shareit

Най-доброто възпитание започва с много любов

| от Цвета Митова |

Всичко за децата в детската градина

Едно интервю на Цвета Митова с Антоанета Григорова, директор на ЦДГ „Ведрица“

Антоанета Григорова е директор на една от най-престижните детски градини в страната , ЦДГ „Ведрица“ в Благоевград и е сред доказаните експерти във възпитанието и развитието на най-малките. С близо 30 години стаж г-жа Григорова е и тазгодишният носител на приза на „Димитър Кръстев Димитров-Мастера“ за обогатяващо педагогическо взаимодействие в предучилищна възраст. През годините изнася и множество доклади по проблемите на децата в различни форуми и конференции като специалист по образователен мениджмънт. В детската градина на г-жа Григорова, която е и най-старата детска градина в областния град децата ходят с желание, чувстват се обичани и приети. Антоанета Григорова няма нищо общо с остарялото клише за директор на детска градина. Тя е усмихната, модерна и грижовна госпожа, любимец на родители и малчугани. Професионалният ѝ подход поощрява децата да открият призванието си още от малки, развивайки индивидуалните си способности. Директорката на ЦДГ „Ведрица“ знае тайната за възпитанието на съвременните деца и помага на десетки родители да общуват с децата си по-добре. Твърди, че агресията при децата е само сигнал за липсата на любов, а най-важното, на което трябва да се научим е да обичаме децата си по правилния начин. Как да разбираме детето по-добре и как да се справим с предизвикателствата на детското възпитание? Какво трябва да знаем преди да запишем детето си на детска градина? По тези и други важни за родителите теми разговаряхме с г-жа Григорова.

Антоанета Григорова : Най-доброто възпитание започва с много любов

Какви са предизвикателствата пред децата , на които предстои да влязат в детска градина?

Децата по различен начин приемат детската градина. Характерно за тази възраст е кризата на три годишните деца. Плач, истерия, хапане, ритане, силно вкопчено в мама – всичко това са белези на съпротивата от страна на детето. Реагирайки по този начин се надява, че мама може да не го довежда повече в детската градина. Причините да реагират децата по този начин са от различно естество. Ето някои от тях:

Никога не са се отделяли от родителите си.
Не са посещавали детски ясли.
Отрицателно отношение на възрастните към детската градина.
Родителите не са подготвили децата си за детска градина.
Безпокойството на родителите се отразява на детето.

Пред децата стоят различни предизвикателства при постъпването в детска градина. За мъника всичко е ново: сграда, учители, занималня, деца, непозната среда, режим, заспиване без мама, обличане-събличане, хранене и други. То трябва да се стреми да ги преодолява. Това малко или много затруднява детето, води до дискомфорт, тъй като до този момент тези действия са извършвани от възрастния. Детето се чувства безпомощно, то не познава хората, които ще се грижат за него, то не знае че не е само, не знае че учителката ще му помогне, изпитва страх да не би да бъде оставено там завинаги.

За или против сте 5-годишните задължително да постъпват в детска градина?

Като учител и директор заставам зад задължителното предучилищно образование и възпитание. Защо? Първо, задължителния характер води до известни задължения към детето от страна на държавата. Осигуряват се финансови средства за издръжката на децата. Тук визирам не само храна, топлина, вода, но и учебни помагала и принадлежности. Това е свързано с финансовата страна. По-голяма тежест има социализирането на детето. В детската градина се формират качества, които помагат за по-бързата адаптация на детето в училище. Изграждат се умения, благодарение на които детето се справя по-лесно в училище. Научават се да общуват с възрастни и връстници, стават по-самостоятелни, уверени, по-лесно преодоляват трудностите. Подготвеното дете за училище се чувства по-сигурно. Много полезно е за децата билингви. Две години в детска градина преди училище подпомага овладяване на българския език.

Проблемите в семейството се изтъкват от психолозите като основна причина за агресията сред подрастващите най-вече по време на пубертета. Има ли агресия сред 4 – 5-годишните?

Дете, което познава от собствен опит енергията на насилието и в безсилието си да се справи и освободи от нея я пренася на по-слабите от него деца или животни. Агресията у детето винаги говори, че то се чувства застрашено. Когато няма друг начин да получиш внимание и мъмренето е внимание. Всяка детска агресия крещи за липсата на обич – не само към детето, а и в самата атмосфера, в която живее. Срещаме физическа и вербална агресия. Вербалната агресия е под формата на обида или заплаха. Лидерството също поражда агресивно поведение. Лидерът не подбира средства, за да бъде пръв. Физическата агресия се проявява, като удряне, блъскане, хапане.

