shareit

Нашите опорни точки за 2013

| от |

Видяхме го от Рут Колева, която написа на стената си: 624-400-rut-koleva Ебаси годината. For REAL! Скочих с парашут, ядох плъх и козе око (съзнателно). Гледах The Prodigy за четвърти път, и Atoms for Peace за първи. Пропътувах Европа с брат ми и се влюбих в Париж и Лондон! Видях слънчогледите на Ван Гог, Мона Лиза и апартаментите на Наполеон. Слушах невероятни улични музиканти пред Notre Dam, и се качих на Айфеловата кула. Изнесох се 3 пъти, и спасих една котка от сигурна смърт. Изкарах книжка и си татуирах диамант. Простих 5 изневери и издадох албум, по който работих сама повече от година. Марк Ронсън го чу и туитна за него!!! Живях 3 месеца с 54 камери и ходих на мач на Локо ПЛД. После ходих и в Двореца в Балчик, където е супер яко. Успях да накарам цялата естрадна гилдия да ме мрази, защото не съм комунистическа лицемерка. Запознах се с много хора и пях на много сцени. Влюбих се два пъти за неподходящи човеци и преглътнах много обиди. Още си пускам D’Angelo и Miss Jill Scott, още вярвам в доброто и в хубавата музика. Горда съм. Доволна съм.

Много ни хареса. Написахме своите и помолихме колеги и приятели да се присъединят. Това са нашите опорни точки. 2013 – такава, каквато я видяхме, 2014 – такава, каквато си пожелаваме да бъде.

Радослав Неделчев:

Ебаси годината. For REAL! Започнах я с нови шефове. Загубих стари колеги, спечелих нови победи. Научих се да карам борд, записах се на пътешествие до Марс, пътувах до още една съседна столица – Белград. Сертифицирах се от Google, видях се на корицата на списание (макар и едно издание). Гласувах. После скачах, виках, танцувах. Плаках, погребвайки баща си. И пак виках. Намерих си четирилистна детелина, губех и печелех басове, обикалях плажове. Правих пица в Гърция, будех се и лягах в Лондон. Видях човешкото тяло разчленено – във витрини, гледах и падането на Стената. Спечелих си нови познати, запазих и старите си приятели. Започнах ново приключение, които ми дава вдъхновение. Опитвам се да подредя нещата, за да може следващата да ми е по-богата. И здрава. И щастлива. И с късмет. Желая си го. По дяволите – заслужавам си го.

Александър Николов:

Ебаси годината. For REAL! Започнах я с ново работно място, на нов континент, не че с Автсралия-та се видяхме много тази година. Загубих стари приятели, спечелих нови роднини* (цели двама братя си имам). Научих се да карам колело (не се смей, маймунке мръсна), обиколих много места. Скъсах менискус, в Еквадор. Гласувах, в Пекин. Живях два дни в страх от зодията си, в Ел Ей. Размина ми се. И нещата продължиха все така : нови приятелства, и нови разочарования, и пак пътувания, и кулинарни изкушения, и изпитания. Нови задачи и предизвикателства. И грешки, и успехи. Започнах ново приключение, които ми дава вдъхновение. Опитвам се да подредя нещата, за да може следващата да ми е по-богата. И здрава. И щастлива. И с късмет. Желая си го. По дяволите – заслужавам си го. Желая същото и на всички, с които тази година се радвахме заедно на онези малките радости, благодарение, на които оцеляхме. Нека тези моменти да са повече през 2014.

Христо Топузов :

Годината започна с очаквания и обещания, още в първият месец от нея загубих работа, спечелих наказание. Другата добра страна беше, че няма да ставам вече в 5:30. Мислех си, че ще имам повече време за себе си, уви не се получи. Започнах да спортувам по-интензивно и към плуването добавих и тичане. Исках да си купя колело, купих си телевизор. Карах сноуборд, не толкова много колкото искам. Започнах няколко нови проекта, довърших един. Гласувах, наблюдавах протестите, отразявах протестите. Близо три месеца бях без кола, оказа се, че не е толкова зле колкото ти се струва първоначално. Годината завършва (имам още един работен ден) неприятно с горчивина в устата и олово в краката. Опитвам се да организирам събитията за следващата. Да ви кажа, радвам се че свърши.

