shareit

Нашите опорни точки за 2013

| от |

Видяхме го от Рут Колева, която написа на стената си: 624-400-rut-koleva Ебаси годината. For REAL! Скочих с парашут, ядох плъх и козе око (съзнателно). Гледах The Prodigy за четвърти път, и Atoms for Peace за първи. Пропътувах Европа с брат ми и се влюбих в Париж и Лондон! Видях слънчогледите на Ван Гог, Мона Лиза и апартаментите на Наполеон. Слушах невероятни улични музиканти пред Notre Dam, и се качих на Айфеловата кула. Изнесох се 3 пъти, и спасих една котка от сигурна смърт. Изкарах книжка и си татуирах диамант. Простих 5 изневери и издадох албум, по който работих сама повече от година. Марк Ронсън го чу и туитна за него!!! Живях 3 месеца с 54 камери и ходих на мач на Локо ПЛД. После ходих и в Двореца в Балчик, където е супер яко. Успях да накарам цялата естрадна гилдия да ме мрази, защото не съм комунистическа лицемерка. Запознах се с много хора и пях на много сцени. Влюбих се два пъти за неподходящи човеци и преглътнах много обиди. Още си пускам D’Angelo и Miss Jill Scott, още вярвам в доброто и в хубавата музика. Горда съм. Доволна съм.

Много ни хареса. Написахме своите и помолихме колеги и приятели да се присъединят. Това са нашите опорни точки. 2013 – такава, каквато я видяхме, 2014 – такава, каквато си пожелаваме да бъде.

Радослав Неделчев:

Ебаси годината. For REAL! Започнах я с нови шефове. Загубих стари колеги, спечелих нови победи. Научих се да карам борд, записах се на пътешествие до Марс, пътувах до още една съседна столица – Белград. Сертифицирах се от Google, видях се на корицата на списание (макар и едно издание). Гласувах. После скачах, виках, танцувах. Плаках, погребвайки баща си. И пак виках. Намерих си четирилистна детелина, губех и печелех басове, обикалях плажове. Правих пица в Гърция, будех се и лягах в Лондон. Видях човешкото тяло разчленено – във витрини, гледах и падането на Стената. Спечелих си нови познати, запазих и старите си приятели. Започнах ново приключение, които ми дава вдъхновение. Опитвам се да подредя нещата, за да може следващата да ми е по-богата. И здрава. И щастлива. И с късмет. Желая си го. По дяволите – заслужавам си го.

Александър Николов:

Ебаси годината. For REAL! Започнах я с ново работно място, на нов континент, не че с Автсралия-та се видяхме много тази година. Загубих стари приятели, спечелих нови роднини* (цели двама братя си имам). Научих се да карам колело (не се смей, маймунке мръсна), обиколих много места. Скъсах менискус, в Еквадор. Гласувах, в Пекин. Живях два дни в страх от зодията си, в Ел Ей. Размина ми се. И нещата продължиха все така : нови приятелства, и нови разочарования, и пак пътувания, и кулинарни изкушения, и изпитания. Нови задачи и предизвикателства. И грешки, и успехи. Започнах ново приключение, които ми дава вдъхновение. Опитвам се да подредя нещата, за да може следващата да ми е по-богата. И здрава. И щастлива. И с късмет. Желая си го. По дяволите – заслужавам си го. Желая същото и на всички, с които тази година се радвахме заедно на онези малките радости, благодарение, на които оцеляхме. Нека тези моменти да са повече през 2014.

Христо Топузов :

Годината започна с очаквания и обещания, още в първият месец от нея загубих работа, спечелих наказание. Другата добра страна беше, че няма да ставам вече в 5:30. Мислех си, че ще имам повече време за себе си, уви не се получи. Започнах да спортувам по-интензивно и към плуването добавих и тичане. Исках да си купя колело, купих си телевизор. Карах сноуборд, не толкова много колкото искам. Започнах няколко нови проекта, довърших един. Гласувах, наблюдавах протестите, отразявах протестите. Близо три месеца бях без кола, оказа се, че не е толкова зле колкото ти се струва първоначално. Годината завършва (имам още един работен ден) неприятно с горчивина в устата и олово в краката. Опитвам се да организирам събитията за следващата. Да ви кажа, радвам се че свърши.

Мария Георгиева (ELLE)

… … … … … … … … … … … … След 12 многоточия няма да сложа точка. Бих забила една мощна удивителна, която да ми държи вниманието на вечната въпросителна: защо отново равносметка?! Сякаш светът ще започне отново, а ти ще гледаш отстрани като победител?! Не, няма! Тогава защо търсиш оправдания как да забравиш сълзите, обидите, раните, липсите… Не можеш! Няма как да заличиш всички онези моменти, в които напусна работа, емигрира няколко пъти, моли се на предсмъртния одър на надеждата, тръгна си от човека до теб… Вярно, направи го в мислите си, но те направиха дните ти! За да усетиш след това по-силно любовта, приятелството, малките жестове…

Да, имах лоша година, но си е моя. Само моя! И не искам да я споделям. Не искам и да я забравям, защото лошите спомени са идеалната основа за надграждане към по-добро. Без тях многоточията си остават. А също и усещането, че не може да си по-добре.

