shareit

Най-стина искам дазнам кой полицай са били там!

| от |

Днес в рубриката Aвтори ви представяме един стар, но златен текст на Весела Ангелова (много други, кой от кой по-интересен можете да намерите тук.)

След раковото заболяване “незнам”, метастазирало из всички кътчета на съвременната българска граматика, напоследък се е появил нов тумор. Става дума за явлението “Й”.

 За “незнам” все пак има някакво обяснение. Хората, поставили рекорд в овчарския скок и по този начин прелетели над повечето уроци по български език и литература, имат известно оправдание да не знаят как се изписва отрицателната форма на произволно избран глагол. С други думи, човек изговаря по един и същи начин “не знам” и “незнам”, и когато му се наложи да го изпише, трябва да прибегне до граматичните си познания. Ако с такива не разполага, те ти го и добилото широка популярност напоследък “незнам”, придружено от “неискам”, “немога”, “нехаресвам”, вървящи ръка за ръка със сума ти още свои братовчеди.

За “Й” обаче липсва каквото и да било обяснение. Например слухово има доста голяма разлика между “полицай“ и “полицаи“. Как тогава, дявол да го вземе, се раждат бисери като “искам дазнам кой полицай са били там!”?! “Дазнам” е братовчед по съребрена линия на “незнам”, там работата е ясна. Но “кой полицай са били там” е творение, което би могло да се припише на зимбабвийски студент по медицина, започващ първия си семестър в България. Кой е тоя самобитен народен гений, който е родил гениалното прозрение, че формата за множествено число се получава, като накрая на думата се прибави вездесъщото “й”?! А? Познава ли го някой? Много искам да си поговоря с този човек. Това, да не можеш да различиш гласната “и” от полугласната “й”и съответно да прецениш кога се използва едното, и кога – другото, е просто някакъв абсурд.

4-P1130035

Примерно, знаете ли, че множествената форма на “боя” е “бой”? Ако не знаете, да се научите, че като ви питат следващия път, да не се изложите. По същия начин вече е правилно да се пише и изговаря “резолюций”. Една резолюция и много резолюций. Или еврей. Да не говорим за евъргрийна змия – змий. Много ми харесва думата змий. Спомням си, че като бях малка, питах нашите дали мъжът на змията е змий и те много се смяха. Да им се чуди човек. А ето ти нá дума с двустранно приложение. Змийът е хем мъжка змия, хем са много зми… Щях да напиша “змии”, но ще се поправя на “змийове”. Значи, много женски змии (с извинение) са змийзмий също вероятно е и мъжка змия, а много мъжки змии (да ме простите) са змийове. Хубава дума е това“змий”.

Разбира се, новата граматика си върви заедно с някои, ох, извинете, с някой минуси. Говоря за полицая от началото на статията. Ако за думата “статия” няма особени съмнения, тоест “статия” е женската статия, “статий” са много женски… статии, като обаче е логично думата “статий” да е също и мъжка статия, поради което много мъжки ст… статии вероятно са “статийове”, какво тогава правим с “полицай”? Това е дума, която по рождение си е в множествено число. Като “сценарий” например. Как ще обясним, че имаме предвид един или много полицай? Например, ако човек каже“видях полицай”, това какво означава? Колко полицайове е видял човекът? Един или много такива? Как хубаво звучи “Кой са тези полицай?”, нали? Прелест просто. Почти колкото “Петър Петров е автор на един сценарий, Светослав Светославов – на два, а Стоян Стоянов е написал четири сценарий”. Гениално изречение. Ма как ми дойде на ума просто! Направо съм гений! Много гений дори! Осем гений не могат да се сравняват с моя гений!

Това обаче не е всичко. “Й” настъпва бавно, но за сметка на това окончателно. Така например безличното “наистина” напоследък все по-често се обогатява с байраче и започва да се трансформира в “найстина”. Няма съмнение, че произлиза от “йстина”. И тъй като народният гений (един гений в случая, не много генийове) граници не знае, пък и има хора, който все някога са се обърквали и са влизали в час по български и по тази причина знаят, че след “най” се пише тире, клетото слово “наистина” започва да прилича на нещо, минало през “Пълна промяна” и тук-таме се появява като “най-стина”. Стина, по-стина и най-стина. Чудно.

