shareit

На разходка из Природен Парк „Врачански Балкан“

| от | |

Събота е. Някои успяха да потеглят в различни посоки за уикенда. Други обаче са на работа, а трети имат редица домакински задължения за вършене. И за да няма ощетени Боян Пищиков (@arhivatora) и Юлия Кръстев (@helixok) ще ни заведат на кратка фото разходка из Природен Парк „Врачански Балкан“. Насладете се!

 Катерачи на отвесните скали на прохода Вратцата по време на традиционните Алпиниади.

 alpiniada_09

Поглед към Долно и Горно Озирово от кът за медитация, Врачански Балкан.

aniceview

Oтровената земя в бившият утайник на с. Згориград, предизвикал смъртта на стотици врачани и згориградчани на 1 май 1966

Повече информация тук.

badlands

Врачански балкан – поглед от юг.

balkan_33

Природният феномен Божият мост до с. Лиляче през зимата.

bojia-most_zima_11Зъберите на Централен Згориградски масив по залез, до прохода Вратцата.

centralen_zg_m Изгрев над планината Веслец, североизток от Враца.

Copy of DSC_137

Залез над скалите, образуващи прохода Вратцата и Искри връх.

DSC_0016 edit

Осиновеният дъб на с. Паволче и пътят към Ритлите.

DSC_19

Водопадът Скакля, Крал-баир ( Марков камък) и Хижата над Враца през зимата.

DSC_0041 copy

Харакерните зъбери на Стрешеро

DSC_0046 copy

Поглед към Искърското дефиле от с. Паволче

DSC_0104

Щъркел прелита пред скалите около Мазната стена, поглед от с. Краводер.

DSC_0150 copy

Комунистически паметник над Лакатнишките скали

DSC_0184 web

Срутищата в западната камера на Божият Мост.

DSC_0438 copy

Турист порверява за 4sq чек точка на местността Погледец, под Околчица.

em4o

Tуристи в Темната дупка, под Лакатнишките скали

em40_temnata

Подстъпите към Врачански Балкан и част от Искърското дефиле, гледка от връх Косматица.

gledka_ot_kosmatica

Врачански Балкан в полунощ, погледнат от запад.

goatmilkk2013_23

Стара къща, превзета от природата – с. Горна Бела Речка

goatmilkk2013_26

goatmilkk2013_28

Гробът на Перо Херцеговинеца, байрактар и воевода на Ботевата чета, местността Погледец.

groba_na_hercegovineca2

Танцов състав Хемус пред отвесите на Околчица, с. Челопек, фестивал Златни ръце български

hemusweb1

В кадър: с. Згориград, прохода Вратцата, гр. Враца, яз. Дъбника и планината Веслец, заснети то Искри връх.

iskrivrah

Изгрев над планината Веслец, североизток от Враца.

izgrev_web

Водопадът Житолюб под Темната дупка, Лакатнишки скали.

jitlub web

Юлия сред безкрайните каменни полета, с. Камено поле.

kamenopole

Гледка от Лакатнишките скали през есента

lakatnik_2012_web

Искърското дефиле

lakatnik_web

Лястовица каца в гнездото си, вилна зона слещу с. Бели Извор.

lyastovica

Гледка от връх Околчица.

okolchica3

Поглед към все още заснежените върхове на Берковски Балкан по първа пролет.

prolet_i_zima

Щъркел на лов за скакалци, Горна лифтова станция, Врачански Балкан

shtarkel

 Залез над Враца

Stitched_002 web

Залез над западните върхове на Врачанск Балкан

zalez

Надяваме се, че ви е харесало и вече чакате с нетърпение следващите.

 
 

Непробиваемата (почти) защита на Франция

| от |

След Първата световна война Франция съвсем разбираемо се притеснява от ново нападение. Те претърпяват множество щети и загуби през тази Първа световна и искат да предотвратят ново поражение от враговете си. Затова решават да построят защитна стена – така се ражда линията „Мажино“. Кръстена на военния министър на Франция генерал Андре Мажино, тя представлява серия укрепления по границата на Франция с Германия и Италия, около 400 км. от Белфор до Лонгюйон.

Самата Линия е манифестация на модерните отбранителни технологии по онова време. Вместо една масивна стена, тази Линия представлява над 500 сгради – някои като замъци, други като бункери – като основната цел на всички е да спрат нападението на врага. Бункерите били масивни, някои достигали 6 етажа надолу в земята, и имали всички необходими условия за живот плюс болници и влакови линии, с които да се осигурява придвижването от бункер до бункер. Самото въоръжение пък е съвсем друго нещо. Ако следващата война отново зависи от окопите, както през Първата световна, то французите са в готовност.