Какво трябва да се промени в образователната система за най-малките?

В България предучилищното възпитание и образование е едно от най-добрите. То е достъпно за всяко българско семейство. Освен образователната и възпитателна функция, детската градина като институция има социална. Тя подпомага родителите при отглеждането на децата. Хубаво е, когато има кой да се грижи за детето, а възрастният да изпълнява служебните си задължения. В проектозакона на новия ЗНП е записано, че родителите дължат почит и уважение към учителите. Но дали ще е навсякъде така? Наред с положителните си страни има и такива, които биха могли да бъдат променени. Да се отделят достатъчно средства от Държавния бюджет за предучилищното образование и израза: “Парите следват детето/ученика“ да бъде забравен. Когато има повече средства ще има и достатъчно детски градини и училища, модерно обзаведени и оборудвани. Нормативът за брой деца в група да бъде намален. Учителят спокойно ще може да обръща внимание на всяко дете, той няма да бъде така напрегнат и стресиран. По-малкият брой деца ще доведе до други положителни страни-по-малко шум, повече пространство за всяко дете, по-спокойна грижа към детето. В помощ на учителите да има помощник-учители с придобита квалификация и нужното образование. За хигиената да се грижат хигиенисти, а помощник възпитателя да има отношение към обслужването на децата. Това разделение на длъжностите неминуемо ще повиши качеството на отглеждане, възпитание и обучение на децата. Обществото да бъде толерантно към учителската професия. Недопустимо е непрекъснато да се коментира, че учители стават тези, които нищо друго не са успели да учат. ВУЗ-овете да не свалят нивото на учителската професия. Но то да беше само до учителите! Все повече и по-често стават децата с потребности. Те трябва да се интегрират. Но за да бъде този процес успешен е необходимо да има специален учител или асистент затова дете през цялото време на престоя в детската градина, а не два пъти по 2 часа на седмица. Когато се отделят повече средства за образование, тогава ще се повиши качеството на образование. Във всички детски градини ще се подобри средата, а тя трябва максимално да се доближава до домашната. Не на последно място детския учител не бива да работи повече от 55 години. А още почти 10?

Кое е нещото, с което трябва да се справяте, да преодолявате ежедневно?

Нещото, което ме зарежда да се справям с ежедневните задачи е любовта към децата. Те знаят, че съм директора на детската градина, но в същото време се държат приятелски с мен. Приятелство получават и от мен. Това ми дава сили да вървя по не лекия път. Винаги съм си казвала и успокоявала, че заради тях си заслужава. Работата на директора е разнообразна. Той трябва да бъде администратор, да бъде мениджър, да бъде партньор с родителите, да бъде човек. Извън детската градина е съпруга, майка, приятел. Трудно се съчетават тези роли, но се стремя да ги изпълнявам еднакво добре. Семейството ми е ощетено от липса на време за тях, но го компенсирам по време на празници. Не смятам да разказвам как преминава един работен ден, тъй като те са различни.

Детската градина често се подценява. Какво ще посъветвате родителите?

Родителите не трябва да се страхуват от детската градина. Тя е за деца. Не може възрастния да замени връстника. Детето търси дете за игра. Децата се закаляват и изграждат имунитет. Тук децата се социализират. Научават се да общуват както с връстниците си, така и с възрастните. Научават се на етикет на поведение. Научават се да се самообслужват. Придобиват много умения и се формират качества, необходими за следващия етап от възрастта-училищна възраст. Тук се подготвят за училище. По достъпен начин и под формата на игра, която е водеща дейност за тях, опознават света. В детската градина намират първите приятели, които остават и за по-дълги години. Откриват се таланти, развиват се дарби. През последните години ставаме свидетели на това, че местата в детските градини не са достатъчно. Това е показател, че родителите имат необходимост от тях.

Телевизията, интернет и другите технологии според вас обогатяват или ограничават развитието на най-малките?

