shareit

Квартира, квартира, квартира моя…

| от |

Нашият приятел Аксел Хилми отскоро е в Москва, където избра да учи. Ако го следвате в Twitter знаете всички драми, вълнения и забавни моменти около него. Ако не, ето кратък разказ как се търси квартира в Москва… 

Преди по-малко от година реших, че искам да уча в Русия. По-точно в Москва. Харесваше ми изражението на хората, когато им кажа РУСИЯ. И не само това, знаех, че там обучението е дисциплинирано, а аз точно от това се нуждая.

И така.. моята мечта се сбъдна, сега си стоя в стаята и ходя веднъж седмично на занятия. Но как стигнах до тук?

domodedovo

Всичко започна с кацането на Домодедово на 10 октомври. Проблем. Подавам си паспорта и жената казва да изчакам. Идва човек от имиграционните, взема паспорта и нарежда да чакам пред вратата. Проблема се коренеше в това, че визата ми е двукратна бизнес виза за 3 месеца, а аз съм прост сополанко на 19 г. с дълга незавързана коса и разпасана риза. Къде съм тръгнал аз из СССР да се разкарвам така и на всичкото отгоре с бизнес виза!!! От следващия ден насам не съм излизал от стаята си без да си вържа косата. Както и да е, след около час и половина ми удариха печат и ето ме в Москва!

Сега главния въпрос беше “Къде ще спя?”. Първите 4 дена бях заедно с шефовете в един апартамент и за мен живота беше хубав. Веднага се свързахме с една брокерка, позната на познати на познати, дет’се вика. Да работиш с брокерки тук е ужасно! Нямат нищо общо с тези в България. Работят както си искат, когато си искат и на всичкото отгоре – бавно.

Петък и събота бяхме на работа и нямахме време за огледи.

В неделя се освободихме и тръгнахме на оглед по апартаментите. Тогава почнаха и проблемите. Първото място беше ужасно, районът гаден, само заводи и азиатци наоколо. Отказахме се да наемаме там. Оставаше ни малко време до края на деня и още 2 места за оглед.

Отиваме на едното място. Звъним. Отваря една баба, видимо пияна. Ние сме облечени като хора, които нямат нужда от квартира, а шефът когато е изморен гледа много лошо и шлиферът го правеше още по-страшен. Бабата е тотално против да ми даде стаята, защото съм бил черен индиец и само на руски граждани отдавала стаята. Обяснихме ситуацията, но тя не приемаше. Всичко се срути пред очите ми.

Отидохме на второто място, вече беше около 9 часа вечерта. Отново баба, но тоя път не пияна, а луда. Реших, че ако лъжа малко, ще помогне. Пита ме какво съм учил, дали ще ме приемат в университета, дали съм завършил с медал… Казвам да, уверен съм в способностите си, ще ме приемат, мама е от Молдова и т. н. Накрая тя имаше контра-въпрос – кога ще излизаш и влизаш в апартамента. Шок и ужас, аз още не бях ходил в университета и нямах адекватен отговор. Ясно беше, че тя просто не иска да ми даде стаята..

Прибрахме се. Говорих пак с агентката, тя търсеше още варианти, а аз нямах никакво време.

Стана понеделник, отидох в университета, но жената, с която разговаряхме от България я нямаше. Следобяд останах официално сам в Москва. Шефовете ми си хванаха полета, а аз хванах онова, дето го пишем с главни букви в туитър. Целия следобяд бях вкъщи, а нощувката струваше много. От брокерката ни вест, ни кост. Теглих една класическа българска псувня и си легнах.

12

Вторник трябваше да напусна квартирата до 16 ч. Говорих с агентката и тя уговори оглед от 17 часа, но после намери вариант от 15 ч. Приготвих се и към 13 ч. напуснах квартирата. Вече официално нямах къде да остана и бях готов да приема варианта да се прибера в България в сряда. Глупавата агентка първо ме разкара до единия край на Москва (м. Митино) и ми се обажда с думите “там вече са я наели, ела на м. Медведково”.  Това е другия край на града. Вече беше около 18ч. Аз със целия багаж отивам на Медведково и я чакам да дойде. Накрая цъфна при мен. Качихме се в сегашния апартамент, тя обясни ситуацията на хазяйката (една много приятна дама с 2 много сладки деца). Тя се смили над мен и наехме стаята! Бях най-щастливия човек в Москва!

