На СУ – с обич и омерзение

| от Цвети Иванова |

Спомням си ясно първия път, когато прекрачих прага на Софийския университет. Заедно с бъдещите ми колеги стояхме скупчени един до друг в аулата и се кокорехме с огромните си заешки очи пред чудесата на университета. Всичко беше толкова голямо – колоните, залите, преподавателите, вратите. Миризмата от стола на Ректората ни вълнуваше и ни караше да се чувстваме студенти, а цигарите в двора пред библиотеката бележеха бъдещето ни на бакалаври, магистри и докторанти.

После дойде първата лекция. Увод в психологията. Онова, което съм запомнила, е разкопчаният дюкян на професора. Първа сесия. Нощни часове на учене, тръпка, потене и деня на изпита. Отново стояхме скупчени този път пред кабинета на проф. В.Д., който ще ни изпитва по систематична философия. Беше ни казал да прочетем пет книжки, написани от него. Стояхме пред кабинета като съвестни говеда, готови да излеят наученото пред авторитета. Оказа се излишно, тъй като присъствието на книжките в ръцете ни беше достатъчно за шестица.

Цяла година ентусиазмът ни не стихваше. Този колос, Софийският университет, ни караше да се страхуваме от него, но и ни закриляше – с името, авторитета и архитектурата си. Впоследствие лека полека започнаха да се промъкват издайнически симптоми на разочарование. Защо някои преподаватели не изискват от нас да сме учили, а се задоволяват с покупката на учебниците им? Защо в кабинета с гръмкото име „Отдел студенти“ се отнасяха към нас като с вредители? Защо някои преподаватели бяха толкова влюбени в словото си, че нямаха желанието и търпението да създадат връзка със студентите си?

Разбира се, толерантността има своите граници.

Мой колега не успя да мине изпита си по когнитивна психология. Оказа се, че докато е copy-paste-вал темата за реферата си, не е положил достатъчно усилия да уеднакви шрифта и да махне интернет източника на собствените си разсъждения, след което му се наложи да държи изпита повторно. Като млад психолог той се поучи от грешките си и втория път оправи шрифта на копирания реферат.

Не мога да си кривя душата, затова трябва да кажа, че в Софийския университет срещнах страхотни преподаватели. Усвоих знания, създадох ценни контакти, видях различни гледни точки, светогледът ми се разпъна и стана по-широк,способността ми се за учене заякна, а руската салата от сандвичите в стола завинаги се отпечата по стените на стомаха ми.

И все пак, когато видях новината,че СУ отново води в рейтинга на висшите училища в България някак не бях сигурна в правотата на този избор. Далеч съм от мисълта, че в България има по-добри висши училища, като не включвам тук специализираните ВУЗ-ове като Медицинска академия, УАСГ, НАТФИЗ, Техническия университет.

Но макар и пълен догоре с авторитети, безценни кадри и наистина крайно интелигентни преподаватели, СУ е като малко дете, разглезено от родителите си до степен на спиране на развитието. Изискванията към Университета са малко, а преференциите и похвалите – много. Напливът на студенти не намалява, парите за частни уроци с цел влизане там се леят, новите зайци продължават да пристъпят с благоговение в лоното на тази университетска светиня, а някои дипломни защити продължават да се случват проформа. Администрацията продължава да работи по два часа седмично, обслужвайки студентите с ентусиазма на закъсняла с пенсионирането си служителка в Бобовдолската община. В редица лекции продължава да отсъства модерната и необходима интеракция между преподаватели и студенти.

Уважавам университета си и ценя онова, което ми е дал. Не, това беше лапсус. Онова, което съм си взела. Но смятам, че Той е станал малко мързелив, малко самодоволен, малко полегнал на стари лаври. Традициите в образованието са негов символ и фундамент, но нищо не оправдава ступора и закостенялостта, които леко са обвили Софийския отвътре така, както бръшлянът го е обвил отвън откъм „Шипка“ 6.

Ще си позволя да оспоря любимата ми реплика на проф. Дончо Градев, който водеше лекциите ми по социална психология: „Изход, колеги, няма!“. Изход има. И той е в задаването на високи изисквания не само към студентите, но и към институцията, нейните представители и нейния златен ресурс – преподавателите.