Има две страни. Според първата подпомагат развитието на децата. Тук имам в предвид, че малкото дете не може да чете и пише и гледайки телевизионни предавания, но подбрани от възрастния, то научава за света около него. Сядайки на компютъра свиква с новите технологии, преодолява страха и повишава самочувствието. Осъществява емоционална връзка с близки от далечни разстояния. Според втората, дългото стоене пред телевизор/компютър води до здравословни проблеми у децата. Неподходящите предавания засилват страха у децата, който може да окаже последствия върху психиката им. Играейки на игри с насилие води до отрицателни емоции, засилва желанието за отмъщение. Детето не общува реално. То не познава книгата, която също разказва много интересни неща. Заседяването пред телевизора и компютъра води до обездвижване, което от своя страна води до други последици.

Вие сте пряк свидетел на еволюцията при различните поколения. Казват, че новото поколение деца се раждат по-умни, по-отворени към света. След толкова години опит, намирате ли разлика?

След 28 години работа в детската градина бих могла да споделя, че децата се проявяват със своята индивидуалност. Но не бива да забравяме, че са деца и имат едни и същи потребности. Всички обичат и трябва да играят. Днешните деца са деца на 21 век. Еволюционните промени оказват влияние върху интелекта на родителите, а оттам и на децата. Децата днес са по информирани, те са със самочувствие, по общителни и освободени. Ние възрастните не трябва да моделираме децата като нас, ние трябва да подпомагаме тяхното индивидуално развитие. Всяко дете е индивидуалност и то носи своя заряд. Свидетели сме, че малките деца от най-ранна възраст могат да се справят с по два езика-майчин и чужд. Те лесно манипулират с технологии и комуникации. Прогресът на човечеството оказва влияние върху интелектуалното развитие на децата.

Какви съвети бихте дали на родителите, чиито малчугани тази година тръгват на детска градина, за да помогнат на децата си да преодолеят по-бързо и лесно страха? Как да подготвим детето за детската градина? Трябва ли по-отдалече да започнем да му говорим за нея?

Родителите и учителите са страни в отглеждането, възпитанието и образованието на децата. Като такива трябва заедно да се справят с процеса на адаптация на малкото дете в детската градина. Първо ролята на родителя. Когато дойде време детето да постъпи в детска градина, родителят е необходимо да запознае детето с нея предварително. Добре е да правят разходки до нея и да наблюдават децата как играят навън. С най-милите и топли думи да разкаже на детето си, че там ще го посрещне най-добрата учителка, че там ще си намери много добри приятели, с които освен че ще играе в детската градина, ще се виждат и извън нея. Възрастният трябва да разкаже на малкото дете затова, че в детската градина има много игри, че там ще научи много песни, танци, че там ще се забавлява както в детския кът. Детето трябва да знае, че мама и татко след като приключат задълженията си в работата ще го вземат и заедно ще бъдат през цялото време. Защо е необходимо да ходят на работа, и както по-големите каки и батковци ходят на училище, така и малките деца ходят на детска градина. Не бива да плашат детето с госпожите в детската градина, с помощник възпитателката, която ще го помоли да се храни. Още първия ден в детската градина родителя трябва да запознае персонала с някои индивидуални неща за детето си, като това че заспива като се погали по главичката или с любимата играчка например, затова че не обича дадена храна и т.н. Няма несвикнало дете. Има несвикнали родители. Да се разделят бързо с детето и при раздяла да му казват че много го обичат. Детето трябва да знае, че е обичано.

 
 
Коментарите са изключени

Бурното развитие и неточности на календара ни

| от |

Древните египтяни знаели, че за да се изчисли точно една година, е необходимо да се отбележи как са разположени звездите на небето в даден момент. По-конкретно, египетските жреци използваха Сириус, за да предскажат наводнението на Нил всяка година, което им даде вид, че могат да предсказват това събитие. Изучаването на Сириус също даде възможност на египтяните да станат първата цивилизация, преминала от лунен към слънчев календар.

Древните вавилонци използвали лунен календар, а и до днес мюсюлманските и еврейските календари са базирани на Луната. Хубаво, ако обичате традициите, но използването на лунен календар също има и един основен проблем. Лунният месец е 29,5 дни, което означава 12 лунни месеца са 354 лунни дни, което е около 11 дни по-малко от слънчевата година. За да разрешат този проблем, някои лунни календари добавят от време на време по един допълнителен месец, за да компенсират изгубения период. Това, например, е начинът, по който се процедира с еврейския календар.

