shareit

Моля, искам в затвора!

| от Вучето |

Ако трябваше да напиша наръчник за оцеляване при форсмажорни обстоятелства на българи,  изпаднали в затруднено положение в Норвегия, може би един от съветите ми щеше да бъде…  да нарушат закона. Едно сериозно криминално деяние би им гарантирало поне десетина години безпроблемно пребиваване в страната. Е, разбира се, няма да се водят свободни граждани, понеже де юре ще бъдет в затвора, но де факто животът им ще бъде… поп-фолк!

Става въпрос за затвора Бастьой. Той се намира на едноименния остров с площ 2,6 кв. км. и безспорно е най-доброто в света място за хора лишени от свобода. А ако питате мен, и не само за такива! Островът е един от многото, които формират Ослофиорд. Има си морски фар, който стърчи там от 1840 г., също и чeрква, но най-голямата забележителност е затворът, построен на мястото на старо изправително училище за лоши момчета. Той функционира от 1982 г. и сега контингентът му е от около 115 души, повечето от които излежават присъди за убийства, изнасилвания и трафик на хероин.

Затворът Бастьой си има плаж, сауна, тенис корт, конюшни с много ездитни коне. Лишените от свобода живеят в малки, боядисани в закачливо червено къщички или в “Голямата бяла къща” на хълма, която прилича по-скоро на колежанско общежитие. Затворът функционира като малко самоиздържащо се общество, в което всеки има своите работни задължения. Когато не са “на работа”, затворниците се разхождат свободно нагоре-надолу, ловят риба, правят слънчеви бани, плуват, но държат да отбележат, че плуването в посока към брега се счита за опит за бягство. Огромната, модерно оборудвана кухня се обслужва от бивши убийци, които, разбира се, имат неограничен достъп до забележителен арсенал от ножове и сатъри.

unusual-prison-11

Дори и да не вземем под внимание животът, който кипи в това ваканционно селище за рецидивисти, пак може да се твърди, че Норвегия разполага с най-добрата и успешно функционираща затворническа система в света.

Ето един пример от личната ми колекция от скандинавски приключения. В средата на 90-те отидох с мой приятел състудент на екскурзия в Осло. Тогава още не разполагахме с мобилни телефони и всеки път, когато се разделяхме за час-два, трябваше да си уговаряме среща в точен час, на точно определено място, помните как беше. Когато обаче един ден моят приятел не се появи на уговорената среща и след около час-два чакане, все още го нямаше, разбрах, че нещо му се е случило и изпаднах в паника. А му се беше случило това, че го бяха хванали да краде зимни пуловери (през юни!) от един магазин и го бяха арестували.  На другия ден и мен ме водиха в полицията на разпит. Обясниха ми, че няма да го съдят, понеже изглеждал “свястно момче” (а и бил много забавен, разказвал вицове на гардовете!) и нямал криминално минало, но вместо това след няколко дни ще го качат на самолет за България със забрана да влиза в страната 3 години.

С моя приятел се видяхме отново след няколко седмици, вече в София. Разказът му за няколкодневния престой “зад решетките” включваше следните научнофантастични елементи: Самостоятелна стая с перденца и телевизор. Картини по стената – били в леко хотелски стил, но цветовите комбинации радвали окото. Сутрин една мила жена идвала да го пита дали иска пържени филийки или закуска компле. А с придружаващото лице, цивилен полицай, който пътувал с него до България, така се сближили (и напили!) по време на полета, че полицаят обещал да се върне в най-скоро време, за да му гостува. А защо не да и отидат заедно на почивка в Слънчев бряг…

Колкото привлекателна и добре уредена да изглежда норвежката затворническа система, и тя си има своите критици. Например, президентът на Международната организация в помощ на жертвите на престъпления Ървин Уолът заяви още през 2012 г., че не вярва привидната “приятност” на норвежките затвори да има някакъв положителен ефект върху склонността на хората да извършат отново престъпление след освобождаването им. И се обосновава така: “Работата е там, че не е важно как престъпниците са живели в затвора, а какво им се случва навън, когато вече са на свобода.”