Затова от утре не искам много, а само толкова, колкото мога да понеса! За да включа един ден и другите препинателни знаци – двете точки с вярната скоба :)

Надежда Узунова (БНТ):

72318_10202031622846171_454448148_n

Станах на 33. Бях на три площада – два чужди и един мой. Стигнах до края на света с трима нови приятели. Трима стари ме разочароваха: на един простих, двама забравих. Направих поне 333 сапунени мехури, 3 със сигурост се спукаха безвъзвратно. Изпратих трима души от семейството си надалече: двама за кратко, един завинаги. Видях една потънала църква, когато изплуваше. Бях част от нещо. Убедих се, че новото идва, когато в себе си скъсаш със старото, че промяната те намира, без да си кроил планове за нея. Един път, чака да го извървя. Може би още догодина. Това е най-хубавото, което мога да ви пожелая на всички: ПЪТ!

Карина Караньотова (БНТ2):

Screenshot_1 През 2013-та за мен се случи нещо много важно и значимо, нещо , което планирам от поне 3 години. Излезе книгата за баба ми, актрисата Славка Славова. Много отдавна се занимавам с това и се радвам, че тази година стана факт. Направихме нещо, което дължахме на баба ми, защото тя наистина беше уникален човек и несравним талант и професионалист. В БНТ 2 продължавам с репортажите, но имам и ново, по скоро – ново -старо ампоа на водеща. Радвам се , че телевизията се развива и аз съм част от този страхотен екип. Благодаря на всички колеги, които ме търпят и пожелавам на всички хора здраве, мир , любов и мноооооого успехи. Нека и през 2014 да се радваме на успехите си, колкото и малки да са те за света! Не забравяте, че и прашинките са част от Вселената! Think possitive, be happy.

Георги Марчев (Дневник):

През последната една година натрупах професионален опит за пет. Разбрах на практика и смисъла от недоволството, от протеста, от важността да не страхувам да задавам важните въпроси по много пъти. Питах и кой, и как, и защо… Загубих почти всички битки, но го направих с достойнство. И между другото успях да завърша магистратура като десет месеца нямах нито един почивен ден. Затова и не спах, и бях често на ръба на нервите си и на физическите си сили. В резултат само не си смених работата – почти. Не ми остана време за нито една секунда любов. Наздраве! Пък 2014 г. каквато иска да е – само да съм здрав. И вие да сте здрави и ‪#‎оставка‬

Ралица Ковачева (Редута):

traijcho-traijkov-nishto-v-gerb-ne-e-sigurno-poveche-ot-24-chasa-169072

Започнах 2013-а разколебана и търсеща работа – не просто като препитание, а като професионален смисъл. Намерих го там, където винаги съм знаела, че е, но никога не съм имала време да го потърся- в науката. Оказа се, че имам да наваксвам години пропуснати знания, но пък винаги съм обичала да ми е трудно. Оказа се също, че не мога (както горделиво си мислех) с лека ръка да зарежа журналистиката и благодаря на моите колеги и приятели от сайта „Редута” за възможността да пиша това, което ми е на сърцето. А сърцето ми беше пълно, защото видях колко сме много. Ние, които протестирахме, защото почувствахме, че така повече не може. И знам, че не само аз се чувствам така – всички, с които говорих през седемте месеца протести казаха същото – толкова съм щастлив, че не съм сам. Това е сила, за която не подозирахме. Това е моята опорна точка. Знам, че ако опрем в нея лоста на общата си воля, ще обърнем каруцата на безнадеждността. И знам, че няма да е веднага, нито ще е бързо, но нямаме друг избор. Не можем иначе, защото просто сме си такива. Годината беше една от най-трудните за семейството ми, но в крайна сметка я изпращаме по-силни и по-заедно. Написах истории, които преди нямах смелостта да напиша. И се научих (не съвсем, но напреднах значително) да казвам „не”. Изпращам 2013-а уверена в смисъла от усилията, които човек полага, за да бъде себе си, да прави света по-добър и по-смислен, по-всякакъв начин – като протестира, като обича децата си, като пише истории или прави най-вкусната пилешка супа на света. И се надявам следващата година да бъде още по-предизвикателна. Готова съм за нея.

Антоанета Николова (bTV):

Започнах годината с един Папа и я завършвам с два, с едно правителство и завърших с друго в две от три страни където се разклонявам. the Family Николов има двама дебютанти…С партньора смените не развиват такива скорости, но пък следващата година ще започне с една управа в ЕС, за да завърши с нови две. Арабската пролет мина от есен към зима, но няма страшно – ерата на Водолея е само в началото си. За 100%-овите от зодията това е загрявка. Континентите ги смених само на Изток, че от там изгрява слънцето ;-)))

Боряна Каменова (БНТ):

И тази година не спрях да пуша. По едно време обаче доста изпуших. В началото беше студено. Нашето такси кръстосваше родината през преспи и поледици и търсеше истинските хора. Открихме Торбалъжи (до Трявна е). Намерихме и няколко истини (навсякъде са). Запомних дядо на почти 100, който след повече от 40 години отново премина границата с Гърция. Пеша, с мен. А живееше само на няколко километра от нея. Зърна 101-ва пирамида и сякаш стана на 10, заподскача и ме запита: „хоп, ама сега съм в Гърция, хоп, ама сега пак съм в Горна Арда, нали…“ Гранична полиция ни хвана, но бързо ни пусна. Ние си тръгнахме от любимите Родопи, а аз мислех за дядото. Той каза, че на море не е успял да отиде в живота си, аз обаче и тази година,  като всяка друга, отидох. Сменихме правителство и още едно…  и почнахме да се топлим по площадите. Лятото си повярвахме.

