Москва заби нож на Белград

| от |

Жан-Арно Дерен, „Льо Тан“

Ударът дойде от там, откъдето го очакваха най-малко. Ножът в гърба на сръбското правителство беше забит от традиционния съюзник и по-голям брат – от Москва. Изявлението на Владимир Путин за отказа от газопровода „Южен поток“ се превърна в студен душ за икономическите планове на Белград.

В Сърбия мислеха, че са направили всичко, за да угодят на Кремъл и даже организираха на 16 октомври военен парад по случай 70-та годишнина от освобождаването на Белград. Както и да е, но започналият дъжд окъпа церемонията /говори се, че Владимир Путин доста сдържано е възприел отсъствието на закрита трибуна/, а насрочените за тази дата преговори не дадоха резултати: Александър Вучич отказа да върне 200-милионния дълг за газ до март 2015, макар че в крайна сметка даде заден ход три седмици по-късно.

Днес Сърбия се намира на ръба на банкрута и се надява на нова помощ от Международния валутен фонд, за да запълни дупките в своя бюджет. За момента въобще не е ясно, как Белград ще плати сумата в посочените срокове. Твърдата руска позиция говори, че Москва не възнамерява да прави отстъпки на Сърбия.

Макар Белград да е кандидат за член в Европейския съюз и преди година даже започна преговори за влизане, за момента категорично се въздържа от налагането на санкции срещу Русия, въпреки недоволството на Брюксел и Берлин. Министърът на външните работи Ивица Дачич е наричан „окото на Кремъл“ в правителството, а „неутралитетът“ на Белград започва да придобива особено значение на фона на предстоящото председателство на страната в ОССЕ през 2015 г.

Затоплянето в руско-сръбските отношение започна още при предишното правителство на Демократическата партия, при това Сърбия не извлече от него видими ползи. Националната петролна компания НИС беше купена за копейки от „Газпром“, който се ползва с колосални данъчни преференции в Сърбия. Затова днес привържениците на сближението с Европа смятат, че този обрат в позицията на Москва трябва да подтикне Белград към Брюксел. „Главният аргумент в полза на стратегическото партньорство с Русия беше газопроводът „Южен поток“. След като той беше прекратен, възниква въпросът може ли още Сърбия да строи своята стратегия на основата на хипотетичната роля за мост между Европа и Русия“, отбелязва анализаторът Деян Станкович.

Подкрепата на Москва е осигурена само по един въпрос: отказът да се признае независимостта на Косово и обещанието за руско вето в Съвета за сигурност в случай, че се гласува приемането на бившата сръбска провинция в ООН.

Въпреки това студена пот неведнъж избиваше по челата на управляващите в Белград: така беше през 2008 г., когато Москва призна независимостта на сепаратистките кавказки републики Абхазия и Южна Осетия и след неотдавнашното анексиране на Крим, което сериозно подкопа сръбските юридически аргументи относно границите. „Прецедентът с независимостта на Косово, който се използва от Москва за оправдаването на анексията на Крим, може много лесно да се обърне срещу Сърбия, което безпокои Белград“, признава друг сръбски експерт.

В действителност главният съюзник на Русия на Балканите не трябва да бъде търсен в Белград, а в Босна и Херцеговина: това е президентът на Република Сръбска Милорад Додик. Именно той днес е новият фаворит на Москва. „С Додик Русия получава силна карта. Той без колебание може отново да заплаши с референдум за самоопределение. За момента Западът не я приемаше на сериозно, но ако Руската федерация даде знак, че може да признае такъв референдум, това кардинално ще промени разположението на силите“, разкрива дипломат, работещ в региона.

Хипотезата за нов конфликт в Босна може да постави „Москва в силна позиция на преговорите по други ключови въпроси, по-конкретно за Украйна“, смята дипломатът. /БГНЕС

 
 

А не може ли просто да забраним мачовете?

| от Цветелина Вътева |

Толкова сме свикнали с факта, че по мачове стават простотии, че вече неща от типа на „извадено око“, „счупен крак“, „откъснат палец“, „натрошен рейс“ пр. явления по време на вечното дерби са станали нормални.