“Ние вярваме в реабилитацията,“ контрира директорът на затвора Бастьой. “Това, което се опитваме да правим тук, е да намалим възможно най-много риска от рецидив в бъдеще. Защото ако не го направим, каква тогава би била ползата от строгия режим освен тази, че наказанието само би наклонило везните в полза на примитивната страна на човешката същност.”

Цифрите също говорят в полза на норвежката система. Само 16% от затворниците престъпват отново закона в рамките на две години след освобождаването им. За справка: в САЩ този процент е 43!* А от държавния бюджет правителството отделя годишно значителната сума от средно 33 милиона крони (6, 6 милиона лева) за затворите. Интересен факт е, че напоследък в Норвегия съществува практика за износ на затворници за Холандия. Причината е, че броят на местата в затворите не се е променял от години и когато броят на осъдените на лишаване от свобода надхвърли капацитета на “легловата база”, съществуват две опции. Осъденият или чака ред да се освободи място, за да започне да излежават присъдата си, или бива изпратен в холандски затвор.

За 2018-а правителството гласува допълнителни 1 милард и 114 милиона крони (!), които ще отидат за построяването на нов затвор в Агдер, за обучението на повече надзиратели,  за подобряване системата на електронен контрол, за откриването на още места в женския затвор в Евйе и, разбира се, за “колегите” в Холандия.

 

Данните са от 2010-2015 г.

 
 
Коментарите са изключени

1 милион евро за доказателство, че Билефелд не съществува

| от |

Немският град Билефелд има 8 века история, популация от 340 000 души, сериозни икономически постижения и не съществува. Последното е забавна шега, която кръстосва мрежата и местното население цели 25 години. Всичко започва през 1994-а година, когато немското население още не подозира, че ще срещне родните национали. Студентът по информационни технологии Аким Хелдс се запознава със свой колега. Попитан за адресната си регистрация, непознатият член на групата споделя, че е роден в Билефелд.

Както мнозина са забелязали, географията така и не става особена научна сила за мнозинството, следователно Аким бързо отрича съществуването на този град и дори го публикува в скромна Usenet система, която в близкото бъдеще ще бъде наследена от интернет форумите. Тънката шега очевидно старее добре и дори Ангела Меркел я използва през 2012 година на официална реч, изразявайки надеждата, че макар Билефелд никога да не е съществувал, тя би го посетила отново. Всичко се нарежда прекрасно, до този момент имахме призрачен град Припят, сега вече имаме и несъществуващ град Билефелд.

  И след като жителите на Билефелд вече са единственият град, работещ като експеримента на Шрьоденгер, решили да направят специална игра за онези, които още отричат съществуването. Предложението е следното: един германец, който успее да докаже, че този град не съществува, получава сумата от 1 милион евро. Крайният срок за участие е 5-и септември и понеже това е и първото по рода си състезание, доказателствата се приемат под всякаква форма от снимки и клипове, до текстово съдържание, доказващо, че на световната карта няма такава местност и всички живеем в една пълна илюзия.

Подозирайки, че и много жители на града са готови да се отрекат от адресната регистрация, вписана в личната карта, градоначалниците напомнят, че парите няма да бъдат взети от данакоплатците, за състезанието е намерен спонсор. Имайки предвид естеството на задачата, единственото по-лесно ще е да докажем съществуването на еднорози. Друга организация наречена „Fridays for Future“ също влизат в играта с 1 милион евро, но тяхното условеи е да бъде намерено доказателство, че климатичните промени са измислица – имаме повече шансофе с немския град. 5-и септември е крайният срок, ако успеете да докажете, че такъв град не съществува, автоматично отричате и съществуването на д-р Йоткер, той също е роден в несъществуващ град.

 
 
Коментарите са изключени

Автомобилната индустрия е възможна благодарение на тази жена

| от |

По преброяване от 2016-а година, в света има около 1.32 милиарда превозни средства. В това число влизат не само автомобили, но и бусове, тирове и всякакви други. Ако върнем лентата около 130 години назад, бихме открили, че естественото средство за транспорт в Европа е била каляската. Нуждата от ДВГ все още не била осезаема, а и освен това, последният опит за представянето на автомобила не завършва особено успешно – Мари Уорд тества своя парен автомобил (вместо с горене на някакво течно гориво, Мери използва пара, за да движи буталата). През 1869-а година, жената официална представила своята машина, но изпадайки от седалката, била премазана и съответно станала и първата жертва на автомобилния свят. Моторната каляска на Карл Бенц, представена през 1886-а година също не била особено добре посрещната.

