shareit

Надпревара без край

| от |

Альона Нейкова

„Жена на годината“, „Мъж на годината“, „Човек на ХХI век“, „Мисис Баба“, „Мис България“, „Модна икона“ – всички тези, а и доста други конкурси създават усещането, че в страната ни тече безкрайна надпревара кой е по-по-най. Титли, корони, ленти, мечове, статуетки и т.н. се връчват на знайни и не чак толкова известни личности. И наред с гордостта, че и у нас има доста достойни българи, заслужаващи признание, се поражда и червеят на съмнението: дали всички тези прояви са подплатени с реални постижения или става дума за пореден пиар трик.

Публичното разгласяване на подобни събития вещо действа в няколко направления. Най-напред отупва прахта от позабравените през изминалите години организатори на такива прояви. Също така се опитва да поизлъска ореолите на някои „звезди“ или да допринесе за раждането на нови имена на небосклона на суетата. Вдигането на шумотевица около тези надпревари обаче често обърква свикналия на какво ли не наблюдател на светския и бизнес живот у нас. Многобройните категории, добре обмислените скандали около номинираните, както и спонтанните реакции на недоволните от избора на журито допринасят за продължителното и напоително задържане на темата в информационното пространство.

Всеки човек има право на своите 15 минути слава – тези думи на Анди Уорхол като че ли илюстрират най-добре стремежа на съвременниците ни да бъдат публично потупани по рамото. Надали някой трезвомислещ би посмял да оспорва важността от поощрения. Проблемът като че ли се мултиплицира най-вече от факта, че от подобни „признания“ не следва нищо. Абсолютно нищо! И когато „победителите“ се приберат по къщите си, на получените „награди“ е отредена една и съща съдба – да тънат в прах и забрава. И така – до следващия конкурс, до поредната шумотевица, до идната година…

 
 
Коментарите са изключени