Проучването на Сириус от египетските жреци обаче им позволи да преброят точния брой дни в една слънчева година. След това те подреждат лунните месеци в интервали от 12 месеца, като всеки от тях е 30 дни, а в края на годината се добавят още пет.

И с това изглежда въпросът е приключен, но има още един проблем – на всеки четири години Сириус се появява ден по-късно. Причината за това е, че слънчевата година в действителност е 365 дни и 6 часа, което обаче египтяните никога не взимат предвид, въпреки че го знаят. Така се оказва, че слънчевият календар пак дърпа назад като лунния, само че с много по-бавни темпове.

По времето на Римската империя при Юлий Цезар, календарът, който на този етап не е синхронизиран с около три месеца, вече има страхотна нужда от настройване. С помощта на Созиген, известен астроном от Александрия, Юлий Цезар стартира нов календар на 1 януари 45 г. пр. н. е. – календар, който е най-близо до слънчевата година от всеки от предшествениците му. Той става известен, разбира се, като „Юлиански календар“.

Созиген информира Цезар, че действителната продължителност на слънчевата година е 365 дни и 6 часа, както са знаели египетските свещеници. Астрономът смята, че логичното решение е просто да се добавя един ден към февруари, най-късият от римските месеци, всяка четвърта година. Това компенсира разликата – и така с тази хитра идея се ражда високосната година.

Този календар бързо се разпространява в цялата Римска империя, а също така се ползва и от цялото християнство през векове. И все пак, отново се появи грешка. Оказва се, че слънчевата година всъщност не е 365 дни и 6 часа, всъщност е 365 дни, 5 часа, 48 минути и 46 секунди. Тази разлика се натрупва само до един ден на всеки 130 години, но тук говорим за хилядолетия, така че отново има значение.

Към 16 век на пръв поглед незначителният проблем в изчисляването на слънчевата година с 11 минути и 14 секунди по-къса отколкото е, довежда до около 10 дни разлика между календара и реалната слънчева година. Това създаде особен проблем около равноденствията, които настъпваха 10 дни по-рано от отбелязаното в календара.

Григорий XIII

Очевидно трябваше да се направи нещо и затова папа Григорий XIII помоли Христофор Клавий, йезуитски астроном, да му помогне да реши проблема. Бързо откривайки, че въпросната грешка възлиза на 3 дни за период от 400 години, той измисли блестящо решение.

Гениалният астроном дава предположението годините, завършващи през 00 от този момент нататък да бъдат високосни, само ако се делят на 400. По този начин се премахват три високосни години на всеки три века, което дава лесно решение на проблема.

Предложението, кръстено на папата, който наема астронома, а не на Христофор, е пуснат в употреба в папските държави през 1582 г. Григорианският календар бързо е приет от Испания, Португалия, Франция и италианските държави още на следващата година.

Това беше време на големи религиозни катаклизми в Европа и много от протестантските държави не бързаха да признаят, че епископът на Рим е прав за каквото и да е. Лютераните в Германия най-накрая приеха промяната през 1700 г., докато Великобритания я отлага чак до 1752 г. Въпреки че към този момент Великобритания е натрупала вече значителната разлика от 11 дни, много хора протестираха бурно при приемането на коригирания календар.

Русия не приема Григорианския календар чак след руската революция през 1917 г. Дори през 1908 г. руският олимпийски отбор пристигна с 12 дни закъснение на Олимпиадата в Лондон заради нея.

По-нататъшният технологичен напредък през 20-ти век направи възможно още Григорианския календар да стане още по-точен. Например, беше предложено, че за да се поправи още по-малка неточност в него, един ден трябва да се добавя на всеки 3,323 години, а годините, които се делят на 4000, няма да бъдат високосни.

 
 
Коментарите са изключени

Наистина ли пиратите са ползвали дъската, за да убиват хора

| от |

В продължение на хиляди години пирати от различни видове са плячкосвали невинни кораби из морета и океани. Техните подвизи са документирани от хора като Цицерон и Омир в древен Рим и Гърция, а викингите сами описват набезите и приключенията си по вода през средните векове. Въпреки това, кръвожадните пирати, които най-често се изобразяват във филмите и книгите днес, са тези от златния век на пиратството – тоест 16 и 17 век.