Berthabenzportrait

Снимка: By Bühler, Mannheim – Automuseum Dr. Carl Benz, Ladenburg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4236628

Малкият двигател не просто успял да разцепи природната тишина, но и да подплаши всички животни така, че да избягат в тълпата и да направят повече зулуми, отколкото някой би подозирал.
Автомобилната индустрия можела да се забави значително, ако една жена не решава да направи правилната стъпка – първото автомобилно пътешествие, регистрирано през далечната 1888-а година. Берта Бенц, която работила заедно със своя съпруг и инвестирала сериозна сума в мечтата на Карл, искала да докаже на населението, че бъдещето няма да бъде дърпано от една-две конски сили – буквално и няма да ухае на тор, вместо това може да бъде малко по-удобно и освен това, значително по-бързо. За всичко това ще ни трябват поне около 130 години, но всеки преход започва бавно, преди да набере скорост.

Във време, в което пътните знаци не са съществували, GPS е само комбинация от три букви, които никой няма да разбере, а пътищата са кални и неподдържани, Берта Бенц се качва в своя мощен автомобил с 2 конски сили от 4-тактов двигател, дървени гуми и се подготвя за пътешествие, което малцина биха предприели – 194 километра от собствения ѝ дом в Майнхем до дома на майка ѝ в Пфорцхайм. Ако още не сте осъзнали, мъжката играчка – автомобилът е възможна, благодарение на Берта Бенц. Нейният подвиг е просто доказателство, че колата трябва да получи своето право на съществуване и също така, нейният съпруг може спокойно да продължи работа и да докаже на света, че един ден ще продава най-луксозните автомобили, произвеждани в света, впрочем, той ще повлече крак и на други много популярни немски имена, подготвени за същото предизвикателство.

Patentmotorwagen_mit_Karl_und_Bertha_Benz

Снимка: By unknown photographer, image cropped by User:83d40m – Image:Patentmotorwagen mit Benz.jpgOriginal source: Benz, Carl Friedrich: Lebensfahrt eines deutschen Erfinders. Die Erfindung des Automobils, Erinnerungen eines Achtzigjährigen. Leipzig 1936, S. 155-156. zeno.org, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3474586

20-и век в Европа започвал достатъчно светло и не само Карл Бенц имал време да твори, около него било пълно с изследователи, инженери и хора, готови да рискуват и да създават. Резултатът от всичко това е, че светът вече е залят от немски автомобили. Можем да ги срещнем навсякъде, ако четете този текст и в момента сте навън, огледайте се за немски автомобил, определено ще има някъде около вас. Най-интересното е, че в хода на немската индустриална революция, автомобилни компании като Benz и Dailmer решават да направят следващата крачка – да създават автомобил без компромиси. Тяхното сливане е довело за още по-бързото автоматизиране и задвижване на света.
Без да преувеличаваме, но със сигурност никой не е подозирал, че едно автомобилно пътешествие ще помогне за създаването на карбуратора на Maybach, позволяващ автомобилите да се движат с бензин, първият електромобил на BMW представен през 1972-а година, а да не говорим за иновациите, предоставени именно от Mercedes-Benz.

Робърт Бош е казал:
„Аз съм богат, защото не плащам ниски заплати.“
И с това сякаш е прокарал един много добър немски модел на работа. В края на всяка година, служителите на Audi от целия свят дават идеи за подобрения от всяко естество. Много от тях виждат бял свят и започва да се работи по тях, което автоматично изгражда една от най-успешните връзки в този бизнес. Все пак, ако няма доверие на собствените си служители, как се очаква от една компания да продължава своето развитие напред?

И да не забравяме, че Германия е страна, която обожава автомобилите, не случайно там няма да откриете лимит на скоростта, когато карате по големите магистрали. Вместо да ограничават шофьорите, властите са решили да подобрят пътищата и очевидно са успели. И макар автомобили като Bugatti да имат френско потекло, нека не забравяме, че бащата на най-бързата кола е VW Group. И така стигаме до настоящето, където електромобилът също се бори не просто за признание, но и за следващата стъпка в еволюцията.