Понеже е явно, че е непосилно за все повече хора да асимилират някой идей, а именно,че в българския език няма форма за множествено число, която да завършва на “й”, предлагам изобщо цялото множествено число да се сдобие с едно китно и росно“й” в края си. Или поне където е възможно. Примерно на “дървета” няма къде да им сложим й-то, но за сметка на това винаги можем да уточним, че нашата страна е богата (все още) на гъстй китнй горй и красивй плажовй ивицй. А бе, да сте живй и здравй вии, който сте измислилй тезй чудесий. Направо сте невероятнй.

 
 

Една гора на 7000 години – първобитната Бяловежа

| от |

Простирайки се на близо 3 085,8 квадратни километра в Беларус и Полша, 7000-годишната гора Бяловежа е дом на повече от 12 000 различни видове растения и животни. Тя е една от най-големите, както и една от последните, недокоснати и първобитни гори в Европа и като такава е обявена за резерват и обект на световно наследство от Организацията на обединените нации.

Тъй като заема части и от двете държави, Полша и Беларус играят важна роля в защитата й. От полска страна територията е определена като национален парк Białowieża, докато в Беларус е защитена под името Национален парк Белавежскі нацыянальны парк. Гората е отворена за посетители и всяка година приема над 100 000 души.

Wisentsauerland

Европейски бизон

Както може би предполагате, опазването на гората е много стара традиция. Още през 14 век ловът в нея е бил силно  ограничени, а през 1538 г. крал Зигмунд I налага наказанието от смърт на всеки, който е заловен да бракониерства бизони в Бяловежа. През 1541 г. вече е обявена за резерват за бизони, а през 1557 г. е издадена първата харта, с която се  създава борд на надзирателите. С кралски указ от 1639 г. всички селяни, които се съгласяват да се грижат за гората, са освободени от феодалите си, а също така и от всички данъци.

През 18-ти и 19-ти век, когато Русия, Прусия и Австрия разделят Полша помежду си, царете започват да се бъркат на Бяловежа и хората, които живеят там. На ловците е разрешено да ловуват в гората и в резултат на товва популацията на бизоните намалява с 60% само за 15 години. В отговор на това цар Александър възстановява статута й на резерват и в рамките на няколко десетилетия популацията на бизоните успява да се възстанови. В един момент пък цар Александър II създава програма за изтребване на всички хищници в гората и така всички рисове, мечки и вълци са изловени до изчезване.

Poland Białowieża Hunters Mansion 2

Ловна хижа и най-старата сграда в гората

По време на Първата световна война всички бизони са убити от германски и съветски войници, както и от бракониери, а древната гора остава незащитена до 1921 г., когато отново е обявена за национален резерват. Тогава и популацията от бизони е възстановена със зоологически животни.

По време на Втората световна война някои напразно се опитват да се скрият в гората и гробовете на убитите от германското Гестапо все още могат да се видят.

Краля на Незнаново

Бяловежа е дом на едни от най-старите дървета в Европа – затова много от дъбовете там си имат имена, например. Големия Мамамузи (34 метра), Краля на Незнаново (38 метра), Императора на Юга (39 метра) и Пазителя на Цвежинец (36 метра).

Oak in Bialowieza1(Oak Emperor of the South)

Императора на Юга 

Трябва да отбележим, че въпреки статута на гората, в голяма част от нея е разрешена стратегическа и силно регулирана сеч. Повечето от добитата дървесина се използват от местните за строителство и отопление.

В допълнение на величествения си стара растителност, Бяловежа се гордее и с речни долини, влажни зони и ливади, които заедно подкрепят колекция от сложни хранителни мрежи. Гората отново е подслон на месояди, които включват вълци и рисове, както и видри. По тревичките й също така се разхождат 56 други вида бозайници, 13 вида земноводни, 7 вида влечуги и над 250 вида птици.

