Нека не бъдем „нормални българи”

| от Антония Антонова |

Гледам „Смени жената“ и вече знам как да оправим България. Трябва да извършваме всичко законно, което е по силите ни, за да скандализираме обикновения, „нормален”, каквото и по дяволите да означава това, патриархален българин. А това, повярвайте ми, са много неща.

Засичам конкретния епизод по средата. В него са разменили местата на популярна необвързана жена на средна възраст, бивша собственичка на стриптийз бар, която гледа 19 кучета кучета и 6 котки у дома си в Ямбол (заедно с 19-годишния си син и гостуващата си майка), и млада съпруга с две деца от обикновено, предполагам още и „нормално”, традиционно българско семейство.

Като изключим деликатния момент с отглеждането на десетки животни в един дом и доколко това е безопасно за самите животни (нещо което може да бъде коментирано от експерти в областта), всичко останало в това предаване беше в полза на „откачената стара мома, която живее в кочина“, както би коментирал хипотетичен човек, участващ редовно във възстановки на хайдушки боеве, повелител на „традиционните български ценности“, сред които – въртенето на гуми пред блока и търкането на лотарийни билети на стойност по-висока от обяда ти.

Няма да правя подробен анализ на епизод от телевизионно шоу. Това, което бих извела като акцент, е че младата майка от нормално семейство видимо беше шокирана, скандализирана и дълбоко потресена от  живота на самотната майка-кучкар. До такава степен, че я изби на обиди и блъскане на врати в чужд дом и по телевизията.

Искам просто да използвам повода, за да кажа, че стигнах до ценен извод: средностатистическият български гражданин, който минава за „нормален“ и „обикновен“, и който сякаш не притеснява никого с поведението и съществуването си, е добре непрекъснато да бъде стресиран и шокиран с нова информация за света и живота.

Това е така, защото явно така нареченият „нормален” българин, който например е с две деца, чиста къща, тънък телевизор и любов към хазарта, изглежда не пътува много по света и не общува с хора, които не са му съседи. Съответно той е крайно нетолерантен към всичко, различно от познатото му. А това са повечето неща под това небе.

Те не са обичайни за една произволна плевенска домакиня около трийсетте. Нито за мъжа й. Тях такива непознати неща ги напрягат. Те не толерират тези работи.

Как така ще си жена на 40+, която няма мъж? КАК ТАКА?

Когато това, което по света е нормално, е „ненормално“ за повечето хора в обществото, в което живеем, и буди смут, тревога и агресия, положението е лошо. Лошо е, защото тези „нормални българи“ отглеждат деца подобни на себе си. Те възпитават малки свежи умове в тесногръдие, телевизия и омраза към всичко, което не може да се нареже върху амбалажна хартия на мушамата в кухнята и да се излъчи по сутршен блок като положителен пример.

„Нормалният българин“ е толкова стресиран и наплашен от различното, че му се реве и той би ревал със сълзи в национален ефир, защото някой споделя леглото си с куче, а не с хъркащ български юнак, припаднал след няколко ракии с чорапите. Би страдал, сякаш това го засяга. И защото „децата гледат“.

„Нормалният българин“ е най-нещастен и агресивен, когато някой, дето е уж като него, избере да не живее „по правилата.“ Правилата от закономерната екзистенциална верига Кръщене-Бал-Сватба-Кръщене-Бал на детето-Яденье и пиенье-Смърт.

Откъде-накъде той ще се движи в точните, макар и тъжни коловози, които нормалността на локално ниво повелява, а някой друг ще живее по-различно?

Откъде-накъде жена няма да има мъж? Или пък ще има няколко любовници и ще ги върти, без да я накажем за това? Къде се е чуло и видяло такова нещо у Долно нанагорнище, което все повече се оказва „тъкмо във града“?

Откъде-накъде някой ще има различно мнение за нещо и ще го споделя на висок глас? Откъде-накъде е възможно на някого просто да не му пука „какво ще кажат хората“?

Та нали цялата ни народопсихология стъпва върху изконния страх, заложен във въпроса „Какво ще каже съседът ЗА МЕНЕ?!?!?!!?!?”

Притеснени, схлупени, озлобени, наведени, шушукащи, разстроени „нормални” хора, животът тук, на Земята, е кратък. Това е истината. Ето още някои истини, които може би ще имате шанса да осмислите в ограниченото време, за което той ви е даден:

Светът е голям и в него има много неща, които си струва да бъдат видени, изпитани, изживяни и опознати. Повечето от тях не са на пейката под блока ти.

Ако действията ти са продиктувани от стремежа да получиш одобрение от обществото, ще направиш твърде малко докато си жив.

Хората са различни, слава Богу.

Това, което баба ти е майка ти са ти казали, че е правилно, е хубаво да бъде надградено и доразвито. Понякога дори срутено и построено наново. Иначе няма файда от живота.