 
 
Коментарите са изключени

Легендата за бирата, която има вкус на… урина

| от |

Бирата е от онези специални ниско алкохолни напитки с особена почит сред световното население. По-големият избор води и до по-сериозна конкуренция, а в някои отношения и до агресивна такава. През 80-те години на миналия век, един от дистрибуторите на Heineken успял да убеди обществото, че в бирата „Corona“ се използва щедро количество човешка урина – буквално.

Причината е ясна, „Corona“ дебютира през 1979-а в САЩ. Питието получавало особено внимание от младите и въпреки подозрителния жълт цвят, мнозина утолявали жаждата именно с него. И това било само началото, през 1986-а година, фирмата вече продава около 13 милиона каси годишно, а след всички такси и други разходи, тя носи печалба от 300 милиона долара. Впечатляващ резултат за мексиканска пивоварна, нали?

И докато „Корона“ се къпе в печалби, дистрибуторите на европейска бира започват да мислят нова стратегия. През фаталната 1986-а година, продажбите в някои американски региони паднали до 80%, а в други пазарът оставал точно толкова стабилен. Обърканите снабдители и търговски представители на фирмата започнали да проверят какво се случва, в някои магазини, хладилните витрини били пълни, просто никой не купувал, други верни вериги магазини отказвали да купуват изцяло продукта и разваляли договори. След сериозна проверка, социологически изследвания и различни други канали, мексиканските пивовари разбрала, че се носи интересна легенда за качеството на продукта.

Някой споделил, че в завода, служителите обичали да уринират във ваните с фермента. Един интересен научен факт е, че редица фирми в историята са използвали точно тази методика, за да постигнат много по-силен вкус, да приемем, че през 17-и век не е имало толкова много закони, които да се месят в продукцията, следователно хората експериментирали. Лондонските пивовари знаели тази тайна и я практикували, те гарантирали много по-остър вкус (защо ли), както и по-осезаем аромат. Легендата е стара като света, но просто в онзи момент, някоя умна глава е решила да пусне тази партенка, с която да отклони ресурси от новият продукт на пазара.

След като черното или по-скоро жълто петно било хвърлено по мексиканската фирма, оставало само едно – да се инвестира крупната сума от близо 500 000 долара за реклама, в която се показва, че фабриката има тоалетни и никой не се облекчава върху продукцията и още по-страшно – в бутилките. Рискът е голям: ако някой не е чул тази история, вече със сигурност ще я чуе и ще знае, че има нещо нередно в любимото пиво. Според Майкъл Мазони, след пускане на специално разследване по случая, установил, че слуховете за подправената бира идват от компании като Люк и Синове, които са вносители на бири като Heineken.

В името на фактите, самата фирма не е казвала нищо по въпроса, решението било на дистрибуторите, които искали да продават своя продукт. Същите по-късно били заставени да отидат в съда или да направят публично изказване, с което да отрекат абсурдното твърдение. Ако питате някои пивовари, добавянето на урина при ферментацицията не трябва да се разглежда като нещо негативно, за тях може да е дори комплимент. В популярните кръгове, това все пак се смята за обида, само споделяме.

 
 
Коментарите са изключени

Японецът, който продължи Втората Световна война с 29 години

| от |

Армията, както се досещате, е една особена религия за войника. Институцията изгражда жертвоготовни бойци, а не просто хора, подготвени за престрелки. Военните униформи сякаш дават нещо повече от йерархия, дават уважение. Киното гребе с пълни шепи историята за поредните големи герои, защитаващи своето знаме, идеал и мотив за свобода, но някъде между редовете е изпусната историята на лейтенант Хироо Онода. Това е човекът, който продължава официално Втората Световна война цели 29 години.