Сред местните птици има 8 различни вида кълвачи. Бобрите пък са толкова активни в Бяловежа, че на всеки 6 или 7 години дейността им променя пейзажа на гората. И може би най-добрата новина – стадото бизони, което трябваше да бъде възстановено след Първата световна война, сега има повече от 900 члена.

Bialowieza National Park in Poland0029

Паднало дърво

Един от най-забележителните факти за гората обаче е, че тя е дом на над 12 000 различни безгръбначни животни, над половината от които обитават гниещите трупи на земята. Гората може да се похвали и с 1500 вида гъби като например Fomes fomentarius. Тези гъби бавно растат и се хранят върху и с гниещата дървесина по пода на гората като за консумацията на едно дърво може да са нужни 40 години.

Силната защита, която се оказва на Бяловежа , е необходима и за да се опазят много застрашени растения и животни, включително четири вида орли: малък, малък креслив, голям креслив и скален.

 

Old-Tjikko-2011-07-19-001

Old Tjikko е норвежки смърч, който расте някъде из планината Фулуфелет в провинция Даларна в Швеция

Разбира се някак усещаме, че мнозина от вас може би се чудят кой е най-старият организъм на планетата. Най-старото открито дърво на планетата е смърч в Швеция, който е на 9550 години. Най-старото живо същество в света е актинобактерия, открита в ледовете на Сибир. ДНК анализ установява, че тя е на между 400 000 и 600 000 години.

 
 
Коментарите са изключени

Музикалните улици – когато пукнатините в пътя са там нарочно

Откакто автомобилът се превърна в движеща сила в глобалната култура, пътните инженери търсят начини да ограничат рисковете, свързани с шофирането.

Някои градове използват ограничения на скоростта и гъвкави ленти (които могат да сменят посоката на движение в зависимост колко е часа), за да коригират и контролират потока на трафика през пиковите часове. Много магистрали имат оребрени участъци, за да накарат автомобилите да вибрират, предупреждавайки за предстоящи завои или внезапни спирания или за да предупредят шофьорите, че карат твърде близо до мантинелата.

На няколко места по света обаче, последните се използват и за различен ефект. 

Чрез дълбочината и разстоянието на оребренията, инженерите могат да контролират тона и ритъма на вибрациите, които се произвеждат, когато водачът преминава над тях. Ако приемем, че автомобил се движи с постоянна скорост, по-близкото разстояние между оребренията правят тона по-висок, а по-далечното разстояние – по-нисък.

Във видеото хората от National Geographic показват как се използва този подход, за да се насърчат шофьорите да намалят скоростта си по един от най-емблематичните пътища в Америка: Road 66.

Шофьорите обаче трябва да карат точно по ограничението 45 мили в час (70 км/ч), за да чуят мелодията в правилното темпо и тоналност.

Не всички музикални пътища обаче са създадени да коригират поведението на пътя. Първият известен ни музикален път е създаден в Дания през 1995 г. Той е направен от двама музиканти и е се казва Асфалтофонът. За разлика от повечето музикални пътища, този използва издатини, а не вдлъбнатини, за да създава вибрации.

Около десетилетие по-късно в Япония шофьор на булдозер случайно прави вдлъбнатини на пътя и осъзнава, че с правилното им поставяне, тази техниката може да се използва за създаване на музика. Национален изследователски институт усъвършенства подхода на шофьора и създава четири различни мелодични пътища в цялата страна с надеждата, че ще привлекат туристи.

Спазването на ограничението на скоростта, за да чуете мелодията може и да забави хората, но също така може да ги накара да извадят телефон и да снимат клипче. Или пък да увеличат и да я чуят мелодията пискливо, защото им е по-забавно… Внимавайте.