С моя колега Спас спечелихме награда за най-добри млади журналисти. Той взе статуетката, защото беше само една, а и му се полагаше, той беше от самото начало. Аз взех пари като награда за труда ми за пръв път. Гордеех се и гордо ги изхарчих до последната стотинка. На морето никога не бях виждала толкова много падащи звезди. На морето беше хубаво, даже спрях да гледам новини. Не спрях обаче да се сещам за дядото от Родопите и за някои други дядовци (все така се получава, че с тях най се разбирам). Имаше един, возих го в букурещкото предградие Попещи, някога заселено от българи. Открих го с настоятелното питане: има ли още някой тук, който говори български? Пратиха ме в някакъв блок. Изкарах човека по пантофи, той седна на задната седалка и проговори на най-сладкия български, който съм чувала. Три седмици от живота си общо бе прекарал на наша територия, но някога беше писал стихове на български. Не знаеше къде са. Викам му: „потърси ги, ще те изчакаме“. Чакахме дълго. Донесе една стара  тетрадка,  разлиства я, гледа, смя се, плака, разказа си живота. Докато търсеше някакви детски стихчета на българския, който няма с кого да си говори. Не ги намери. Но докато ги търсеше видях най-милото лице за изминалата година. След морето таксито го спряха, работата в новините ми се стори скучна, а уреденият микрофон – тежък. Реших да си почина и излязох в дълга отпуска.

Рабрах, че някой път трябва да се вгледаш в собствените си редове. На Нова година  ще работя. Както е модерно да се казва – чака ме ново предизвикателство. А в моята тетрадка още търся нещо.  Дано Бог ми помогне да го открия.

Ивайло Везенков (Нова тв)

След като на маите не им се получи, полюсите са по местата си и слънцето все още не се е взривило, 2013-а ми се случи. Първите секунди от годината все още са пред очите ми като бял ден. Бях с телефона си. Така става понякога, когато любимите ти хора са или в друг град, или дори на другия край на света. По този начин се учиш на търпение, което често е повече от незаменимо. Сега, когато тегля чертата на изминалите 12 месеца, изпитвам най-вече благодарност. Затова, че имаше от всичко по малко – и успехи, и провали, и приятели, и разочарования. Не мина и без уроци – от онези важните, които не ти преподават в училище. Понякога ми се струваше, че времето се точи бавно като оставката на някое правителство, а друг път, че профучава страшно бързо. Щастлив съм обаче, че имаше моменти, в които времето нямаше абсолютно никакво значение. Ето затова си заслужава. Тук са и два двупосочни билета до Ню Йорк и още няколко страхотни пътувания из Европа. После дойде и новата работа. Продължих да се срещам с всякакви хора и истории. Същите ми помагаха да видя, че въртящият се камък във Вселената, който имаме честта да населяваме, не е чак толкова ужасно място. Независимо къде ще ни завари 2014-а година, без значение колко различни едни от други ще ни посети, в крайна сметка всички си пожелаваме едно и също. Сега пак ще чакам новата година и, за щастие, този път без телефон. По дяволите, най-важното е да има на кого да сложиш подарък под елхата.

Константин Вълков (Дарик радио)

Тази година чух по едно лондонско радио Sunshine на Рут Колева.

Ето как започнахме с Рут и ще завършим нещата с Рут и нейната песен. А втората част с нашите „опорни точки“ в 14:30 :)

 
 
Коментарите са изключени

Лошите момичета на историята: Екатерина Арнаудова – Безстрашната Комитка

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Берлинският договор е едновременно едно от най-щастливите и едно от най-тъжните събития в новата българска история. България отново се появява на политическата карта, но не както българите са си представяли, увлечени от предварителното споразумение в Сан-Стефано. Българските земи са разделени без оглед на интересите на народа, а с едничка цел – да се намали влиянието на Русия над Балканите. Този важен епизод от националната ни история е само ход в голямата игра на Великите сили. Когато на 13 юни 1878 г. представителите на държавите се събират в Берлин, за да обсъдят края на поредната Руско-турска война (1877-1878), на „кръглата“ маса не присъстват български делегати. След един месец решението е взето, Великите сили си стискат ръцете, а резултатът е един народ разпокъсан в различни територии, който ще посвети десетилетия от съществуването си да сбъдне своята мечта за национално обединение. Съгласно клаузите на Берлинския договор се създава Княжество България (обхваща земите между р. Дунав и Стара планина и Софийска област) и автономната провинция Източна Румелия, а Македония, Източна и Западна Тракия остават под османска власт.