Не е задължително да се правят и раждат деца. Особено ако човек не е прехвърлил елементарни фази на личностно развитие.

Понякога е най-добре да си нехранимайкo, наркоман и курва в очите на съседа.

Хората пречат на другите хора, когато обективно погледнато им вредят с действията си, а не когато живеят, както им харесва, без да им вредят с действията си.

Да водиш нещастен живот не е благородно.

Да си жертва не е геройство.

Да си тъп е безотговорно и лошо.

Да се промениш е възможно.

И така… Призовавам всички хора, напуснали родното си село поне ментално, да провокират „нормалните българи“ да разширят малко своите хоризонти и мислене, като демонстративно живеят, както им харесва и както се чувстват добре.

Това може да включва силно необичайни за живота в кварталното кафене начинания като: ходене без сутиен, благотворителност, брак с 46 години по-възрастна дама, тройки с непознати с доброволно участие на всички замесени страни, живот с кучета, околосветски пътешествия, отшелничество в манастир или дори носене на бял хавлиен чорап в плетени обувки с ластик…

Да оставим и малко традиция, все пак.

 
 

Как да не ни е срам, докато минаваме покрай съседите си, които чистят

| от |

Вчера беше санитарният полуден 2018. Това е доста досадно. Тарикатлъкът, за разлика от хигиената, е всеки ден и затова имаме няколко съвета как да избегнем лошите погледи изпод потните вежди на живущите с нас.

Разбира се, ако сте ония, дето не плащат 2 лева такса за вход на месец от години, нашите съвети ще ви се сторят дилетантски наптъни без елементарна елегантност. Въпреки това ще ви посъветваме само да внимавате, докато съседите събират боклука, да не ви мушнат и вас в някоя торба.

 

1. Гледай си в телефона или се прави, че говориш с някого по него. Важи всъщност при всякакви обстоятелства. Ако си много много нагъл, по този начин можеш и арест да избегнеш.

 

2. Викни някой приятел, бивш военен, да върви с теб все едно си арестант. Важното е да размахва пистолет и да носи някаква синя униформа, може и на контрола от градския, никой не прави разлика. По този начин отърваваш и още една душа от мъката на чистенето.

 

3. Купи торта и ходи навсякъде с нея. Става и с опакована кутия като подарък или пък букет цветя, няма значение. Всички ще си мислят, че имаш други глупости на главата и ще проклинат защо и те не са поканени.

 

4. Запали си апартамента. Ще бъде трудно да ви занимават с друго, докато от балкона ви хвърчат пламъци. Мнозина от съседите ви дори ще са щастливи.

 

Не е хубаво човек да се скатава така. Докато реално човек  не се скатае и не усети колко всъщност е хубаво. Успех!

 
 

Грациите ни отново покоряват света!

| от chr.bg |

Момичетата от ансамбъла по художествена гимнастика спечелиха първите си златни медали на световното първенство в София. Те им бяха връчени след съчетанието на пет обръча.

Момичетата на Весела Димитрова – Симона Дянкова, Елена Бинева, Лаура Траатс, Мадлен Радуканова и Стефани Кирякова, които можете да видите в галерията ни, получиха най-висока оценка – 23.300.

Втори след тях завърши отборът на Япония с 22.800, а трети е този на Италия с 22.550. Рускините останаха четвърти след груби грешки в съчетанието си.

Това е втори медал за момичетата ни на това 36-о световно първенство и трети за страната от този форум. В многобоя момичетата взеха бронз като така спечелиха и квота за олимпийските игри през 2020 в Токио.

Катрин Тасева, Невяна Владинова и Боряна Калейн пък се пребориха за сребро в отборната надпревара. Следва надпреварата за медали на топки и въжета.

 
 

Какво споделиха актьорите от Game of Thrones с българската публика?

| от chronicle.bg |

Този уикенд Даниел Портман (Подрик), Крисчън Найрн (Ходор) и Владимир Фурдик (Краля на нощта) от оригиналната продукция на HBO “Игра на тронове“ се срещнаха с българските си фенове. Актьорите дойдоха за първи път у нас за Aniventure Comic Con 2018 по съвместна покана на HBO България и агенция Key Events&Communication.

Тримата актьори, играещи тотално различни образи, споделиха как са се подготвили за тях и какво е било предизвикателно в снимачния процес.

За Владимир Фурдик, който е добре познат каскадьор, кастингът е бил съвсем лесен – обаждане по телефона с въпрос дали иска да бъде Краля на нощта – „Казах, щом е крал, какъвто и да е ме устройва, приемам“. Даниел също минава леко, като се явява на кастинг и взима ролята на Подрик отведнъж. Крисчън Найрн, обаче залага на подготовката и преди да се яви намира бебе, което да носи, за да е максимално автентичен в ролята си на Ходор от първи сезон.