Мария Георгиева (ELLE)

… … … … … … … … … … … … След 12 многоточия няма да сложа точка. Бих забила една мощна удивителна, която да ми държи вниманието на вечната въпросителна: защо отново равносметка?! Сякаш светът ще започне отново, а ти ще гледаш отстрани като победител?! Не, няма! Тогава защо търсиш оправдания как да забравиш сълзите, обидите, раните, липсите… Не можеш! Няма как да заличиш всички онези моменти, в които напусна работа, емигрира няколко пъти, моли се на предсмъртния одър на надеждата, тръгна си от човека до теб… Вярно, направи го в мислите си, но те направиха дните ти! За да усетиш след това по-силно любовта, приятелството, малките жестове…

Да, имах лоша година, но си е моя. Само моя! И не искам да я споделям. Не искам и да я забравям, защото лошите спомени са идеалната основа за надграждане към по-добро. Без тях многоточията си остават. А също и усещането, че не може да си по-добре.

Затова от утре не искам много, а само толкова, колкото мога да понеса! За да включа един ден и другите препинателни знаци – двете точки с вярната скоба :)

Надежда Узунова (БНТ):

72318_10202031622846171_454448148_n

Станах на 33. Бях на три площада – два чужди и един мой. Стигнах до края на света с трима нови приятели. Трима стари ме разочароваха: на един простих, двама забравих. Направих поне 333 сапунени мехури, 3 със сигурост се спукаха безвъзвратно. Изпратих трима души от семейството си надалече: двама за кратко, един завинаги. Видях една потънала църква, когато изплуваше. Бях част от нещо. Убедих се, че новото идва, когато в себе си скъсаш със старото, че промяната те намира, без да си кроил планове за нея. Един път, чака да го извървя. Може би още догодина. Това е най-хубавото, което мога да ви пожелая на всички: ПЪТ!

Карина Караньотова (БНТ2):

Screenshot_1 През 2013-та за мен се случи нещо много важно и значимо, нещо , което планирам от поне 3 години. Излезе книгата за баба ми, актрисата Славка Славова. Много отдавна се занимавам с това и се радвам, че тази година стана факт. Направихме нещо, което дължахме на баба ми, защото тя наистина беше уникален човек и несравним талант и професионалист. В БНТ 2 продължавам с репортажите, но имам и ново, по скоро – ново -старо ампоа на водеща. Радвам се , че телевизията се развива и аз съм част от този страхотен екип. Благодаря на всички колеги, които ме търпят и пожелавам на всички хора здраве, мир , любов и мноооооого успехи. Нека и през 2014 да се радваме на успехите си, колкото и малки да са те за света! Не забравяте, че и прашинките са част от Вселената! Think possitive, be happy.

Георги Марчев (Дневник):

През последната една година натрупах професионален опит за пет. Разбрах на практика и смисъла от недоволството, от протеста, от важността да не страхувам да задавам важните въпроси по много пъти. Питах и кой, и как, и защо… Загубих почти всички битки, но го направих с достойнство. И между другото успях да завърша магистратура като десет месеца нямах нито един почивен ден. Затова и не спах, и бях често на ръба на нервите си и на физическите си сили. В резултат само не си смених работата – почти. Не ми остана време за нито една секунда любов. Наздраве! Пък 2014 г. каквато иска да е – само да съм здрав. И вие да сте здрави и ‪#‎оставка‬

Ралица Ковачева (Редута):

traijcho-traijkov-nishto-v-gerb-ne-e-sigurno-poveche-ot-24-chasa-169072

Започнах 2013-а разколебана и търсеща работа – не просто като препитание, а като професионален смисъл. Намерих го там, където винаги съм знаела, че е, но никога не съм имала време да го потърся- в науката. Оказа се, че имам да наваксвам години пропуснати знания, но пък винаги съм обичала да ми е трудно. Оказа се също, че не мога (както горделиво си мислех) с лека ръка да зарежа журналистиката и благодаря на моите колеги и приятели от сайта „Редута” за възможността да пиша това, което ми е на сърцето. А сърцето ми беше пълно, защото видях колко сме много. Ние, които протестирахме, защото почувствахме, че така повече не може. И знам, че не само аз се чувствам така – всички, с които говорих през седемте месеца протести казаха същото – толкова съм щастлив, че не съм сам. Това е сила, за която не подозирахме. Това е моята опорна точка. Знам, че ако опрем в нея лоста на общата си воля, ще обърнем каруцата на безнадеждността. И знам, че няма да е веднага, нито ще е бързо, но нямаме друг избор. Не можем иначе, защото просто сме си такива. Годината беше една от най-трудните за семейството ми, но в крайна сметка я изпращаме по-силни и по-заедно. Написах истории, които преди нямах смелостта да напиша. И се научих (не съвсем, но напреднах значително) да казвам „не”. Изпращам 2013-а уверена в смисъла от усилията, които човек полага, за да бъде себе си, да прави света по-добър и по-смислен, по-всякакъв начин – като протестира, като обича децата си, като пише истории или прави най-вкусната пилешка супа на света. И се надявам следващата година да бъде още по-предизвикателна. Готова съм за нея.

