Моето перфектно правителство

| от | |

Автор: Лола Монтескьо (още от Лола на chuime.bg)

Mного е важно да хвърляш редовно боклука. При това навреме! Колкото и неромантично да звучи, на кофата за боклук се крепи мирът не само в семейството, а и в целия свят. Това е моят извод от последните избори за президент на САЩ. Знам, че по въпроса вече всичко е казано, ама не от всички, така че тук е мястото и на моята поука за кофата с боклук. Та значи Обама бе избран от жените. А Ромни загуби изборите, защото загуби жените. Каза им, че дори изнасилени, нямат право да абортират.

Доста хард.

Ако не беше мормон от Масачузетс, щях да си помисля, че е митрополит от Пловдив. Ма не е.

Ромни все пак се усети, че правейки от жените свой враг, той няма никакъв шанс да стане президент на най-голямата световна сила, и спешно взе завоя. В последните часове на кампанията си безброй телевизионни екипи се подредиха в кухнята на дома му и излъчиха риъл лайф НЕВЕРОЯТНАТА НОВИНА КАК ТОЙ ИЗХВЪРЛЯ БОКЛУКА ЛИЧНО И СОБСТВЕНОРЪЧНО!!! Аз лично не го гледах това, но си представям колко е било хубаво. Първо пускат музиката от “Междузвездни войни”, на чийто фон Ромни поставя екипировката за изхвърляне на боклук: лекьосана престилка, подпетени пантофи и ролка в алаброса.

В най-драматичния момент от саундтрака на Джон Уилямс, в който Лондонският симфоничен оркестър гръмовно надува фанфарите за марша на Дарт Вейдър, Ромни излиза от кухнята. Забавен кадър. В едър план – лицето на кандидат-президента, решен да доведе делото докрай. Нов план – кофата за боклук, която той така смело носи. Изтръсквайки я в контейнера, музикалният фон се сменя със саундтрака на “Пианото”. Романтично, тъжно, себеотвержено и някак безнадеждно, досущ като на живота на всяка домакиня. Прекрасен репортаж, страхотен ход на републиканците!

Но тук лентата изведнъж се къса! Късно, джанъм, късно, Ромни! Домакините и всички техни посестрими, от които зависеше твоята президентска съдба, вече бяха включили на другия канал. На него Обама целуваше жена си като един Рет Бътлър Скарлет насред гражданската война. Само горящият фон и конските каруци липсваха. Но нищо, той пак спечели!

Първо сърцата на всички американки, а след това и гласовете на половинките им. Сега светът има шанс да потърси мирен изход от кризата в Сирия, а американците може би ще получат европейско здравеопазване и ще спрат да ходят беззъби. Ето колко много зависи от една кофа за боклук!

Споделям моя поглед върху американските избори, за да отбележа един скромен, но ясен факт. В този свят жените може да са втора класа, но те избират кой да седи в първата!

Берлускони и Саркози, Шрьодер и Камерън, Таджич и Путин, че според социологическите проучвания даже и Бойко Борисов са родени от женска ръка, протягаща се с трепет към урната. Някои от тях позагубват любовта й, други си я осигуряват мандат след мандат…

Така че крайно време е ние, жените, да осъзнаем своята сила и да дадем гласа на онзи, когото наистина обичаме!

Предлагам да се обединим (“Жени от всички страни, съединявайте се!”) и да си направим едно перфектно световно правителство. В него да влязат само красиви потентни мъжкари, които ни умиляват, карат ни да се смеем и плачем, да се влюбваме, да искаме деца или да мечтаем да ги осиновим…

И тъй като идеята е моя, президентът ще номинирам аз! Естествено – Джордж. Джордж Клуни. Той винаги играе добрият. Може да спаси света (като в “Миротворец”), може дори и по-сложното: да спаси една жена (помните го в оня филм с Мишел Пфайфър, дето тя изнемогваше като самотна майка, ама накрая го срещна и всичко се оправи), а ако се наложи, може даже да оперира (не сте забравили д-р Рос с тридневната брада от първите серии на “Спешно отделение”, нали?). И още едно перфектно качество – Джордж Клуни няма жена! Хем така ще поддържа огъня в избирателките си, хем няма да се наложи и целият фейсбук да я търси, както наскоро стана с една друга президентша.

Премиер предлагам да е Бонд. Джеймс Бонд.

Сега тук ще трябва да гласуваме дали ще е Шон Конъри, дали ще е Даниел Крейг… Аз лично предпочитам да ни управлява някой с топли кафяви очи. Джеймс Бонд също има вакантно място за премиерша до себе си, а хубавото е, че във всеки мандат тя е нова. Тоест, докато го избираме, шанс има всяка от нас. Мацките на Джеймс Бонд обикновено носят страхотни тоалети, а банските им винаги са от последната колекция, така че замислете се.