Onoda-young

Снимка: By http://www.wanpela.com/holdouts/profiles/onoda.html, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2456271

Роден през 1922-а година, Хироо бил тихо и спокойно момче. На 18-годишна възраст се присъединява в японската армия. Трениран е в изкуството на партизанската война и разузнаването, младежът е изпратен на остров Лубанг във Филипините, където има задача да атакува врага и да унищожи самолетната площадка, както и пристанището на острова. Офицерът на Онода е дал заповедите лично и заявил, че е забранено да се предава. Предаването означава смърт от ръката на офицера – действие, което автоматично се смята за тотален позор:

„Може да отнеме 3 години, може да отнеме 5 години. Каквото и да се случи, ние ще се върнем за теб! До тогава трябва да знаеш, че и един войник да имаш, трябва да продължиш своята мисия.“
Онода скача с парашут и открива други войници на Япония. Споделя какво е точно нареждането и какви са новите заповеди, но сред редиците има войници, които имат по-висок ранг от неговия и отказват да обърнат внимание на новите нареждания. В края на февруари 1945-а година, войници на САЩ скачат смело на острова. При първата схватка, Онода остава жив с още 3-ма души. Останалите умират или се предават. Като войник с най-висок ранг, той дава нареждане на оцелелите 3-ма да се отправят към планините и там да поведат битката си.

Понеже няма армия, а и в края на октомври, Япония се предава, Онода и компанията му започват престрелки с полицията. Създаването на малки атентати бързо накарало местните жители да живеят в паника, а още по-тъжната част е, че в края на годината, японският войник вижда изрезка от вестник, където е написано, че страната му се е предала. Имайки предвид заповедите, екипът отказал да се предаде и продължил престрелките и атентатите.

Screenshot_7

В края на годината, хеликоптери прелитали из целия остров и хвърляли листовки, в които генерал Томоюки Ямашита разпуска 14-а армия, защото Втората Световна война е приключила. 4-мата японски самураи, отказали да повярват и на това, а и вече се криели цяла година, трудно биха могли да повярват, че страната им се е предала. Това са хората, които никога не разбират и за двете атомни бомби.

През 1950-а година, редник Юйчи Акатсу се предава на филипинците. Това действие засилило сериозно параноята и битката продължила смело напред. През юни 1953-а година, един от войниците на Онода е ранен. Ефрейтор Шойчи Шимада е превързан от своя капитан, успява да се излекува и да живее още няколко години, преди да бъде прострелян при пореден опит за локализиране на малката армия.

Онода и редник Киншичи Козука продължили битката и тероризирали хората чак до 1972-а година. Един ден, двамата решили да изгорят оризови полета на местен фермер, който подозирали, че работи с врага. Фермерът преценил, че никой няма да отнеме труда му и открил огън по вандалите. Именно в тази битка пада и последният член на малкия екип японски бойци. До този момент, Япония се е опитвала по всякакъв начин да прибере своите войници. След като не минал номера със заповедта на генерала, японците започнали да хвърлят снимки на семействата на войниците и ги умолява да се предадат, но не.

Сагата приключва през 1974-а година. Японският изследовател Норио Сузуки имал за цел да открие Онода. Изследователят искал да види лейтенанта и дива панда – подредени точно в този ред. Онода бил приоритет. Сузуки успява да открие своя съгражданин и му разказал цялата японска история. Показал му какво се е променило, но въпреки това, боецът не бил готов да хвърли пушката си. Историята на Онода била достатъчно увлекателна и мотивирала Норио да открие командващия офицер Йошими Танигучи. Същият летял до острова, за да отмени задачата на своя подчинен. В замяна, войникът предал своята катана, все още работещата японска пушка Arisaka Type 99, няколко пачки патрони, няколко ръчни гранати и семейният меч. Филипинското правителство вдигнало всички обвинения за смъртта на 30-те човека.

Screenshot_8

Завръщайки се обратно в Япония, Хироо е посрещнат като герой, но въпреки това не успял да се климатизира. През 1975-а година заминава за Бразилия, пише своята автобиография и работи като фермер. Завръща се в Япония, за да води курсове за оцеляване. През 1996-а година се завръща на филипинския остров и дарява сумата от 10 000 долара като извинение за всичко, което е причинил на жителите. Познавайки качествата на японската армия и силата на самураите, той самият многократно е настоявал да се промени изцяло учебния армейски модел на страната на изгряващото слънце.

В едно интервю, най-верният войник на японския император споделя:
„Всеки японски войник е подготвен за смъртта. На мен ми беше наредено да водя партизанска война и да не умирам. Станах офицер и получих таза задача. Ако не можех да я завърша, щях да се срамувам от себе си.“
Хироо Онода умира през 2014-а година на 91-а години от сърдечна недостатъчност.

 
 
Коментарите са изключени