Антоанета Николова (bTV):

Започнах годината с един Папа и я завършвам с два, с едно правителство и завърших с друго в две от три страни където се разклонявам. the Family Николов има двама дебютанти…С партньора смените не развиват такива скорости, но пък следващата година ще започне с една управа в ЕС, за да завърши с нови две. Арабската пролет мина от есен към зима, но няма страшно – ерата на Водолея е само в началото си. За 100%-овите от зодията това е загрявка. Континентите ги смених само на Изток, че от там изгрява слънцето ;-)))

Боряна Каменова (БНТ):

И тази година не спрях да пуша. По едно време обаче доста изпуших. В началото беше студено. Нашето такси кръстосваше родината през преспи и поледици и търсеше истинските хора. Открихме Торбалъжи (до Трявна е). Намерихме и няколко истини (навсякъде са). Запомних дядо на почти 100, който след повече от 40 години отново премина границата с Гърция. Пеша, с мен. А живееше само на няколко километра от нея. Зърна 101-ва пирамида и сякаш стана на 10, заподскача и ме запита: „хоп, ама сега съм в Гърция, хоп, ама сега пак съм в Горна Арда, нали…“ Гранична полиция ни хвана, но бързо ни пусна. Ние си тръгнахме от любимите Родопи, а аз мислех за дядото. Той каза, че на море не е успял да отиде в живота си, аз обаче и тази година,  като всяка друга, отидох. Сменихме правителство и още едно…  и почнахме да се топлим по площадите. Лятото си повярвахме.

С моя колега Спас спечелихме награда за най-добри млади журналисти. Той взе статуетката, защото беше само една, а и му се полагаше, той беше от самото начало. Аз взех пари като награда за труда ми за пръв път. Гордеех се и гордо ги изхарчих до последната стотинка. На морето никога не бях виждала толкова много падащи звезди. На морето беше хубаво, даже спрях да гледам новини. Не спрях обаче да се сещам за дядото от Родопите и за някои други дядовци (все така се получава, че с тях най се разбирам). Имаше един, возих го в букурещкото предградие Попещи, някога заселено от българи. Открих го с настоятелното питане: има ли още някой тук, който говори български? Пратиха ме в някакъв блок. Изкарах човека по пантофи, той седна на задната седалка и проговори на най-сладкия български, който съм чувала. Три седмици от живота си общо бе прекарал на наша територия, но някога беше писал стихове на български. Не знаеше къде са. Викам му: „потърси ги, ще те изчакаме“. Чакахме дълго. Донесе една стара  тетрадка,  разлиства я, гледа, смя се, плака, разказа си живота. Докато търсеше някакви детски стихчета на българския, който няма с кого да си говори. Не ги намери. Но докато ги търсеше видях най-милото лице за изминалата година. След морето таксито го спряха, работата в новините ми се стори скучна, а уреденият микрофон – тежък. Реших да си почина и излязох в дълга отпуска.

Рабрах, че някой път трябва да се вгледаш в собствените си редове. На Нова година  ще работя. Както е модерно да се казва – чака ме ново предизвикателство. А в моята тетрадка още търся нещо.  Дано Бог ми помогне да го открия.

Ивайло Везенков (Нова тв)