Външният ни министър трябва да е дипломат и всички да го обичат. Нещо като идеалния зет. Брад Пит? Той е хем красив, хем добър, грижи се за децата си и децата на жена си, за децата в Африка и за децата в Босна. Той е мъж, който определено е готов да има деца. При това в неограничено количество. Отново поле за женски мечтания. Единственият недостатък е жена му. Трудно е да се мериш с Анджелина Джоли, все пак. Но сърцето му е голямо и съм сигурна, че там място ще има за всички ни.

Шефът на МВР трябва да е някой, който разбира от мафии. Да познава отблизо нравите им, за да може да пречупи гръбнаците. Независимо дали са италиански, американски, виетнамски, или руски… Сещате се, по-подходящ от Робърт де Ниро няма. А и този глас…

За военнния министър също имам предложение. Това е един човек, който е напълно достоен да оглави българската армия например. Той няма два лева да се облече като хората, но въпреки това тича да громи терористите, спасява горящи небостъргачи, заседнали асансьори или отвлечени самолети.

С голи ръце и само по потник! Брус Уилис – човекът, от когото нашата армия се учи.

Следващият вакантен пост е този на министъра на здравеопазването. В България – доста проветриво място. Средно под година изкарват на него. Затам си трябват здрави нерви и ум като бръснач. Огромна доза цинизъм също е наложителна, все пак ще трябва да обикаля из опосканите ни болници. Доктор Хаус е единственият, който би свършил работа. Нему принадлежи любовта на интелектуалките. Но на този пост подходяща би била и една жена (все пак задават се квоти). Доктор Куин Лечителката представлява сериозна конкуренция. Тя може само с няколко индиански коренчета и аспирин на прах да излекува грип, шарка, малария, рак, извънматочна бременност, счупени подбедрици, обгаряния от 80% и любовна мъка. Освен това се справя и в дъсчена барака с подръчно скована кушетка. Значи идеално ще пасне у нас.

Културата и образованието можем да ги слеем и да ги дадем на друга посестрима. Кари Брадшоу от “Секса и градът”. Идеална е за министърка на културата – облича се стилно, знае къде се продават най-модните обувки, ходи по изложби, в някои серии спи с хора на изкуството, а в други върти любов с потенциален спонсор на културни мероприятия. Като шеф на образованието пък има също качества – все пак списва колонка във вестник в АМЕРИКА!

Някои ме съветват за министър на спорта да предложа Бербатов.

Само така съм щяла да утеша разбитите сърца на някои софийски стриптийзьорки. Според мен обаче спортът има по-важна задача и тя е да ни поддържа стройни, красиви и вечно млади. Така че моята номинация е за доктор Енчев.

Имам идеи и за новия патриарх. Помните ли Ричард Чембърлейн в “Птиците умират сами”? Ах… Но там жените май нямат право да участват. То и затова бъркотията е голяма.

За да не ме обвините в авторитаризъм, оставям няколко номинации и за вас. Търсят се министър на финансите, министър на икономиката, министър на енергетиката, министър на земеделието. Критериите са само два – истински да обичате номинираните, а те редовно да хвърлят боклука.

Пишете ми на lola.montesqe@gmail.com Венсеремос!

 
 

Как се прави коледен хит?

| от chronicle. bg |

От сензационни класики като „Do They Know It’s Christmas“ от 1989 година до малко необичайните песни като „Killing In The Name“ от 2009 състезанието за коледен хит винаги е било разнообразно. Но как точно се прави коледен хит?

Екип експерти от британски музикален лейбъл смятат, че са открили печелившата формула. Те я създават след като анализират коледни хитове от последните 50 години и определят характеристиките им.

Според получената информация, песента трябва да бъде 3 минути и 57 секунди, в тоналността сол, темпото трябва да е 114 bpm, а самата песен да се изпълнява от 27-годишен солов изпълнител. Също така голяма част от коледните песни са били балади, а половината са кавъри.

И нещо забележително – почти всички песни са били за нещо друго, а не за Коледа. 

„Мисля, че сме далече от алгоритмичното създаване на коледен хит“, казва Хауърд Мърфи, основателят на лейбъла. „Но определени характеристики наистина правят песента по-лесна за приемане.“ Той също така сподели, че „Always On My Mind“ Pet Shop Boys (която е на върха на празничните чартове през 1987) е най-близо до иконичния коледен хит.