Ответният отговор на това решение не закъснява и още същата година избухва Кресненско-Разложкото въстание, което е предшествано от молби и петиции на българите от тези земи да бъдат присъединени към Княжеството. В края на XIX в. в Солун се създава Вътрешна македонска революционна организация (ВМРО), а през ХХ в. освободителната борба продължава с още въстания и организирани атентати. В българската историография тези въоръжени действия се разглеждат като етапи от освободителното движение на българите в Македония и Одринско, докато западните ни съседи ги представят като част от своята национална борба, тълкувание, което успешно се лансира и в англоезичните издания. Този въпрос си остава спорен и не се очертава да приключи в близките години, но един съществен факт остава верен, а той е, че тези сражения са били насочени срещу Османската империя. Подвизите срещу омразния враг са възпявани в песни и легенди, а подтисничеството и произволите от страна на османците са карали стотици хора да се записват в редиците на най-различни чети и дружини. Не само мъжете са грабвали оръжието и са избирали пътят на въоръжената съпротива, но и жени са се присъединявали към освободителното движение, залагайки живота и честта си на карта. Една от тези бойни дами е Екатерина Арнаудова.

Нейните побратими по оръжие я наричат „Арнаудката“ или „Катина“, а хората от народа – „Комитката“. След боя при Кресна (1902 г.) й се носи славата на „безстрашната пиринска четничка“. Описват я като здрава и стройна, но не особено женствена и споделят, че се държи по-скоро като мъжкарана. Както самата Екатерина казва веднъж: „Ах, защо не ме е създал Бог мъж, та да чуете и видите, какво бих извършила над тия проклети агаряне! Днес макар и жена, дай Боже сила, ще видя да им платя каквото заслужават“. По височина не отстъпва на мъжете и е сравнително едра. Характерът й е ведър и весел. Косите й са тъмни и дълги, но когато избира четническия живот ги отрязва без да се замисли. Тя започва бойната си кариера през 90-те години на XIX в. и се включва в няколко чети, взема участие в Илинденско-преображенското въстание (1903) и в Балканската война. Смята се, че за подвизите си, конкретно в Кресна, е наградена от самия български цар, а нейните другари са така пленени от характера и силата й, че дори съчиняват стихотворение за нея, което макар и да няма особена поетична стойност е искрено и цели да възхвали качествата й. Екатерина успява да спечели сърцата на мнозина и да изпрати в гроба не малко врагове, а историята й води началото си от с. Либяхово (дн. Илинден), Гоцеделчевско.

Doncho_Zlatkov_Ekaterina_Arnaudova_and_Dedoto_SMAC_members

Снимка: By Неизвестен – [1], [2], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=13335664

Там, в подножието на планината Стъргач се ражда Екатерина, според краеведа Атанас Панчелиев – на 20 февруари 1870 г., а според други сведения – през 1874 г. Корените на семейството й са от Западна Македония, откъдето нейните предци бягат още през XVIII в. и се заселват в Неврокопския край. Тя е второто от пет деца в семейството на Щерю Воденичаров Арнаудов и Мария Плячкова. Братята й се казват Илия, Димитър и Пандо, а сестра й – Магда. За ранните й години сведенията са оскъдни и не се знае дали успява да завърши училище. Предпочита да играе с момчетата и да се състезава с тях на всякакви игри, които изпитват физическата сила, а типично женските занимания като шиене и плетене избягва. Дали заради характера си или по друга причина, но Екатерина не намира достойна половинка в родното си село, а решава да спре своя избор на скромен младеж от съседното село Гайтаниново, чието име не е известно.

Почти легендарно са предадени и обстоятелствата, около които тя загърбва спокойния си живот и буквално – хваща гората. През 1893-1894 г., скоро след сватбата, докато обработва семейната нива близо до планината Славянка, Екатерина среща двама четници и ги моли да я вземат с нея. За причините, които я провокират да избере нелекия боен път не съществува еднозначно мнение. Самата тя споделя, че турците са навредили на семейството й, но не дава конкретни подробности. Други източници посочват, че тя решава да следва стъпките на своите братя, които също хващат оръжието. Изглежда, че каквото и да им казва в онзи ден, то има нужния ефект и те я приемат в своите редици, но я карат да се предреши като мъж.

Съгласно Удостоверение № 138 от Задграничното представителство на Вътрешната македоноодринска революционна организация (ВМОРО), през 1895 г. Екатерина участва в четата на Георги Христов Златков (Маламата). Той е бил другар на капитан Петко войвода. Броят на четниците под ръководството на Маламата е между 70-130 души, според различните сведения, предимно изселници от Македония. В редиците й има 3-4 души от Либяхово, сред които Екатерина и брат й – Илия. През юли 1895 г. четата действа в Неврокопския край и иска да се съедини с тази на войводата Атанас Тешовски. Около Либяхово те са нападнати от башибозуци и битката продължава над три дни. Маламата е убит, а малцина от четниците, сред които и самата Екатерина, се спасяват и преминават нелегално през Пирин във вътрешността на българските земи.

