Нека не бъдем „нормални българи”

| от Антония Антонова |

Гледам „Смени жената“ и вече знам как да оправим България. Трябва да извършваме всичко законно, което е по силите ни, за да скандализираме обикновения, „нормален”, каквото и по дяволите да означава това, патриархален българин. А това, повярвайте ми, са много неща.

Засичам конкретния епизод по средата. В него са разменили местата на популярна необвързана жена на средна възраст, бивша собственичка на стриптийз бар, която гледа 19 кучета кучета и 6 котки у дома си в Ямбол (заедно с 19-годишния си син и гостуващата си майка), и млада съпруга с две деца от обикновено, предполагам още и „нормално”, традиционно българско семейство.

Като изключим деликатния момент с отглеждането на десетки животни в един дом и доколко това е безопасно за самите животни (нещо което може да бъде коментирано от експерти в областта), всичко останало в това предаване беше в полза на „откачената стара мома, която живее в кочина“, както би коментирал хипотетичен човек, участващ редовно във възстановки на хайдушки боеве, повелител на „традиционните български ценности“, сред които – въртенето на гуми пред блока и търкането на лотарийни билети на стойност по-висока от обяда ти.

Няма да правя подробен анализ на епизод от телевизионно шоу. Това, което бих извела като акцент, е че младата майка от нормално семейство видимо беше шокирана, скандализирана и дълбоко потресена от  живота на самотната майка-кучкар. До такава степен, че я изби на обиди и блъскане на врати в чужд дом и по телевизията.

Искам просто да използвам повода, за да кажа, че стигнах до ценен извод: средностатистическият български гражданин, който минава за „нормален“ и „обикновен“, и който сякаш не притеснява никого с поведението и съществуването си, е добре непрекъснато да бъде стресиран и шокиран с нова информация за света и живота.

Това е така, защото явно така нареченият „нормален” българин, който например е с две деца, чиста къща, тънък телевизор и любов към хазарта, изглежда не пътува много по света и не общува с хора, които не са му съседи. Съответно той е крайно нетолерантен към всичко, различно от познатото му. А това са повечето неща под това небе.

Те не са обичайни за една произволна плевенска домакиня около трийсетте. Нито за мъжа й. Тях такива непознати неща ги напрягат. Те не толерират тези работи.

Как така ще си жена на 40+, която няма мъж? КАК ТАКА?

Когато това, което по света е нормално, е „ненормално“ за повечето хора в обществото, в което живеем, и буди смут, тревога и агресия, положението е лошо. Лошо е, защото тези „нормални българи“ отглеждат деца подобни на себе си. Те възпитават малки свежи умове в тесногръдие, телевизия и омраза към всичко, което не може да се нареже върху амбалажна хартия на мушамата в кухнята и да се излъчи по сутршен блок като положителен пример.

„Нормалният българин“ е толкова стресиран и наплашен от различното, че му се реве и той би ревал със сълзи в национален ефир, защото някой споделя леглото си с куче, а не с хъркащ български юнак, припаднал след няколко ракии с чорапите. Би страдал, сякаш това го засяга. И защото „децата гледат“.

„Нормалният българин“ е най-нещастен и агресивен, когато някой, дето е уж като него, избере да не живее „по правилата.“ Правилата от закономерната екзистенциална верига Кръщене-Бал-Сватба-Кръщене-Бал на детето-Яденье и пиенье-Смърт.

Откъде-накъде той ще се движи в точните, макар и тъжни коловози, които нормалността на локално ниво повелява, а някой друг ще живее по-различно?

Откъде-накъде жена няма да има мъж? Или пък ще има няколко любовници и ще ги върти, без да я накажем за това? Къде се е чуло и видяло такова нещо у Долно нанагорнище, което все повече се оказва „тъкмо във града“?

Откъде-накъде някой ще има различно мнение за нещо и ще го споделя на висок глас? Откъде-накъде е възможно на някого просто да не му пука „какво ще кажат хората“?