След като на маите не им се получи, полюсите са по местата си и слънцето все още не се е взривило, 2013-а ми се случи. Първите секунди от годината все още са пред очите ми като бял ден. Бях с телефона си. Така става понякога, когато любимите ти хора са или в друг град, или дори на другия край на света. По този начин се учиш на търпение, което често е повече от незаменимо. Сега, когато тегля чертата на изминалите 12 месеца, изпитвам най-вече благодарност. Затова, че имаше от всичко по малко – и успехи, и провали, и приятели, и разочарования. Не мина и без уроци – от онези важните, които не ти преподават в училище. Понякога ми се струваше, че времето се точи бавно като оставката на някое правителство, а друг път, че профучава страшно бързо. Щастлив съм обаче, че имаше моменти, в които времето нямаше абсолютно никакво значение. Ето затова си заслужава. Тук са и два двупосочни билета до Ню Йорк и още няколко страхотни пътувания из Европа. После дойде и новата работа. Продължих да се срещам с всякакви хора и истории. Същите ми помагаха да видя, че въртящият се камък във Вселената, който имаме честта да населяваме, не е чак толкова ужасно място. Независимо къде ще ни завари 2014-а година, без значение колко различни едни от други ще ни посети, в крайна сметка всички си пожелаваме едно и също. Сега пак ще чакам новата година и, за щастие, този път без телефон. По дяволите, най-важното е да има на кого да сложиш подарък под елхата.

Константин Вълков (Дарик радио)

Тази година чух по едно лондонско радио Sunshine на Рут Колева.

Ето как започнахме с Рут и ще завършим нещата с Рут и нейната песен. А втората част с нашите „опорни точки“ в 14:30 :)

 
 
Коментарите са изключени

1 милион евро за доказателство, че Билефелд не съществува

| от |

Немският град Билефелд има 8 века история, популация от 340 000 души, сериозни икономически постижения и не съществува. Последното е забавна шега, която кръстосва мрежата и местното население цели 25 години. Всичко започва през 1994-а година, когато немското население още не подозира, че ще срещне родните национали. Студентът по информационни технологии Аким Хелдс се запознава със свой колега. Попитан за адресната си регистрация, непознатият член на групата споделя, че е роден в Билефелд.

Както мнозина са забелязали, географията така и не става особена научна сила за мнозинството, следователно Аким бързо отрича съществуването на този град и дори го публикува в скромна Usenet система, която в близкото бъдеще ще бъде наследена от интернет форумите. Тънката шега очевидно старее добре и дори Ангела Меркел я използва през 2012 година на официална реч, изразявайки надеждата, че макар Билефелд никога да не е съществувал, тя би го посетила отново. Всичко се нарежда прекрасно, до този момент имахме призрачен град Припят, сега вече имаме и несъществуващ град Билефелд.

  И след като жителите на Билефелд вече са единственият град, работещ като експеримента на Шрьоденгер, решили да направят специална игра за онези, които още отричат съществуването. Предложението е следното: един германец, който успее да докаже, че този град не съществува, получава сумата от 1 милион евро. Крайният срок за участие е 5-и септември и понеже това е и първото по рода си състезание, доказателствата се приемат под всякаква форма от снимки и клипове, до текстово съдържание, доказващо, че на световната карта няма такава местност и всички живеем в една пълна илюзия.

Подозирайки, че и много жители на града са готови да се отрекат от адресната регистрация, вписана в личната карта, градоначалниците напомнят, че парите няма да бъдат взети от данакоплатците, за състезанието е намерен спонсор. Имайки предвид естеството на задачата, единственото по-лесно ще е да докажем съществуването на еднорози. Друга организация наречена „Fridays for Future“ също влизат в играта с 1 милион евро, но тяхното условеи е да бъде намерено доказателство, че климатичните промени са измислица – имаме повече шансофе с немския град. 5-и септември е крайният срок, ако успеете да докажете, че такъв град не съществува, автоматично отричате и съществуването на д-р Йоткер, той също е роден в несъществуващ град.

 
 
Коментарите са изключени

Автомобилната индустрия е възможна благодарение на тази жена

| от |

По преброяване от 2016-а година, в света има около 1.32 милиарда превозни средства. В това число влизат не само автомобили, но и бусове, тирове и всякакви други. Ако върнем лентата около 130 години назад, бихме открили, че естественото средство за транспорт в Европа е била каляската. Нуждата от ДВГ все още не била осезаема, а и освен това, последният опит за представянето на автомобила не завършва особено успешно – Мари Уорд тества своя парен автомобил (вместо с горене на някакво течно гориво, Мери използва пара, за да движи буталата). През 1869-а година, жената официална представила своята машина, но изпадайки от седалката, била премазана и съответно станала и първата жертва на автомобилния свят. Моторната каляска на Карл Бенц, представена през 1886-а година също не била особено добре посрещната.