Все едно е супер в реда на нещата в деня, в който Левски и ЦСКА играят, движението в центъра да е почти невъзможно, през Борисовата да не се минава и половината град да е пълен с фанатизирани фенове, лошо гледащи полицаи и наплашени граждани.

Инцидентът с бомбичката, гръмнала в окото на полицайка, влезе в новините, но и някак си съвсем естествено се вписа в разбирането, че „така е на мач“.

Хайде сега да повторим думата. Мач. Не война, не терористичен акт, не бомбардировка. Мач! Някакви момчета, които пет пари не дават за футбола, замятат крака, чакайки мъката да свърши и да ходят да се успокоят между гърдите на плеймейтка в черно сепаре с бял прах по масата. Докато те вяло подтичват на терена, натопорчени и възбудени младежи с настръхнли зърна (и в по-лошия случай: възрастни мъже с вехти тениски и избелели мастилени черепи по пъпчасалите рамене, правени от Емо, който се е учил да татуира в затвора) ръсят слюнка и псувни по червените или сините си шалчета, след което отпушват насъбрания екстаз в селска агресия.

Около стадиона има стотици полицаи, които вместо да си вършат другите неща, като например да гледат в една точка в мизерното районно, стоят като истукани и гледат мрачно. От една страна, защото си искат при точката, от друга – защото знаят, че по време на мача или след него вероятно ще им се наложи да поработят. Някои от тях, в които садистичното начало е засилено, сигурно са доволни, че ще имат възможност да разбият нечия обръсната глава с палка, но повечето са по-скоро отегчени.

Това е ситуацията на всеки мач на Левски и ЦСКА от много години насам.

Вече почти няма и да чуете „Само Левски“ или „Само ЦСКА“.

Призивите на „положително подкрепление“ отдавна са отстъпили на далеч по-звучните „К*Р за Левски“, „Копелета сини, всичко е червено“, „Гунди ви зове, на синьото небе“, „Чорба-м*нет“ т.н. Има и още, но те не може да се напишат в уеба.

Иначе мога да събера смелост и да напиша „Здравейте, аз съм Цвети и имам приятели-ултраси“. Наистина. Имам. От Левски съм, защото баща ми е от Левски, но пък имам приятели от агитката на ЦСКА. С тях съм пила бира, ходили сме на море и си ходим по рожденните дни. Не знам дали такова нещо като „бивши ултраси“, но те от години не ходят по мачове. Следят мачовете и отбора си, но са прекалено заети да правят пари или деца, или и двете. И въобще да си живеят живота.

А сред масата мутри, рецидивисти и комплексирани хулигани, живеенето на живота остава на заден план.

Тъжната истина е, че във футболните мачове между Левски и ЦСКА отдавна няма спорт. Това е война. Многогодишна война между две групи от една и съща субкултура: такава, която не среща своя естествен край, защото се предава от едно поколение на следващо. А както казва един от приятелите ми, за които говорех, „да бъдеш част от това създава чувство за принадлежност, сила, значимост – неща, които много от тези момчета няма къде другаде да получат“.

Наежваме се, когато Тръмп бомбардира Сирия, за да не се обиди Путин и да стане Трета Световна, и се подмокряме, когато Ким Чен Ун прати ракета в задния двор на Белия дом, а в същото време толерираме една реална, макар и жалка в мащаба си, война, чиито военни действия се реализират редовно в центъра на града ни.

В колата си имам диск на Lasthope и обикновено превъртам песента „F*ck Police“ по няколко пъти. Отношението към органите на реда обаче в този казус не е водещо. Водещ е фактът, че една жена, която е била на работното си място, е претърпяла и ще претърпи още цифра очни операции с надеждата, че ще си възстанови зрението.

Тя е жертва на война. И то такава, която може да се предотврати. Аре да ги забраним тия мачове.

 
 

Досиетата CHR: Митовете и истините за Хитлер

| от chronicle.bg, по The Washington Post |

На днешната дата през 1889 година е роден Афолф Хитлер. 129 години по-късно, както  става с личности от неговия ранг и положение в историята, личността му е обгърната в митове и легенди. Те се простират от личния му живот (и части от тялото) до политически игри, в които се смята, че е бил замесен. 

