Наградата е доверието, а не властта

| от |

Автор: Мария Николова (5corners.eu)

247056_1974041025122_398781_n

Идват избори. Любимото ми време от годината. Поне беше. Защото една кампания, както аз я разбирам, е битка на идеи и визи, състезание между каузи и личности, в което голямата награда е доверието на хората. Всъщност не, не кампанията, политиката трябва да е такава. Всеки ден, всеки час, всяка възможна минута на тези, които искат да са политици, трябва да е посветена на борбата за доверието на гражданите. Това не включва само говорене и мъдро кимане от рода „Да, да, чудесно ви разбирам”. Не включва непрекъснато показване по телевизора и изскачане от страниците на вестниците. Това, безспорно го има, но не е основното. Основното е търсенето и намирането на решения, тяхното адекватно прилагане и изправяне пред следващия проблем.

Политиката, както аз я разбирам, е занимание, в което трябва да вложиш душата си, енергията си и идеите си. Да си политик означава, че общността е по-важна от собствените ти интереси. Личната облага изобщо не трябва да е тема. Хващаш се с ясното съзнание, че никой няма да ти благодари за това, което вършиш или се опитваш да вършиш. По-вероятно е да чуваш предимно мрънкане, критика и откровени обиди. Не, че няма признателност, просто отрицанието винаги е по-кресливо и шумно.

Да си политик, както аз го разбирам, не означава да си винаги и непременно съгласен с мненията и исканията на хората. Дори напротив. Твоята роля е да отсяваш, да виждаш приемливото и неприемливото, да знаеш кое е приложимо и ще работи в следващите десет години в полза на обществото, така известната „визия” за нещата. Но задължително условие е да знаеш какво искат хората, да го вземеш под внимание. И да си заслужил достатъчно от тяхното доверие, за да можеш да им обясниш защо нещо ще се случи, а друго не. И те да знаят, че утре пак могат да ти кажат какво ги вълнува, какво ги боли. Да не приемеш искания, не означава да лъжеш. Означава просто, че не ги приемаш. Но трябва да кажеш защо.

Да се занимаваш с политика, както аз го разбирам, е да вярваш истински това, което говориш и правиш. Политиката е страст. Политиката е отговорност. Политиката е призвание. А основната награда е доверието на хората, а не властта. Властта просто е по-голяма, дори огромна отговорност. Може би съм идеалист. И това не е лошо. Лошото е, че в нашето общество товарим думите с извратени значения. А напоследък идеалист е равно на глупак. Поне в това се опитват да ни убедят.

Предизборната кампания ми е любимото време от годината. Поне беше. Защото вече няма състезание на идеи, няма битка за печелене на доверие, няма каузи и визии. Има само шум в пространството. И то казано с най-мекия тон. Има мръсотия, петна, лекета и цензура. Има защита на интереси, не мога да отрека, но те са на определени, известни на обществото хора. В публичното говорене щъкат опорни точки, спуснати, като гледам Украйна, от Москва, които до такава степен отвращават обществеността, че тя отново се затваря в себе си с мисълта „Нищо не зависи от нас”.

Мислех си, че кампанията през май 2013 ще е най-мръсната, провеждана изобщо през целия ни многострадален преход. Уви, подцених жалкото желание на шепа хора да оцелеят в прожекторите на „славата”, жалкото желание да угодят на господарите си, независимо, че угаждайки жертват цял един народ. Жертват мечтите и животите на цели поколения.

Това, което ежедневно ни залива от медиите, няма нищо общо с реалните проблеми на хората, няма нищо общо с дневния ред на обществото, няма никаква връзка с нормалното развитие на една държава. Но има връзка с нечии интереси. Има връзка с желанието на шепа хора да отвратят смислените хора до степен, че те повече да не искат да се занимават с нищо свързано с публичност. Има връзка с перверзната идея България да не е в Европа, а да е един предан васал, населен с едно благодарно стадо, което да бъде използвано като маша или преграда.