Berthabenzportrait

Снимка: By Bühler, Mannheim – Automuseum Dr. Carl Benz, Ladenburg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4236628

Малкият двигател не просто успял да разцепи природната тишина, но и да подплаши всички животни така, че да избягат в тълпата и да направят повече зулуми, отколкото някой би подозирал.
Автомобилната индустрия можела да се забави значително, ако една жена не решава да направи правилната стъпка – първото автомобилно пътешествие, регистрирано през далечната 1888-а година. Берта Бенц, която работила заедно със своя съпруг и инвестирала сериозна сума в мечтата на Карл, искала да докаже на населението, че бъдещето няма да бъде дърпано от една-две конски сили – буквално и няма да ухае на тор, вместо това може да бъде малко по-удобно и освен това, значително по-бързо. За всичко това ще ни трябват поне около 130 години, но всеки преход започва бавно, преди да набере скорост.

Във време, в което пътните знаци не са съществували, GPS е само комбинация от три букви, които никой няма да разбере, а пътищата са кални и неподдържани, Берта Бенц се качва в своя мощен автомобил с 2 конски сили от 4-тактов двигател, дървени гуми и се подготвя за пътешествие, което малцина биха предприели – 194 километра от собствения ѝ дом в Майнхем до дома на майка ѝ в Пфорцхайм. Ако още не сте осъзнали, мъжката играчка – автомобилът е възможна, благодарение на Берта Бенц. Нейният подвиг е просто доказателство, че колата трябва да получи своето право на съществуване и също така, нейният съпруг може спокойно да продължи работа и да докаже на света, че един ден ще продава най-луксозните автомобили, произвеждани в света, впрочем, той ще повлече крак и на други много популярни немски имена, подготвени за същото предизвикателство.

Patentmotorwagen_mit_Karl_und_Bertha_Benz

Снимка: By unknown photographer, image cropped by User:83d40m – Image:Patentmotorwagen mit Benz.jpgOriginal source: Benz, Carl Friedrich: Lebensfahrt eines deutschen Erfinders. Die Erfindung des Automobils, Erinnerungen eines Achtzigjährigen. Leipzig 1936, S. 155-156. zeno.org, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3474586

20-и век в Европа започвал достатъчно светло и не само Карл Бенц имал време да твори, около него било пълно с изследователи, инженери и хора, готови да рискуват и да създават. Резултатът от всичко това е, че светът вече е залят от немски автомобили. Можем да ги срещнем навсякъде, ако четете този текст и в момента сте навън, огледайте се за немски автомобил, определено ще има някъде около вас. Най-интересното е, че в хода на немската индустриална революция, автомобилни компании като Benz и Dailmer решават да направят следващата крачка – да създават автомобил без компромиси. Тяхното сливане е довело за още по-бързото автоматизиране и задвижване на света.
Без да преувеличаваме, но със сигурност никой не е подозирал, че едно автомобилно пътешествие ще помогне за създаването на карбуратора на Maybach, позволяващ автомобилите да се движат с бензин, първият електромобил на BMW представен през 1972-а година, а да не говорим за иновациите, предоставени именно от Mercedes-Benz.

Робърт Бош е казал:
„Аз съм богат, защото не плащам ниски заплати.“
И с това сякаш е прокарал един много добър немски модел на работа. В края на всяка година, служителите на Audi от целия свят дават идеи за подобрения от всяко естество. Много от тях виждат бял свят и започва да се работи по тях, което автоматично изгражда една от най-успешните връзки в този бизнес. Все пак, ако няма доверие на собствените си служители, как се очаква от една компания да продължава своето развитие напред?

И да не забравяме, че Германия е страна, която обожава автомобилите, не случайно там няма да откриете лимит на скоростта, когато карате по големите магистрали. Вместо да ограничават шофьорите, властите са решили да подобрят пътищата и очевидно са успели. И макар автомобили като Bugatti да имат френско потекло, нека не забравяме, че бащата на най-бързата кола е VW Group. И така стигаме до настоящето, където електромобилът също се бори не просто за признание, но и за следващата стъпка в еволюцията.

 
 
Коментарите са изключени

Лошите момичета на историята: Лидия Литвяк – Бялата Лилия на Сталинград

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински машини.

Желан стратегически пункт от тевтонци, руснаци, латвийци и шведи, самостоятелна република през XIV в., индустриален и културен център през Новото време, разположения на брега на р. Великая град Псков е сцена на важни исторически събития, сред които и абдикацията на руския цар Николай II през март 1917 г. Това събитие не само прекратява една от най-дълго управлявалите династии в Европа – тази на Романови (над 300 години), но и бележи края на самата руска империя.