British sailors boarding an Algerine pirate ship

През това време пиратите бяха не само често срещани, но много от тях – „частниците“ – всъщност бяха наемани от правителствата на различни държави, за да крадат от други държави или да воюват срещу тях. Испания по това време доминираше в Новия свят и имаше много кораби, които превозваха богатство обратно към страната. Мисълта за злато, сребро и скъпи подправки беше твърде примамлива за много други страни, които искаха да сложат край на монопола на Испания за своя сметка. Така те наемат частници да свършат мръсната работа по кражбата на част от товара.

В холивудското представяне на този Златен век на пиратството, както и в почти всички анимации, стандартният начин да се екзекутира човек на борда на пиратски кораб е с прословутото ходене по дъска. Но преди да се появят силно продуцираните капитан Кук, капитан Флинт и капитан Джак Спароу, хора като Черна брада, Калико Джак и капитан Кид обикаляха световните водите не само на лента, а наистина. По време на обирите си тези истински пирати всъщност караха ли хората сами да се хвърлят към смъртта от дъската през борда на корабите им? С риск да разочароваме фенове им отговорът е най-вече „не“.

Пиратите караха хората да ходят по дъската от време на време, но историческите извори показват, че практиката е била изключително рядка. Всъщност пиратите предпочитат да не убиват жертвите си. Ако те добиеха репутация на убийци, членовете на екипажа на всеки кораб, който превземаха, просто щяха да се бият до смърт, което би влошило много условията на работа, вместо просто да ги оставят да вземат каквото искат и да бягат. Ако трябваше да се отърват от някого, много по-бърз вариант е просто да го бутнат зад борда, а не да слагат дъска и да ги карат сам да се хвърля.

Бартоломей Робъртс 

Може би по-кръвожадните пирати биха потормозили психологическите жертвите си, преди да ги качат на дъската? Не точно. Блек Барт – известен също като Бартоломей Робъртс – беше пиратски капитан, известен с донякъде психическия тормоз върху жертвите си. Той беше невероятно успешен пират, за когото се твърди, че е ограбил над 400 кораба и е натрупал около 50 милиона паунда в откраднати стоки. Той също имаше репутация на насилник и измъчва жертвите си. Но за него се знае със сигурност единствено, че за всичките си години пиратство е накарал само един човек да ходи по дъската.

Що се отнася до някои други конкретни примери на пирати, които са карали хората сами да се хвърлят във водата, един от по-известните случаи е бил на борда на холандския кораб Vhan Fredericka. През 1829 г. пиратите се качват на кораба в близост до Вирджинските острови и убиват почти всеки член на екипажа, като завързват гюлета за краката им и ги карат да се хвърлят зад борда. Въпреки това, общо взето, има само около пет случая на прословутото ходене по дъската, които могат да бъдат доказани от историческите извори. Възможно е да е имало и други случаи, които не са били записани или чиито записи са загубени във времето, но най-вероятно практиката не е била толкова често срещана.

Самата фраза „ходене по дъската“ датира от 1769 г., като първото й споменаване е, когато моряк на име Джордж Ууд призна пред свещеник, че е накарал няколко мъже да „вървят по дъската“. Въпреки че изповедта на Ууд със сигурност се е случила,  дали Ууд действително е карал хората да ходят по дъската все още не се знае поради липсата на преки доказателства.

Фразата става по-популярна през 19 век, когато писатели започват да я използват в книгите си. През 1837 г. Чарлз Елмс пише момчешка история, наречена „The Pirates Sown Book“, която твърди, че американски пират аматьор, Стейд Бонет, убива хора именно по този начин. През 1881 г. излиза „Treasure Island“ от Робърт Луис Стивънсън. Ходенето на дъска се споменава най-малко три пъти в книгата и популярността на й несъмнено е причината тоа да стане толкова популярна тема в художествените пиратски истории.

 
 
Коментарите са изключени

Смелата Нели Блай и приключението й в лудницата

| от |

Днес ще научим за подвига на Нели Блай – жената, която по собствена воля постъпи в лудница, за да може да разкрие ужасните неща, които се случва вътре.

Елизабет Кокран Сийман е родена през 1864 г. и е смятана за най-непокорната от петнайсетте деца в семейството си. Фамилията й изпада в сериозни финансови затруднения след като баща й умира, когато тя е само на 6 годинки. По това време не се очаква жените да работят кой знае какво и затова беше трудно на майка й да си намери достатъчно доходоносна работа, за да издържа всички.