След това Арнаудова става част от четите на петричкия войвода Дончо Златков (1865 – 1918), на капитан Йордан Стоянов Трифонов, наречен Разлогов (1869 – 1910). Самата Екатерина описва първият като истински хайдутин, винаги с оръжие в ръка, но със слабост към чашката, докато за втория споменава, че обича да се разпасва. С четата на Йордан Трифонов, Арнаудова участва в сражения из Пирин и Осогово по време на Горноджумайското въстание (1902). Когато му се представя за първи път и моли да бъде допусната в неговия отряд тя казва: “Аз ще бъда може би първата жена четничка при вас, но вие ще видите, как знае да воюва македонката; вие ще видите, че аз не ще бъда бреме на четата ви и, в никой случай, не ще засрамя македонката.“ Екатерина особено ярко се отличава в битката при Кресна по време на Горноджумайското въстание. Там, в тежки зимни условия се разгаря сражение между четниците и турците. По думите на очевидци Екатерина е била „настървена“, като „тигрица“. По време на битката се подиграва на врага и го кълне с възможно най-цветисти епитети като същевременно окуражава своите бойни другари. Тя стреля почти без почивка като убива не малко турци. Благодарение на дадения отпор, четниците се измъкват и продължават пътя си.

След това въстание Екатерина се завръща за кратко в София, където работи при руския дипломат Юрий Бахметиев. Същевременно от юни до август 1903 г. тя учи в Александровска болница и накрая й е издадено удостоверение за преминато базисно обучение по оказване на медицинска помощ. Когато избухва Илинденско-Преображенското въстание, тя не се замисля, а се записва в четата на поручик Сотир Атанасов. Тя успява да докаже медицинските си умения, но се включва и в някои сражения като това при местността „Меркез“ в Кумановско. Това не е последният й боен подвиг. Вече четиридесет и няколко годишна тя взема участие и в Балканската война (1912-1913). Екатерина е знаменосец в Неврокопска опълченска дружина, която по-късно е преименувана на Трета рота на Одринската опълченска дружина. По-късно тя отново е в четата на Дончо Войвода, която наброява около 50 души. През есента на 1912 ротата влиза тържествено в гр. Неврокоп (дн. Гоце Делчев), който става свободен без битка. Първият кмет на града става Пейо Яворов. С участието си в изпълнената с военни успехи и слава за българската армия Балканска война Екатерина прекратява своята бойна кариера.

378px-Ekaterina_Arnaudova_SMAC_Libyahovo

Снимка: By Неизвестен – Museum of the Macedonian Struggle, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=12532498

В личен план се смята, че има двама съпрузи: първият е от с. Гайтаниново, а вторият се казва Петър и е от гр. Прилеп. Първият й брак е с мекушав мъж, а вторият – с човек, който я тормози и прави живота й нещастен. Тя няма свои деца, но осиновява няколко дори от родното й село Либяхово. Екатерина неведнъж се завръща в родния си край, където винаги я посрещат с много любов и уважение, дори подпомага финансово и някои местни предприемачи. Когато в края на 30-те години посещава Божи гроб, нейните съселяни започват да я наричат „баба Хаджийката“. По време на едно от посещенията си в Либяхово тя дори се шегува, че сигурно женските й дрехи още висят на дървото, където ги е захвърлила преди да се отдаде на четнически живот.

Екатерина се занимава активно и с дарителство. Въпреки опитите на някои недоброжелатели да я очернят като обвързват финансовото й състояние с кражба на четнически пари, тя участва в Илинденската организация още от учредяването й. Целта на тази просветно-културна организация е да подпомага българите-бежанци от Македония. Организацията е създадена през 1921 г. от ВМРО, а дружествата й са разпределени в различни градове, сред които София, Пловдив, Варна и Русе. Екатерина помага за настаняване на бежанците в София и им осигурява купони за хляб. Освен това тя прави дарение на храма „Св. Никола Софийски“ в София и на църквата в родното си село.

Екатерина затваря завинаги очи през 1958 г. За своя близо 80-годишен живот тя преживява възстановяването на българската държава, участва активно в борбите за освобождение на Македония и в Балканската война, преживява и двете световни войни. Макар да няма паметна плоча, ако днес в София пресичате кръстовището на бул. „Тодор Александров“ и ул. „Опълченска“ и погледнете в посока Банишора може да видите мястото, където е живяла, когато не е била с любимата си униформа и пушка.

 
 
Коментарите са изключени

Защо училищата са във ваканция през лятото

| от |

Популярно и интуитивно обяснение защо учениците имат ваканция през лятото е, че едно време много икономики са разчитали на селското стопанство, за да оцеляват и съответно децата трябва да са на разположение през лятото, за да работят на полето. Това вече не е е точно така – защо тогава ваканцията продължава да е през топлите месеци?

Защото идеята, че съвременната учебна година е базирана на необходимостта децата да работят кърски труд е грешна. По-голямата част от земеделската работа се извършва или през пролетта, или през есента, така че училищата в аграрните части на САЩ, например, в края на 18 и началото на 19-ти век обикновено провеждат уроци само през зимните и летните месеци. Това позволява на учениците да помагат със засаждането през пролетта и да събират реколтата през есента. От друга страна, училищата в градски райони, обикновено са работили през цялата година, която е разделена на четири академични части с кратки почивки след всяка.

