Наследството на страха

| от |

Дейвид Брукс

25 години след падането на Берлинската стена най-голямата изненада е колко лошо се справиха повечето от бившите комунистически страни.

По онова време имаше общо очакване, че повечето от тези страни ще се измъкнат от тиранията и ще се върнат в европейския клуб на проспериращите страни. Повечето от нас не прецениха корозивната сила на недоверието и колко време ще е необходимо за излекуването на психическите белези, причинени от него.

Бранко Миланович, икономист от Градския университет в Ню Йорк, говори за разрухата в материал, публикуван на блога му Global Inequality. Той разглежда растежа на бившите комунистически страни и ги разделя на четири групи.

В дъното са безнадеждните страни, които дори не са се върнали към нивото на реални доходи от 1990 г., измерени въз основа на реален БВП на глава от населението. Сред тях са Украйна, Грузия, Босна, Сърбия и други – около 20% от посткомунистическия свят. „Това са страни с поне три-четири изгубени поколения. С настоящия темп на растеж може би ще са им необходими около 50-60 години, повече отколкото бяха под комунизма, за да се върнат към нивата на доходи, които имаха при рухването му“, пише Миланович.

Следващата група включва страни, които са умерен провал с икономически растеж под 1,7% на година. Това са страни като Русия и Унгария, които продължават да изостават стабилно от Запада. В тази група влиза около 40% от населението на посткомунистическия свят. Третата група включва държави с растеж между 1,7% и 1,9%. Тези страни като Чехия и Словения се придържат стабилно към капиталистическия свят.

В последната група са примерите за успех, страните, които наваксват. Тази група включва Полша, Азербайджан и Казахстан. Но Миланович отбелязва, че много от тези страни постигат растеж просто защото имат петрол или нещо ценно, което да изкопават от земята. Само пет страни са се превърнали в успешни капиталистически икономики – Албания, Полша, Беларус, Армения и Естония.

Казано по друг начин само 10% от хората, живеещи в бившите комунистически страни, живеят в страна, която успешно е извършила прехода към капитализъм. 90% живеят в провален по един или друг начин преход. Този факт вече донесе деформирани политики в страни като Унгария и Русия и ще оформи 21-и век.

Защо някои страни успяха, а други се провалиха?

Първо, лидерите в някои страни просто взеха по-добри политически решения. Повечето от тези страни приложиха икономически реформи като дерегулация на цените и приватизация на национализираните компании. Някои страни като Естония и Полша приложиха радикални и бързи реформи, докато други опитаха да ги направят постепенно или едва ги започнаха със скъпи мерки за сигурност за защита на интересите си. Групата с бързи и радикални реформи преживя спад на малко по-голямото си производство в краткосрочен план, но постигна много повече просперитет в дългосрочен план.

След това идва нивото на институциите. Много западни съветници насочиха вниманието си към главните реформи – написването на нови конституции и създаването на фондови борси. Но Лари Лоусън, икономист, който работил с поляците и украинците, отбелязва, че тези страни нямали основните градивни елементи, които приемаме за даденост. Например, преди да имате фондова борса трябва да имате публично достъпни данни за компании, кредитни досиета и счетоводни системи.

Накрая и най-важното е нивото на ценностите. Икономиката на дадена страна е сгушена в моралната й екология. Икономическото представяне е свързано с историята, културата и психологията. Полша например е преживявала инвазии в историята си, довели до оформянето на прагматичен, оцеляващ дух. Поляците имаха силно желание да започнат сами реформи. Те също така имаха ясно усещане за справедливост и несправедливост, тъй като бяха виждали руснаците да вършат лоши неща на тяхна собствена територия. Те придадоха висока стойност на образованието и обществената мобилност.

Други страни нямаха тази културна настройка. Още по-лошо, животът им беше белязан от страх, от произволна власт, от подозрение, че хората те гледат, от недоверие. Хора, израснали в тази атмосфера на недоверие, трудно създават компании и асоциации. Те по-скоро се придържат към логиката вземи каквото можеш – култура на корупция и присвояване. Те са по-скоро застояли и са против поемането на рискове.