Накрая имах стая, където да остана, не се налагаше да се връщам в България, университета беше уреден. Но тези 5-6 дена бяха пълни със стрес, отчаяние, псувни (по адрес на майките на брокерката и глупавите хазяйки) и много потене!

От цялото ми разкарване в Москва изкарах много поуки. Ако искате да наемате квартира в Москва, трябва да дойдете поне една седмица по-рано, защото за 1-2 дена нищо не става. Да сте търпеливи, защото тук расизмът и всичко друго са на съвсем различно ниво. И разбира се, винаги трябва да поддържате чист и спретнат вид, ако искате да се впишете в обществото. Как беше… “Когато си в Рим, се дръж като римляните” …

И не забравяйте – с упоритост всичко се постига!

P.S. бел. ред. А всъщност освен една от „бабите“ и ние не разбрахме как му е руското име на младежа… Но може би в следващата история.

 
 
Коментарите са изключени

Японецът, който продължи Втората Световна война с 29 години

| от |

Армията, както се досещате, е една особена религия за войника. Институцията изгражда жертвоготовни бойци, а не просто хора, подготвени за престрелки. Военните униформи сякаш дават нещо повече от йерархия, дават уважение. Киното гребе с пълни шепи историята за поредните големи герои, защитаващи своето знаме, идеал и мотив за свобода, но някъде между редовете е изпусната историята на лейтенант Хироо Онода. Това е човекът, който продължава официално Втората Световна война цели 29 години.

Onoda-young

Снимка: By http://www.wanpela.com/holdouts/profiles/onoda.html, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2456271

Роден през 1922-а година, Хироо бил тихо и спокойно момче. На 18-годишна възраст се присъединява в японската армия. Трениран е в изкуството на партизанската война и разузнаването, младежът е изпратен на остров Лубанг във Филипините, където има задача да атакува врага и да унищожи самолетната площадка, както и пристанището на острова. Офицерът на Онода е дал заповедите лично и заявил, че е забранено да се предава. Предаването означава смърт от ръката на офицера – действие, което автоматично се смята за тотален позор:

„Може да отнеме 3 години, може да отнеме 5 години. Каквото и да се случи, ние ще се върнем за теб! До тогава трябва да знаеш, че и един войник да имаш, трябва да продължиш своята мисия.“
Онода скача с парашут и открива други войници на Япония. Споделя какво е точно нареждането и какви са новите заповеди, но сред редиците има войници, които имат по-висок ранг от неговия и отказват да обърнат внимание на новите нареждания. В края на февруари 1945-а година, войници на САЩ скачат смело на острова. При първата схватка, Онода остава жив с още 3-ма души. Останалите умират или се предават. Като войник с най-висок ранг, той дава нареждане на оцелелите 3-ма да се отправят към планините и там да поведат битката си.

Понеже няма армия, а и в края на октомври, Япония се предава, Онода и компанията му започват престрелки с полицията. Създаването на малки атентати бързо накарало местните жители да живеят в паника, а още по-тъжната част е, че в края на годината, японският войник вижда изрезка от вестник, където е написано, че страната му се е предала. Имайки предвид заповедите, екипът отказал да се предаде и продължил престрелките и атентатите.

Screenshot_7

В края на годината, хеликоптери прелитали из целия остров и хвърляли листовки, в които генерал Томоюки Ямашита разпуска 14-а армия, защото Втората Световна война е приключила. 4-мата японски самураи, отказали да повярват и на това, а и вече се криели цяла година, трудно биха могли да повярват, че страната им се е предала. Това са хората, които никога не разбират и за двете атомни бомби.

През 1950-а година, редник Юйчи Акатсу се предава на филипинците. Това действие засилило сериозно параноята и битката продължила смело напред. През юни 1953-а година, един от войниците на Онода е ранен. Ефрейтор Шойчи Шимада е превързан от своя капитан, успява да се излекува и да живее още няколко години, преди да бъде прострелян при пореден опит за локализиране на малката армия.

Онода и редник Киншичи Козука продължили битката и тероризирали хората чак до 1972-а година. Един ден, двамата решили да изгорят оризови полета на местен фермер, който подозирали, че работи с врага. Фермерът преценил, че никой няма да отнеме труда му и открил огън по вандалите. Именно в тази битка пада и последният член на малкия екип японски бойци. До този момент, Япония се е опитвала по всякакъв начин да прибере своите войници. След като не минал номера със заповедта на генерала, японците започнали да хвърлят снимки на семействата на войниците и ги умолява да се предадат, но не.