Николай II е от тези владетели,  които се случва да управляват в едни от най-тежките моменти на държавите им. Какви ли не превратности и проблеми не се случват, докато той е на власт – анти-еврейски погроми (1903-1906), война с Япония (1904-1905), две революции (1905/1917), Първата световна война (1914-1918). Неговият подпис може и да слага край на Февруарската революция, но Гражданската война (1917-1922) ще потопи Русия в още по-бедствено положение.

В тези смутни времена, когато в Поволжието върлува глад (1921-1922), който взима над 5 млн. жертви, а Йосиф Сталин се издига като вожд на тоталитарния режим в страната (1922), в дома на Анна и Владимир Литвяк се ражда малката Лидия. Тя е толкова бяла, крехка и прекрасна, че още от самото начало започват да я наричат Лилия или Лилка. Докато гордите й родители я държат в ръце и й се радват, те дори не подозират изпитанията, пред които предстои да се изправи тяхната родина, нито, че малкото им русоляво момиченце ще стане първата жена-ас в историята на Втората световна война.

Lydia_Litvyak

Снимка: Общественное достояние, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=397048

 

Терминът „ас“ се появява през 1915 г. по време на Първата световна война, когато поради пропагандни цели така започват да наричат отличилите се пилоти, които влизали самостоятелно във въздушни боеве. Редица френски, германски, английски, американски и руски авиатори като „Червения барон“ и Еди Рикенбакер се гордеят с тази титла, но до 1941 г. няма отличили се жени, които да застанат наравно с техните подвизи. Първата е Лилия, която със своя Як-1 има 13 самостоятелни и 7 споделени победи над вражески самолети, в това число и над един балон.

Преди да се носи на крилете на победата и да наказва враговете на СССР, Лилия е едно обикновено момиченце, което израства в скромно жилище в Москва, отдалечено на повече от километър от центъра на града, а въображението й е завладяно от руските приказки, които майка й разказва всяка вечер. Баща й е чиновник в железницата, а майка й е продавачка в магазин. Лилия е от първото поколение, което получава строго комунистическо образование. Нейна съученичка я описва като момиче, което привлича вниманието на момчетата и обожава да танцува. Един от най-забавните й спомени е как се вози за първи път на Московското метро.

Когато на 18 август 1933 г. тя отпразнува дванадесетият си рожден ден, държавата обявява тази дата за „Ден на Съветската Авиация“. Вероятно това е един от първите пъти, когато вниманието й е силно привлечено от самолетите. Този ден е отбелязан с голямо авио-шоу, което прилича на военен парад и се провежда на Ходинския Аеродром в Москва. Шумът на моторите, напрежението във въздуха и невероятната скорост, с която красиво се носят из въздуха металните птици пленяват сърцето на Лилия завинаги и само две години по-късно тя прави първата крачка към осъществяване на мечтата си да стане пилот.

За съжаление, по времето, когато се засилва интересът на Лилия към самолетите, вътрешното положение в държавата е разклатено за пореден път. През 30-те години се извършва т.нар „Голяма чистка“ на Сталин. В продължение на 2 години сподвижниците на Джугашвили подлагат на политически репресии всеки, който е дори и най-малко заподозрян в действия срещу управляващите и срещу сталинизма. Терорът обхваща огромен брой от населението – от военни лидери през хора на изкуството и учени до обикновени граждани, които или са изпращани в трудови лагери като ГУЛАГ, или са екзекутирани без съд и присъда. Това е време, когато изразът „обади другарчето“ се изкачва на едно по-горно ниво и макар да не се знае точният брой на жертвите на тези чистки се смята, че той е бил между половин и един милион души.

Един от този милион е Владимир, бащата на Лилия. Една вечер идват в дома им и го арестуват като „враг на народа“, скоро след това той е екзекутиран. Тази лична трагедия не убива вярата на Лилия в комунизма. Никъде в спомените на нейните приятели и роднини няма и намек за възгледи, различни от господстващата доктрина. Даже напротив, винаги се споменава нейният патриотизъм и желание да бъде от полза на родината си.