Редица фактори, като практичност и желания на родителите, бавно изменят каквито различни формати учебни години има до вида, в който я знаем днес. Реформаторите в образованието уеднаквяват графика със занятия навсякъде. Това улеснява хиляди неща като най-различни кандидатстудентски, кандидатгимназиални и други изпити, матури, продажбата на учебници и така нататък.

Провеждането на часове целогодишно може да бъде вредно за здравето на учениците, така че училищата трябва да решат кога да им позволят да си почиват. Една по-голяма паузата също така ще даде време на учителите да обновят знанията си и да се подготвят за новата учебна година.

Лятото е естественият избор за по-голяма ваканция – в училища в земеделските райони през топлите месеци преподавали по-млади и неопитни момичета, които съответно подготвяли децата по-слабо от колегите си през зимата, които са по-възрастни и по-опитни. Лятото също така става много топло, а някои училища нямат достатъчно добра вентилация и климатична система – тогава много от учениците от по-горните класов, както и заможните семейства предпочитат да почиват. Училищата често са пренаселени освен това и в комбинация с горещината се създава възможност за разпространяване на болести, което също добавя към решението да се даде лятото като ваканция.

В днешни дни има изразено желание от някои преподаватели и политици за преструктуриране на академичната година, така че учениците да посещават учебни часове през цялата година. Тяхната теория е, че обучението и през лятната ваканция би помогнало на изостаналите ученици да достигнат същото ниво на знания като другарчетата им от други училища и страни. Това обаче е съмнителна теория, защото учениците по цял свят прекарват горе-долу едно и същото време в учене (с изключения, разбира се). Например, ученици от Масачузетс, Ню Йорк, Калифорния, Флорида и Тексас прекарват по 900 часа годишно в училище. Учениците от Индия имат между 800 и 900 часа училище, както и учениците в Китай – отново 900 часа. Финландия, която има една от най-високо оценените образователни системи в света, предлага на малчуганите си средно около 608 часа в клас, което противоречи на идеята, че отговорът е в повече часове учене.

Former monastery school in Bozhenitsa, Bulgaria

Килийното училище в село Боженица, което днес е музей

В България конкретно по-масовото обучение на деца започва през османското владичество с килийните училища, които на практика дават начално образование. Те са с църковно-религиозна насоченост като се организират от черкви, манастири или метоси. През 15 – 18 век те са единственият начин за образование като от 16 век започват да се появяват и частни килийни училища.

Имайки предвид произхода им, учителите са съответно монаси и свещеници като с тях понякога работят и по-грамотни търговци и занаятчии. За разлика от сега, преподаването става с всеки ученик поотделно, а предметите са гръцки, църковно-славянски или на двата езика, четене, писане, църковно пеене и малко смятане. („Четене, смятане и премятане“, както казват по-възрастните). Понякога се изучава и занаят.

NHMB-The-Book-of-Hours-transcription-by-Sofronii-Vrachanski-1765

Книгата „Часослов“, преписана от Софроний Врачански през 1765

Преподава се по църковно-служебни книги като „Часослов“, „Апостол“, „Псалтир“, както и други. Въпреки характера на книгите образованието не е изключително църковно и религиозно. Килийните училища са именно тези, които запазват националната идентичност и българско самосъзнание на хората през годините на османско владичество. До 19 век в България работят над 100 такива учебни заведения.

През същия този 19 век се появяват така наречените взаимни училища, в които се практикува така нареченият Бел-Ланкастърски метод на обучение. Обучението трае 2 години, а предметите вече са граматика, нравоучение, хигиена, естествознание, география, история, аритметика и вероучение.

Неофит Рилски открива първото такова – в Габрово на 2 януари 1835 г. Така се поставя началото и на новобългарското образование.

 
 
Коментарите са изключени

Шведът, който се качи на колелото си, пропътува 13 000 километра, изкачи Еверест и се върна обратно

| от |

Да се изкачи Еверест е предизвикателство от историческа значимост не само за човека, но и за родната страна. Обикновено тези алпинисти получават спонсори, достатъчно медийно внимание и дори се издигат до нивото на герои. А и нека бъдем откровени, Еверест не е разходка в парка и редица алпинисти са погребани в ледената прегръдка на планината.

Един човек решил да не вярва особено на всички страховити истории. Неговото име е Горан Кроп. С впечатляваща физика и размери от 190 сантиметра и 108 килограма, шведът имал известен опит в изкачването на планини. Никой не знае какво точно е мислил Горан, но някъде през октомври 1995 г. се качва на своето колело с още около 100 килограма като храна и допълнителни провизии, завързани на ремарке и се подготвя за пътешествие до Еверест. Разстоянието е 13 000 километра.

Целта на алпиниста е била да стигне през май, когато обстановката е достатъчно добра и позволява атакуване на върха. И с много въртене и значително олекотена чанта, Горан пристига през май 1996 г. с достатъчно желание да изкачи Еверест. На 3 май успява да стигне  на около 100 метра от върха, но се отказва поради затрудненото движение – потънал е до кръста в сняг. Разочарован от цялата идея, Горан се връща обратно в лагера и чака своя нов шанс. И така на 23 май повтаря начинанието си и влиза в историята на авантюристите, които са покорили планината. След този подвик шведът слиза обратно, говори с местните жители, се качва се на колелото обратно към дома – още 13 000 километра.