Сагата приключва през 1974-а година. Японският изследовател Норио Сузуки имал за цел да открие Онода. Изследователят искал да види лейтенанта и дива панда – подредени точно в този ред. Онода бил приоритет. Сузуки успява да открие своя съгражданин и му разказал цялата японска история. Показал му какво се е променило, но въпреки това, боецът не бил готов да хвърли пушката си. Историята на Онода била достатъчно увлекателна и мотивирала Норио да открие командващия офицер Йошими Танигучи. Същият летял до острова, за да отмени задачата на своя подчинен. В замяна, войникът предал своята катана, все още работещата японска пушка Arisaka Type 99, няколко пачки патрони, няколко ръчни гранати и семейният меч. Филипинското правителство вдигнало всички обвинения за смъртта на 30-те човека.

Screenshot_8

Завръщайки се обратно в Япония, Хироо е посрещнат като герой, но въпреки това не успял да се климатизира. През 1975-а година заминава за Бразилия, пише своята автобиография и работи като фермер. Завръща се в Япония, за да води курсове за оцеляване. През 1996-а година се завръща на филипинския остров и дарява сумата от 10 000 долара като извинение за всичко, което е причинил на жителите. Познавайки качествата на японската армия и силата на самураите, той самият многократно е настоявал да се промени изцяло учебния армейски модел на страната на изгряващото слънце.

В едно интервю, най-верният войник на японския император споделя:
„Всеки японски войник е подготвен за смъртта. На мен ми беше наредено да водя партизанска война и да не умирам. Станах офицер и получих таза задача. Ако не можех да я завърша, щях да се срамувам от себе си.“
Хироо Онода умира през 2014-а година на 91-а години от сърдечна недостатъчност.

 
 
Коментарите са изключени

Били Типтън и една 50-годишна тайна

| от |

Били Типтън е джаз музикант и фронтмен на бандата си, който набира голяма популярност през 40-те и 50-те години на 20 век. Той се пенсионира, напуска музикалния бизнес и осиновява три момчета заедно със съпругата си, с която имат „брак“ (Във Великобритания и САЩ важи така нареченият „common-law marriage“, според който държавата може да приеме, че двама души са в брак, въпреки че не са го сключили официално.) През 1989, на 74-годишна възраст, Типтън почива заради усложнения от нелекувана пептична язва.

Чак след смъртта семейството му научава, че Били всъщност е биологична жена. Новината се появява ден след погребението му. 

ab039ec37fbb6adab47bffa80cf1bda9

Дороти Люсил Типтън е родена през 1914 и напуска дома си през 30-те години, за да преследва кариера в музиката. Типтън в началото започва да се облича като мъж, за да бъде приета по-лесно и да може да достигне по-високо, защото музикалният бизнес тогава е бил изключително неблагоприятен за жените. Но до 1940 тя вече живее изцяло като мъж. През годините тя има множество връзки с други жени. Истинската си идентичност успява да запази в тайна като казва на партньорите си, че гениталиите му са пострадали в сериозен автомобилен инцидент – затова трябва да превързва гърдите си.

Така успява да запази истинския си биологичен пол от света в продължение на 50 години. Кръвните му роднини не знаят за двойнствения живот на Били – всеки път когато ги посещава, той става отново Дороти.

 
 
Коментарите са изключени

Легендата за бирата, която има вкус на… урина

| от |

Бирата е от онези специални ниско алкохолни напитки с особена почит сред световното население. По-големият избор води и до по-сериозна конкуренция, а в някои отношения и до агресивна такава. През 80-те години на миналия век, един от дистрибуторите на Heineken успял да убеди обществото, че в бирата „Corona“ се използва щедро количество човешка урина – буквално.

Причината е ясна, „Corona“ дебютира през 1979-а в САЩ. Питието получавало особено внимание от младите и въпреки подозрителния жълт цвят, мнозина утолявали жаждата именно с него. И това било само началото, през 1986-а година, фирмата вече продава около 13 милиона каси годишно, а след всички такси и други разходи, тя носи печалба от 300 милиона долара. Впечатляващ резултат за мексиканска пивоварна, нали?