На 14 години Лилия знае с какво иска да се занимава и не губи време да приведе мечтите си в реалност. Тя започва да се обучава в авиационен клуб, а на 15 години извършва първия си самостоятелен полет. Самороден талант, не е за учудване, че Лилия успешно се дипломира в Херсонското военно училище за пилоти. След това тя започва работа като авио инструктор в Калинин (дн. Твер). На тази позиция я заварва началото на Втората световна война, когато Съветският съюз е съюзник с Германия. Когато вятърът на политическата промяна се обръща и двете държави започват да воюват помежду си, Лилия се записва доброволец в армията. Първоначално тя е отхвърлена, но след подправяне на документите й и завишаване на авиационния й опит, при второто кандидатстване тя е одобрена.

СССР може да се гордее, че е една от малкото държави, в които жените не само се записват в редиците на армията, за да извършват главно спомагателни функции, а реално участват в бойни действия. Това да се случи във военновъздушните сили до голяма степен се дължи на една интересна и смела дама – Марина Раскова. От оперна певица тя се преквалифицира в химик, а впоследствие става известен авиатор. Като навигатор от Съветските военновъздушни сили тя предлага една мини революция в редиците на пилотите – да бъдат създадени изцяло женски бойни полкова. С подкрепата на Сталин, тя успява да учреди 3 такива и в единия от тях е записана и Лилия.

I-26

Снимка: By Неизвестен – http://ram-home.com/ram-old/i-26-2-andreev.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=18482924

От това време има най-много сведения за характера и личността на първата жена-ас. Описват я като много малка и ниска и механиците обикновено трябвало да нагласяват всеки път за нуждите й педалите и седалката, когато тя използвала даден самолет. Тя е едновременно силен характер, но и романтична натура, която вярва в суеверия. Не са й чужди типично женски привички като това да си направи шалче от плата на някой скъсан парашут, или да сложи малко букетче цветя в самолета.

Едно от неподчиненията в досието й е, когато отказва да си подстриже косата, когато я приемат в армията, но впоследствие се подчинява. Лилия е жизнерадостна по душа и често празнува победите си като прави леки лупинги преди да приземи самолета. Романтичното име, с което остава в историята е „бялата лилия“ (съветски източници) или „бялата роза“ (англоезичната литература) на Сталинград. Името произхожда от нарисуваната от самата нея бяла лилия върху нейният самолет Як-1, с който извършва редица мисии, като едни от най-опасните й са над Сталинград. Най-близката й приятелка е Екатерина Буданова – втората жена-ас, с която първоначално Лилия съвместно управлява самолета си.

Първите мисии на Лилия са да пази въздушното пространство над Сталинград. През септември 1942 г. тя става първата жена боен пилот, която сваля вражески самолет – „Юнкерс Ю-88“. Ранявана е два пъти, единият от тях – тежко в крака, но продължава своята служба. На следващата година тя получава Орден „Червена звезда“ за големи заслуги към отбраната на Съветския съюз и й е даден чин младши лейтенант. Скоро след това Лилия е приета в едно елитно формирование, т.нар „охотники“/ „свободни ловци“. Това е група от селектирани пилоти, които имат правото по своя инициатива и самостоятелно да преследват и нападат вражески самолети. Докато е част от тази група, Лилия извършва и един от големите си подвизи.

Един германски балон за наблюдение се изплъзвал от многобройните опити да бъде свален от съветските въздушни сили. Тогава Лилия, все още възстановяваща се от травма, отива при командира си и му казва, че тя поема мисията. Когато той я отпраща, тя му съобщава, че със или без негово позволение ще го направи и той склонява пред нейната решителност. Простият й, но успешен план е да нападне врагът откъм слънцето и благодарение на заслепяващата светлина, успява да изненада германците и да ги свали.

През 1941 г. Лилия започва своята военна кариера в 58-ият боен авиационен полк, съставен изцяло от жени, но през следващите години участва и в други формирования, включително такива, които са със смесен състав. В 9-ти полк тя се среща с Алексей Соломатин, ас и командир на ескадрона. Той е първата голяма любов на Лилия. Алексей е настоятелен в ухажването си, но тя не му е отвръща със същото. Едва когато умира при учение, Лилия осъзнава какви чувства е изпитвала към него и в писмо до майка си отбелязва: „никога няма да срещна втори като него“.

През 1943 г. Лилия има множество телесни и душевни рани. Загубила е любимият си и най-добрата си приятелка. Нейни съвременници си спомнят, че тя просто е искала да влиза отново и отново в бой. На 1 август тя излиза със своя Як-1 и не се завръща. Друг член на формированието помни как самолетът й е бил преследван от германците и в един момент изчезва зад облаците. Така едва на 21 години приключва славната военна кариера на първата жена-ас от Втората световна война.