Това е така, защото е идеалната дължина и тоналност – също така е и кавър. Темпото обаче е 125 bpm, а не 114, и е записано от дует, чиято средна възраст е 31,5 година. „Mary’s Boy Child“ на Boney M идва на второ място.

„Можеш да направиш хит по всяко време на годината. Като сложиш звънчета в началото на една песен, няма да я направиш по-добра, ако вече не е добра“, казва Мърфи.

 
 

Планета или пластмаса: голямата промяна започва от малкия жест

| от chronicle.bg |

Замърсяването на океаните с пластмаса е световен проблем, но не и изгубена кауза.

Пластмасовите изделия са се превърнали в неизменна част от ежедневието ни. Някои могат да се използват многократно, да се рециклират или играят важна роля в ключови сектори като медицината, но други са създадени, за да бъдат използвани само веднъж. Една найлонова торбичка, например, се използва средно около 15 минути, след което се изхвърля.

Повече от 40% от пластмасата по света се използва еднократно преди да бъде изхвърлена, а след това остава в природата стотици години наред. Често се разлага на по-малки частици наречени микропластмаси, които попадат в организмите на хора и животни.

Към момента е документирано, че около 700 животински вида са поглъщали пластмаса или са попадали в неин плен. Пластмасовите изделия често успяват да погубят повече от едно живо същество, понеже се разлагат за средно 450 години. Учени са открили микропластмаси в 114 морски животни, повече от половината от тях се озовават на трапезата ни.

Jasper Doest

Консумацията на пластмаса от животни води до хроничен глад, от който те загиват.

Пластмасата, която използваме,  превръща океаните в минно поле за хиляди морски животни и птици. Заклещени в мрежите на различни пластмасови изделия или погълнали такива, морски обитатели по целия свят умират заради материалите, които употребяваме в ежедневието си.

„Най-тъжното е, че животните се хранят с тази пластмаса, мислейки я за храна”, казва д-р Матю Савока морски биолог от Националната агенция на океанските и атмосферните изследвания – „Представете си, след като се наобядвате, да почувствате слабост, замаяност и глад, които не отминават. Би било много неприятно.”

Young Bermuda sea chub, Kyphosus sectatrix, eating plastic debris that are falling from plastic garbage floating on the ocean surface. Plastic

Савока е открил риби, които често консумират пластмаса, защото тя започва да им мирише на храна, след като бъде в контакт с водорасли. Много морски птици пък изразходват ценна за немощните си тела енергия в търсене на истинска храна, която да занесат на малките си и въпреки това  често се връщат при тях с пластмасови отпадъци.

За щастие все още можем да допринесем за промяната, като намалим и дори преустановим използването на пластмаса за еднократна употреба, започнем да изхвърляме разделно боклука си и подсещаме близките си да последват примера ни.

Дали вредата от пластмасата е видима там, където живеем е без значение, защото девет милиона тона пластмаса попадат в океаните всяка година. Това е проблем, който ще намалее драстично, ако всички ние променим начина си на живот.

Какво може да направи всеки от нас, за да допринесе за промяната?

– Факт е, че най-много пластмаса се използва за пакетиране на стоки. Близо половината от всички пластмаси, които се изхвърлят, представляват опаковки, повечето от които никога не достигат до контейнера за рециклиране. Затова вместо да пакетираш обяда си в пластмасова кутия или торбичка, може да ползваш съд, който след това да измиеш.

– Трилиони пластмасови торбички, се използват в световен мащаб всяка година, за да намалиш с няколко тази бройка, си носи торбичка за многократна употреба, когато пазаруваш.

– Близо милион пластмасови бутилки се продават по света всяка минута. Пълни отново! Използвай бутилки за многократна употреба.

– Можеш да носиш метални прибори, вместо да използваш такива за еднократна употреба и да се откажеш от пластмасовите сламки, залагайки на метални или бамбукови.

-

Чрез кампанията Планета или Пластмаса? National Geographic кани аудиторията си да даде своето обещание, че ще намали и дори преустанови използването на пластмасови изделия за еднократна употреба.

Давайки своето обещание, хората стават част от една глобална общност, решена да предприеме действия за намаляването на пластмасата за еднократна употреба. Тази общност ще продължи да получава информация и съвети, касаещи проблема.

Избери Планета или Пластмаса? Дай своето обещание ТУК.

Ние от медийната група Webcafe избираме планетата и решихме да намалим драстично употребата на пластмасови изделия. 