Та нали цялата ни народопсихология стъпва върху изконния страх, заложен във въпроса „Какво ще каже съседът ЗА МЕНЕ?!?!?!!?!?”

Притеснени, схлупени, озлобени, наведени, шушукащи, разстроени „нормални” хора, животът тук, на Земята, е кратък. Това е истината. Ето още някои истини, които може би ще имате шанса да осмислите в ограниченото време, за което той ви е даден:

Светът е голям и в него има много неща, които си струва да бъдат видени, изпитани, изживяни и опознати. Повечето от тях не са на пейката под блока ти.

Ако действията ти са продиктувани от стремежа да получиш одобрение от обществото, ще направиш твърде малко докато си жив.

Хората са различни, слава Богу.

Това, което баба ти е майка ти са ти казали, че е правилно, е хубаво да бъде надградено и доразвито. Понякога дори срутено и построено наново. Иначе няма файда от живота.

Не е задължително да се правят и раждат деца. Особено ако човек не е прехвърлил елементарни фази на личностно развитие.

Понякога е най-добре да си нехранимайкo, наркоман и курва в очите на съседа.

Хората пречат на другите хора, когато обективно погледнато им вредят с действията си, а не когато живеят, както им харесва, без да им вредят с действията си.

Да водиш нещастен живот не е благородно.

Да си жертва не е геройство.

Да си тъп е безотговорно и лошо.

Да се промениш е възможно.

И така… Призовавам всички хора, напуснали родното си село поне ментално, да провокират „нормалните българи“ да разширят малко своите хоризонти и мислене, като демонстративно живеят, както им харесва и както се чувстват добре.

Това може да включва силно необичайни за живота в кварталното кафене начинания като: ходене без сутиен, благотворителност, брак с 46 години по-възрастна дама, тройки с непознати с доброволно участие на всички замесени страни, живот с кучета, околосветски пътешествия, отшелничество в манастир или дори носене на бял хавлиен чорап в плетени обувки с ластик…

Да оставим и малко традиция, все пак.

 
 

Заешкото нашествие в Австралия

| от Радослав Тодоров |

За първи път в Австралия зайците пристигат вероятно още с корабите на първите заселници към края на 18 век. Първоначално те били отглеждани за храна в клетки и по нищо не личало в какъв огромен проблем за околната среда и стопанството ще се превърнат тези наглед безобидни пухкави създания.

Заешката кутия на Пандора била отворена през 1859 г. когато британският заселник и любител на лова Томас Остин решил да пусне на свобода в природата 24 заека с намерението те да се развъдят и да ги ползва като ловен обект. Проблемът обаче е, че този обект в съвсем кратко време придобил гигантски размери. Оказало се че условията в Австралия са идеални за зайците, а освен това меките зими позволявали целогодишно размножаване. Поради липсата на естествени врагове в Австралия зайците претърпели взривна популация и само няколко десетилетия по-късно тези 24 заека нарастнали на около 1 милиард!

Rabbits_MyxomatosisTrial_WardangIsland_1938

Годишно вече се отстрелвали по 2 милиона заека без това въобще да влияе върху популацията им. Биолозите считат, че основната причина за това е, че зайците на Остин са били подбрани да са от няколко различни породи. По този начин много бързо при произволните кръстоски помежду им се е селектирал идеалният вид заек като приспособимост към австралийските условия.

И така само за няколко десетилетия континентът се оказал надупчен като швейцарско сирене от заешки дупки. Редица уникални растителни видове били унищожени от безбройните пришълци. С това започнал да се клати балансът в биологичните ниши, което застрашавало от изчезване и някои местни видове животни. Опустошенията които заешките орди започнали да нанасят на посевите и земеделието били направо неизчислими.

Станало крайно наложително правителството да вземе крути мерки срещу този проблем.