И все пак на 10 май 1940 Германия напада Франция и след 2 месеца Франция се предава. Какво се обърква?

Първата грешка на франсетата е, че разчитат прекалено много на линията „Мажино“ и нямат достатъчно мобилни части. След ПСВ се изразяват две основни логики по отношение на защитата на държавата: мнозина си научават урока от безкрайните битки в окопите. Затова ако държавата попадне в нова подобна война, тя много по-добре ще е в състояние да се защити благодарение на Линията. Няколко хора, като например Шарл дьо Гол, твърдят, че има нужда от още мобилни единици като танкове и самолети. Гласовете им обаче са пренебрегнати и така Франция се озовава в безизходица пред немския блицкриг.

Frahan JPG01

Гледка към Ардените 

Вторият и много по-значителен проблем е пренебрегването на защитата около Ардените и Белгия. Французите смятат, че през гората не могат да минат танкове и съответно няма нужда да се строят бункери. По време на изграждането на Линията, Франция и Белгия са съюзници, така че Белгия също остава незащитена в това отношение. За нещастие на Франция, Германия успява да влезе в страната през Белгия, Холандия и най-дяволито през горите на Ардените. Така немците стигат до ядрото на държавата без въобще да се изправят пред основната й защита – линията „Мажино“.

За мнозина линията „Мажино“ остава най-яркият символ на хюбрис – построяването на стена самостоятелно не може да защити цялата държава от заплаха като Германия. И все пак трябва да се отбележи, че тя изпълнява основната си задача да успява да забави италианската армия, докато не идват нацистите, и дори след идването им, тя не бива пленена, а просто трябва да се предаде заедно с цяла Франция.

 
 
Коментарите са изключени

Шаварш Карапетян – да замениш златния медал за 20 човешки живота

| от |

Да спасиш човешки живот е може би най-голямата награда, която може да съществува. С тази мотивация тръгват и стотиците хиляди лекари, борейки се редовно с природата за още миг живот. За тях срещата със смъртта е призвание, но за обикновените хора е върховно предизвикателство. Историята на арменския плувец Шаварш Карапетян е достойна не само за филмиране, но и като основен пример за безграничната човешка добродетел.

Арменецът е роден през 1953 г. в Кировакан (днешен Ванадзор). През 1964 г. семейството му се мести в Ереван, там завършва техническо училище, а след това следва отбиване на военната служба в съветска военновъздушна база в Баку. В много ранна възраст, семейството на Карапетян е получило съвет от приятел, че синът им трябва да се запише на плуване. Физиката на момчето позволявала успехи във всеки спорт, но спортното плуване с шнорхел се оказало основополагащо за бъдещите му изяви. В спортната си кариера, той ще счупи 10 пъти световния рекорд в тази дисциплина, а като бонус ще бъде и майстор на спорта в СССР. Количеството медали е само една страна от личните успехи на арменеца, подвигът му през 1976 г. е може съвсем спокойно да надскочи всяка спортна награда.

Screenshot_1

На 16 септември Шаварш и брат му правят редовната си тренировка – 20 километра пробег около Ереванското водохранилище. Вниманието им е привлечено от странен шум. Никой от тях не е подозирал следващата гледка – тролейбус натъпкан с хора потъва бавно и сигурно в язовира. Шофьорът е изгубил контрол и по всичко личи, че 92-ма души ще бъдат погълнати в бездната. Опитният плувец се хвърля в ледената вода, а брат му чака на повърхността, за да извежда на безопасно място пострадалите.

След 20-километров крос, Шаварш е изтощен, но няма време за умора, тя остава далеч на заден план пред отчаяните погледи на удавниците. С първото си потапяне, олимпиецът чупи стъклото на тролея и започва да вади хората един по един. Септемврийското утро е все още тъмно, а под водата липсва светлина, паниката е друг фактор, който пречи за спасяването на още хора. При едно от гмурканията си, опитният плувец вади и една седалка – объркал я за човек. Години по-късно ще признае, че именно проклетата седалка е и повод за неговите кошмари – вместо нея можел да извади поне още един човек.