Nellie Bly3

Елизабет Кокран Сийман

Когато Елизабет е на 15 години, решава да отиде да учи за учителка. За съжаление обаче няма достатъчно пари, за да продължи след първия семестър и се връща у дома при майка си в Питсбърг. Нямаше много опции и там – тя помага на ръководството на пансион, но работа на пълен работен ден е трудно да се намери.

Не след дълго Елизабет прочете поредица от статии от Тихия Наблюдател („Quiet Observer“) – псевдоним на Еразъм Уилсън, един от най-известните журналисти в Питсбърг. Мъжът беше тихо наблюдавал, че мястото на жените е вкъщи, разбира се боси, бременни и готвещи вечеря на съпрузите си, като междувременно масажират краката им и им носят бира… Еразъм казва, че жените да работят е „чудовищност“. Елизабет е разгневена от мнението му, тъй като знаеше, че тя и много други момичета трябва да работят, за да поддържат някакво качество на живот за себе си и семействата си.

Вероятно проявявайки онази „непокорна“ жилка, която родителите й бяха открили в нея като дете, Елизабет пише писмо до вестника относно обидните статии. Редакцията всъщност харесва пищната природа и качеството на писане, показани в писмото й и я наемат като автор, давайки й псевдонима „Нели Блай“.

Първата й статия е за трудностите, с които се сблъскват бедните работещи жени, но вестникът настоява да се съсредоточи върху по-женски теми. Нели обаче не се интересува да пише за модата и скоро се отказва от писането и се отправи към Ню Йорк, където ще направи и големия си пробив.

На 22 септември 1887 г. New York World влиза в контакт с нея, за да напише статия за вътрешното функциониране на печално прословутия дом за психично болни на остров Блакуел.

Те искаха да знаят какво се случва зад вратите на зданието и усмивките на облечени в бяло медицински сестри и Нели споделя това любопитство. Редакторът й не успява да й предложил особено солиден план как ще я изкара от институцията, след като наблюденията й приключат, но обещава, че това все пак ще стане по някакъв начин. Задачата на Нели е проста: „Напиши нещата така, както ги завариш, добри или лоши.“

Nellie Bly-Mad-House-07

Нели Блай, преглеждана от психиатър

Но първо, Нели трябваше да бъде приета, което означаваше, че трябваше да се прави на психично болна. Тя реши да се представи като бедно момиче под името Нели Браун, което търси работа във „Временния дом за жени“. Там започна да се държи като „луда“ в опит да я приемат. Тя каза, че се страхува от другите жени, говори неясно и прекара първата си нощ, вперила поглед в една стена. Блай казва, че друга жена от дома сънува кошмар, че луда Нели тръгва към нея с нож – планът й явно работеше.

Персоналът в крайна сметка вика полиция да отведат Нели. Тя е изправена пред съдия Дъфи, който вика лекар, който да я прегледа. Така Нели Блай беше обявена за луда. По-късно е прегледана от втори медицински експерт, който казва:

Определено е побъркана. Считам я за безнадежден случай. Тя трябва да бъде приета някъде, където някой да се погрижи за нея.

Тъй като приемането й привлече малко медийно внимание, едно от най-големите притеснения на Нели беше, че някой репортер ще дойде, за да разбере повече за нея, защото „ако има някой, който може да разгадае мистерия, това е репортер“.

Независимо от това, тя успя да стигне до острова неразкрита, а веднъж попаднала там Нели вижда най-напред как пациентите са водени при лекарите. Една жена просто има треска преди да я приемат в психиатричната институция и не беше по-луда от Нели. Друга жена беше германка и тъй като лекарите не можеха да я разберат, тя не получи шанс да им обясни какво й е. Когато дойде ред на Нели, й бяха зададени няколко въпроса, до голяма степен свързани със здравето й. Лекарят обаче бе много по-загрижен за медицинската сестра, с която флиртува.

Блай реши да спре да се преструва и да се държи нормално, веднага щом пристига на острова. Сестрите едва забелязват промяната. Тя отбеляза, че „колкото по-нормално говорех и се държах, за толкова по-лудa ме смятаха“.

Животът в лудницата, открива скоро Нели, не беше подходящ дори за наистина лудите. Тя е подложена на обливане с ледена вода, спане на студено, словесен и физически тормоз от медицинските сестри, изолация и страх да не избухне пожар, защото вратите се заключваха индивидуално, а прозорците бяха преградени, така че ако избухне пожар, вероятно повечето от пациентите ще умрат.

