Квартира, квартира, квартира моя…

| от |

Нашият приятел Аксел Хилми отскоро е в Москва, където избра да учи. Ако го следвате в Twitter знаете всички драми, вълнения и забавни моменти около него. Ако не, ето кратък разказ как се търси квартира в Москва… 

Преди по-малко от година реших, че искам да уча в Русия. По-точно в Москва. Харесваше ми изражението на хората, когато им кажа РУСИЯ. И не само това, знаех, че там обучението е дисциплинирано, а аз точно от това се нуждая.

И така.. моята мечта се сбъдна, сега си стоя в стаята и ходя веднъж седмично на занятия. Но как стигнах до тук?

domodedovo

Всичко започна с кацането на Домодедово на 10 октомври. Проблем. Подавам си паспорта и жената казва да изчакам. Идва човек от имиграционните, взема паспорта и нарежда да чакам пред вратата. Проблема се коренеше в това, че визата ми е двукратна бизнес виза за 3 месеца, а аз съм прост сополанко на 19 г. с дълга незавързана коса и разпасана риза. Къде съм тръгнал аз из СССР да се разкарвам така и на всичкото отгоре с бизнес виза!!! От следващия ден насам не съм излизал от стаята си без да си вържа косата. Както и да е, след около час и половина ми удариха печат и ето ме в Москва!

Сега главния въпрос беше “Къде ще спя?”. Първите 4 дена бях заедно с шефовете в един апартамент и за мен живота беше хубав. Веднага се свързахме с една брокерка, позната на познати на познати, дет’се вика. Да работиш с брокерки тук е ужасно! Нямат нищо общо с тези в България. Работят както си искат, когато си искат и на всичкото отгоре – бавно.

Петък и събота бяхме на работа и нямахме време за огледи.

В неделя се освободихме и тръгнахме на оглед по апартаментите. Тогава почнаха и проблемите. Първото място беше ужасно, районът гаден, само заводи и азиатци наоколо. Отказахме се да наемаме там. Оставаше ни малко време до края на деня и още 2 места за оглед.

Отиваме на едното място. Звъним. Отваря една баба, видимо пияна. Ние сме облечени като хора, които нямат нужда от квартира, а шефът когато е изморен гледа много лошо и шлиферът го правеше още по-страшен. Бабата е тотално против да ми даде стаята, защото съм бил черен индиец и само на руски граждани отдавала стаята. Обяснихме ситуацията, но тя не приемаше. Всичко се срути пред очите ми.

Отидохме на второто място, вече беше около 9 часа вечерта. Отново баба, но тоя път не пияна, а луда. Реших, че ако лъжа малко, ще помогне. Пита ме какво съм учил, дали ще ме приемат в университета, дали съм завършил с медал… Казвам да, уверен съм в способностите си, ще ме приемат, мама е от Молдова и т. н. Накрая тя имаше контра-въпрос – кога ще излизаш и влизаш в апартамента. Шок и ужас, аз още не бях ходил в университета и нямах адекватен отговор. Ясно беше, че тя просто не иска да ми даде стаята..

Прибрахме се. Говорих пак с агентката, тя търсеше още варианти, а аз нямах никакво време.

Стана понеделник, отидох в университета, но жената, с която разговаряхме от България я нямаше. Следобяд останах официално сам в Москва. Шефовете ми си хванаха полета, а аз хванах онова, дето го пишем с главни букви в туитър. Целия следобяд бях вкъщи, а нощувката струваше много. От брокерката ни вест, ни кост. Теглих една класическа българска псувня и си легнах.