Screenshot_4

Геройският подвиг позволява на 20 човека да продължат живота си, извадени са 46. Останалите издъхват на брега в следствие на премръзване. Самият Карапетян е приет по спешност в болницата. Диагнозата е двойна пневмония, усложнена от сепсис. За подвигът си, той ще прекара цели 45 дена с температура от 40 градуса – безкрайното мъчение е вгорчено допълнително от болки в гърдите при всяко вдишване. Друг проблем са раните от стъклата, водоемът събира предимно отпадни води. В следствие на белодробни усложнения, плувецът никога повече няма да може да се състезава. Не е ясно дали съдбата няма пръст в цялата история. Подводният шампион признава, че не е бил допуснат от спортната федерация да отиде на поредния световен шампионат. Думите на председателя на ЦК ДОСААФ СССР Покришкин са:
Откъде в безводна планинска Армения се появи гмуркач?“

Очевидно се появява, при това на правилното място. Това е причината Шаварш да прави своята тренировка на 16 септември. За подобно геройство всяка медия щеше да избухне и да превърне обикновеният спортист в герой, но времето е различно и властта преценя, че няма нужда от герои в момента. Историята се потулва и цели 6 години няма никаква информация. Първата информация за този случай се появява през 1982 г. в „Комсомолска Правда“ със заглавие „Подводната битка на шампиона“.

Screenshot_5

Ако попитате Карапетян дали е герой, той ще отвърне „Аз съм просто човек“. Това не е мнението на всички останали. Едва след публичното разкритие на героизма, той получава медал за храброст, както и награда от UNESCO за „Феър плей“. Астрофизикът Николай Черних кръщава астероид на името на героя, решението е одобрено през 1986 г. Арменецът днес притежава обувна фабрика наречена „Втори дъх“. През 2014 г. получава олимпийския огън два пъти за зимните олимпийски игри през 2014 г. и добавя „Носих огъня за Русия и Армения.“.

Снимки: YouTube/Screenshot – https://www.youtube.com/watch?v=RiO96Qrtkn4

 
 
Коментарите са изключени

Маргарет Тачър и пестеливостта й

| от |

Във Великобритания (а и по света) Маргарет Тачър е противоречива личност, но ние днес ще говорим повече за начина й на живот и ще засегнем едни по-малко известни факти за Желязната Лейди.

Както знаете, премиерът на Англия традиционно живее на Даунинг Стрийт 10 в Уестминстър. Сградата не е много впечатляваща отвън, но отвътре е гигантска с над 100 стаи, достатъчно картини и изкуство за цял музей и разбира се, най-различни охранителни системи и средства.

10 Downing Street. MOD 45155532

Даунинг Стрийт 10 в Уестминстър

Когато Тачър става премиер през 1979, едно от първите неща, които прави, е да поиска разбивка на парите, които се харчат в подготовка на новия й дом – и никак не е доволна от видяното. (Всички суми в текста са приравнени към днешни пари). Според документи, излезли през 2011, Тачър е шокирана от това, че цялата подготовка на жилището е $14 000. Тя не разбира защо спалното бельо трябва да се сменят навсякъде ($3500) при условие, че ще използва само една спалня.

Премиерът никак не е доволен от картинката и взима нещата в свои ръце като оспорва нуждата от всички тези грижи и настоява харчовете за Даунинг Стрийт 10 да са „възможно най-икономични“. Маргарет Тачър дори сама си купува дъска за гладене, след като вижда, че цената за нея е $150 на ден. 

Трябва да отбележим, че тези разходи няма да костват лично на Тачър нищо – една от ползите на това да си лидер на цяла държава е, че парите на данъкоплатеца плащат за голяма част от режийните ти. Тя просто не иска пари да се пръскат за безсмислени неща.

По време на службата си, Маргарет също така не тегли цялата си заплата и съветва останалите министри да постъпват по същия начин.

Екстремната й, чак трогателна пестеливост се предполага, че се дължи на детството й, което един биограф описва като скромно и в известна степен мрачно, заради кофти характера на баща й. Въпреки че е успешен бакалия, който има два магазина, той е пестелив до крайност и избира да живее заедно със семейството си над един от магазините, в малък апартамент без вътрешна тоалетна или топла вода.