Блай прекара в „лечебното“ заведение само 10, но жестоки дни, след които казва:

Какво, освен изтезания, би накарало човек да полудее по-бързо от това лечение?… Вземете една идеално здрава жена, затворете я и я накарайте да седи от 6 сутринта до 8 вечерта на една пейка, не й позволявайте да говори или да се движи, не й позволявайте да чете и не й казвайте нищо за външния свят, давайте й лоша храна, дръжте се сурово с нея и вижте колко време ще й отнеме да полудее. Два месеца при тези условия биха я превърнали в психическа и физическа развалина.

Към края на престоя си Блай притиска лекарите да й дадат отговори. Как можеха да определят дали една жена е луда или не, ако не я изслушат? Тя настоя да й се направи пълен преглед, за да се убедят, че е здрава, но лекарите я пренебрегват, мислейки, че ги лъже. Блай по-късно пише: „заведението на остров Блекуел е човешки капан за плъхове – лесно е да влезеш, но веднъж там е невъзможно да излезеш“.

За нейно щастие, редакторът й спазва обещанието си да я измъкне и след 10 дни в лудницата тя вече е на път за Ню Йорк. Първата част от нейния материал за условията в Блекуел беше публикувана няколко дни по-късно. Читателите бяха ужасени, а Блай се превърна в знаменитост, хвалена за храбростта си по време на престоя си в лечебното заведение.

Лекарите и медицинските сестри, разбира се, бяха пълни с оправдания, които обаче не бяха взети под внимание. Историята на журналистката успява да наложи много промени – малко по-малко от 1 милион долара бяха дадени на Министерството на обществените благотворителни дейности и лечебни заведения (около 25 милиона долара днес) в резултат на нейното проучване, което позволи по-добри и по-безопасни условия и по-добро лечение на пациентите.

 
 
Коментарите са изключени

Робът на Фернандо Магелан може би обикаля света преди него

Няма никакво съмнение, че Магелан е възнамерявал околосветското му пътешествие му да мине успешно, когато тръгва от Испания на 20 септември 1519 г. Той е планирал внимателно всичко, надявайки се да докаже, че хората могат да плават по целия свят, както и да стане първият, който го направя. Амбицията му беше вдъхновена от приключенията на предишни изследователи като Христофор Колумб и Васко Нунес де Балбоа – човекът, който премина през Панамския провлак и стигна до Тихия океан. Имаше малко съмнение в съзнанието на Магелан, че това може да се направи.

Пет кораба напускат Испания, но само три стигат до Тихия океан. Един от корабите е изгубен при опит за бунт, когато експедицията плаваше по Южна Америка; друг беше изоставен, когато минават през място, което днес ни е известно като Магеланов проток, тъй като им отнема месец, за да стигнат до Тихия океан и съответно губят всякаква надежда за успешен край на цялото пътуване.

Останалите три кораба плават в Тихия океан около три месеца, без да могат да се снабдят отново, преди да акостират в Гуам. Екипажът беше много близо до това да умре от глад, но гигантският океан вече беше зад тях и изглеждаше, че ще успеят да стигнат до островите Спайс и след това да завършат обиколката си.

Magellans death

Те пътуват през Филипините, които вече бяха картографирани, но тук Магелан срещна смъртта. Той се замесва в местна война и в крайна сметка е убит на бойното поле на 27 април 1521 г.

Енрике беше до Магелан още от 1511 г., когато Фернандо го приема като плячка от война и незабавно го преименува на Енрике от каквото и име да е имал преди това (и до ден днешен не знаем как се е казвал). И така, щом Магелан не е първият човек, който обикаля земното кълбо, кой е? Това подлежи на дебати.

Все пак тази чест може да е на личния роб на Магелан, Енрике от Малака, макар че не е съвсем ясно дали той е покрил и последните около 1000 мили, необходими, за да завърши официално пътуването, или ако го е направил, кога точно е станало това.

HenriqueofMalacca

Енрике от Малака

Той беше важен член на екипажа на експедицията. Антонио Пигафета, учен и един от двамата на борда, които си водят дневник (който по-късно е издаден със заглавието „First Voyage Around the World“), пише, че робът е една от причините Магелан да успее да убеди испанския крал да финансира експедицията. Освен всичко друго, кралят беше очарован от цвета на кожата на Енрике и способността му да говори свободно няколко различни езика.

