shareit

Не знам, брат, ти си знаеш: За вечната дружба с хора, на които не им пука за теб

| от Антония Антонова |

Единственото по-гадно нещо в отношенията между хората от това да си вреш носа там, където не ти е работа, е да се правиш на ударен, когато твой близък е тръгнал по наклонената права.

Когато си го закъсал в тоя живот, обикновено последното нещо, което би приел спокойно, са непоискани съвети. Ето защо те обикновено идват от родителите ти – единствените хора, на които реално някога им е пукало за теб. И по-рядко от приятелите ти, които искат да запазите добрия тон, да ви е приятно, да ви е чил, да ви е ийзи и прочее, докато си пиете биричката и да няма излишни конфликти, напрежонки и такива неща, защото то и без това всичко е стрес.

Обикновено в трудни мигове на екзистенциални кризи и провали човек иска да чуе някакви успокоителни слова от типа на: „Споко, брат, има хора, дето са пробвали пет пъти херца и са спрели след това, не се напрегай“ или „Да, изневерява ти и ти изби зъбите, ама щом го обичаш… То любовта не пита“, или „Що па да не си направите дете с онова момче, дето срещна в петък в бара? Подкрепям!“ и прочее.

Ето защо, когато не желаеш да излезеш от зоната си на комфорт, която всъщност те съсипва, разяжда и изобщо не ти носи комфорт, затваряш телефона на майка си със скандал и звъниш на Пешо да пиете по бира и да си говорите спокойно разни неща.

Пешо те разбира. Той не спори, не възразява, съгласява се, одобрява всичко и като цяло не му пука много какво се случва с живота ти, защото си има свой живот и свои проблеми, което е напълно нормално и съвсем в рамките на нещата.

Пешо никога няма да ти каже горчивата истина, защото той не се вре там, където не му е работа. Пешо също така вярва, че е по-добре да излъжеш някой, който страда, за да „му мине“, отколкото да го съсипеш с факти.

Най-положителното нещо, което Пешо ще ти каже, когато за двайсти път ревеш пред него в истерия, че не издържаш вече на тая работа за пет хиляди марки заплата и искаш да се метнеш от балкона, ама пък е за пет хиляди марки, ще е „не знам брат, ти си знаеш, брат“.

Хората съвсем естествено не желаят да дават мнения и съвети в кризисни ситуации, защото може да грешат и после ако нещо ти се насере животът още повече, да не излезе, че са отговорни те. Което е абсурдно, защото никой никога не може да е отговорен за изборите на някой друг, ако вторият е пълнолетен гражданин.

Много ясно, че е хиляда пъти по-сигурно и ОК за тебе да запазиш неутралитет спрямо грешките и драмите на този отсреща, отколкото да послушаш здравия си разум на човек, който вижда нещата ясно отстрани и смело и самоотвержено да кажеш: „Копеле, правиш глупости, хвани се у ръце“. Негативите от последното са ясни:

1. Може да ти се разсърди и да те помисли за гадняр и завистник.

2. Може да те обвини, че му се месиш и да ти каже да си ебаваш майката.

3. Може ти да не си прав.

За чий да се напрягаш тогава? Седи, пий си бирата и нямай отношение към хората и техните животи. Нека търка билети и чука курви в дома на децата си, той си знае, кой си ти да му казваш? Всички сме хора. Веднъж се живее. Пуцай, куме.

Когато помислиш за близките си обаче – те са именно онези, които невинаги са ти казвали онова, което си искал да чуеш.

Когато бях на 23, майка ми ми каза, че съм се „позакръглила”. Ревах една седмица и бях обидена. После взех мерки и сега съм оставила на който иска друг да прилича на лелка от училищна столова.

Да, вярно е, че „Човек само когато знае к’во му е, само аз си знам к’во ми е”, но опитът да разбереш другия и да му помогнеш не минава през комформизма и угодничеството, които ти осигуряват спокойствие и сигурност в отношенията, докато на човека му се разказва играта, ама той си знае, нали. Не.

Хората много често не си знаят и се насират. Въпрос на смелост и грижа е да им посочваме кога, въпреки всички рискове от това.

 
 
Коментарите са изключени