За съжаление нейните успехи не са признати от командването. Точно обратното, нейните началници смятат, че тя е хваната в плен и отказват да я наградят посмъртно. В продължение на над 35 години търсят останките на известния Як-1. През 1979 г. тези усилия най-после се увенчават с успех – намерени са останки от жена-пилот край село Димитриевка, район Шахтерск. След изследвания се установява, че това е Лилия. Факт, който макар и спорен има важно значение, тъй като през 1990 г. носи на Литвяк посмъртно присъденото отличие „Герой на Съветския Съюз“.

Герой_Советского_Союза_Лидия_Литвяк

Снимка: Автор: Tov sergeant – собственная работа, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=25229393

Животът на Лилия вдъхновява не малко хора на изкуството. Тя е герой в романи, в театрална постановка и дори в комикси. Преди да стане известната Бяла Вещица от Нарния, Тилда Суинтън я изиграва в постановката „Бялата роза“. Лилия се ражда в тежките години след Гражданската война, прави първите си крачки в новосъздадения СССР, пораства по време на Голямата чистка, намира своето призвание във въздуха в навечерието на Втората световна война и разцъфва по време на този конфликт, за да се превърне в първата жена-ас – герой на своята родина и вдъхновение за поколения пилоти след нея.

 
 
Коментарите са изключени

Легендата за бирата, която има вкус на… урина

Бирата е от онези специални ниско алкохолни напитки с особена почит сред световното население. По-големият избор води и до по-сериозна конкуренция, а в някои отношения и до агресивна такава. През 80-те години на миналия век, един от дистрибуторите на Heineken успял да убеди обществото, че в бирата „Corona“ се използва щедро количество човешка урина – буквално.

Причината е ясна, „Corona“ дебютира през 1979-а в САЩ. Питието получавало особено внимание от младите и въпреки подозрителния жълт цвят, мнозина утолявали жаждата именно с него. И това било само началото, през 1986-а година, фирмата вече продава около 13 милиона каси годишно, а след всички такси и други разходи, тя носи печалба от 300 милиона долара. Впечатляващ резултат за мексиканска пивоварна, нали?

И докато „Корона“ се къпе в печалби, дистрибуторите на европейска бира започват да мислят нова стратегия. През фаталната 1986-а година, продажбите в някои американски региони паднали до 80%, а в други пазарът оставал точно толкова стабилен. Обърканите снабдители и търговски представители на фирмата започнали да проверят какво се случва, в някои магазини, хладилните витрини били пълни, просто никой не купувал, други верни вериги магазини отказвали да купуват изцяло продукта и разваляли договори. След сериозна проверка, социологически изследвания и различни други канали, мексиканските пивовари разбрала, че се носи интересна легенда за качеството на продукта.

Някой споделил, че в завода, служителите обичали да уринират във ваните с фермента. Един интересен научен факт е, че редица фирми в историята са използвали точно тази методика, за да постигнат много по-силен вкус, да приемем, че през 17-и век не е имало толкова много закони, които да се месят в продукцията, следователно хората експериментирали. Лондонските пивовари знаели тази тайна и я практикували, те гарантирали много по-остър вкус (защо ли), както и по-осезаем аромат. Легендата е стара като света, но просто в онзи момент, някоя умна глава е решила да пусне тази партенка, с която да отклони ресурси от новият продукт на пазара.

След като черното или по-скоро жълто петно било хвърлено по мексиканската фирма, оставало само едно – да се инвестира крупната сума от близо 500 000 долара за реклама, в която се показва, че фабриката има тоалетни и никой не се облекчава върху продукцията и още по-страшно – в бутилките. Рискът е голям: ако някой не е чул тази история, вече със сигурност ще я чуе и ще знае, че има нещо нередно в любимото пиво. Според Майкъл Мазони, след пускане на специално разследване по случая, установил, че слуховете за подправената бира идват от компании като Люк и Синове, които са вносители на бири като Heineken.

В името на фактите, самата фирма не е казвала нищо по въпроса, решението било на дистрибуторите, които искали да продават своя продукт. Същите по-късно били заставени да отидат в съда или да направят публично изказване, с което да отрекат абсурдното твърдение. Ако питате някои пивовари, добавянето на урина при ферментацицията не трябва да се разглежда като нещо негативно, за тях може да е дори комплимент. В популярните кръгове, това все пак се смята за обида, само споделяме.

 
 
Коментарите са изключени