И въпреки това… въпреки собствените ми невесели мисли, аз все още вярвам, убедена съм, че в България има хора с визия и идеи, които не са съсредоточени в собствения им пъп. Хора, които и да бъркат, признават грешките си, поправят ги и се учат от тях. Вярвам, че има хора, които все още искат да направят нещо за тази държава. Вярвам, че все още тук, в България, има политици.

 
 

Да загреем преди „Убийството на Джани Версаче“

| от chronicle.bg |

Очакваме 17 януари 2018 от няколко месеца вече и еуфорията около втория сезон на American Crime Story е неистова. Премиерата на „Убийството на Джани Версаче“ беше снощи по американската мрежа FX.

Първият сезон, „Народът срещу О Джей Симпсън“, беше успешен във всяко отношение и сме нетърпеливи да разберем къде спрямо него ще застане „Убийството на Джани Версаче“. От мащабната рекламна кампания, преливаща от тийзъри и трейлъри разбрахме само, че ни очаква пищност до безкрая и отвъд, че ще гледаме красиви мъжки и женски тела и че семейство Версаче са на тръни да не би Мърфи да ги очерни. Дали всичко това е вярно, в България предстои да разберем. Официалната премиера у нас е на 23 януари в ефира на FOX.

А засега най-доброто, което можем да направим, е да обобщим какво, що и всичко останало, за което си струва да следите този сериал, независимо дали си падате по и без това уникалния Раян Мърфи или империята на Джани Версаче.

Какво?

„Убийството на Джани Версаче“ е базиран на романа на американския автор Морийн Орт Vulgar Favors: Andrew Cunanan, Gianni Versace, And The Largest Failed Manhunt In US History. Център в книгата са събитията около убийството на известния дизайнер, случило се на прага на дома му в Маями бийч на 15 юли 1997 г. Основателят на модната империя „Версаче“ е прострелян няколко пъти от 27-годишния сериен убиец Андрю Кънанан, който по онова време вече има най-малко четири извършени убийства зад гърба си. Част е от списъка на ФБР с 10 най-издирвани престъпници, докато не се самоубива осем дни след като убива Версаче.

Кой?

Още в началото на миналата година разбрахме, че Дарън Крис (който работи с Раян Мърфи в Glee) се присъединява към актьорския състав редом до венецуелския актьор Едгар Рамирес. Първият играе Андрю Кънанан, а втория – Версаче. Пенелопе Крус е Донатела Версаче, а Рики Мартин е Антонио Д’Амико – дългогодишният партньор на дизайнера, който пие кафе на терасата на дома, когато чува изстрелите. Другите имена в състава са Макс Грийнфилд (в ролята на братът на Джани и Донатела, Санто), Фин Уитрок (Джефри Трейл, първата жертва на Кънанан), Аналий Ашфорд и Нико Евърс-Суиндел (Лизи и Фил Коут, приятели на Кънанан).

Versace’s bell

A post shared by Ryan Murphy (@mrrpmurphy) on

Къде?

По време на TCA Press Tour през 2016 Раян Мърфи разкрива, че снима в самото имение на дизайнера. Години след убийството къщата е продадена и е превърната в хотел. По тази причина екипът е имал възможност да заснеме голяма част от сцените в къщата, където са се случили. Дори сцената с убийството е заснета на същото място.

С какво е по-различен?

Ако се притеснявате, че „Убийството на Джани Версаче“ е реплика на „Народът срещу О Джей Симпсън“ (което по принцип не е лошо, но не това е целта на втория сезон), можете да си отдъхнете. Сюжетът може да е в същата епоха и да включва богати знаменитости, но тук става въпрос за истински, ожесточен лов на мъже, а не за съдебен процес. Всичко всъщност е различно. На първо място знаменитостите – О Джей няма много общо с Версаче. Единият е афроамерикански спортист, а другият италиански диазайнер, който царува не само в модата, но и на дансинга на всички партита по онова време. С три думи – всичко е различно!

Защо?

Защо да го гледате? Откъде да започнем? Раян Мърфи е зад проекта. Дарън Крис го разкрасява. Пенелопе Круз по принцип е уникална и трябва да се гледа навсякъде. Рики Мартин е повече от секси. Костюмите! Декорът, музиката, съспенса и всички други пинизи на Мърфи. Ако това не стига, добавете историята на едно от знаковите убийства в края на миналия век и дано това е достатъчно.