 
 
Коментарите са изключени

Историята на Балто е истинска и автентична

Дивата Аляска винаги е привличала златотърсачи, авантюристи и писатели. Не случайно Джек Лондон пише някои от най-добрите си разкази и романи за ледената пустиня. Суровата местност поставя обитателите на сериозни изпитания, но когато човек успее да се приспособи ще опознае и нейната дива красота. „Дивото зове“ е един от тези разкази и проследява историята на много странна порода куче, което в един момент тръгва с вълците и намира своето място в глутницата.

Мнозина спекулират дали това наистина е истинска история или не, но пък има една, за която бихте се изненадали. Анимационния филм „Балто“ е история, която през 1995 година е хванала мнозина пред екрана. 2 часа от анимационните преживявания са доставили сериозни детски емоции, а най-добрата новина е, че всичко е истинска история. Историята за малко градче, което страда от епидемия и остава без лекарства е позната. В страховитата зима на Аляска, екип решава да впрегне кучетата и да премине повече от хиляда километра, за да достави необходимите медикаменти. По пътя се появяват мечки, опасни наклони, виелици и още много други невероятни приключения. Истинската история за Балто започва да се документира през 1925 г. отново в Ном. Единственият лекар в региона е Къртис Уелч.

Gunnar_Kaasen_with_Balto

Балто

Снимка: By Brown Brothers – image, website, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3607283

Същият много добре знаел, че ако скоро не се стигне до Анкъридж, градът му ще се изправи срещу зловеща епидемия. Разстоянието във филма е около 1000 километра, но дистанцията за покриване е от 1600 километра в едната посока. Самолетите в тази ера били изключително скромни и през зимата се прекратявали всички полети. Най-близкият град по жп линия бил Ненана, но разстоянието също било около хиляда километра. Екипът тръгва със 150 кучета и 20 човека на една от най-тежките експедиции.

Връщането е била по-трудната задача. Медицинският екип знае, че след като серумът е изкаран на жестоките минусови температури ще има около 6 дена, преди да изгубят неговите лечебни качества. Пришпорени да бързат, животните започват да умират по пътя в следствие на измръзване. Маршрутът е изминат за точно 5 дена и половина. Как светът разбира за този подвиг? Макар и комуникацията да не е била една от най-съвършените, подвигът бил споделен по радио вълните и мнозина слушали и се надявали, че смелите авантюристи ще успеят да стигнат на време. По време на радио предаванията, някои лекари решават да предотвратят бъдещи тежки експедиции и започват да работят за създаването на ваксина срещу дифтерит – заболяване на горните дихателни пътища, характеризиращо се с възпалено гърло, слаба треска и псевдомембрана върху сливиците.

Togo_the_dog_2014-06-17_22-40

Того

Снимка: By User:Wynford Morris – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=33449859

Може да откриете статуята на Балто в Сентрал Парк, Ню Йорк. Според много от жителите трябва да се отдаде почит и на друго куче на име Того, което е успяло да изведе шейните до финалната права. Освен това е водил кучетата около 500-600 километра по някои от най-трудните маршрути, Балто от друга страна е изминал едва 100 километра. Не е най-справедливото разпределение на славата, но какво да се прави. Филмът също е помогнал за преразпределянето на идеята, но това е друга тема. Важно е да споменем, че нито едно от животните не се е борило с мечка гризли, но пък са спасили около 10 000 човека.

 
 
Коментарите са изключени

Защо хард дискът винаги е отбелязан с буквата „C“

| от |

Откакто човекът сложи твърдия диск в персоналния компютър и записа на него операционна система (предимно MS-DOS или Windows), основният партишън, ако не и целият твърд диск, е обозначен с буквата „C“. Но защо? Ето защо.

Идеята за обозначаване на различни устройства за съхранение на данни просто с букви най-често се смята, че идва от операционните системи на виртуалните машини на IBM от 60-те години. И по-конкретно от операционните системи CP-40 и CP/CMS, а по-късно и при машините на Digital Research, Inc, които копират  CP/M операционната система. В ранните ОС от онова време (CP/CMS) буквите са били използвани най-вече за обозначение на логическите дискове, а по-късно (като например при CP/M) вече се използват и за отбелязване на физическите устройства за съхранение.