 
 

Бъбренето с колегите е полезно за здравето

| от chr.bg |

Бъбренето с колегите, със съседите или с родители на детската площадка, е полезно за здравето като приятелството, съобщи в. „Дейли мейл“, позовавайки се на американски учени.

Редовното общуване с чужди хора предотвратява намаляването на функцията на белите дробове по същия начин като общуването с близки.

Функционирането на белите дробове е показател за здраве и дълголетие.

Резултатите показват колко е важна широката социална мрежа за здравето. Подобно неангажиращо общуване предпазва от стрес и насърчава хората да водят здравословен живот.

Учените от университета „Карнеги Мелън“ в Питсбърг са работили с 4000 души на възраст от 52 до 94 години. Те са измерили как функционират белите им дробове в началото на изследването и след четири години. Участниците всеки месец са разказвали с кого общуват.

С колкото повече хора общува човек, независимо дали близки или не, толкова по-добре функционират белите дробове.

 
 

Ема Стоун и Уди Харелсън се събират за „Земята на зомбитата“ 2

| от chronicle.bg |

Актьорите Ема Стоун, Уди Харелсън, Джеси Айзенбърг и Абигейл Бреслин се събраха с режисьора Рубен Флайшър, за да бъде заснето продължение на излязлата през 2009 г. по екраните хорър комедия „Земята на зомбитата“.

„Това е един от онези проекти, които феновете отдавна искат да бъдат осъществени – заяви президентът на „Колумбия пикчърс“ Санфорд Панич. – Никой не иска повече от Ема, Уди, Джеси и Абигейл това да бъде направено. Те са сред най-търсените актьори. Смятам, че се снимаха във филма, защото харесват тези персонажи. Развълнувани сме, че Рубен иска отново да застане зад камерата, за да заснеме продължението му. Флайшър е режисьор и на филма „Венъм“, който скоро ще се появи по екраните.“

The Hollywood Reporter отбеляза, че е планирано снимките на „Земята на зомбитата 2″ да започнат през януари следващата година. Новият филм трябва да излезе по екраните през октомври 2019 г.

 
 

Даян Крюгер е много, много красива

| от chr.bg |

Диане Хайдкрюгер е родена на в Алгермисен, Германия.

От малка успешно се занимава с балет и даже е приета в елитното балетно училище Royal Ballet School. За жалост кариерата й приключва реждевременно заради контузия.

По-късно се мести в Париж, където работи като фотомодел. Паралелно започва и да се снима в епизодични роли във френски филми. Дебюта на голям екран прави през 2002 г., когато се снима с Денис Хопър и Кристоф Ламбер в „The Piano Player“. Големият пробив обаче идва през 2004 г. с участието в хита „Троя“, където играе Хубавата Елена.

През 2009 г. се снима в „Гадни копилета“ на може би единственият по-красив от нея човек на земята – режисьора Куентин Тарантино. За тази роля е номинирана за Най-добра поддържаща женска роля на Screen Actors Guild Award.

 
 

60 години по-късно: сценарии на Стенли Кубрик беше намерен в Уелс

| от chronicle.bg |

Почти 20 години след смъртта си, Стенли Кубрик продължава не само да впечатлява, но и по своя собствен начин да е сред нас и да „твори“. Последното доказателство за това е намерен негов сценарий, писан през 1956 г., по книгата „Огнена тайна“ от Стефан Цвайг.

Дългият 100 страници сценарии бе намерен повече от 60 години след написването си в университета в Бангор, Уелс.  Сценарият е готов и по него може да бъде заснет филм, предава IndieWire.

„Това е невероятно – всички мислеха, че този сценарий е изгубен завинаги“, заяви експертът Нейтън Ейбрамс от университета.

Кубрик работил над адаптирания по „Огнена тайна“ сценарий заедно с американския писател Колдър Уилингам, с когото продължил сътрудничеството си над излезлия през 1957 г. по екраните филм „Пътища на славата“.

Стенли Кубрик е сред най-известните режисьори от втората половина на 20-и век. Заснел е филми в различни жанрове, като „2001: Космическа одисея“, „Лолита“, „Д-р Стрейнджлав или как престанах да се страхувам и обикнах атомната бомба“, „Портокал с часовников механизъм“, „Широко затворени очи“.