12

Вторник трябваше да напусна квартирата до 16 ч. Говорих с агентката и тя уговори оглед от 17 часа, но после намери вариант от 15 ч. Приготвих се и към 13 ч. напуснах квартирата. Вече официално нямах къде да остана и бях готов да приема варианта да се прибера в България в сряда. Глупавата агентка първо ме разкара до единия край на Москва (м. Митино) и ми се обажда с думите “там вече са я наели, ела на м. Медведково”.  Това е другия край на града. Вече беше около 18ч. Аз със целия багаж отивам на Медведково и я чакам да дойде. Накрая цъфна при мен. Качихме се в сегашния апартамент, тя обясни ситуацията на хазяйката (една много приятна дама с 2 много сладки деца). Тя се смили над мен и наехме стаята! Бях най-щастливия човек в Москва!

Накрая имах стая, където да остана, не се налагаше да се връщам в България, университета беше уреден. Но тези 5-6 дена бяха пълни със стрес, отчаяние, псувни (по адрес на майките на брокерката и глупавите хазяйки) и много потене!

От цялото ми разкарване в Москва изкарах много поуки. Ако искате да наемате квартира в Москва, трябва да дойдете поне една седмица по-рано, защото за 1-2 дена нищо не става. Да сте търпеливи, защото тук расизмът и всичко друго са на съвсем различно ниво. И разбира се, винаги трябва да поддържате чист и спретнат вид, ако искате да се впишете в обществото. Как беше… “Когато си в Рим, се дръж като римляните” …

И не забравяйте – с упоритост всичко се постига!

P.S. бел. ред. А всъщност освен една от „бабите“ и ние не разбрахме как му е руското име на младежа… Но може би в следващата история.

 
 

Най-добрата модерна сграда в света – Toho Gakuen School of Music

| от chronicle.bg |

Архитектът Томохико Яманаши сяда с преподаватели и ученици, за да обсъди от каква сграда имат нужда. Той установява, че приоритетите им са: светлина, естествена вентилация и отворени пространства. Това е в пълна противоположност на стандартните предпочитания за такива сгради. Обикновено училищата се правят с един голям коридор и еднакви класни стаи.

Бетоненият квадратен дизайн на Toho Gakuen School of Music е смекчен от стъклени стени и много дърво. Вместо отделни стаи, Томохико конструира сградата така, че хора, звук и светлина да могат свободно да преливат от място в място.

Затова миналият месец сградата на Toho Gakuen School of Music беше обявена за един от четирите финалисти на RIBA International Prize, която почита най-добрите нови сгради в света.

metalocus_toho-school_04p

Дизайнът идва и от практически съображения – стаите за репетиции обикновено са шумоизолирани, което води до дебели стени и липса на светлина. Яманаши смята, че звукът да прелива от сградата е напълно желателно. „Да чуваш шум от стая в стая е проблем, но да го чуваш извън училището или по коридорите всъщност е много хубаво, защото създава атмосфера.“

3ed077657bad1b8d0adc87bfa0e6bcaf

Кубичността на сградата е в тон с околната среда. Чофу е градче в префектурата Токио, което е съставено от малки къщи. Така фрагментираната фасадата става част изгледа на града.

„Така бетонът изглежда и по-мек – като почва. За мен това беше много важно, защото сградата е на място, където има много класически японски сгради от дърво и почва.“

Томохико Яманаши разказа също така как промяна в ръководството на училището, докато строежът е бил в процес, е застрашило целия проект със забавяне. Първоначално новите мениджъри се съгласили да използват сградата, но само временно, а след това тя ще се превърне в склад.

„Сега обаче бъдещето на сградата е осигурено“

asda
 
 

Сори, ама децата ви са “гадни копилета”

| от Вучето |

Оня ден, докато чаках пред кварталния мини-маркет, наблюдавах две момчета на около десет, които тъкмо си бяха напазарували разни снаксове  и газирани енергийни напитки.

Едното махна опаковаката на шоколадовото си десертче и я остави да падне в краката му, въпреки че импровизираното кошче за боклук, направено от наполовина срязан кашон, беше само на крачка от него.

–     Няма ли да си вдигнеш хартийката? – питам аз с възможно най-незаядливия тон, на който съм способна.

–     Тц.

–     Защо?

–     Ми така.

Явно ситуацията изисква да използвам един от класическите риторични въпроси за самосугестия.