Goran_biking_95

Снимка: By Per.calleberg – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=19532827

Историята може да звучи абсурдна, но има и някои много важни подробности, които човек трябва да знае. Кроп се изкачва до там абсолютно сам. Не е използвал услугите на нито една шерпа, всяка крачка е била с цялото бойно снаряжение. Всички са чували легендата, че колкото по-високо се изкачва човек, толкова по разреден става кислорода и по тази причина в подножието на планината се предлагат кислородни бутилки и маски. Можете ли да познаете колко точно е взел Горан? Прави сте, николко. През 1999 г. суровият швед се завръща с приятелката си и двамата изкачват върха за втори път. Горан обаче решил, че няма да помага и по пътя дори не са се държали за ръце. Кислород отново не е необходим.


View this post on Instagram

#görankropp #everest #mountaineer

A post shared by Martin Marty Quevillon (@martinmartyquevillon) on

Горан е запален по планинарството от най-ранна възраст. Баща му го води за първи път да изкачат планината Галдхопиген – най-високата в Норвегия. Когато родителите му се разделят, той се записва при парашутистите и още тогава показва неизличими форми на лудост. Събуждал се в 3 часа сутринта и с пълно бойно снаряжение изминавал около 60 километра. И тогава изкачва планини и се влюбва в това хоби. В един момент решава дори да се изнесе на палатка в планината, за да не му се налага да плаща наем и също така да остане близо до планината. През 80-те години прави впечатляваща разходка през Андите. През 1993 г. успява да изкачи и К2. През 90-те години е единствения човек в Швеция, който покорява  5 от 14-те най-високи планински върхове. Освен това е единственият  покорил Еверест два пъти.

Правил е опит за атакуване и на  Северния полюс, но измръзва и по пътя е нападнат от мечка, което го кара да се откаже. Освен това страда, защото застрелва животното, за да се спаси. В следващия си проект решава да тръгне от Сиатъл с корабче и да стигне до Южния полюс, където ще се опита да добави още една славна победа в резюмето си. Единственият проблем е, че по това време Кроп никога не е управлявал кораб. Именно в Сиатъл започва да взима частни уроци, но така и не успява да продължи историята. На 30 септември 2002 г., докато прави рутинно изкачване на планина във Вашингтон, екипировката му се заклещва и Горан пада. Нелепата смърт го застига в най-странния възможен момент, когато рисковете би трябвало да са сведени до минимум. Въпреки това остава единствения швед в историята на страната си, който е изкачил Еверест без нуждата от кислородна маска. И е отишъл и се е върнал до там с колело.

 
 
Коментарите са изключени

Странните коледни обичаи: Желязното коледно дръвче на Нова Зеландия

| от |

Днес много новозеландци отбелязват празничния сезон, като украсяват коледно дърво в домовете си.

Произходът на този обичай като цяло не е ясен, въпреки че една от по-често срещаните теории е, че той е възниква в средновековна Германия, където по това време се нарича „райско дърво“. Тогава тези дървета (най-често ели) се взимат на 24 декември и се украсяват с ябълки, за да представят Райската градина. Друг германски обичай от средновековието е да се нареждат коледни фигурки върху „коледна пирамида“, която представлява просто дървена конструкция с рафтове. До 16-ти век тези две традиции вече са се слели и така ни дават модерната коледна елха.

Коледната елха се разпространи в цяла Европа и в Северна Америка през 18 и 19 век, но става популярна във Великобритания благодарение на съпруга на кралица Виктория, принц Алберт, през 40-те на 19 век. В

В Нова Зеландия през 19 век коледните елхи са издигнати в домовете само на богатите, а по-голямата част от останалото население е могла да ги види и да им се наслади само в институционални сгради като училища и църкви. Постепенно домашното коледно дръвче е възприето от по-широкото население и през 20 век става централен орнамент за коледните събирания в държавата.

Но днес ще ви разкажем за една по различна традиция в тази красива островна страна.

Небето е сиво в Англия,
Докато нашето е синьо и ясно.
Джелът проблясва в Англия,
Похутукава тук.
Но същият този коледен дух
Държи и двата свята във плен,
Докато разпръскваме коледното послание,
„Мир и добрина на всички.“

Това стихотворение е публикувано в New Zealand Herald през 1930 г. и сравнява Коледа в Англия с Коледа в Нова Зеландия. Авторът отбелязва, че докато джелът традиционно се свързва с Коледа в Северното полукълбо, в Аотеароа дървото pōhutukawa осигурява празничните червени и зелени листа всеки декември. Ранните заселници от Великобритания украсяват новите си домове на новия остров по Коледа с гирлянди от цветята на растението. The Daily Southern Cross през 1866 г. пише:

Много от търговците бяха заети през последните няколко дни, за да довършат подготовката си за Коледа в Окланд, да украсят помещенията си и да направят интериора възможно най-привлекателен за своите клиенти и посетители. Местните взимат големи количества клони от похутукава и пампаска трева, обичайните декорации в Окланд през този сезон. Родната традиция ни казва, че красивите тъмночервени цветчета на похутукава радват сърцата на маорите, когато погледнат от канутата си при достигане бреговете на Нова Зеландия след дългото им пътуване от Хавайки и тези цветове са приети сега от англосаксонците като заместител на растенията джел и имел от Англия. Месарите, които осигуряват главната част на коледното веселие, поемат водеща роля в украсяването работните си места.