Първоначално решили спешно да започнат изграждането на огради с обща дължина над 3000 километра за да ограничат разселването на популациите поне само до рамките на щата Виктория. Оказало се обаче че зайците се размножават по-бързо дори и от темпото, с което се строят оградите и още преди строежът им да бъде завършен те успявали да ги заобикалят и да плъзнат по останалите щати. Там където успяли да ги заградят напълно също нямало реален ефект, тъй като се оказало че те без проблеми изравят дупки под оградите. През 1887 г. правителството на щата Нов Южен Уелс обявило награда от 25 000 паунда за всеки, който предложи неизпробван до момента ефективен метод за изтребване на зайци.

rabbit-proof-fence-episode

След като акциите по отстрелване и заграждане завършили с пълен провал, през ХХ век дошъл ред и на учените и модерните технологии да опитат късмета си срещу заешката напаст. Така новите лабораторни противници на зайците първоначално ги атакували с химически оръжия, залагайки капани с отрови на фосфорна основа, които да не вредят на почвата, растителността и домашните животни. Нито те, нито другите разработени химически смеси (като соден флуороацетат и пиндон) обаче не могли да затрият гигантските заешки популации. След като химиците се провалили дошъл редът и на молекулярните биолози. Те започнали разработка на нова болест, която да доведе до епидемия сред зайците и да ги изтреби.

Но всички тези опити имали само временен ефект. Опитът да погубят зайците с птича холера например не дал почти никакви съществени резултати. Тогава през 50-те години учените по изкуствен начин пуснали в природата вирусът myxoma, който причинява миксоматоза, смъртоносно за зайците заболяване. Но дори и в този случай ефектът бил много далеч от очакваното. Макар и вирусът да успял да изтреби около половин милиард заека след пускането му, оцелелите удивително бързо се адаптирали и развили естествен имунитет към него.

Все пак на фона на щетите за милиони долари, унищожаването на редица местни растения, а с тях и животни, както и дори причиняването на ерозия на почвата, зайците понякога били и от полза за фермерите. По време на икономическите депресии в края на 19 век и през 30-те години на 20 век, както и по време на световните войни, ловуването на зайци се оказала безплатна опция за подобряване на тежкото положение с финансите. Те практически са неограничен ресурс на храна, а с продажбата на месото и кожите им фермерите си докарвали допълнителни приходи, както и погасявали с тях фермерските си заеми.

026_rabbits sopurce unknwon a

Но въпреки войната на австралийците срещу зайците, водена с всички възможни средства в продължение на близо 150 години, през 2000 г. броят на дивите зайци в Австралия отново е започнал да се увеличава и е достигнал до около 200 000 000. Съвременните учени продължават да разработват нови модификации на миксоматозата, които да са по-смъртоносни и по-трудни за адаптация към тях.  През 2017 г. такъв „подобрен“ вирус-убиец е пуснат в природата, но все още и от неговото действие не е установена някаква съществена ефективност.

Това всъщност е най-бързо развилата се популация на животно в историята на планетата. Както и никое друго животно не е отговорно за изчезването на толкова други видове местни животни, растения и дървета в Австралия колкото зайците.

И въпреки широката употреба на модерни биологически оръжия за масово поразяване войната продължава и до днес, без да има изгледи за категоричен успех в обозримо бъдеще.

 
 

Майк Тайсън предложил $10 000, за да набие горила

| от chronicle.bg |

Майк Тайсън е животно и тази история не е никак изненадваща. 

Бившият професионален боксьор разказа как е предложил $10 000 на служител в зоологическа градина, за да се бие с една от горилите. Причината била, че горилата тормозела другите себеподобни и Тайсън искал да я накаже. Служителят, разбира се, отказал офертата.

Майк Тайсън е известен, освен със спортните си постижения, и с любовта си към животните. Той дори снима предаване за Animal Planet, посветено на първата му любов. „Първото нещо, което някога съм обичал, е гълъбите. Те много приличат на хората.“ Затова и „иска да й разбие зурлата“.