Много от боледуващите страни са белязани от отдалечени отношения на власт. Хората с власт, дори в офис или квартал, стоят настрана и са деспотични. Хората без власт искат сигурност на всяка цена. Те изпитват носталгия към въображаемата стабилност на комунизма. Когато всичко изглежда произволно и уродливо, хората толерират управлението с твърда ръка.

Урокът от последните 25 години е, че демократичният просперитет се гради върху слоеве от малки постижения. Комунизмът разкъса напълно това изграждане на обществото отдолу нагоре и увреди психиката на жертвите си. Излекуването на тези рани е постепенно. Напредъкът не е гарантиран. /БГНЕС

 
 

1 милион евро – цената, за да се върнеш на село

| от chronicle.bg |

Една разединена фамилия изоставя живота си в големия град, за да се върне на село и там да гради битието си. Разбира се, подобно решение е взето не заради желанието на роднините да отглеждат животни или да копаят градината в двора на къщата, в която са израснали, а, за да изпълнят поставеното им условие, което ще им гарантира прибирането на наследство в размер на над 1 милион евро.

Новият български сериал „Скъпи наследници“ ни пренася в село Бели Вит, където членовете на фамилията Дочеви са принудени да живеят в рамките на една година, за да могат да се облагодетелстват от парите, които покойният бай Дочо им е завещал.

Image_6572311_435_0

За разединеното семейство непосилен ще се окаже не толкова селският бит, а предизвикателството да живеят заедно под един покрив. Койна Русева, която е в образа на ледената бизнесдама Милица Дочева, лази по нервите на всички с големите си претенции, хаплив език и користните си планове само тя да се облагодетелства от парите на баща си. Тя има верни съмишленици, които за съответната цена са готови да й помагат. Това са синът й Станислав (в ролята Петко Венелинов), плейбой-лентяй, който е свикнал да харчи парите на разделените си родители, и кметският наместник на Бели Вит Цветан (в ролята Веселин Калановски), който също крои планове да получи дял от наследството.

Да търпят претенциите на Милица и едновременно с това да се изправят пред собствените си страхове, несбъднати мечти и желания са брат й Марин (в ролята Димитър Баненкин), снаха й Венета (в ролята Ивана Папазова) и племенниците й Катя (в ролята Даяна Ханджиева) и Васил (в ролята Антоний Аргиров).

CGM_4064

 

Патриархално настроеният и държащ само неговата дума да се чува Марин е нереализиран музикант, който навремето е взел крайното решение да изостави мечтата си да свири, за да се грижи за семейството си. Днес собственик на малка фирма, той се надява, че наследството на баща му ще му помогне да сбъдне мечтата си.

От дълги години до него е Венета – тиха и послушна домакиня, която вярва, че съпругът й винаги е прав. Оправдава грешките му и е готова винаги да го подкрепи. Прощава му дори, когато разбира, че именно той е виновникът тя да не сбъдне най-голямата си мечта – да се яви на конкурс за сладкари.
Строгостта и униженията, на които подлага жена си, пък не се харесват на дъщеря им Катя. Младото момиче има свое виждане за живота и то е да не повтаря поведението на майка си. Катя, изиграна от новата звезда на родното кино и телевизия Даяна Ханджиева, е лекар-невролог, която е готова да се откаже от своя дял от наследството, за да следва мечтата си да учи в Америка. Плановете и животът й обаче се преобръщат, след като спечелената стипендия й е отнета, а в личен план тя се сблъсква с нарцистистичния и пресметлив нрав на дългогодишната си половинка Румен (в ролята Любо Ковачев).

