли се репетира с Маргарита Младенова? Това, че сте нейна ученичка и асистентка в актьорските й класове в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ дава ли Ви специални привилегии, или обратното, още по- взискателна е към Вас?

Когато репетирам с Грети аз се чувствам като човек, на когото някой дрържи ръката, в най – високия и в най- пълния смисъл на думата, като ученичка, и съм й завинаги благодарна за това усещане. Грети е първият режисьор, който ми се довери и продължава да ми се доверява повече, отколкото аз се доверявам сама на себе си. Това, че съм й асистентка и ученичка не ми дава никакви специални привилегии, обратно – повишава нивото на трудност и на отговорност, естествено. Но ние работим толкова отдавна, че аз вече я разбирам от половин дума. От това не ми е по- лесно в репетициите, но изпитвам някакво особено удоволствие. Не спирам да се въхищавам на търпението, на максимализма, и на любовта към актьора, с която работи. Винаги ще се уча от нея. Грети е незаменима.

И за финал: Усещахте ли Вие и колегите Ви през всичките тези години разлика в начина, по който българската и чуждестранна театрална публика възприема, реагира, оценява спектакъла?

У нас трудно се снема предубеждението на т.нар театрална и „изкушена“ публика, което никак не пречи да се случват онези най- скъпоценни за актьора мигове. Мигове, в които аз съм тя, и тя е аз. Когато публиката ти вярва и върви заедно с теб, тя ти се отблагодарява не с аплодисменти, а с едни тишини, в които се случва невъобразимо нещо, заради които всички ние продължаваме да искаме да сме актьори.

След представлението е предвидена среща на творческия екип с публиката. Побързайте да се сдобиете с билети от касата на театъра на ул. „Димитър Греков“ 2, на тел. 02/944 01 27 и 02 /943 38 90 всеки ден без неделя от 14.00 до 19.00 часа, както и онлайн тук.

ЖУЛИ, ЖАН И КРИСТИН
от Аугуст Стриндберг
Адаптация и постановка: Маргарита Младенова
Сценография и костюми: Даниела Олег Ляхова
Участват: Албена Георгиева, Христо Петков, Мирослава Гоговска
Снимки: Симон Варсано

 
 

Теленор призовава бизнеса в България да работи активно с хората с увреждания

| от chronicle.bg |

Теленор призова бизнеса в България да работи по-активно с хората с увреждания, като сподели с представители на социално-ангажирани компании своя ценен опит от работата си по програмата Open Mind, както в България, така и на централно ниво. Представители на телекома разказаха за това какви са стъпките, които една организация трябва да направи, за да бъде успешна за всички заинтересовани страни подобна инициатива, какви са спецификите при адаптирането на сградата, подбора на служителите, работата с тях и развитието им като личности и професионалисти.

Инициативата Open Mind дава възможност на хора с увреждания да повишат квалификацията и конкурентоспособността си чрез работа. Теленор обяви старта на третото издание на програмата, в което тази година трима нови служители ще се присъединят към екипа на телекома. Днес те бяха представени от главния изпълнителен директор на компанията Оле Бьорн Шулстъд и бяха приветствани от колегите си в звена „Клиентски жалби“, „Обслужване на клиенти“, „Устойчиво развитие“. Те ще работят по конкретен проект за период от две години, а Теленор ще им осигури отворена и достъпна работна среда и съответното за заеманата позиция финансово възнаграждение. През този период участниците ще могат да обогатят знанията и уменията си, да се учат от най-добрите професионалисти в Теленор и да натрупат опит и увереност. След приключване на участието си, те ще получат възможност да останат на постоянна работа или подкрепа за професионална реализация извън компанията.

Програмата за хора с увреждания се провежда ежегодно като част от дългосрочната стратегия по корпоративна отговорност на Теленор и глобалната инициатива на Теленор Груп Open Mind. През 2015 година компанията посрещна първите петима участници в програмата, които работиха в дирекциите „Управление на процеси“, „Правни отношения“, „Финанси“, „Технологии“ и „Грижа за клиента“, а през 2016 следващата вълна от участници – отново петима на брой се присъединиха към екипите на „Човешки ресурси“, „Грижа за клиента“, „Маркетинг“.

 
 

Как се возвисихме с „Ибах ва“

| от Големият Лебовски |

Едноименната екранизация по успешния, уважаван и четен роман на Милен Русков „Възвишение“ се превърна в успешен, уважаван и гледан филм. Екранната версия допълнително засили поп-културното влияние на книгата и изведе специфичните лексикални достойнства на произведението в зоната на вайръл явленията. Влизането на „Възвишение“ в салоните, предшествано от солидна и наситена рекламна кампания, възвести новооткритата народна любов към архаичния български език от епохата на възраждането през XIX век, когато се развива действието в романа и филма.