Противно на разпространеното вярване, възходът на една от най-мрачните личности на миналия век не се дължи само на омразната реторика. Притежанието на мажоритарният дял от „лъвския пай“ е комбинация от редица фактори.

И до днес националсоциалистическата партия в Германия през Втората световна война е обгърната в митове. Днес представяме пет от тях, свързани с нейния лидер, Адолф Хитлер.

Хитлер е имал големи корпоративни донори

В биографията на Хенри Кисинджър, авторът Ниъл Фъргюсън твърди, че немският магнат Фриц Тисен подпомагал финансово бъдещият фюрер, за да може да стигне до голямата власт. По време на възхода си, партията действително е получавала средства от компании (вкл. тази на Тисен и за кратко от индустриалиста Ернст фон Борзиг), но помощта от тях била допълнение към основния капитал. Програмата на нацистката партия (с 25 точки) предвиждала национализация на собствеността, споделяне на приходите и край на „робството на интереса”. Според идеологията, капитализмът поробва човека – той попада под слоугъна за прогрес, технологии, рационализация и стандартизация. Партията също така разчита до голяма степен и на членския внос, абонамент за вестниците си и организирани събития. Инструментите за пропаганда – танците, „немските вечери”, концертите, речите – са също машина за правене на пари (както е описано в дневниците на Йозеф Гьобелс). Когато партията вече е на власт, партията наистина е получавала финансиране от корпорации, тъй като бизнесмените са печелили многобройни проекти за обществени поръчки. Част от приходите идват също от конфискуването имуществото на евреите (включително и на предприятията им).

Победата на Джеси Оуенс на Олимпийските игри ядосала Хитлер

Въпреки, че Хитлер възнамерява да превърне домакинството на Олимпийските игри през 1936 г. в открита нацистка пропаганда, голямото събитие тогава са четирите златни медала за афроамериканецът Джеси Оуенс. Това, според някои историци, е истинско изплюване в лицето на нацистите и възгледите им за арийско превъзходство и върховенство на европеидната раса. Смята се, че победата на Оуенс е била унижение за Хитлер. Въпреки пресата и кампаниите отвъд океана, статистиката говори в полза именно на немците – те печелят най-много златни медали тогава (33). Америка има 24. Самият Оуенс твърди, че проблемът е бил раздут от медиите и между него и фюрера не е имало никакво напрежение.

Расистката идеология е ключът към възхода на Хитлер

Разбира се, че антисемитизмът много често е на повърхността, когато говорим за този период от историята. Хитлер е бил идеологически фанатик и привлича малка, но вярна аудитория, която подкрепя тези възгледи в началото. Преди възхода му подкрепата в отдалечените от столицата райони рядко достига дори 10 процента. Истината не е в конкретна идеология, а в това, че Адолф Хитлер е отличен политически стратег преди всичко. Партията обещава всичко на всички – по-високи изкупни цени за фермерите и по-ниски за работниците в градовете. Противоречията били очевидни и опозиционните партии постоянно наблягали на тях. Но нацистите или пренебрегвали това или повтаряли, че „с мрънкане нищо няма да стане”. Хитлер знаел, че във времена на отчаяние хората искат невъзможното и успешно им внушава, че може да им го даде. В тези години Германия е в тежка криза и бъдещият фюрер дава усещането, че всичко е възможно. През 1930 г. гласовете на партията драстично скачат, а две години по-късно тя печели доверието на 38 процента от електората.

Хитлер е бил решителен лидер

Не става въпрос за крясъците и настояването. В реалността Хитлер е бил доста нерешителен лидер, който е подлудявал войските си с неспазване на срокове, забавени и противоречиви действия. Съветниците му често се оплаквали от неспособността му да дава ясни заповеди. През 1935 година например, той обявява Нюрнбергските закони, според които евреите вече не са граждани. Но не става ясно, какво според този закон означава „евреин”. Полуевреите броят ли се ? Партията и държавниците спорят с месеци по този въпрос и въпреки призивите към Хитлер да се намеси, той отказва да се произнесе в полза на конкретно решение. За да бъдат по-лоши нещата, неговите решения рядко са били писмено документирани. Вместо това, той предпочитал да дава вербални заповеди на подчинените си. Истина е, че веднъж решил нещо, нищо не е могло да разубеди фюрера, но пътят до това решение е бил дълъг, тежък и изморителен за всички около него.