Вкъщи така ли хвърляш боклуците на пода?

–     Да – отвръща семпло хлапето.

Чувствам как кръвта нахлува в главата ми и буквално закипява в хипоталамуса.

–     Вeднага я вдигни!

Дотук беше с педагогическо-възпитателната аргументация.

–     Не мога.

–     А да си направиш модерна прическа можеш!

Момчето отхапва от шоколадчето.

После го удрям на умоляване.

–     Много те моля да вдигнеш опаковката!

Детето ме гледа безизразно изпод дългия си бретон. Едва се сдържам да не се наведа и да я вдигна аз.

–     Моля те!

Ето така звучи самоунижението.

В този почти театрален в своята абсурдна драматичност момент се намесва другото дете, чиято роля, сега разбирам, е  била на чеховата пушка на стената.  То се навежда, взима хартийката и безмълвно я хвърля в кашона.

–     Благодаря – казвам смирено като едва сдържам сълзите си от яд. Момчето обаче не отговаря, не ме поглежда дори. Приятелката ми излиза от магазина, децата подкарват тротинетките си надолу по улицата, и… край на сцената.

Не знам кога стана модерно да си простак. И кога престана да е срамно, ако някой (по-възрастен) ти направи забележка, задето си се държал невъзпитано. Сигурно съм проспала прехода от времето,когато ушите ни пламваха в червено само като трябваше да поздравим класната на улицата, до времето, когато съседското хлапе от горния етаж заявява, че му е през (6-сантиметровия) к*р, че е изплюло дъвката в саксията с риган на перваза ми.

Аз не съм от онези възрастни, които миришат на ликьор, стари дантели и гроб, дето все повтарят като издраскан винил, че, виждате ли, по наше време беше така, пък сега младите иначе. Винаги е имало напрежение между поколенията.  Още Платон се е възмущавал, че “днешните младежи” говорят и се държат непочитително, а “нашата мъдрост за тях е просто глупост.” 2 400 години по-късно нещата не са мръднали. Все същата песен, само че на нов глас – този на Ники Минаж илиДжъстин Бийбър. Шарл Азнавур и Монсерат Кабайе са мъртви. Затова и колкото и да не ми се иска, сравнението просто се налага от само себе си.

Ние срещу тях.

Моралът на старите мърморковци срещу наглостта на малките психaрчета. 

Веднъж станах свидетел как едно петгодишно хлапе заряза катерушките в парка, понеже вниманието му беше привлечено от жена, която возеха в инвалидна количка по алеята. Изтича до нея и започна да се плези насреща й, да размахва ръце и да криви лицето си в отвратителни гримаси. Жената не можеше да се движи, нито да говори, но си личеше по изражението й колко е ужасена.  Друг път видях няколко деца да увисват на клоните на неотдавна засадено дръвче и с яростни движения да се опитват да ги скършат. Личеше, че много се кефят. Явно рампата за скейтборд вече не им беше fun?

А кои всъщност са те – модерните гадни копилета, на които не им се налага да се бият с нацистите като в едноименния филм с Брад Пит? Те тичат като обезумели и злодействат. Малки агресивни маймуни на ролери, скейтове, тротинетки. Въоръжени с таблети и смартфони – техните широко отворени прозорци към необятния свят. Всъщност техните малки затвори.  Невръстни ангелчета с маймунски души, облечени с роклички Zara и тениски с логото на Lauren Sport. Имената им са Стефани, Брайън, Антонио и Даяна. „Като принцеса Даяна“, пояснява гордата майка.

Единственият авторитет, който признават, са празноглавите влогъри, които нагледно им показват как да се вкарат в интензивното като смъркат канела  или ръсят сол и лед по ръцете си, докато изпълняват “мисии”. Гонят кучета, но не за да ги погалят, а за да ги сритат. Размахват средни пръсти и се обръщат едни към други с “п*дераст” и “помийо”. Бият шамари на учителите си по химия и физическо, а после се оплакват вкъщи, че самите те са били жертва на учителските юмруци. После им издават медицинско за епилепсия.