Има значителни доказателства, че Енрике е бил или от Малака (както е посочено в завещанието на Магелан), или от остров много близо до Малака, Суматра. Това се подкрепя и от факта, че Енрике е бил преводач на екипажа в района на Индонезия. В такъв случай робът всъщност е изключително близо до завършване на обиколката на земното кълбо, когато се връща отново в този регион след експедицията, много преди останалите европейски изследователи да бъдат дори близо до Испания.

8 Maravedís de Felipe III (1607) Acuñada en Segovia

 

Не се знае само дали действително е успял да се прибере вкъщи, тъй като изчезва от експедицията, не защото умира, а защото (и на пръв поглед с право) предава екипажа си. Според завещанието на Магелан, след смъртта му, Енрике трябва да бъде освободен и да му се дадат 10 000 мараведи (испански монети) от имението на Магелан, за да се издържа. Капитанът на Сантяго Хуан Серано обаче решава да игнорира завещанието и казва на Енрике, че ще остане роб. Най-вероятно той е взел това решение, просто защото експедицията се нуждаеше от преводач и тъй като наближаваха дома на Енрике, той може би щеше да напусне, ако му бъде предоставена свободата.

Капитанът обаче скоро ще плати с живота си за задържането на Енрике като роб.

Четири дни след смъртта на Магелан, докато е на остров Себу, Пигафета твърди, че Енрике, докато превежда, казва на началника на Субтут, Раджа Хумабон, че европейците ще се опитат да поробят него и хората му, както направиха със самия роб. Хумабон след това кани на вечеря няколко от офицерите и екипажа. Самият Пигафета казва, че остава на кораба заради рана, която е получил няколко дни по-рано. В крайна сметка няколко члена на екипажа се връщат и казват, че местните се държат странно. По-късно писарят пише:

Едва бяха изрекли тези думи, когато чухме силни викове и рев. Веднага вдигнахме котва и се приближихме близо до брега. След като стреляхме няколко пъти, видяхме Джон Серано ранен да ни вика да не стреляме повече, защото местните ще да го убият. Попитахме го дали всички останали са мъртви. Той каза, че всички са мъртви, с изключение на преводача. Той ни помоли сериозно да компенсираме Енрике с част от стоката преди да го освободим, но Йохан Карвайо, неговият придружител [както и други хора], не искаха да позволят кораба да стига до брега, за да остане под наше влияние. Но въпреки че Серано плачеше и ни молеше да не плаваме толкова бързо, защото ще го убият, ние веднага отплавахме. Не знам дали е жив или мъртъв.

Действително, Енрике успешно си отмъсти на Серано, който му отказа свободата, както бе предвидено в завещанието на Магелан. Независимо дали Енрике наистина предава своите или не, той вече е свободен човек и очевидно невредим и без намерение да се връща на кораба, тъй като не се споменава, че моли да дойдат да го вземат, както Серано. Така че историците смятат, че вероятно той е бил приятел с местните жители, макар че тук той изчезва от историята и затова не можем да бъдем сигурни какво точно става с него.

Ако е останал жив и в добри отношения с местните жители, за да се върне у дома му бяха нужни месец или два и той би най-вероятно е наясно с това. Ако тръгва за вкъщи това доста скоро след бягството си, той определено щеше да стигне преди европейците, тъй като беше оставен на Себу на 1 май 1521 г., около 15 месеца преди експедицията да се върне в Испания.

Няма обаче документирани доказателства, така че не можем да бъдем сигурни.

По-добре документирани са действията на малкото останал екипаж на кораба Виктория и нейния нов капитан Хуан Себастиан Елкано. Този кораб беше единственият от експедицията (изобразен на картината най-горе), който се завръща в Испания след обиколката на света. Той пристига на 6 септември 1522 г. – около три години след като отплава – като само 18 мъже са били на борда от първоначалните 241 (или повече).

Въпреки че Магелан не е завършил пътешествието си и няма основание да се нарича „първият човек, който обикаля земното кълбо“, той е първият човек, планирал успешна експедиция. Преди смъртта си той също допринася за „епохата на откритията“, като намери път към Тихия океан от запад.

 
 
Коментарите са изключени