Третият райх е имал безупречна организация

Още по времето на Войната нацисткият режим е бил синоним на брутална, механизирана операция. В популярната култура дори има термини като „нацистка организация”, „нацистка дисциплина” и „нацистка ефикасност”. Подсилено от общоприетото схващане за подредеността на немците, впечатлението още повече се засилва. Реалността е малко по-различна – Алберт Шпеер описва режима като „организиран хаос”. Кабинетът и органите на партията често са получавали еднакви задължения и правомощия, което е създавало обърквания. Имало е например пет различни военни, държавни и партийни агенции, отговарящи за икономиката по време на войната. Хитлер обяснява подхода си с твърдението, че само най-способният от всички еднакви органи ще свърши работата адекватно.

 
 

Най-влиятелните хора на годината според TIME

| от chronicle.bg |

Вчера списание Time публикува ежегодния си списък със 100-те най-влиятелни личности на годината, който този път включва рекорден брой жени (45) и 45 попълнения на възраст под 40 години. 

Главният редактор на списанието, Едуард Фелзентал обясни, че тази година списъкът има значително променен образ от предишни издания. Една от причините за това е, че днес влиянието не зачита „граници“ като пол или минимална възраст.

В сайта на Time всяка личност има представяне, написано от външен автор (като Наоми Уотс, която представя Никол Кидман). Сред 45-те жени е активистката Тарана Бърк (основателка на движението MeToo).

Шест от 100-те личности ще бъдат заснети на кориците на специални броеве на списанието – това са Бърк, Роджър Федерер, Тифани Хадиш, Никол Кидман, Дженифър Лопез и изпълнителният директор на Microsoft Сатя Надела.

Главният редактор уточнява, че списъкът не е мерило за величието на някакви хора, а по-скоро отбелязва личности, които са носители на промени. 

Мили Боби Браун отбелязва рекорд тази година, ставайки най-младото попълнение в списъка изобщо (тя е на 14). Актрисата от Stranger Things е в компанията на принц Хари, Меган Маркъл, Риана, Кеша, Шон Мендес. До тях се нареждат Доналд Тръмп и Ким Чен Ун и кметът на Лондон Садик Хан.

Други имена в списъка са: 

Хю Джакман (актьор)

Грета Геруиг (актриса и режисьор)

Гийермо дел Торо (режисьор)

Джъстин Трюдо (министър-председател на Канада)

Си Дзинпин (президент на Китай)

Еманюел Макрон (президент на Франция)

Върджил Абло (моден дизайнер)

Опра Уинфри  (телевизионна водеща)

Джеф Безос (основател и изпълнителен директор на Amazon)

Илон Мъск

Соня Фридман (театрален продуцент от Бродуей и Уест Енд)

 
 

Барби „Фрида Кало“ в Мексико: когато изкуството е по-важно от рекламата

| от chronicle.bg |

 Фрида Кало е една от най-ярко светещите звезди в мексиканската култура. Днес доколко тя е позната на масовата аудитория, остава спорен въпрос. Нарастващата популярност, която би гарантирало лансирането на новата кукла „Барби“ с нейния образ обаче, не е по-важна за мексиканците от високата стойност на творчеството й.

Още преди време редица хора се обявиха против пускането на куклата „Барби-Фрида Кало“, заради изкривяването характерния образ на мексиканската художничка.

Сега вече и мексиканският съд забрани на американската компания „Мател“ да пусне на пазара в Мексико кукла Барби с лика на Фрида Кало (1907 – 1954), като по този начин удовлетвори иск на семейството на художничката, предаде Франс прес.

„Решението веднага влиза в сила, но „Мател“ може да го обжалва – поясни адвокатът на семейството на художничката Пабло Сангри.  „Очакваме семейството на Кало да заведе подобен иск в САЩ, за да може и там да бъде забранена продажбата на куклата.“

Заповедта към „Мател“ е да се въздържа от всякакви действия, свързани с имиджа и творчеството на Фрида Кало.