Това, че грухтят, пищят и изтезават родителите си постоянно да им купуват разни неща, никой вече не отдава на липсата на първите седем години. Родителите мълчат и купуват. И не защото не искат да се конфронтират, или защото не искат другите да гледат публичните им скандали. Мълчат, защото са убедени, че децата им не са виновни, че са такива.  Грубиянските им обноски и агресивно поведение са модерно етикетирани със сложни абревиатури на абстрактни патологични състояния: СДВ (Синдром на дефицит на вниманието) и ХАДВ (Хиперактивност с дефицит на внимание). Макар че и двете биха могли да бъдат обобщени с далеч по-простичката диагноза ЗЗ. Заразно зло. И пак нищо общо с филма със същото заглавие.

Така че, сори, скъпи майки, татковци, баби и дядовци, но истината е следната: Вашите деца не са такива, каквито са, защото са “цветни”, “пеперудени” или не знам още какви. Следващият път, когато някое от тях ми се озъби, че нямам право да му казвам да си изхвърли бутилката от фанта в контейнера вместо в градинката с чемшира, не знам дали ще прибягна пак до средствата на миролюбивата педагогика.

Макар че, честно казано, много ме е страх. От ТЯХ!

 
 

Елза Хоск – перлата на Швеция

| от chronicle.bg |

Елза Хоск е едно от лицата на Victoria’s Secret. И то от най-красивите! Можете да се убедите като разгледате галерията ни.

Цялото й име е Елза Ан Софи Хоск. Тя е родена на 7 ноември в шведската столица Стокхолм. Висока е 177 см. и тежи не повече от 55 кг, а мерките й са 80-58-90. Тя е играе баскетбол дълго време, докато моден агент не я забелязва и не й предлага работа в Ню Йорк.

Елза Хоск винаги е била красива. Още на 13-годишна възраст тя участва в няколко фотосесии. Тази година тя дефилира с „Fantasy Bra“ на шоуто на Victoria’s Secret. Това е сутиен за 1 милион долара!

Бельото има 2100 кристали „Сваровски“, а за изработването му са били необходими 930 часа. Елза казва, че да дефилира с бижуто за нея е сбъдната мечта. 

Фигурата си моделът поддържа с фитнес, бокс и здравословно хранене. Тренира по минимум 2 часа на ден и никога не пропуска закуска.  

 

 

 

Вижте тази публикация в Instagram.

 

 

 

Публикация, споделена от elsa hosk (@hoskelsa) на

 
 

Летящите мотори на полицията в Дубай

| от chronicle.bg |

Къде другаде освен в Дубай!

Полицаите в столицата на Обединените арабски емирства съвсем скоро ще имат нова играчка. Година след като калифорнийският стартъп Hoversurf показа ховърбайка си на технологичното експо GITEX, компанията се завръща с нов модел. Те подариха един S3 2019 Hoverbike на дубайската полиция, които вече тренират с него.

Генералният директор на департамента по изкуствен интелект към Полицията в Дубай, Кхалид Насер Алразуки, казва, че до 2020 година подобни мотори вече ще се ползват редовно от властите. „В момента имаме два екипа, които се обучават в пилотирането на ховърбайкове, и количеството им се увеличава“. Идеални кандидати са мотористи с опит в управлението на дронове.

За нас цената на това електрическо удоволствие е $150 000. Всеки може да си поръча, но на клиентите се правят щателни проверки дали са способни да се справят с ховърбайка.

В момента машините са ограничени най-вече от батерията, но се работи усилено по подобряване на технологията. Те се сглобават в три различни страни, една от които е ОАЕ.

За компанията производител следващата логична стъпка е летяща кола. За сега плановете са тя да е двуместна, а първия прототип да излезе до 4-5 месеца. По план проектът трябва да е завършен и готов за продажба през 2020.