Боксьорът е на романтична разходка в зоологическата градина с вече бившата му съпруга Робин Гивънс някъде в края на 80-те като парка отваря специално за него. „Платих на един от работниците да отвори парка само за мен и Робин“, казва шампионът пред The Sun.

„Когато стигнахме до клетката на горилите, имаше една горила, която биеше всички други. Те бяха толкова мощни, но очите им бяха невинни като на малки деца.“

 
 

Виржини Виард наследява Карл Лагерфелд като главен дизайнер на Chanel

| от chronicle.bg |

След смъртта на легендарния Карл Лагерфелд, дългогодишен креативен директор на Chanel, съдбата на бранда вече е в нови ръце. 

Виржини Виард от няколко десетилетия е директор на модния отдел и дясна ръка на Лагерфелд. По официална информация, публикувана в акаунта на компанията в Instagram, „Виржини Виард, директор на Fashion Creation Studio в Chanel и най-близкият човек до Лагерфелд в компанията за последните 30 години, получи доверие от Ален Вертеймер (собственик на Chanel заедно с брат му – бел. ред.) за позицията на Kарл, за да може делото на дизайнера да продължи.“

Лагерфелд има доживотен договор с компанията и от години витае въпросът кой би могъл да го замести. Обсъждани са възможности като Хайди Слиман (фотограф), Марк Якобс (дизайнер) и Хайдер Акерман (дизайнер), но Виард изглежда най-добрият избор заради миналото си в бранда и приятелството си с Лагерфелд, с когото се запознава още през 1987 година.

Виард започва в Chanel като стажант, но бързо е става мениджър бродерия и в крайна сметка се издига до директор на Fashion Creation Studio, където отговаря за 8 модни колекции на година. Единственият момент в кариерата й, в който не работи за Chanel, е през 1992 година, когато прекарва 5 години в Chloé след като Лагерфелд приема страничен проект там.

Тя има досег и с филмовата индустрия като прави костюмите за „Three Colors: Blue“ (1993) и „Three Colors: White“ (1994) на Кшищоф Киесловски.

Виржини казва пред Elle: „Гледам на себе си като човекът, който му помага да реализира идеите си“

 
 

Отиде си морякът от популярната снимка „V-J Day in Times Square“

| от chronicle.bg |

Американският моряк, който целува непознато момиче на Таймс Скуеър в Ню Йорк, празнувайки края на Втората световна война в популярната снимка V-J Day in Times Square, почина на 95 години.

Джордж Мендоса целува 21-годишната Грета Цимер Фридман на VJ Day (Victory over Japan Day – Денят на победата над Япония, от англ. ез.), а изображението им става иконично за този период от историята на Съединените щати.

Кадърът е снет от Алфред Айзенщад за списание Life. Самият той си отива през 2016 година, на 92.

Дъщерята на Мендоса, Шарън Молюр, каза, че баща й получава гърч след като пада в старческия си дом в Мидълтаун, Роудд Айлънд.

Фотографът разказва как вижда моряк, който тича сред тълпата на 14 август 1945 година и хваща всеки, който му попадне. „Аз тичах пред него с моята Leica и се опитвах да хвана хубав кадър, но все не успявах. В един момент обаче, неочаквано, видях, че хвана нещо бяло, обърнах се и ги щракнах. Ако мединската сестра беше с тъмни дрехи, никога нямаше да мога да направя снимката.“

Грета Фридман, работи като асистентка в зъболекарски кабинет, казва, че разбра за фотографията чак през 60-те години. „Не беше кой знае каква целувка. Някой просто празнуваше, нямаше нищо романтично.“

Не всеки обаче вижда снимката като нещо положително. Въпреки че тя е всеприета като момент на искрена радост, в модерните времена тя може да се счете за, както пише списание Time: „документиран акт на публичен сексуален тормоз.“