Maison natale de Margaret Thatcher, Grantham

Бакалийката на баща й, Алфред Робъртс, и апартаментът над нея

Убеждението на баща й, че „никога не трябва да се губи дори минута“ (любимо негово казване) и че не трябва да се харчат пари излишно, явно остава с Тачър през целия й живот и довежда до чести сблъсъци с някои от по-охолните й колеги в политиката. Например, по-голямата част от работата си Тачър върши на един стол в кабинета си. С годините токчетата й правят дупки в килима на пода, но тя отказва да го смени. Чак след като колегите й обръщат внимание колко зле би изглеждало това за позицията, която заема, в очите на други лидери и официални лица, тя склонява… да сложи на дупката кръпка от друг килим.

В друг случай, държавният секретар на Уелс пише до Тачър с искане за пари, с които да направи „малки подобрения“ на офиса си, които той самият изчислява, че ще струват около 26 000 паунда. Отговорът й е просто „Направи си други изчисления“. След това Тачър иска ценоразпис как точно се е стигнало точно до тези пари и не щеш ли сумата пада на 11 000 паунда.

Вероятно най-върховният пример за пестеливостта на Маргарет Тачър идва след като мандата й изтича – тя изпада в притеснение както ще яде съпругът й, докато тя пътува по работа (държи речи и лекции). Според книгата „Not for Turning: The Life of Margaret Thatcher“, вместо да наеме готвач, който тя абсолютно може да си позволи, Тачър пише на Meals on Wheels – услуга, която доставя храна на бедни или хора, неспособни да си сготвят сами. Идеята й в крайна сметка отпада след като колега й посочва очевидния морален проблем. Докато си е вкъщи, диетата й се гради основно от замразени храни. Когато е премиер на държавата, менюто й е по-добро, но отново изненадващо спартанско и простичко – предимно консерви и замразена храна, приготвени от готвача й.

Любопитно е да разкажем, че един от редките пъти, в които Тачър сваля желязната си фасада, с която е известна, става, когато неин политически опонент я обвинява в запасяване с храна (по време, което цялата държава е на дажби). Побеснялата Маргарет вика журналисти в дома си, за да видят шкафа й за храна, след което пуска публично опис на съдържанието му както и опис колко точно е спестила, купувайки някои неща на едро.

Тачър е пестелива дори и след смъртта си на 8 април 2013. Тя оставя в завещанието си изрични инструкции някои официалностти да се пропуснат като така спестява на държавата 800 000 паунда. 

 
 
Коментарите са изключени

Кончета-водачи за незрящите

С магията на селективното чифтосване на много поколения коне, човекът успява да създаде порода от малки кончета, високи едва няколко десетки сантиметра. Те се наричат (прекалено удачно) миниатюрни коне, а височината им варира от 50 см. до 1 метър. Те не са ново изобретение – има ги още от 17 век, когато са отглеждани за домашни любимци на европейските благородници. През последните няколко века те се използват и в мините в Англия, където дърпат количките с въглища.

Но в последно време те са впрегнати в друга работа: като водачи на незрящи хора. 

Кучетата, разбира се, се използват за тази цел от години – първите училища за трениране на кучета-водачи са отворени в Германия по време на Първата световна война, за да са в услуга на ветераните, ослепели в битка. В САЩ Seeing Eye започва да действа още през 1929. Преди около 20 години обаче на някой му хрумва да тренира малки кончета със същата цел. И се оказва че те имат някои изненадващи предимства пред кучетата!

Вероятно най-големият (и доста печален) плюс на конете пред най-добрия приятел на човека е по-дългият им живот. Повечето кучета, тренирани за водачи, са едри породи – немски овчарки, голдън ретривъри, лабрадори – които живеят стандартно между 8 и 10 години. Те са 2-годишни, когато са готови за служба, което означава, че живеят със стопанина си около 6-8 години. Неизбежната раздялата не е само трудна, но и представя проблема, че трябва да се тренира ново куче. Малките кончета отнемат горе-долу същото време за обучение, но животът им е около 30-40 години.

Кончетата също така дават алтернатива на тези хора, които имат алергия към кучета или пък някаква фобия/страх от тях. И за разлика от кучетата, кончетата не са пристрастени към човешкото внимание, така че изискват малко привързаност от стопаните си. Те също така могат да живеят навън при почти всякакво време.

Подобно на по-големите си роднини, миниконете имат някои предимства и във виждането – тяхното зрително поле е 350 градуса, а очите им са силно чувствителни на движение и виждат превъзходно през нощта.

Малките кончета може и да не са подходящи за повечето незрящи, но когато някой има нужда от алтернатива, тази нужда обикновено е остра, така че добичетата са добре дошли.

 
 
Коментарите са изключени