Возвисяването на славата на старинните думи очаквано стигна своята сублимация там, където се пресичат хумористичното, сексуалното и забраненото – в многопластовия и епичен израз „Ибах ва!“. Едновременно дълбоко българско и универсално заклинание с древен дизайн и всеобхватно влияние върху колективното въображение, „Ибах ва“ може да бъде заплаха, пожелание, дистанциран коментар, зрелищна проява на вътрешния монолог, езиков инструмент за надъхване, запазена словесна марка на персонаж и монументален слоган от народа – за народа.

„Възвишение“ – особено в своето литературно проявление –  притежава многобройни интересни изречения и думи, но именно „Ибах ва“ бе призвано да остави трайна следа в публичната среда и да заживее свой собствен живот в зоните на (сравнително) свободно общуване, които наричаме социални мрежи и медии. А по-точно –  в така наречените български Facebook и българския Twitter. Това са тези анклави от дигиталните корпоративни гиганти, където се общува основно на български – с кирилица и шльокавица, примесени с пиктограмите на емотикон-манията.

Употребата на закачливия израз в дните преди и след премиерата на филма драматично нарасна. Цитатът премина през задължителните за кибрер кьошетата на интернет-а трансформации – от класическото и точно предадено „Ибах ва“, през шльокавизираното Ibah va и емотиконизираното IbahvaLOL:)))

Много пъти изразът е ползван, за да онагледи директна препратка към „Възвишение“ – хората са гледали филма, или препрочели книгата, и нямат търпение да дестилират всичко важно в кратък забавен пост. А „Ибах ва“ съвсем неиронично е есенциална отправна точка – в тази иконична и богата на символизъм композиция от букви са събрани някои основните художествени цели на романа и филма: хумор и стремеж към автентичност.

Изразът бързо зарази говоренето и надскочи цитирането, директно обвързано с „Възвишение“, за да се засели във всякакви поводи, примери и ситуации. „Пак ли се напихте? Ибах ва!“ , „Ибах ва, как ме излъгахте“, „Що не ми лайквате снимката, ибах ва“… Поквареното пожелание има универсално приложение и като всяка по-качествена и брутална псувня ще се радва на дълъг културен живот.

За разлика от някои наистина архаични и отпаднали от лексикона думи в романа, „ибах ва“ представлява лека модификация на израз, използван широко и дълбоко в съвременното неформално българско общуване. Ала в тази си вариация звучи някак по-забавно, по-допустимо и почти “фемили френдли“. Променете две букви – e вместо и, и вместо второто а –  и получавате правилния от днешна жаргонна (и софийска) гледна точка, но доста по-вулгарно звучащ вариант.

Освен като възрожденска препратка, „Ибах ва“ работи и като референция за функциониращи и днес български  диалекти. В някои региони изразът се ползва така и сега, а това го натоварва с допълнителен комедиен пласт.

„Възвишение“ удари лексикалния поп-културен вайръл джакпот с „Ибах ва“. Популярността на цитата е пример за влиянието, което успешни местни филми са в състояние да упражняват върху общуването. Преди години „Мисия Лондон“ постигна подобен резултат с репликата на Коцето Калки „Найс, а“. Няма нужда тези изрази да бъдат оригинални идеи на сценаристите. Понякога е достатъчно да вземат нещо интересно от някоя ниша, периферия или субкултура, да капитализират върху неговия мейнстрийм потенциал и да го превърнат в национално  жаргонно явление.

В друи случаи имаме жаргон, който директно „прави“ филмите – само си спомнете за режисьорския опит на Влади Въргала, озаглавен „Шменти капели“.

Тарикатските, гъзарски и готини изразчета са изключително важни за българското кино. Успешните филми в ново време са изключителна рядкост, а липсата на качествени сценарии е голяма беда за местната „индустрия“. Но ако успеете да поръсите своя филмов или тв диалог с лесно запомнящи се, забавни, органични и пристрастяващи реплики, значи сте си отворили път към сърцето на публиката. В някои случаи отделни расови цитати може да имат по-силна роля за представянето на един филм от други много по-важни елементи като режисура и операторска работа.

 

Българското кино разполага с богат каталог от реплики, които са се вградили в културната памет и лексика на нацията и много от тях играят с жаргона, битовите ситуации или са с комедиен дизайн :  „Риба, ама цаца…“(“Кит”, 1970) , „Турското ни кафе е виетнамско“ (Селянинът с колелото, 1974), „Въх, уби мъ!“ (Криворазбраната цивилизация, 1975), „Аз, например може и да не съм прав, но кюфтетата без лук не ги одобрявам“ (Вилна зона, 1975) „Може да е “Сейко”, но е назад“ и „Аре прего, ма!“(Оркестър без име, 1982г.) “ – Ама и между софиянците имало големи серсеми. – Има. Големи серсеми. То повечето сме от селата, ама има“(Баш Майстора – На море, 1982), „Тате каза, че ще ми купи колело, ама друг път!“ (Куче в чекмедже, 1982), „Като говориш с мен, ще мълчиш!“ (Дами канят, 1980)

 

„Ибах ва“ също се возвиси до пантеона на бг жаргона и задължителните филмови реплики местно производство.