 
 

Том Пети е починал от неволна свръхдоза от седем лекарства

| от |

Рокпевецът Том Пети е починал през октомври вследствие системно нарушение на работа ан органи, предизвикано от неволно свръхдоза със седем лекарства, съобщи службата по съдебна медицина на Лос Анджелис, цитирана от Ройтерс.

Смята се, че кончината на Пети на 66-годишна възраст се дължи на комбинирана токсичност от фентанил, оксикодон, темазепам, алпразолам, циталопрам, ацетилфентанил и деспропионил фентанил.

Причината за смъртта се категоризира като „злополука“.

Пети, сред чиито хитове са „Refugee“, „Free Fallin'“ и „American Girl“, бе намерен в безсъзнание в дома си в Малибу на 2 октомври м.г. и почина броени часове по-късно в болница.

 
 

Чат програма работи, само когато имате по-малко от 5% батерия

| от chr.bg |

Изразохдваме страшно много мисъл в опит да изстискаме още малко батерия от телефоните си. Apple дори предлагат евтина смяна на батерията на айфоните, a телефоните с Android ще показват коя програма колко енергия източва.

Не е изненада в такъв случай черният хумор на програмиста, създал чат програма, която работи само когато телефонът има по-малко от 5% батерия. Тя доста подходящо се казва Die with me.

Създателите на програмката са белгийци. Те казват: „Искахме да изкараме нещо положително от момента, когато човек има малко батерия. Супер много се забавлявахме, докато я създавахме.“

Проектът им започва през 2016 година и вече е завършен и готов за сваляне.

 
 

Какво да скрием от европредседателството

| от |

Шест месеца са много. Толкова време е достатъчно дори сезоните да се сменят, представяте ли си! 

По принцип мотото „Да не се изложим пред чужденците“ е доста тъпо. Но все пак е кофти да се изложим пред чужденците и затова, докато се правим, че не ни интересува, трябва да помислим как все пак да не го направим.

За щастие можем да избегнем излагане с далеч не толкова мащабна операция. На първо време – много добре знаем какво не ни е наред, защото го въртим всеки ден. Да, за първи път в историята на света хроничното ни мрънкане ще влезе в употреба.

Лесно е! Представете си, че някой ви идва на гости – какво правите? Всичко, което не харесвате отива или заметено под килима, или прибрано по шкафове, гардероби и детски стаи. Тази метода е толкова проста, че ни отблъсква, защото не е ни отива на егото да си решаваме проблемите толкова елементарно. Но днес ще ни отива.

На първо време трябва да се лишим от уличните дупки, уличните кучета и хората, които живеят на улицата, за да си помислят чужденците „Брей, тези българи колко луксозно живеят“. Да запълним дупките по улиците е морално, за разлика от това просто да разкараме останалите две. Оставете това, ами си е и доста работа.

Сега е моментът да падне един хубав, полуапокалиптичен сняг! Да покрие всичко, само НДК да се вижда. Освен очевидните ползи от бедствието, като бонус резултат хората няма да имат избор освен да се пречупят и да заискат още лифтове. 

Следва интернет и телевизиите. Пълно информационно затъмнение! Никой чужденец не бива да вижда какво правим и казваме в интернет или по телевизията. Единственият канал, който дават по телевизията, е Discovery, а единственият сайт в интернет – Wikipedia. Но не искаме да изглежда така все едно хората нямат мнение. Искаме да изглежда така все едно хората имат мнение, но си го базят за себе си и се образоват преди да го изкажат.

Накрая е нужно да прикрием самият факт, че много ни интересува какво мислят другите. Не знам дали гледахте репортажа за готвачите, които се грижат за нашите евро гости. Всички традиционни блюда бяха сервирани по специален изключително красиво подреден начин, който няма нищо общо с този, които сме свикнали.

Никакви такива повече! Шопската салата вече се прави в леген, сипва се с черпак и се сервира така. Пред хората. 

Какъв пиар само би било това!