Това ни довежда до 1980 година, когато IBM се опитва да използва вече сравнително популярната по онова време операционна система CP/M за IBM Personal Computer. Преговорите между IBM и Digital Research, Inc спират по причини, които не са напълно ясни днес. Говори се обаче, че проблемите са започнали, когато Дороти Килдал, съпругата на създателя на CP/M, Гари Килдал, отказва да подпише споразумение за конфиденциалност с IBM в началото на преговорите. Тя им е казала, че няма да подпише такъв документ без първо да разговаря със съпруга си, който е извън града по работа. Това е някак необичаен ход, тъй като Гари често оставя подобни бизнес решения на съпругата си.

Този отказ, който явно силно дразни представителите на IBM, предполага се е бил по съвет на адвоката на Гари Дейвис от Digital Research. Но като се има предвид, че този тип неща са стандартна практика при бизнес преговори, цялата ситуация определено изглежда странно, като я погледнем днес и имаме предвид кои са страните в конфликта. Историята продължава по не особено щадящ начин. По-късно Гери Килдал твърди, че след завръщането си от бизнес пътуването, той и съпругата му стигат до споразумение и си стискат ръцете с представителя на IBM, Джак Самс, докато са на борда на самолет и летят за ваканция. Гери след това казва, че IBM не спазва това споразумение, а Самс от своя страна каза, че нищо подобно не се е случвало.

Каквато и да е истината, това, което знаем със сигурност, е, че IBM преминава от системата CP/M и вместо нея ангажира Microsoft, които от своя страна купуват лиценз на клонинг на CP/M, наречен 86-DOS. След това адаптираха 86-DOS за новия компютър на IBM като правят няколко значителни промени, и го преименуват на MS-DOS, макар че IBM го наричат PC DOS.

Тъй като се базира на копие на CP/M, MS-DOS взема схемата за надписване на дисковото устройство от CP/M, която от своя страна го взема от гореспоменатите предишни IBM системи. Заради копирането на много от елементите на CP/M системата, MS-DOS позволя по-често използваните софтуерни пакети, които могат да работят на CP/M, да бъдат сравнително лесно пренесени и в MS-DOS и съответно използвани в новия IBM PC.

5.25 inch floppy disk, front and back

5 1/4-инчово флопи

Всичко това ни връща към изначалната специфична схема за буквиране. Ранните персонални компютри обикновено не идвали с вътрешни устройства за съхранение на данни, защото те са доста скъпички (въпреки че твърдите дискове се появяват някъде през 50-те години). Вместо това те обикновено приемат някаква форма на дискети, като тези, които виждате на снимката горе. Те се използвани в MS-DOS и някои други операционни системи като били означени с „А“. Някои компютри се предлагали с две такива дискети, което разбира се, означава, че ще има и „B“. Когато и 3.5-инчовата флопи дискета (която всъщност не е флопи, освен ако не я разглобите) се добавя към архитектурата на компютрите, названието на дискетите като „A“ и „B“ вече е норма.

Когато твърдите дискове се появяват в повечето компютри в края на 80-те години на миналия век, тъй като първите две букви вече се използват за дискетите, логично обозначават третото устройство за съхранение на данни съответно „C“. Днес дисковете са основното устройство за съхранение на компютъра, но буквичката му напомня (сигурно вечно) за времето, когато не е бил.

Въпреки че изключително малко компютърни конфигурации все още имат флопи дискови устройства, това обозначаване на устройството се е задържало. Разбира се, в бъдеще като нищо именоването може да се промени.

Apricot portable

MS-DOS не винаги е използвала „C“ по подразбиране за твърдия диск на всяка система. Например, на компютър на британската компанията Apricot PC, пуснат през 1983 година, „А“ и „B“ са запазени за твърди дискове, а „C“ и „D“ за дискети.

 
 
Коментарите са изключени