За Владимир и Крисчън основното предизвикателство е роля с минимум и без реплики. И двамата споделят, че трябва да си много прецизен с предаването на емоции и реакции само с тялото си. „Понякога да нямаш реплики е супер – мълчиш си и те снимат, друг път обаче от една дума трябва да извадиш много по-голям контекст и с нея да изнесеш цялата сцена – това е изключително трудно“, казва Найрн.

За Даниел и Владимир едни от най-предизвикателните моменти са свързани със студа и влагата. „Подрик има сцена, в която пада от кон в плитко езеро. Трябваше да стоя във водата известно време докато снимаме, а локацията беше в Северна Ирландия – можете да си представите, колко вледеняващи часове изкарах.

За Владимир Фурдик, който не може да бъде изненадан от почти никакви трудности, свързани с каскади, един от най-трудните моменти е бил да върви в права линия – „може да не ви се вярва, но и понякога просто да вървиш пред камера може да е трудно. Веднъж снимахме на кален терен с локви, а за кадъра трябваше да вървя абсолютно в права линия. Краката ми не влизаха в кадър и не виждаше, че има локви, а аз знаех, че ако стъпя в локва ще си изкарам целия ден с мокри крака. Представете си как се върви, така че да изглежда, че горната част на тялото ви се движи направо, а всъщност с краката си се опитваш да заобиколиш дълбоки локви.

На въпроса дали четат многобройните фенски теории за развитието на сериала и тримата споделиха, че дори избягват да са запознати в детайли с книгите, за да не са предубедени за ролите си. „Много е здравословно да не четеш, защото това помага да изградиш образа по свой начин и да не си предубеден.“ , каза Крисчън.

Очакваме осмия сезон на „Игра на тронове“ през първото полугодие на 2019-та година. Повече информация за биографията на тримата актьори, можете да видите в галерията горе.

 
 

София е дом

| от Антония Антонова |

Когато бях на 20, си мислех, че никога няма да заживея в този голям град, в който можеш да се изгубиш, можеш да изчезнеш или още по-страшното – да бъдеш незабележим.

Всеки 20-годишен човек е забележителен, всеки 20-годишен е огън и блясък, дори да е затворен, умълчан, проклет и тъжен, дори да бъде плах. Особено тогава. Да си на 20 е звезди и вечност само по себе си.

После спрях да пътувам всеки ден за лекции с влака от съседния малък град и се нанесох в празния люлински апартамент с една раница живот на рамо. Баба ми и дядо ми ми подариха пералня, събрах пари за легло.

Гледката от прозореца беше абсурдна, зловеща, постсоциалистическа, кафява, нямаща нищо общо с гледката ми дотогава, с планините ми, с дърветата ми, с живота ми, с любовите ми.

Харесвах я. Исках да викна една приятелка художник да ми я нарисува на стената в хола – всички тези панелни блокове – по-високи и по-ниски. Да гледа през прозореца, да попива цветовете и балконите им, прането, телевизорите, коледните лампички, цветните мушката, семейните скандали, литрите ракия, кучета и котки, всичко и да го налива у дома ми, да го рисува с шарена ръка, за да го прегръщам по-бързо и да го чувствам по-близък този град, в който ще живея.

После забелязах Западен парк – той се вижда като погледнеш надясно от балкона ми – зелен, огромен, страшен, влажен. Днес тичам там и го обичам, както обичам пазара „Димитър Петков” и всички малки улици в центъра на София от март до октомври, както обичам шумните барове в тъмните безистени, в широките подземия на града от ноември до февруари. И всички хора, които срещнах и останаха, и онези, които още не съм срещнала, но ще срещна в градския безкрай.

София е болезнено красива. Красотата – тя невинаги е пищна, нито нагласена, нито винаги зелена, нито винаги чиста или скромна, или някаква конкретна. Тя е красота и без грим, и без филтър, и без ред и с бетон, и с каруци, и с арматура и стъкло, и с лошия злокобен смог, от който искаме да я спасим, да я изтръгнем и да я притиснем към гърдите си, София, с отворени обятия и дробове, с пулсиращи сърца.

Никога не се превърнах в пребиваващ тук човек, който „си се прибира“ всеки уикенд, за да помъкне буркани, макар че само на 35 минути с влака от Централна гара е градчето ми – онова с другите гледки – в което обичам да се завръщам.

Не мисля, че мога да понесе да живея на място, което не обичам и не знам как хората с години прекарват работните си седмици и тревожните си нощи в град, който не ги приютява, който не им е дом.

Домът – той не е даденост. Човек може дълго време да се чувства бездомен у дома си.

Домът не е нито град, нито къща, нито човек, нито семейство. Домът усмихва и приспива като люлка. В него се случват неща, които не се случват другаде. Той пази тайни и сближава сърца. Ухае на храна и винаги нещо му е повредено, винаги нещо трябва да му се ремонтира. Защото домът не е изряден, нито конкретен, но е дом и това ни стига. Даже е много. Достатъчно.

София е дом.