Pohutukawa flowers

Дървото метросидерос, също известно като похутукава, желязно дърво и коледно дърво (латинско наименование: Metrosideros excelsa, Meтpocugepoc ексцелса) със своите пурпурни цветове се превърна в утвърдена част от новозеландската коледна традиция. Това емблематично коледно дръвче, което често присъства на поздравителни картички, в стиховете и песните, с времето става и важен символ на самата Нова Зеландия.

Колумнистът на Otago Witness отбелязва през 1881 г., че „тук има достойнство в зеленината като коледна украса, когато зелените неща са в оскъдица; малко или направо никакви, когато природата е в лятната си рокля.“

HenryWilliams, missionary (1792-1867)

Мисионерът Хенри Уилямс, 11 февруари 1792 – 16 юли 1867 

През 1833 г. мисионерът Хенри Уилямс описва провеждането на църковна служба под „все по-широко разпространяващия се метросидерос“. Първият известен ни запис, в който се споменава желязното дърво като утвърдено коледно дърво, пък е от далечната 1857 г., когато „цветя на аления метросидерос, или „коледно дърво“ са част от украсата на трапезата на празненство, организирано от Патуоне. Той е рангаратирът (вождът) на маорското племе Нгапухи Еруера и син на Тапуа (лидер на Нагати Хао). Патуоне умира през 1872 година, а точната му дата на раждане не е известна, но се изчислява, че е бил на най-малко 108 години, когато е починал.

Eruera Maihi Patuone, by Gottfried Lindauer

Патуоне

Няколко години след празненството на Патуоне австрийският геолог Фердинанд фон Хохстетер отбеляза, че заселниците на Нова Зеландия споменават дървото като коледно. „Похутукава“, наблюдава Хохстетер, „около Коледа… се изпълва с очарователни… цветчета“ и „Заселникът украсява църквата и жилищата си с прекрасните му клони“. Други източници от 19-ти век описват дървото похутукава като „коледната елха на заселниците“ и „антипод на джела“. Джел (още Самодивски чемшир) е вечнозелен бодлив храст, който стандартно може да достигне височина от около 3 метра, а понякога достига и размерите на дърво – между 10 и 12 метра.

През 1941 г. армейският капелан Тед Форсман композира коледна песен, вдъхновен от метросидерос, в която фигурира стихът „вашите червени туфи, нашият сняг“. Форсман служи в Либийската пустиня по онова време, където едва ли околният ландшафт лесно се свързва с образа на огнено-червеното дърво. Много от неговите колеги новозеландци обаче веднага разбират какво има предвид.

Днес много ученици пеят за това как „местното за Аотеароа коледно дръвче“ изпълва сърцата им „с aroha“, което от езика маори се превежда като „любов“, а Аотеароа (Aotearoa) на същия език е названието на Нова Зеландия.

Желязното дърво и неговият братовчед рата заемат видно място също и в маорските традиции. Легендите разказват за Тауаки, млад воин от племето маори, който се опитва да намери небето, за да потърси помощ в отмъщението си за смъртта на своя баща. Той падна на земята и се разказва, че пурпурните цветя представляват кръвта му.

Cape Reinga Lighthouse

Нос Рейнга (Cape Reinga)

Една извито, усукано дръвче на върха на ветровитите скали на нос Рейнга, в северният край на Нова Зеландия, придоби голямо значение за много новозеландци. За Маори тази малка и почитана фиданка бележи така нареченото „място на скока“. Именно оттук духовете на мъртвите започват своето пътуване към традиционната си родина Хавайки. От това място духовете скачат и се спускат надолу по корените на 800-годишното дърво, слизайки в подземния свят на връщане от земния си път.

Събирането на цветчета, клончета и цели дръвчета похутукава за коледна украса не винаги е било просто, както изглежда. В Thames Advertiser от 27 декември 1877 можем да прочетем за случай на експедиция за събиране на украса, в която участват три момчета. Тя завършва като едно от тях прекарва нощта в храстите без храна. За щастие то е намерено на следващия ден от двама местни, Джоузеф Треденник и Джеймс Дън.

Малък човек на име Уолтър Съли се изгуби в храстите до река Хейп в понеделник миналата година и беше намерен чак на следващия ден, когато издирваща група излезе да го търси. Изглежда, че Съли и още двама младежи, на име Алфред Билингс и Джеймс Наутън, излизат в понеделник сутринта, за да наберат коледни украси. Съли се скита в гъстите храсти нагоре към река Хейп и се отделя от своите спътници.

Днес много от тези храсти вече отдавна са изсечени, за да освободят място за земеделски земи.

 
 
Коментарите са изключени