Румен представя мъжа-егоист. Преуспяващ лекар, той е готов на всичко, за да постига целите си. Дори да саботира, манипулира и изнудва собствената си приятелка.

img_9042

Със зависимостта към хазарта пък се запознаваме чрез героя на Антоний Аргиров – Васко. Невъзможността да се контролираш разбива не само семейства, но и животи. Васко се решава да остане на село, за да може с парите да изплати дълговете си, а също така и да си върне жената и дъщерята.
Сблъсъкът с „шопите“ е голям шок за някои от живущите в Бели Вит. Веднъж разбрали, че може да получат наследството на бай Дочо, членовете на селското сдружение Косьо и Иван тръгват на война срещу новодошлите. Изиграни брилянтно от актьорите Георги Кадурин и Вальо Танев, двамата използват всички възможни средства, за да „сразят противника.“ Скрити камери, нощни наблюдения, следене и протест, са само част от елементите на задействаната операция „Пришълци“.

Красотата и спокойствието в Бели Вит са ежедневието и на куп младежи. След години обикаляне в чужбина екстремният спортист Борис Йотов трайно се установява в родното си село. Успял да излъже смъртта, след като претърпява инцидент с лавина, героят на Орлин Павлов гради новото си бъдеще, в което няма толкова адреналин. До него е годеницата му Ани (в ролята Лорина Камбурова), която обаче се лута между любовта си към Борис и съмнението, че неговите чувства към нея не са така силни и всеотдайни.

Заедно с тях са близките им приятели Чочо (в ролята Юлиян Петров), Любо (в ролята Дарин Ангелов) и Диди (в ролята София Бобчева) – двама лудаци, влюбени в природата, и една магазинерка, мечтаеща да напусне „гадното село“, за да се разхожда по столичните улици и да пазарува в моловете.

CGM_4652-1

В противовес с всички герои е образът на баба Злата, изиграна от легендата на киното и театъра Цветана Манева. Членовете на семейство Дочеви израстват пред очите на мистериозната съседка и именно тя е човекът запознат с тайните на всеки един от тях. Заради мъдростта си баба Злата е желан събеседник от всички и именно тя е човекът, към когото често се обръщат за помощ.

Сериалът „Скъпи наследници“ представя на зрителите всички наболели теми, които съпътстват живота ни. Саботажи, любовни триъгълници, съмнения, тайни, мечти, предателства, са в основата на новата хитова поредица, която се излъчва всеки делничен ден, от 18:00 часа, по bTV.

 
 

Любимите ни кучки от киното и телевизията

| от chronicle.bg |

Не искаме да всяваме смут в и без това смутното днешно време, но ще признаем едно – доброто е скучно, а хепиендът е банален и вечно очакван. Харесваме добрите момчета и принцесите от приказките, но далеч по-интересни са ни гадните кучки, с които сме отраснали , а днес вече живеем с тях.

Подобно на фаталните жени, които ви показахме преди известно време, кучките също са от онези жени, които искаме да срещнем в реалния живот, макар да знаем, че няма да ни се израдват. Може и да е малко мазохистично, но дали не е приятно Миранда Пристли да ви каже „Това е всичко” и да ви отпрати с лек жест? На нас, да си признаем, ще ни е приятно.

Не знаем защо, но неделята ни предразположи да се върнем към някои от любимите ни кучки от киното и телевизията, които са идеални не само за неделна киновечер. Затова решихме да ви припомним част от тях. Вижте ги в галерията горе.

 
 

Св. Синод VS. Истанбулската конвенция: борбата е безмилостно жестока

| от Цветелина Вътева |

Светият Синод, този симпатичен орган, който се произнася по наболели обществени въпроси от името на Българската православна църква, от време на време слиза от скъпите си автомобили и нагазва в калта на социално значимите проблематики.

Една от най-пищящите такива в момента е потенциалната ратификация на Истанбулската конвенция – онзи „спорен документ“, който иска да спасява жените – жертви на домашно насилие. Същият, който според прочита на неговите противници, иска да въвежда някакви трети, четвърти и пети полове, които ни сме чували, ни сме виждали.