 
 

Истанбул: там, където Европа и Ориентът живеят в нещо като хармония

| от Дилян Ценов |

Селям алейкум! Where are you from? Jeans, jeans! Only 20 lira? Bags! Turkish lokum! Russia? Bulgaria? Hey, my friend, komshu! You work in the fashion businnes? Perfume? Best price! This shawl – 40 lira. But for you – 30! Welcome!

Улицата прилича на кошер, в който са се събрали всякакви образи. Някои бързат, други се разхождат лежерно, трети са яхнали скутерите и свирят – направи им път, за да минат по тротоара! Оглеждаш се на всяка крачка за приятелите ти, защото една секунда невнимание и цял живот ще ги търсиш в разнородната тълпа. Някъде по обяд е. Градът е огласян от протяжните звуци, идващи от всяка джамия. Никой не обръща внимание на молитвата, животът продължава, сменя се само фонът. Призивите от първия абзац продължават да те заливат от всички страни, докато се опитваш да си проправиш път в тълпата. В далечината проблясва Синята Джамия, гларусите пеят, а от наклонената улица надолу се вижда малък процеп от Босфора.

Добре дошли в Истанбул. Мястото, където Европа и Ориентът са си построили общ дом, в който живеят в своя собствена хармония. По свои правила. Ако можеш да ги спазваш, ще ти хареса. Ако ти хареса, и на Истанбул ще му харесаш. Ако ли не – това не е твоят град.

Така е при повечето мегаполиси. Или ги обичаш, въпреки очевидните им недостатъци, или ги мразиш заради очевидните им недостатъци.

Image from iOS (17)

Но Истанбул наистина е разнолик мегаполис. Това е мястото, където религиозният храм сякаш стои наравно с търговията. Едва ли някой е правил подобна статистика, но ако се съберат обемите на всички търговски магазини, сигурно той ще достигне общия обем на също неясния брой джамии в града (според някои са 4000, други твърдят че са 5000). Във всеки случай, и двете са еднакво свети за хората. 

Истанбул е мястото, където красивата архитектура се смесва с търгашеството. Пазарлъкът понякога върви ръка за ръка с доброто качество. Тук да се пазариш в въпрос на чест. Хората са еднакви в многообразието си. На някои жени ще видите само очите, други по нищо не се различават от жените в редица европейски столици. И двете си имат своето очарование. Същото важи и за мъжете (те са по-еднообразни) с изключението, че ако не си падате по бради, бронзов тен и корпулентни тела, Истанбул не е вашето място.

IMG_3422

Тук противоположностите не просто се привличат. Те се преплитат и живеят заедно. Навсякъде са. От пищните салони и стълбището с кристални балюстри на двореца Долмабахче, до улицата на 300 метра от него, където мръсотията е пословична. За 68329592-ри път избягваш да бъдеш прегазен от моторист, който кара бясно, а в същото време три котки се препичат на слънце на перваза на прозореца. Сякаш те и той живеят в различни вселени. Минаваш покрай постройки и улици, които изглеждат силно подозрително, а по нататък, след площад Таксим, се намира богаташкият квартал, който отдавна е изгорил бурките и повечето Ориенталски привички. Тълпите са навсякъде и вариантите, както казахме, са два – или ще те заредят, или ще те задушат – зависи какво търсиш в този град.

Пристигаме в Истанбул рано сутринта. Ще прекараме малко време в града, затова решаваме да ограничим посещенията по туристическите обекти и в замяна на това, да обикаляме улиците, докато имаме сили. Ще направим изключение само с Долмабахче, който задължително трябва да видите преди да напуснете този град. Като цяло най-добрият вариант, ако сте за малко време тук, е да си изберете малък брой туристически обекти, и да обърнете повече внимание на самия град.

IMG_3553

Компанията ни е също толкова разнородна, колкото Истанбул. Гледам как приятелите ми се радват на града и това го прави една идея по-поносим. В началото комуникацията между нас е невъзможна. Прекалено сме различни, аз и той. Той иска да впечатлява с всевъзможни стоки и после да мине на следващия клиент, аз искам да ми обърне внимание преди това. Истанбул обаче няма време да съблазнява никого, така както го правят други европейски градове. Той не е град на церемониалностите.

Искаш? Взимай. Искаш по евтино? Добре, айде. Малко само. Така ти харесва. Добре, чао, жив и здрав. Не искаш така? Изчезвай. (тук следва неясен за теб текст на турски)

Image from iOS (16)

И все пак се поддаваш на очарованието след известно време. Нямаш много избор, ако искаш да не скапеш настроението на компанията, и ако дадеш шанс на мястото да те впечатли. Откриваш, че това все пак е възможно, дори тук, сред безкрайния градски хаос. За щастие търговският нюх на града е свързан и с културата на храненето и едно от нещата, които тук умеят да правят, е да те нахранят. Тук клиентът наистина е специален и обгрижван. И пак… ако ти харесва кухнята. На някои от компанията храната не им понася, други я намираме за божествена.