И докато „Корона“ се къпе в печалби, дистрибуторите на европейска бира започват да мислят нова стратегия. През фаталната 1986-а година, продажбите в някои американски региони паднали до 80%, а в други пазарът оставал точно толкова стабилен. Обърканите снабдители и търговски представители на фирмата започнали да проверят какво се случва, в някои магазини, хладилните витрини били пълни, просто никой не купувал, други верни вериги магазини отказвали да купуват изцяло продукта и разваляли договори. След сериозна проверка, социологически изследвания и различни други канали, мексиканските пивовари разбрала, че се носи интересна легенда за качеството на продукта.

Някой споделил, че в завода, служителите обичали да уринират във ваните с фермента. Един интересен научен факт е, че редица фирми в историята са използвали точно тази методика, за да постигнат много по-силен вкус, да приемем, че през 17-и век не е имало толкова много закони, които да се месят в продукцията, следователно хората експериментирали. Лондонските пивовари знаели тази тайна и я практикували, те гарантирали много по-остър вкус (защо ли), както и по-осезаем аромат. Легендата е стара като света, но просто в онзи момент, някоя умна глава е решила да пусне тази партенка, с която да отклони ресурси от новият продукт на пазара.

След като черното или по-скоро жълто петно било хвърлено по мексиканската фирма, оставало само едно – да се инвестира крупната сума от близо 500 000 долара за реклама, в която се показва, че фабриката има тоалетни и никой не се облекчава върху продукцията и още по-страшно – в бутилките. Рискът е голям: ако някой не е чул тази история, вече със сигурност ще я чуе и ще знае, че има нещо нередно в любимото пиво. Според Майкъл Мазони, след пускане на специално разследване по случая, установил, че слуховете за подправената бира идват от компании като Люк и Синове, които са вносители на бири като Heineken.

В името на фактите, самата фирма не е казвала нищо по въпроса, решението било на дистрибуторите, които искали да продават своя продукт. Същите по-късно били заставени да отидат в съда или да направят публично изказване, с което да отрекат абсурдното твърдение. Ако питате някои пивовари, добавянето на урина при ферментацицията не трябва да се разглежда като нещо негативно, за тях може да е дори комплимент. В популярните кръгове, това все пак се смята за обида, само споделяме.

 
 
Коментарите са изключени

1 милион евро за доказателство, че Билефелд не съществува

Немският град Билефелд има 8 века история, популация от 340 000 души, сериозни икономически постижения и не съществува. Последното е забавна шега, която кръстосва мрежата и местното население цели 25 години. Всичко започва през 1994-а година, когато немското население още не подозира, че ще срещне родните национали. Студентът по информационни технологии Аким Хелдс се запознава със свой колега. Попитан за адресната си регистрация, непознатият член на групата споделя, че е роден в Билефелд.

Както мнозина са забелязали, географията така и не става особена научна сила за мнозинството, следователно Аким бързо отрича съществуването на този град и дори го публикува в скромна Usenet система, която в близкото бъдеще ще бъде наследена от интернет форумите. Тънката шега очевидно старее добре и дори Ангела Меркел я използва през 2012 година на официална реч, изразявайки надеждата, че макар Билефелд никога да не е съществувал, тя би го посетила отново. Всичко се нарежда прекрасно, до този момент имахме призрачен град Припят, сега вече имаме и несъществуващ град Билефелд.

  И след като жителите на Билефелд вече са единственият град, работещ като експеримента на Шрьоденгер, решили да направят специална игра за онези, които още отричат съществуването. Предложението е следното: един германец, който успее да докаже, че този град не съществува, получава сумата от 1 милион евро. Крайният срок за участие е 5-и септември и понеже това е и първото по рода си състезание, доказателствата се приемат под всякаква форма от снимки и клипове, до текстово съдържание, доказващо, че на световната карта няма такава местност и всички живеем в една пълна илюзия.

Подозирайки, че и много жители на града са готови да се отрекат от адресната регистрация, вписана в личната карта, градоначалниците напомнят, че парите няма да бъдат взети от данакоплатците, за състезанието е намерен спонсор. Имайки предвид естеството на задачата, единственото по-лесно ще е да докажем съществуването на еднорози. Друга организация наречена „Fridays for Future“ също влизат в играта с 1 милион евро, но тяхното условеи е да бъде намерено доказателство, че климатичните промени са измислица – имаме повече шансофе с немския град. 5-и септември е крайният срок, ако успеете да докажете, че такъв град не съществува, автоматично отричате и съществуването на д-р Йоткер, той също е роден в несъществуващ град.

 
 
Коментарите са изключени