Светият Синод се обяви против конвенцията, тъй като очевидно е по-страшно в лоното й да влезе някой, който прилича на Еди Редмейн в „Момичето от Белгия“, отколкото всеки ден стотици български домове да се озвучават от напразно споменатото име Господне, което надават жените-жертви на домашно насилие, докато благоверният им съпруг ги налага с тиган, защото мусаката е недопечена.

Щеше да е добре, ако поне бяхме научили позицията на Църквата по официалния начин: с прочитане на обръщението и становището на БПЦ. Ние обаче я научаваме от сутрешния блок на Нова телевизия, където се появи небезизвестният архимандрит Дионисий: онзи чаровен служител на Бога, който през май 2016 г. бе отстранен от Светия синод от поста си на предстоятел на патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“ заради финансови злоупотреби, неспазване на църковните канони и за честванията на Великден със заря и гвардейци.

В ефира на Нова отец Дионисий каза, че поддръжниците на конвенцията са „либерална сган“ и че ако депутати и министри си позволят да я ратифицират, трябва да им бъде забранено да влизат в божиите храмове.

Защо Нова канят за коментар отец, отлъчен от Църквата, си остава мистерия. Съчетана с вкуса на жлъчка от това, че българската църква нарича „сган“ онези, които смятат, че опазването на традиционните български ценности не следва да се реализира през философията на „здравия балкански шамар“.

Не е тайна, че у нас четенето с разбиране е предизвикателство. Но в казуса с Инстанбулската конвенция (наречена така защото е договорена в Истанбул, а не защото е турска и задължава България да въведе професията „ибрикчия“ у нас), нещата не се изчерпват до неразбиране на един юридически текст. Наяве излезе една много по-грозна национална черта, за съжаление подкрепена от част от политическия елит, както и от Светия Синод: параноята.

Българинът винаги се е тресял от хомосексуална паника, замаскирайки я с мачистки изказвания и селташко поведение. Но този път параноидните налудности, които досега живееха само във фантазиите на хомосексуалните фобици, излязоха навън и подтикнаха някакви хора да излязат пред парламента с плакати „Не на изродията“.

Фантазмът, в който България е залята от уродливи мигранти с по няколко чифта полови органи, голи тела и цикламени коси, сцепи вярата на обществото, че нещата могат да си останат в руслото на онези стари български традиции, които са описани в началото на „Под игото“. В главата на върлия противник на конвенцията маршируват български деца с промити мозъци, които изучават „Мидълсекс“ на Джефри Юдженидис вместо „Епопея на забравените“ и които стават хомосексуални, защото така ги учат в училищата. Тази идея е великолепна за написването на нов антиутопичен роман, но стои нелепо на фона на реалността.

Безцеремонната ригидност на партии като БСП, стожерите на идеята за социално равенство, запрати надеждата за вписване в европейските ценности на един нов и променящ се свят, отворен към различията, директно в небитието.

А Светият Синод, в лицето на неколцината брадати свещеници със зачервени от снощната манастирска ракия бузи, може да насочи вниманието си към връщането на вярата у човека.

Че кой знае…дори и у жената или у хомосексуалните.

 
 

Любимите ни актьори, които искаме да се завърнат

| от chronicle.bg |

Помните ли, когато Джеймс Каан размаза лицето на Кати Бейтс с метална тежест във формата на прасе? А когато Ейдриън Броуди ядеше консерва от земята в еврейско гето през Втората световна война?

Холивуд често проявява способността си, кога умишлено, кога не, да забравя някои от най-добрите си открития и да ги праща в забвение. Някои актьори успяват да прескочат трапа и да се задържат във висините дори до пенсионирането си. За други обаче временният застой в кариерата става перманентен упадък. Днес си спомняме за момчетата, които преди години изгряха рязко на кинохоризонта, но вече почти не чуваме за тях. А бихме искали отново да ги гледаме.

В тази категория попадат и актьори, които не са се отказали от бизнеса, но филмите, в които се снимат днес, са просто бледи подобия на триумфа им. Вижте, кои добри актьори от миналото ни липсват днес и искаме да ги видим отново.