Престоят ни е достатъчен, за да усетим енергията на града. Минаваме през няколко от големите джамии, площади, Капалъ Чарши, корабчето по Босфора и султанския дворец, синонимът на изобилието, турският блясък с привкус на Франция – Долмабахче. Няма да се спирам на забележителностите, защото за тях можете да прочетете достатъчно и в интернет. Други неща са по-важни.

Image from iOS (15)

Времето ни тук минава срамно бързо. На тръгване се радвам, че се разделям с града, но и се радвам, че сме се запознали. Като токсичен приятел, който е готин, но говори много и една среща за два часа на три месеца ти е напълно достатъчна. Това, което ме кара да погледна с него на други очи, са останалите от групата. Наблюдавам ги, слушам ги и за пореден път се убеждавам, че не можеш да сложиш знак на този град. Независимо дали той е „твой“ или не, трябва да признаеш величието му. Защото всеки ще намери нещо „свое“, което да го накара да се върне в него, дори за малко. Дори само заради една котка, която се излежава на припек на перваза на прозореца, а после влиза в близкия ресторант.

Това е Истанбул. И си е добре, въпреки „хармонията“, в която ние си мислим, че съществува.

 
 

Селската амбиция ръжда не хваща

| от Емил Кирилов |

Във всяка нормална фирма, във всеки офис в София, всеки ден и час, има минимум по един много амбициран човек без особени личностни качества, но пък изпълнителен и зверски решен на успех и победа. Човек, дошъл не на работа, а на война.

Той пристига от далечни земи. Може и да е местен, но неговата вътрешна същност, неговото действително същество, скрито зад костюмчето, шито на ишлеме, е точно от там, ако ще на гърба на Коня да е расъл.

Душата му е от Злокучене, от Марс, от Тъмната, зла, сенчеста паралелна вселена на болезнено амбицираните селяндури, които си вардят службицата с цената на живота и оставят у малкото нормални хора на тази планета усещането, че биха правили на шефа всякакви мръсотии. След малко. В кенефа. Буквално.

Той е тук, за да се поти, да се пъне, да се мори, да не издържа, да прави впечатление, да избухва, да е номер едно, да поема задачки, да победи, да се доказва. Напрежението е постоянно и много голямо.

Като на някаква приказна селска сватба е този човек непрекъснато. Като една застаряваща братовчедка на булката е, решена да си намери мъж на това дългоочаквано тържество на кича и безумието, но и разяждана от непосилно тежка злоба и завист към своята вече „уредена“ роднина в бяла рокля.

За тия хора да ходиш на работа е всичко. Но не самата работа и нейното вършене е от значение, не крайният резултат и удовлетвореността от това да създадеш нещо е водещо в техните кански усилия. Важното е да се покажеш, да се навреш сред обществеността, да се наместиш на сигурно, нещо там да се овъртолиш във влиятелни хора и слава.

Селската амбиция е много коварна работа, защото създава непоносим дискомфорт в живота на физически най-близкия нормален човек, свидетел на цялата тая мъка, който не е възпитан да се напиня като умопомрачен, само и само да му вдигнат заплатата със 150 лв, да го потупат по рамото и евентуално да си намери гадже с висок служебен пост и апартамент в СОФИЯ.

Селската амбиция е нещо страшно.

Нейният приемник вечно се страхува да не би да изпусне нещо, той знае всичко и е вечно в час, докато ти си пиеш обедната бира на слънце в почивката и оглеждаш задниците на малкото хубави колеги, дето останаха в този живот.

Селски амбицираният човек ще те купи и продаде, облечен като някаква стюардеса или кондуктор в БДЖ, каквито са й/му разбиранията за елегантност и офисен дрескод.

Той влага толкова енергия в това да се чекне по офиси по цял ден, да е винаги информиран за всичко, да е насреща за тези над него, да принтира някакви листа, задъхан и наведен, да създава добро впечатление на директори, че като се прибере вечер у тях, се размазва на дивана като желе, изнемощял, няма сили за книга, за филм, за спорт, за любов, за нормална вечеря, за малко мисъл в тая глава, бе.

Яде спържа от буркани от селото на своята душа и крои с цялата й неописуема нищожност дребни схеми, с които да блесне на работа и в утрешния ден.

И така ден след ден. Та цял живот…